Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2016 17:11 - Цели и мотиви на Санстефанския договор - подарена ли ни е свободата?
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2879 Коментари: 6 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

http://www.promacedonia.org
Константин Косев, Стефан Дойнов

    Националният празник на Гърция е 25 март. На този ден през 1821 г. е осветено знамето на гръцкото националноосвободително въстание. След продължителни неравни битки то, както е известно, завършва с пълен разгром. Ала гърците все пак постигат освобождението си чрез Одринския мир на 14 септември 1829 г. благодарение на поредната победоносна война на Русия срещу Османската империя. В Гърция обаче не смятат 14 септември за ден на Освобождението, а празнуват деня, в който е обявено въстанието. Може би по този начин се утвърждава усещането, че със собствени сили са извоювали свободата си? Това подхранва и укрепва националното самочувствие.   
    По подобен начин постъпват и сърбите. Както знаем, и двете сръбски националноосвободителни въстания завършват с погром, а Сърбия получава своята държавна автономия пак с руска военна помощ по силата на споменатия Одрински мирен договор. Сърбите обаче също не отбелязват този ден като празник на освобождението. Всеобщо е убеждението, че Сърбия сама е извоювала свободата си. А всъщност е повече от ясно, че както сръбското, така и гръцкото въстание постигат целите си с решаващата подкрепа на руското оръжие. При това в условията на изключително благоприятна, дори комфортна международна обстановка, когато Русия е почти неограничен господар на Източния въпрос и сама търси всевъзможни поводи за война против Османската империя.  

    Но има и нещо друго. Съгласно с утвърдилата се международна практика още от времето на Свещения съюз през 1815 г. всички териториални изменения на европейските граници задължително подлежат на съгласуване между т.нар. Велики сили и добиват международна правна валидност едва след тяхната колективна санкция. Това се отнася и за Одринския мирен договор. Той е санкциониран официално от Англия, Франция, Русия и Турция на 3 февруари 1830 г. почти без никакви изменения. В сравнение със Санстефанския договор Одринският има по-добра участ. Ала именно това негово предимство го прави непопулярен за сърбите и гърците. Той е непопулярен по простата причина, че както гръцкото кралство, така и сръбското княжество далеч не покриват етническите им територии. Извън гръцката държава остават например Епир, Тесалия, островите Самос, Хиос, Кипър и др., въпреки че там гърците имат неоспоримо мнозинство. Към Сърбия пък не са присъединени значителни територии, които етнически ѝ принадлежат — Босна, Херцеговина и Новопазарската област, а в центъра на столицата си сърбите са принудени да търпят присъствието на турски военен гарнизон като гаранция за васалната зависимост от султана.
    Както се вижда, решенията на Одринския мирен договор, санкционирани от Лондонската конференция на Великите сили, нямат нищо общо със справедливостта, хуманизма и т.нар. национален принцип. Чисто и просто така повеляват интересите на Великите сили. Дори модните увлечения на тогавашната европейска общественост към културата на Древна Елада и свързаните с това големи симпатии към гърците и тяхната освободителна кауза не са им помогнали много за евентуално по-благосклонно отношение.
    Санстефанският мирен договор за нас, българите, изглежда, общо взето, приемлив, защото очертаните от него държавни граници съвпадат до голяма степен с територията на българското етническо землище. В основни линии тези граници почти съвпадат с границите на Българската екзархия, очертани в султанския ферман от 1870 г., които по-късно са официално признати от Великите сили на Цариградската посланическа конференция.
    Впрочем забелязваме и някои немаловажни различия. Най-същественото е, че според Санстефанския договор българската държава не се разделя на две части. Това е най-голямото му предимство. Същевременно обаче от българската държава се откъсват Западните покрайнини — Нишко и Пиротско, които се дават на Сърбия, а също и Северна Добруджа, която се отстъпва на Румъния като компенсация за Бесарабия, която пък се връща отново в Руската империя. В замяна на това България получава излаз на Бяло море — нещо, което не фигурира в решенията на Цариградската конференция. Въпреки тези частични отклонения от националните принципи при определянето на границите Санстефанският договор се приема с огромно удовлетворение от българския народ. Мечтата на българите за своя национална държава в естествените и национални граници е на път да се сбъдне благодарение на руската добра воля и благосклонност. Затова неслучайно 3 март се приема и утвърждава като национален празник на Освобождението, но и като ден на признателност към освободителите.
