Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2016 07:00 - От Сан Стефано до Берлин - КРАХЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ В БЕРЛИН
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3897 Коментари: 9 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Константин Косев, Стефан Дойнов
http://www.promacedonia.org
(продължение)КРАХЪТ НА ИЛЮЗИИТЕ В БЕРЛИН

 

...Всъщност идеята на Петербург за директни преговори с Англия се появява и назрява постепенно все повече поради растящите контрапретенции на Андраши и затягането в руско-австрийските преговори. Около началото на май 1878 г., разочаровано от Виена, руското правителство окончателно се ориентира към преговори с Великобритания. В това отношение руското правителство е насърчено от идващите сигнали от Лондон, че Англия също проявява интерес към преговори с Русия. На свой ред английската дипломация се стреми да противодейства на Бисмарковите планове за решаването на всички въпроси около Източната криза само от Съюза на тримата императори, без участието на Англия. Още на 20 април Солсбъри в разговор с немския посланик Мюнстер му загатва, че Бисмарк би могъл да разшири посредническата си роля между Петербург и Лондон. Дотогава немският канцлер посредничи само по въпроса за еднаквото отдалечаване на английската флота и руската армия от Цариград. Бисмарк охотно дава съгласието си за подобно посредничество, което да засяга и централните въпроси, интересуващи двете страни. Същевременно Солсбъри споделя това предложение и пред Шувалов, като дава да се разбере, че Англия и Русия биха могли да постигнат споразумение. Научавайки за появилите се благосклонни симптоми у английското правителство за разбирателство с Русия, Горчаков предпочита преговорите да се водят направо, без посредничеството на Бисмарк. Руският канцлер съвсем основателно се опасява, че Бисмарковото посредничество може само да усложни нещата, тъй като канцлерът не скрива, че той предпочита руско-австрийско споразумение. В едно писмо до О. Руссел в Берлин Солсбъри пише: „Както изглежда, Шувалов не желае преговорите да се водят чрез Мюнстер."
В началото на май 1878 г. по своя инициатива и с одобрението на Петербург Шувалов пристъпва към сондажни разговори със Солсбъри за изясняване условията на английските контрапретенции по Санстефанския договор. В хода на разговорите Солсбъри формулира следните условия за споразумение с Русия:
1. Англия не възразява срещу присъединяването на Бесарабия и градовете Батум и Карс към Русия (Андраши също не възразява, но що се отнася до Батум и Карс, тяхното присъединяване към Русия зависело не от Виена, а от Лондон и в този смисъл английското съгласие имало много по-голяма политическа стойност за Петербург);
2. Англия не възразява срещу териториалните придобивки на Черна гора и на Сърбия, нито пък предявява някакви претенции спрямо Босна, Херцеговина и Новопазарската област. (Това било най-същественото предимство на английските условия в сравнение с тези на Андраши, те давали възможност на Русия да запази и занапред своето влияние в западната част на Балканите.);
3. Единственото, но най-тежко условие на Англия засяга България. Солсбъри настоява България да се раздели на две части — Северна и Южна, както следва: Северната част на Балкана да получи политическа автономия с княжеско правителство, а на юг от Балкана да се създаде административно автономна област със статут по подобие на английските колонии, подчинена пряко на Високата порта. Освен това Южна България не трябва да има излаз на Егейско море. (По този пункт английските условия съществено се отличавали от австро-унгарските и са далеч по-неблагоприятни.) Що се отнася до границите на двете български области, този въпрос не бил предмет на специално разискване. Солсбъри изказва английското становище само по принцип, без да уточнява ясно какво предлага. Това отчасти смекчава или замъглява първоначалното неприятно впечатление от английските контрапретенции. Общо взето, като цяло английските условия се струват на Шувалов твърде умерени и приемливи. Той веднага се отправя за Петербург да ги докладва на царя.
