Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.02.2016 19:00 - Царският генерал - един остър конфликт с цар Борис. Среща с Фердинанд
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 4457 Коментари: 8 Гласове:
4

Последна промяна: 21.02.2016 19:07

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ВАСИЛ БОЙДЕВ - ЦАРСКИЯТ ГЕНЕРАЛ И НЕГОВИТЕ СПОМЕНИ

...Април, 1944 година. Един български военачалник отказва да преследва югославски партизани-антифашисти. Неговият отговор е кратък и пределно ясен: „Аз съм се учил за генерал, а не за полицай!” Обвиняват го още, че като командир на Петата ни армия в Скопие не е съдействал да бъдат прибрани и изпратени в Германия местните евреи. Това е генерал Васил Бойдев. В началото на май той предпочита да подаде оставка. Тъй идва краят на неговата близо 40-годишна военна кариера.
           Генералът е роден в Казанлък. Баща му Теню Бойдев е също военен - офицер, русофил. Баща и син участват в Балканската война. Двамата са ранени край Битоля по време на Първата световна война. В началото на военната си служба Васил Бойдев е кавалерист, през 1927-1929 г. се увлича от авиационното дело. През 1935 г. е началник на Военното ни училище. Придобил сериозна подготовка, овладял три западни езика, той написва поредица изследователски трудове, сред които: „История на Първата световна война”, „Конница и авиация по Конингети”, истории на няколко полка, статии по исторически и военнотактически въпро­си. Скоро става първият началник на българските въздушни войски - от 1937 до 1941 г. През това време изпълнява важни мисии в Германия, Полша, Югославия, Унгария, Чехия и СССР, среща се няколко пъти с маршал Гьоринг, веднъж: с маршал Шапошников - началник на съветския генерален щаб, с редица още военачалници и дипломати. Заради нескритите си антигермански позиции е при­нуден да подаде оставка от този пост. Назначен е за командир на Пета българска армия, разположена в Македония.
           След 9.ІХ.1944 г. ген.-лейтенант Васил Бойдев е изселен от София в Троян. През 1969 г. той ме помоли да му окажа съдействие при записването на спомените си. Бидейки тогава главен редактор на в. „Троянски глас”, аз му осигурих машинописка, на която той продиктува 505 страници, които озаглави „От юнкер до генерал”.
           В уводните си бележки авторът благодари на генерал-полковник Иван Кинов, загдето го е подтикнал да сподели преживяното през дългия си военен път. „То не е много - пише скромно Васил Бойдев, - но понеже доста често е свързано със съдбата на моето отечество, сметнах, че колкото и да представлява малък интерес за широките кръгове, може би ще послужи в из­вестна степен да се изяснят някои отделни исторически съби­тия...”
           Ген. Бойдев почина на 23 април 1984 г. в Троян на 91-годишна възраст. Дълго време неговото име беше белязано с печата на мълчанието. В излязлата през 1988 г. „История на българската военна авиация” той се споменава бегло. Само веднъж. И не се посочва каквато и да е негова заслуга за създаването на родната ни аеропланна индустрия, на технически и изпълнител­ски кадри, организация. Не е пропуснато обаче да се подчертае, че Върховното командване е възпитавало личния състав в дух на „отявлен антикомунизъм”, че главнокомандващият е про­възгласил предаността към царя за най-висша добродетел. В своите спомени ген. Бойдев разкрива и един остър конфликт между него и царя, правейки му една много вярна характери­стика.