    За жалост обаче Санстефанският договор се оказва акт без международна правна стойност. Валидността му е поставена под съмнение още при неговото подписване от самото руско правителство, което го определя като прелиминарен, сиреч временен. От това логически следва, че договорът е фиктивен, а обсъждането и подписването на истинския договор тепърва предстоят.
    Тази загадъчна противоречивост в поведението на руската дипломация около подписването на Санстефанския мирен договор е забелязана отдавна от мнозина изследователи. Доста странно е наистина защо царското правителство така шумно афишира условията на Санстефанския договор, с което предизвиква яростни протести в Австро-Унгария и Англия, от една страна, а в същото време, от друга, тихомълком дава дискретни уверения в Лондон и Виена, че е готово за преговори с оглед преразглеждането на този прелиминарен договор в съответствие с предишните тайни споразумения и уговорки. Очевидно това не се прави случайно, а с някаква цел в името на руските имперски интереси.
    Всъщност отговорът на тайнствената загадка се съдържа в самите причини и обстоятелства, довели до осъществяването на Руско-турската освободителна война. Нека ги припомним. Русия не е подготвена и не желае тази война, поради което полага големи усилия да я избегне, търсейки мирно решение на балканския конфликт. В същото време мощни политически фактори тласкат царското правителство към война. Тези фактори намират слабото място в миролюбивата позиция на царя и го принуждават да отстъпи в полза на военната алтернатива.
    В кой пункт е уязвима позицията на руското правителство? Вече стана дума, че в продължение на няколко века руските управници изграждат целенасочено репутацията на Русия като покровител, защитник и съюзник на балканските християни и славяни в Османската империя. Колкото повече расте вярата им в освободителната мисия на Русия, толкова повече се утвърждава нейното влияние на Балканите. След провала на мирното решение на Цариградската конференция Русия се оказва пред реалната заплаха да понесе тежък удар. При евентуално примирение или пасивно безразличие към съдбата на балканските народи в този критичен за тях момент тя рискува да подрони фатално позициите си на Балканите, завоювани с цената на толкова много войни дотогава. В това отношение са много интересни съображенията на военния министър Д. Милютин, изложени в специална докладна записка до царя, в която подробно се преценяват всички плюсове и минуси на дилемата мир или война. В нея между другото се казва:
    „Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва... Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността за нас от подобна развръзка на нещата. Фактическото безсилие на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция... и да превърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. Сега, когато Европа се наслаждава на мир, само ние сме принудени да живеем в постоянна тревога, непрекъснато да търпим оскърбления по адрес на нашето достойнство и да понасяме увреждане на нашите материални интереси дотогава, докато изчезне и последната следа от нашето влияние на Балканския полуостров” (к. а., К. К.) [31, № 2].
    В заключение Милютин изтъква, че ако войната срещу Турция е рискована и нежелателна с оглед тежкото финансово-икономическо положение на Русия в момента, то тя е абсолютно наложителна, за да се защитят отдавна придобитите руски позиции на Балканите. Според него войната има отбранителен смисъл за Русия и не търпи никакво отлагане.
    Съображенията на Милютин стават предмет на бурни и драматични дебати в Коронния съвет при царя на 12 април 1877 г. Те са главният аргумент за историческото решение на Александър II след хамлетовски колебания да обяви най-сетне война на Турция. Опазването на руските позиции на Балканите се преценява като задача с първостепенно значение. А в случая това практически означава на всяка цена да се защити репутацията на Русия като надежден защитник на балканските народи дори и с рискована война. Ето това е ахилесовата пета в мирната позиция на царското правителство, която дава възможност на факторите в полза на военната алтернатива да добият надмощие. Измежду факторите и екстремните обстоятелства, заставили царя по неволя да се пренасочи към военното решение, е и нашето националноосвободително движение. Затова едва ли ще бъде пресилено, ако кажем, че в този смисъл българският народ е извоювал своята Освободителна война.