По пътя Шувалов най-напред се отбива при Бисмарк във Фридрихсруе край Хамбург. В качеството си на посредник немският канцлер трябвало да бъде поставен в течение на постигнатите споразумения между Русия и Англия. Бисмарк остава неприятно изненадан от очерталата се възможност за споразумение между Петербург и Лондон. Ето как Шувалов описва разговора си с него:
„Бисмарк ми оказа най-сърдечен прием. Той веднага заговори, че била насъщна необходимостта час по-скоро да се споразумеем с Австрия. Вие трябва да направите компромис, каза той. Трябва да купите или Англия, или Австрия. Тогава по-добре Австрия, защото тя е по-евтина. Англия и сама е готова да воюва. В Австрия положението е друго. Там никой не е настроен войнствено, защото всички знаят, че войната ще бъде катастрофа за тях. Франц Йосиф е настроен миролюбиво и не ще рискува короната си. Андраши проявява наистина войнственост, но само привидно. Всеки друг вместо него щеше да бъде по-малко изгоден за вас. Вие сте по-заинтересовани да се договорите с Австрия и да имате подкрепата на Съюза на тримата императори."
След като изслушва темпераментното слово на събеседника си в полза на руско-австрийского споразумение, Шувалов възразява, че от гледна точка на руските интереси за Русия е по-изгодно да купи Англия, която е по-евтина.
Разказах му (на Бисмарк — б. а., К. К.) за исканията на Солсбъри, пише Шувалов. — Бисмарк остана крайно изумен от умереността на Англия. Лицето му издаваше едва скрито разочарование. Е, добре, каза той, това наистина изменя нещата. Щом сте се договорили с Англия, това ще облекчи и отношенията с Австрия. Вие ще потвърдите, надявам се, съгласието си за анексия на Босна и Херцеговина и тогава всичко ще е наред” [96, т. 3, с. 97].
Накрая Шувалов уговаря с Бисмарк в случай, че бъде подписано споразумение с Англия, германското правителство да поеме инициативата за свикване на международен конгрес на силите в Берлин. Бисмарк се съгласява.
На 12 май Шувалов се озовава в Петербург, където незабавно е свикано съвещание при царя. Шувалов информира правителството за преговорите със Солсбъри. Английските искания, общо взето, правят добро впечатление. Според Милютин те били „много по-умерени" от австро-унгарските.
„Думите на Шувалов ни направиха силно впечатление в благоприятен смисъл. Това се дължи може би на обстоятелството, че ние очаквахме от Англия нещо съвсем неприемливо...
Ние всички се съгласихме веднага с мнението на Шувалов, че за нас е много по-изгодно да направим отстъпки на Англия, за да се разберем с нея, отколкото да се подчиняваме на нахалните искания на Андраши" [52, т. 2, 51].

На съвещанието специално е разискван въпросът за България — най-щекотливият пункт в английските контрапретенции.
„Разбира се, отбелязва Милютин в дневника си, на нас е неприятно настойчивото искане на Англия за подялба на България, но се утешаваме с това, че англичаните са съгласни за твърде широка автономия и в двете части."
Александър II заявява, че той приема искането на Англия за подялба на България. Според него все едно е дали България ще е разделена на 2 или 3 части. По-важното е отделните части да имат учреждения, които могат да ги предпазвали от нови турски изстъпления.
От всички английски искания най-тежко за него е искането Турция да запази войскови части в Южна България и да охранява граничната линия по Балканския хребет [124, т. 2, с. 486].
В края на краищата, макар и с известни резерви, що се отнася до България, руското правителство приема английските условия като цяло. Сравнително лесно проявената склонност от страна на Петербург към компромиси спрямо английските контрапретенции съвсем не е изненадваща. Условията на Англия фактически не се различават съществено от познатото становище на княз Горчаков и на неговите съмишленици за „малка война — умерен мир" с Турция. Следователно руската отстъпчивост и предпочитания към споразумение с Англия са логическо продължение на следвания от канцлера външнополитически курс в духа на неговата цялостна външнополитическа доктрина. Одобрявайки английските условия, руското правителство дава на Шувалов съответни пълномощия да продължи преговорите със Солсбъри и да подпише съответно англо-руско споразумение съгласно с постигнатата принципна уговорка.