           Историците ще оценяват делото на ген. Васил Бойдев отсега нататък. Но за непредубедения читател няма съмнение - юнкерът, изминал пътя до генералския пагон, е виден български военачалник и голям българин-патриот.
Иван Пейковски
Един остър конфликт с цар Борис
След поповските маневри (октомври, 1939) авторитетът на генерал Луков порасна много. Той засенчи царя. У него се създаде страх. Дворцовите хора започнаха да плетат организирани интриги против Луков.
Един ден трябваше да отида по служба със самолета си до летището в с. Левски, Карловско. Току-що влязох в канцеларията на летището, телефонистът ми предаде, че ме викат на телефона. Обаждаше се княз Кирил - предаде ми заповед да се явя веднага при царя в къщата му в с. Баня. Князът познал самолета ми и разбрал кой пътува с него. Отидох веднага. Цар Борис беше в кабинета си заедно с бившия мой адютант Сирко Станчев. Заповяда на последния да излезе. Забелязах го - беше много нервен и ядосан. Започна с думите:
- Генерал Луков ми създаде много неприятности. Той е германофил и против мен.
Отговорих, че нямам такива впечатления:
- По-рано вие сам сте ми говорили много добри работи за него и го ценяхте като ваш незаменим помощник.
Царят пребледня, намръщи се, извади от бюрото си една Лукова заповед до войската и почна да чете: - Да бъдем верни на отечеството и на короната, а не както обикновено и обичайно - на нашия цар Борис... Виждате ли?
Казах:
-  Това или е пропуснато, или пък вие го тълкувате така, защото сте погледнали текста мнително.
На възражението ми царят заяви намръщено:
-  И за вас приятелството на Луков отива по-далеч, отколкото интересите на отечеството, изразено в предаността към царя.
Отговорих:
- Не съм дал такива доказателства. Луков ми е само началник и моите отношения към него са служебни, а не приятелски.
- Знам - каза цар Борис, - вие сте служили дълго време с него в Пловдив, карали сте артилерийския си стаж при него и сте били пак при него като началник на Военното училище. Ще заминете веднага със самолета си за София и се помъчете да го убедите да оттегли оставката си, без да казвате кой ви е пратил!
Заминах със самолета си за София и се явих при Луков. Той прибираше книжата си от бюрото. Запита ме по какъв случай идвам. Отговорих му, че съжалявам за неговата оставка. Попитах го - не е ли възможно да я оттегли. Той сопнато ми отвърна:
Ако си дошъл за това и ако си честен офицер, ще си отидеш, защото знам кой те е пратил. А той е този, който ми е пратил досега десетина души...
Върнах се с аероплана и се обадих на царя, че съм на летището. Той се свърза с мен по телефона и ми каза: „Елате веднага при мен!” Заварих го в градината на къщата му. Беше седнал на един фотьойл, замислен, с подпряна на ръката глава. Без да се ръкува, започна:
-  Знам какво ще ми кажете. Това, което вече веднъж споменахте. Вилхелм изгонил навремето си Бисмарк, най-добрия си помощник, а после съжалявал за него...
Обясних, че не съм имал такова намерение и че даже съм забравил кога и по какъв случай съм му го казал. Тогава, също ядосано, царят допълни:
-  Аз ще изпъдя и двамата: и Луков, и Красновски.
Моето мнение беше:
-  Вие като Красновски, един обикновен чиновник, ще намерите поне хиляда души в България, обаче военен като Луков - волеви, организатор, способен, с мирновременен и боеви опит, между генералите с такива качества едва ли бихте намерили. Познавам вашия маниер: когато се карат двама министри или генерали, да уволнявате и двамата, за да не се карат...
Царят се намръщи:
-  Аз никога не съм ви викал, за да ми давате съвети, и сега не съм ви извикал за това. Вие ми отправяте дръзко предизвикателство!