    Корелативната връзка между репутацията на Русия като покровител и съюзник на балканските християни и славяни, от една страна, и защитата на нейните позиции в този регион, от друга, е безспорна. Тъкмо тази функционална зависимост предопределя смисъла и предназначението на Санстефанския мирен договор, а същевременно и неговата печална участ.
    Когато граф Игнатиев съгласува с царя проекта за мирен договор с Турция и очертаните граници на Балканите, царят го одобрява, но изразява съмнения дали той ще бъде осъществен. Във връзка с това разкрива пред Игнатиев, че Русия е обвързана с предварителни тайни ангажименти към Австро-Унгария и Англия относно бъдещите граници, поради което очаква възражения от тяхна страна. Въпреки това царят утвърждава проекта за мирния договор.
    По-интересна е реакцията на княз Горчаков — шефа на руската дипломация. Той утвърждава проекта за мирен договор без всякакви уговорки и колебания. Ала малко по-късно, точно преди подписването му в Сан Стефано, нарежда със специална тайна шифрограма на Игнатиев договорът да има характер на „обикновен прелиминарен протокол”. Този на пръв поглед необясним ход на руския канцлер е всъщност съвсем логичен, точно в духа на следваната официална руска външнополитическа стратегия. С утвърждаването на Санстефанския договор само проформа царското правителство фактически постига целта, която си поставя с войната. Чрез десетките хиляди свидни жертви в трудната и рискована, но победоносна освободителна война, последвана от публично огласения триумфален Санстефанския мирен договор, Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля като благонадежден съюзник. Естествено, българите приемат всичко това с възторг и дълбока искрена признателност към освободителката, което пък съответно означава, че Русия запазва и укрепва своето влияние в България. Българите обаче не знаят, а просто няма и как да знаят, че Санстефанският договор е временен и подлежи на ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Разбира се, неизбежната ревизия на договора много скоро ще стане публично известна, но печалните последици за българите ще изглеждат и ще се приемат като резултат от противодействието на западните съперници на Русия в Източния въпрос. Така според Горчаков недоволството от ревизията на Санстефанския договор ще се насочи главно срещу руските опоненти — Австро-Унгария и Англия, което практически още повече ще издигне авторитета на Русия [75, с. 406]. Във връзка с този тактически замисъл на Горчаков Жомини споделя пред Гирс:
    „Въпреки ограниченията на Санстефанския мир правим една голяма крачка за освобождението на християните в Изтока и цялата наша заслуга за това ще бъде несъмнсно оценена и призната от тях" [60, с. 147],
    Както се вижда, Санстефанският договор има смисъл и значение за царското правителство единствено като тактически ход. Затова Горчаков го одобрява, но същевременно не вижда трайно решение чрез него. Той насочва главните си усилия към постигането на компромисен мир в съответствие с предварителните тайни уговорки със силите съперници. Това според Горчаков е най-изгодно с оглед глобалните интереси на Русия в общоевропейски план. Съгласно с тези интереси най-важното е да не се допусне нарушаване на европейското равновесие на силите и прекомерно засилване на германската мощ. Когато по-късно след Берлинския конгрес запитали Горчаков дали съжалява за Будапещенската конвенция, която попречила на Русия да се възползва от победата си във войната срещу Турция, той отговорил:
    „Винаги съм смятал и продължавам да смятам, че за нас е по-изгодно едно споразумение и компромис с Виена по Източния въпрос, отколкото да предадем Франция вързана на Бисмарк. Ето кое наложи Будапещенската конвенция" [75, с. 406].
    Признанията на шефа на царското правителство будят изумление колко неподозирани са истинските цели и мотиви, които определят ходовете на руската дипломация при решаването на Източния въпрос и респективно на българската съдба. Оказва се, че царското правителство съвсем съзнателно и целенасочено тръгва по пътя на компромисите за ревизия на Санстефанския договор. С оглед на глобалните руски интереси решенията на Берлинския конгрес се преценяват в Петербург като по-изгодни. Такова е официалното становище. Но има и други. Славянофилските групировки например и част от военните преценяват ревизията на Санстефанския договор и решенията в Берлин като дипломатическо поражение. Те остро критикуват правителството и създават силни обществени настроения против дипломатите.