Веднага след това Шувалов се отправя за Лондон. По пътя той отново се отбива при Бисмарк във Фридрихсрус, за да се уговори с него по въпросите за свикването на конгрес. Немският канцлер обещава, че щом получи съобщение за подписването на англо-руско споразумение, веднага ще изпрати покани за конгреса. Бисмарк изказва задоволството си от това, че именно Шувалов ще бъде първи руски пълномощник на Берлинския конгрес. По този повод той го уверява, че ще му окаже пълно съдействие. Насърчен от тези думи, Шувалов предлага на немския канцлер да бъде сключен двустранен отбранителен и нападателен съюз между Русия и Германия. Този съюз, изтъква Шувалов, би представлявал защитна преграда срещу всяка коалиция против Германия.
Бисмарк веднага се възползва от Шуваловата оферта, за да злепостави Горчаков. Той казва, че споделя напълно тази идея и отдавна се стреми към подобен съюз с Русия. Бисмарк припомня обаче, че Германия неведнъж още преди Източната криза, а и по-късно, е предлагала на Русия не само морална, но и материална помощ срещу Турция, искайки в замяна руските гаранции за Елзас и Лотарингия. Горчаков отвръщал винаги с ледено мълчание.
Сега вече е твърде късно за подобен съюз, добавя Бисмарк... Германия не може да пожертвува добрите си отношения с другите държави, залагайки единствено на един несигурен съюзник. При всяко проявление на реванш от страна на Франция или Австрия, при нашето географско местоположение, ние бихме изпаднали в опасна зависимост от Русия, особено при политиката, която води Горчаков с неговите азиатски прийоми."
Накрая той заключил, че докато Горчаков и неговите съмишленици стоят начело на руската външна политика, за Германия е по-изгодно да се опира не на двустранен съюз с Русия, а на Съюза на тримата императори [124, т. 2, с. 488].
Около втората половина на май с. г. Шувалов пристига в Лондон, където продължава преговорите със Солсбъри. Естествено, най-трудно било да се постигне споразумение за България. Шувалов прави опит да склони английското правителство към някои отстъпки. Това обаче не му се удава. Напротив, в хода на разискванията по този въпрос Солсбъри чрез редица редакционни поправки се старае да коригира предишното си предложение за България в още по-неблагоприятен смисъл. Английските условия в това отношение се оказват по-тежки, отколкото изглеждат в началото. Солсбъри настоява не само за подялба на България и за лишаването на южната ѝ половина от излаз на Бяло море, но се стреми да изтласка колкото може по на изток западната граница на Южна България. Той предлага нейната западна граница да бъде по линията, определена от Цариградската конференция за западна граница на Източна България, т. е. до р. Искър. А останалата част на югозапад от тази линия съгласно с английските условия трябва да се върне обратно под властта на султана.
„Аз се стараех всячески, пише Шувалов, да задържам англичаните в правия път, като постоянно ги заплашвах с Бисмарк. Последният вече знаеше за предявените условия от Англия в началото и само при тези условия се беше съгласил да свика международен конгрес” [139, с. 136].
По повод допълнителните уточнения, които направил Солсбъри за българските граници, Милютин пише в дневника си:
„Излиза, че Англия предлага линията, която отделя България от Македония (както предложи Андраши), обаче Андраши допускаше България до Егейско море и не искаше разделянето ѝ на две части. Следователно английските условия, на които сега се съгласяваме, са още по-тежки по отношение на България. Единствената ни утеха е, че Англия е съгласна да ни подкрепя по останалите постановления на Санстефанския мир, а най-важното е, че не лишава Черна гора от море и ни отстъпва Батум" [52, т. 2, с. 57].