Реших да приема хвърлената ръкавица, та каквото и да стане. Намерих в себе си смелост и продължих:
-  Вие сам ми бяхте казали, че дворцови интриганти и Красновски ви създали тия неприятности, а не наказвате интригантите.
Царят отговори:
-  Хайде да видим какво още ще кажете!
Аз добавих:
- Когато стана известен конфликтът между Красновски и Луков, много от народните представители хвърлиха вината върху вас и ви упрекваха, че вие нарочно сте създали този инцидент. Говореше се, че искате да премахнете или Красновски, или Луков и че молбата му за оставка е добре дошла. Обвиняваха ви, че на всеки издигащ се човек вие поставяте таван над главата му - до колко да расте. Царят сви вежди:
-  Е, после?
Аз продължавах гласно размишленията си:
-  Поддържам същата теза по следните причини. Най-напред вие се оплаквахте, че след министър Стамболийски не сте имали друг вещ съветник. Добре, кой е виновен за това? Вие имахте наши много добри в миналото държавници, начело с Александър Малинов, както и още много други като него. Те имаха синове. На нито един от тях вие не дадохте възможност да се подготви в странство в легациите, където щяха да следват и се школуват върху историята и тезисите на българската дипломация. Ще си позволя да ви кажа и друго. Вие имахте трима съвипускници - способни ученици. Те са: Иван Минков, Ходжев и Симеон Блъсков. Служеха във Външното министерство, а ги оставихте само да тангират на някои постове в политиката. И на тях турихте тъй наречения таван - докъде да стигнат...
Царят се ядоса много:
-  Не сте вие, който трябва да ми държи сметка за делата ми. Аз нося отговорността. За тези оскърбителни думи, които ми казахте, аз вече ви намразих, не ви уважавам като един добър мой войник, на когото могат да се възлагат и по-сериозни военни задачи. Вървете си и си гледайте работата.
Не си подаде ръката. Аз само казах:
-  Слушам, Ваше Величество.
Не се боях, защото казах истината. Трябваше да му я кажа. Тръгвайки да се прибира в стаята си, царят се обърна към мен да види как посрещнах неговите думи. Тогава аз отново продължих:
-  Разбрах какво искате да кажете и ще го сторя сам... Царят не проговори нищо повече. Излязох и заминах с аероплан за София.
Бях решил да си дам оставката. Когато пристигнах и се срещнах с мои колеги-генерали, размених мисли по станалото, споделих желанието си да напусне армията. Моите колеги обаче ме посъветваха да не върша това, защото ще се свърже с решението на Луков да подаде оставка, а това ще създаде неблагоприятно впечатление. Послушах ги и реших да изчакам, а ако се наложеше, щях да обявя решението си по-късно. Това беше добър съвет - другарски. Наистина, щяха да го свържат с конфликта Луков-Красновски.
След уволнението на генерал Луков за министър на войната бе назначен генерал Теодоси Даскалов. Той беше по убеждения земеделец от село Горско Сливово, Търновско, преди това - военен аташе в Рим. Отначало някои от колегите неоснователно посрещнаха назначението въздържано. Аз обаче бях на противното мнение.
След няколко дни срещнах в София Сирко Станчев. Той ми каза, че царят много съжалявал за станалото в село Баня между нас и бил изненадан от моето държание. Но бил малко нервен и обезпокоен поради това, че щял да заминава наскоро за Берлин при Хитлер, когото ненавиждал. Налагало се, за да се информира по някои неприятни въпроси. Споделих пред Сирко Станчев - и аз изживях разговора трагично, но ми се наложи да кажа истината - това, което мислех.
По-късно царят действително замина за Берлин.....