    Ревизията на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес се посрещат най-болезнено от българите. Новината идва като гръм от ясно небе и причинява истински шок. Още нестихналият възторг от току-що постигнатото освобождение мигновено прераства във всеобща покруса и масово недоволство. Ала както прозорливо предвижда княз Горчаков, това недоволство се насочва срещу противниците на Русия в Берлин, от което тя печели очакваните дивиденти. Нейният авторитет сред българите още повече нараства, а русофилството пуска здрави и жилави корени на българска почва и въпреки превратностите на историческите обстоятелства се запазва десетилетия напред чак до наши дни.
  Още по-голям ефект има руската политика по отношение на Сърбия и Черна гора. Той е постигнат в резултат на предпочетения от руската дипломация вариант за отстъпление при ревизията на Санстефанския договор. В преговорите със своите западни съперници, както стана дума, царското правителство има две възможности: едната е да се споразумее с Австро-Унгария, а другата — с Англия. Евентуалното споразумение с Австро-Унгария открива възможности за създаването на неделима и по-голяма България на югозапад до р. Вардар и на юг с излаз на Бяло море. Австро-унгарските контрапретенции обаче не допускат териториални разширения за Сърбия и Черна гора. Преговорите за споразумение с Англия се насочват точно към обратния вариант — Сърбия и Черна гора да получат териториални разширения, а за сметка на това България да се раздели на няколко части по вече известната схема, според която българската държава териториално се ограничава на север от Балкана.
   След продължителни драматични преговори във Виена и Лондон царското правителство в края на краищата предпочита и възприема втория вариант — за споразумение с Англия. В Петербург преценяват, той е много по-изгоден, защото дава възможност на Русия да запази позициите си и в западната половина на Балканския полуостров. Подписаното тайно англо-руско споразумение на 30 май 1878 г. фактически окончателно унищожава Санстефанския договор и предрешава постановленията на Берлинския конгрес.
    С оглед дългосрочните интереси на Русия в Балканския регион следователно стратегията на княз Горчаков се оказва печеливша. Руските позиции тук са сравнително добре защитени. В този смисъл царското правителство има основания да е доволно от Берлинския договор и неслучайно през следващите години стриктно се придържа към него.
   От гледна точка на българските интереси обаче настъпилата развръзка с много болезнена и несправедлива. Но това едва ли е толкова изненадващо в условията на господстващите добре познати вълчи нрави на международната арена. Както винаги в подобни случаи, и този път изобщо не става дума за справедливост и хуманност, а още по-малко за спазване на национални принципи. Тук става дума само и единствено за тънки сметки и висши съображения в името на явни или някакви неподозирани добре прикрити интереси на Великите сили в голямата политика.
    Всъщност незадоволителното решение на Българския въпрос в заключителната фаза на Източната криза не е чак толкова неочаквано. То е до голяма степен предопределено и дори закономерно при тогавашните условия. Историческият опит в подобни случаи е твърде еднозначен. Едва ли би могло да се посочи такъв пример — малък народ да се е домогнал до създаване на своя национална държава в оптимални етнически граници. В това отношение България не прави изключение. Различията са само в степента на понесените щети. Неблагоприятното решение на Българския въпрос е генетически заложено като потенциален риск още когато се възприема силовият подход при осъществяването на нашата националноосвободителна революция.