Неочаквана среща с цар Фердинанд


В края на октомври (1936 г.) помолих министъра на войната да замина до Полша. Преди всичко исках да върна визитата на началника на полската авиация генерал Райски, направена у нас през 1927 г. Исках и да се посъветвам с него по някои въздухо­плавателни въпроси и освен това да регламентирам там моето положение като летец. Той ми отговори, че ще изпрати самоле­та си да ме вземе, но тъй като самолетът претърпя авария и се сблъска при излитане, без жертви, поради неоправдан фатализъм реших да замина с влака. Мислех, че така ще мога да раз­гледам по-добре Полша. Тръгнах с експреса през Белград, Буда­пеща, Чехия, Одерберг (Бохумин), Лвов, Варшава. Осъмнах в Будапеща и напускайки спалния вагон, отидох да закуся в ресторант-вагона. Останах в него до гара Пищиян, град в Чехия, изве­стен с минералните си бани. Когато се връщах в купето си, ви­дях вътре стар човек в голф и каскет, подпрян на бастун между краката, да гледа навън през прозореца. Помислих си: сбъркал съм купето, обаче видях закачен моя шинел да не се мачка. На същата закачалка имаше още един, виждаше се пагонът, на кой­то стоеше буквата Б с корона. Помолих кондуктора да премести господина, но той ми отговори: „Аз го предупредих да отиде в съседното купе, за което е неговият билет, обаче той обърна бастуна, удари го в пода и каза, че ще остане в това купе, поне­же е цар! С него кавга няма да правя...” Аз попитах: „Какъв цар?” Кондукторът отговори набързо: „Той е българският цар Фердинанд... Преместете се в друго купе.”
Щом е така, реших да вляза и както навремето, да се пред­ставя по войнишки - кой съм и за къде пътувам. Фердинанд си подаде ръката и я повдигна нагоре към главата ми. Беше яс­но - по стар обичай искаше да я целуна. Така правехме някога.
Завързахме разговор, продължил повече от два часа. Не ме покани да седна. Започна да разпитва за баща ми, когото позна­ваше много добре. След това си спомни деня на производството ми и какво ни е говорил тогава. В това време влезе придружава­щият го стар лакей Митю и му докладва, че не можал да намери на никоя гара нови вестници. Фердинанд се разсърди много и слушайки острия му укор към Митя, реших да му кажа, че имам два нови български вестника - „Заря” и „Утро”. Извадих ги от багажната мрежа. Когато ги видя малко смачкани, той ги зах­върли на седалището. Нещо му направи впечатление и като обър­на с бастуна едната половина, забеляза снимка на цар Борис в разговор с някого. Фердинанд запита: „Какво прави синът ми на този вестник?” Отговорих: „Това е снимката му заедно с прези­дента на френската република Льоброн - двамата посетиха таз­годишното парижко изложение.” Без да разгледа снимката, Фер­динанд каза: „Няма да видят кой знае какво...”
През всичкото време той ме гледаше изпитателно със си­ните си змийски очи, като че искаше да се почувства господар, който още държи властта в ръцете си. Той продължаваше да смята, че пред него е един български офицер, длъжен да се подчинява на своя владетел. При все това обаче забелязах, че му е много приятно да беседва с един висш представител на армията, започнал кариерата си през неговото царуване. Умо­рих се да стоя прав и под претекст, че ще отида да закуся, извиних се и тръгнах да излизам. Фердинанд ми прегради пътя с бастуна си. Продължаваше да говори и да ми задава въпроси. Сви злобно веждите си и ме запита:
- Продължава ли да ме мрази българският народ? Покрай него ме намрази и моят син.
Въпросът ме изненада и смути. Не знаех какво да му кажа. Той обаче гледаше остро в мене и чакаше отговора.
- Аз не мога да говоря от името на целия български народ, защото нямам мандат за това, но вярно е едно: всички ви смя­тат за главен виновник за двете наши военни катастрофи.
Фердинанд отново сви вежди. Помъчих да се извиня с исто­рията - един ден тя ще си каже най-добре думата. Неостанал доволен от обясненията ми и понеже му бях казал преди това, че съм началник на авиацията и професор в генерал-щабната академия, той ме запита:
- Вие, вие как учите вашите възпитаници и каква преценка давате за моята дейност?
- Ние в академията сме отчели грешките всекиму, включи­ телно и на вас сме отредили един дял от тях. Сам Негово вели­чество царят прие, че и вие имате грамадни грешки.
Фердинанд се намръщи и добави:
- Не ми говорете за моя син. Той ме зле мрази. Впуснал се е в една демокрация, която още не е необходима за българския народ. Ласкае се от мисълта, че Франция заради неговото по­текло се гордее - дала най-демократичния цар в света. Но за всичко това един ден той ще си плати скъпо. Не той води народа, а народът води него. И не е чудно един ден този народ да го,заведе дотам, докъдето заведе Батемберг и мене. Но да ви попитам - вие на какво учите вашите офицери?
Замълчах и не отговорих. Тогава цар Фердинанд продължи:
- Аз ще ви кажа на какво ги учите. Вие ги учите, че съм омразен чужденец, че съм бил за личния режим, че съм герман­ски агент, че съм опропастил България, че ако не съм бил аз, България щяла да бъде велика, че е пострадала, защото аз съм мразел русите, така ли е?
Отговорих:
- Да, така е! Но защо не излезете е мемоари, с които да оборите тези обвинения?
Той каза:
- И това може да стане. Всички държавници хвърлят свои­те грешки - политически и военни, върху мен, а къде бяха те да ми възразят и да ме възпрат? Обвиняват ме, че съм бил чужденец и германски агент и затова съм загубил войната. Добре. Кайзер Вилхелм, Франц Йосиф и руският император чужденци ли бяха, та заради тях загубиха войните? Това са обвиненията на русофилите. А германците пък ме обвиняваха, че водя на Балканите русофилска политика! „Но Юпитер кви дем омнибус пласет!” (Дори Юпитер не угажда всекиму.)
Истината е, че политиката на България се ръководеше от българските правителства, които търсеха подкрепа от тези държави, за които се смяташе, че могат да помогнат да се изкове обединението на България. И тази политика не е изцяло изгодна за чуждите държави и народи. Аз винаги съм мислил за България, която съм обичал и родължавам да обичам и сега. Моят род и произход съвсем не са ми пречили да обичам тази страна, за благото на която съм се борил тридесет години и в която и сега искам да оставя костите си. Там, на моята Витоша, искам един ден да бъда погребан. Но да оставим този въпрос. Кажете ми нещо за Витоша?
- Витоша е доста залесена. Има много и хубави хижи по нея. Зиме и лете е пълна с туристи.
- Радвам се. Но мен ме вълнува само лошото. Моята глава трябва да е много широка, за да могат да се струпат върху нея всички нещастия на България. И за Балканската, и за Световната война ме винят, че съм избрал лоши политически групировки - всъщност аз не съм се интересувал от друго освен от интересите на страната. А в това време българският народ винаги си е казвал думата с бюлетина в ръка. Обвиняват ме, че след Балканската война съм поискал Солун за България, но забравят, че самият руски император включи Солун за България през 1910 г. А трябва да се знае, че имаше българи, които през 1908 г., когато обявих независимостта на България, пак викаха против мен. Единствената ми цел през царуването ми е била: да създам велика и обединена България. Сгрешил съм с поставянето на тази своя цел. Прави са всички да ме съдят. Но това са стремежите на държавите през XIX и XX век. Дали съм сгрешил в средствата за постигане на целта и какъв дял отговорност нося лично аз, това един ден историята ще присъди. И все пак виновен или невиновен, аз имам силното желание да прекарам последните няколко години от живота си в България. Аз съм вече близо 80-годишен и малко ми остава да жи­вея. Знам, че там не ме обичат. Цели тонове мастило се изля, за да ме хулят, върху моя гръб много български политици правят кариера. Жалко, че в България не ме пуска и моят първороден син Борис!
Слушах внимателно. Влакът подаде сигнал. Стигнахме на гара Одерберг (Бохумин), откъдето Фердинанд щеше да продължи за Кобург, а аз за Варшава. Започнах да си прибирам багажа, за да се прехвърля на другия влак. На багажната мрежа стоеше една книга, която четях във влака. Фердинанд я взе и потърси писалка. Имах само няколко минути престой. Той като че ли нарочно се бавеше, за да напише нещо за спомен от нашето пътуване. Стоях обаче с куфарите в ръце и го замолих да вземе книгата, но той продължаваше да се бави. Взех си сбогом и едва стигнах до вагона, когато влакът на Фердинанд тръгна.
Той гледаше от прозореца самодоволно.......