    Нека си припомним. В мрачните години на стагнация и безнадеждност през 60-те години на XIX в. пред освободителната кауза се очертават две възможности за изход: едната е т.нар. конформистка алтернатива. Според този вариант целта е чрез легални средства и реформи да се разширява постепенно българската политическа автономия в рамките на Османската империя. Предимствата на този вариант са, че се избягват рисковани въоръжени сблъсъци и масови кръвопролития, а същевременно се гарантира до голяма степен опазването на българската етническа територия. Недостатъкът му обаче е, че денят на освобождението се губи в далечината на необозримото бъдеще. Другият вариант, напротив, предвижда безкомпромисни въоръжени действия. Целта е чрез всенародна въоръжена акция да се взриви и активизира Източният въпрос на международната арена с оглед създаването на евентуални възможности за политическо решение на българското освобождение. Този радикален вариант на националната революция е свързан със самопожертвувателни действия и предполага масови кръвопролития, но разкрива реални възможности за ускоряване деня на освобождението. Може би тъкмо това негово съблазнително преимущество му осигурява подчертано надмощие в хода на националноосвободителното движение. Ала този вариант има един много съществен недостатък. С него трудно може да се гарантира целостта на българската етническа територия. Не може, защото постановката за политическо решение на въпроса със сила по презумпция предполага намесата и решаващата роля на Великите сили. А това съответно означава, че българската съдба неизбежно ще зависи преди всичко от техните интереси и добрата им воля. Както и става. Или образно казано, силното ефикасно лекарство за ускоряване на освобождението се оказва с твърде неприятен страничен противопоказен ефект. Такива са неумолимите обективни закони на историческия процес, който подобно на природните явления е неподвластен на субективни предпочитания. Всякакви упреци към историята са безсмислени и нелепи. Като обективна даденост историческите процеси и явления подлежат само на добро опознаване и обосновано обяснение, за да се възприемат и преценят адекватно с оглед да се извлекат повече мъдрост и евентуална поука.
    В резултат на Руско-турската война през 1877—1878 г. българският народ постига освобождението си и възкресява от пепелищата своята национална държава. Ала по силата на чисто обективни обстоятелства само една част от българите попадат под нейната стряха. За останалите остават надеждата и утешението, че някой ден ще успеят да се присъединят към майката отечество.




Гласувай:
8



1. leonleonovpom2 - Поздрави, Диляне!
14.02.2016 21:13
Подробно и обективно изложение на проблема, засягащ национално- освободителните движения на Балканите и участието, и ролята на Великите сили в тях!

Хубава вечер!
цитирай
2. shtaparov - Историята учи че няма на света ст...
14.02.2016 23:21
Историята учи че няма на света страна,която да е успяла сама да се освободи от турско робство- всички ДО ЕДНА са освободени от някой друг,включително и ние.
цитирай
3. didanov - благодаря приятелю
14.02.2016 23:32
дано повече българи се освободят от излишните илюзии по повод Освобождението ни. лека
цитирай
4. didanov - благодаря приятелю щапаров
14.02.2016 23:36
историята учи ама, кой да я чете?Пък и историята я пишат победителите нали? Аз лично до скоро вярвах, че само ние сме се освободили с помощ отвън - някой, някакси ме беше накарал да повярвам в това (сигурно в училище). И как не прочетох как някой сърбин или грък са хванали оръжието да ни помогнат да се освободим, така както ние го направихме?
цитирай
5. syrmaepon - Аз съм се изкушавала да мисля, че ...
15.02.2016 10:03
Аз съм се изкушавала да мисля, че вариантът с мирната автономия би могъл да ни спаси от прекалената русофилщина и съветизация, но в крайна сметка се отказах от това. Дори и без тази война ВС все щяха да намерят друг повод за разделяне на Турция и съответно делене на влияние. Те и без това и така ни мразят за Съединението. Очевидно никой няма интерес от обширно компактно българско самосъзнание.
цитирай
6. didanov - здравей сирма
15.02.2016 17:07
syrmaepon написа:
Аз съм се изкушавала да мисля, че вариантът с мирната автономия би могъл да ни спаси от прекалената русофилщина и съветизация, но в крайна сметка се отказах от това. Дори и без тази война ВС все щяха да намерят друг повод за разделяне на Турция и съответно делене на влияние. Те и без това и така ни мразят за Съединението. Очевидно никой няма интерес от обширно компактно българско самосъзнание.

мирната автономия също е бил вариант но той сигурно би отнел много повече време от този с войната. Интересите на Великите сили в Османската империя са били огромни, но не би трябвало да се заблуждаваме, че висчките биха съвпаднали с българските. Никой дори Русия няма интерес от едно независимо голямо и силно българско княжество - изразът каквото (българска)сабя покаже е доста показателен и оправдан на фона на голямата европейска политика.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908319
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?