Спомени. [General Boidev"s memories, Воспоминания генерала Бойдева]. Подготвил за печат Иван Пейковски. Обнародвани в: Сп. Летописи, 1994, № 5-6, с. 25-66, № 7-8, с. 85-108, 1995, № 3-4, с. 9-33, № 5-6, с. 48-86.




Гласувай:
4



1. germantiger - ...
21.02.2016 22:01
Генералът е роден в Казанлък. Баща му Теню Бойдев е също военен - офицер, русофил.

ТОВА КАЗВА МНОГО

Заради нескритите си антигермански позиции е при­нуден да подаде оставка от този пост. Назначен е за командир на Пета българска армия, разположена в Македония.

А ДРУГАРИТЕ УБИВАХА ГЕРМАНОФИЛИТЕ ИЛИ ПРОСТО ГИ ИЗКОРЕНИХА ОТ АРМИЯТА ЗАМЕНЯЙКИ ГИ САМО С РУСОФИЛИ. НЕЩО ПОВЕЧЕ - ДРУГАРИТЕ ИЗРИТАХА И НЕГЕРМАНОФГИЛИТЕ ОТ АРМИЯТА, ВАЖНОТО Е ДА БЯХА САМО РУСОФИЛИ.

А "ЛОШИТЕ МОНАРХОФАШИСТИ" САМО НАЗНАЧАВАХА ЧАСТ ОТ РУСОФИЛИТЕ ЗА КОМАНДВАЩИ 5-А АРМИЯ... КАКВО СРАВНЕНИЕ НАЛИ?!
цитирай
2. germantiger - ...
21.02.2016 22:10
Прочетох и разговора му с Фердинанд - истинен или не, ще си остане винаги загадка.

От целия постинг лъха една директност и сила в Бойдев.
цитирай
3. didanov - Това не казва нищо!
21.02.2016 23:20
защото бащата на Богдан Филов също е бил офицер, убит за русофилство!
Баща и син Бойдеви са просто достойни български офицери, които все още знаят какво е чест и родина.


цитирай
4. germantiger - ...
22.02.2016 18:19
3. didanov - Това не казва нищо!
21.02 23:20
защото бащата на Богдан Филов също е бил офицер, убит за русофилство!
Баща и син Бойдеви са просто достойни български офицери, които все още знаят какво е чест и родина.

...

Разбира се, децата може и да са промяна - справка една моя бившща любима, чиито родители бяха милиционер и хора в чиито къ
и се е слушал само Висоцки и още се поздравяват на 9 май, а тя е върла германофилка ако мога така да я нарека на "основание" Беетовен и Вагнер и не смао.

Няма такъв филм - достойни, чест, родина - това е рядко, макар и възможно.

Поне аз не съм забелязъл в "моите" герои някой да е само сияен, достоен и честен - всички са и дяволи и това ги прави още повече, вашите бг герои масово на 90% са сияйни светци.
цитирай
5. didanov - може би това е разликата
22.02.2016 22:58
между бг героите и твоите герои...аз мога да ти дам бол примери за достойни и честни български войници през многото войни...но както става обикновено те стават лесна жертва на подмолни и недостойни личности в пагони.
цитирай
6. germantiger - ...
23.02.2016 01:02
Това е твоето заблуждение, героите нямат разлики

Въпроса е, че аз предпочитам истината, а ти сияйността

Има редки изключения сред хората и светци, но твърде редки
цитирай
7. didanov - тълковен речник
23.02.2016 19:28
сияйна, сияйно, мн. сияйни, - прил. Който сияе; блестящ, бляскав, лъчист, искрящ, лъчезарен.
истина, ж.
1. Това, което отговаря на действителността.
2. Съждение, проверено в практиката. Стара истина. Горчива истина.

мемоари
1. Остар. Само ед. Писмено изложение по политически, обществен или международен въпрос.
2. Само мн. Литературна творба за минали събития, отразени от участник в тях или от техен съвременник, свидетел.

предпочитание - Одобрение чрез избор.

"Това е твоето заблуждение, героите нямат разлики

Въпроса е, че аз предпочитам истината, а ти сияйността

Има редки изключения сред хората и светци, но твърде редки "

това че моята истина не отговаря на твоята, не я отхвърля, напротив и двете допълват цялата истина, последната Истина.
цитирай
8. germantiger - ...
24.02.2016 14:12
и номер 3 - ЧЕТОХ МАТЕРИАЛ ОТ СПАРОТОК/ПАВЕЛ СЕРАФИМОВ ЗА БЪЛГАРИТЕ

НАРОДА НА СВЕТЛИНАТА - така е озаглавен материала или мантрата

номер 3 трябва да се въведе в речниците
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908175
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?