След безуспешните опити да бъдат постигнати някои териториални придобивки за България руското правителство в края на краищата се примирява с английските искания. По указание от Петербург на 30 май 1878 г. Шувалов подписва тайно споразумение с Англия за ревизия на Санстефанския мир. Споразумението почивало върху изложената по-горе компромисна платформа, предварително съгласувана между двете правителства. С това съдбата на Санстефанския мир е фактически предрешена. Предстоящият конгрес в Берлин трябва само да санкционира и съгласува между силите съществуващото принципно англо-руско споразумение. Задачата на Берлинския конгрес била да доуточни някои второстепенни неща, като например: да очертае в детайли новите граници, да реши към коя част на България ще се присъедини Софийският санджак, на кого да се даде Варна, какъв да бъде срокът на временното руско управление в България и други спорни въпроси от подобен характер. Тези второстепенни въпроси обаче също не били маловажни. Те давали достатъчно поводи и основания за разногласия и спорове между Великите сили по време на конгресните заседания. И все пак в станалите бурни разисквания на Берлинския конгрес има неща, които будят недоумение. Борбата между представителите на Русия и Англия се води с толкова голямо ожесточение, сякаш между тях не е съществувало никакво тайно споразумение. Както английските, така и руските пълномощници повдигали въпроси, които съвсем ясно и недвусмислено били формулирани в споразумението от 30 май. Такъв е случаят например, когато англичаните започват да оспорват на Русия отстъпването на град Батум, а руската делегация предлага подялбата на България да не бъде хоризонтално по Стара планина, а вертикално съгласно с решенията на Цариградската конференция. И още нещо. Що се отнася до разискванията по т. нар. второстепенни въпроси, буди недоумение фактът, че английската делегация прави постоянно драстични обструкции по най-дребни въпроси, водейки пазарлъци за всяка ивица българска земя. Понякога дори става спор за няколкостотин метра. Същата дребнавост забелязваме и в споровете относно срока на временното руско управление. Английската делегация така решително възразява срещу руските искания, сякаш от това зависи съдбата на Англия.
Заслугата" за тази прекомерна остра конфронтация между представителите на Русия и на Англия по време на Берлинския конгрес принадлежи до голяма степен на княз Бисмарк.
Още на втория ден след откриването на конгреса в английския вестник „Глоуб" се появява съобщение за тайното англо-руско споразумение от 30 май. То предизвиква бурно негодувание в Англия срещу правителството. Последното се оказва в деликатно положение. Върху него започват да се сипят упреци, че прави отстъпки на Русия и не отстоява достатъчно британските интереси. Опозицията използва разобличенията в печата и предприема силна атака срещу правителството. В най-тежко положение се оказва министърът на външните работи Солсбъри, чийто подпис стоял под англо-руското споразумение. Солсбъри дори е готов да си подаде оставката и поемайки вината върху себе си, да освободи правителството от ангажиментите към Русия, произтичащи от сключеното споразумение.
С цел да смекчи поне отчасти неприятните последици от разкритията на вестник „Глоуб", английската делегация в Берлин започва да проявява прекомерно усърдие в своята враждебност към Русия, заемайки най-непримирима позиция.
Разкритията на в. „Глоуб" намират неблагоприятен отзвук и в Русия, където също се възбужда недоволство към правителството. Славянофилските политически групировки започват да отправят нападки по адрес на Шувалов, считайки, че отстъпките на Англия са лично негова инициатива. Това принуждава Шувалов да заеме по-рязка позиция спрямо Англия на конгреса и по този начин да опровергае, доколкото е възможно, впечатленията от компрометиращите съобщения, проникнали в печата. Изобщо може да кажем, че разкритията на в. „Глоуб" сериозно затруднили деловата работа на Берлинския конгрес, предизвиквайки прекомерно напрежение в англо-руските отношения. Както руските, така и английските пълномощници по време на заседанията със своето поведение се стараят по демонстративен начин да покажат, че между Англия и Русия няма тайна предварителна уговорка и че всички въпроси се решават в Берлин при условията на тежка дипломатическа борба.
Случаят с в. „Глоуб" е известен в историческата литература, посветена на Берлинския конгрес. Почти всички автори, които засягат този въпрос, са единодушни в констатацията, че инсинуациите на в. „Глоуб" са дали неблагоприятно отражение върху хода на преговорите по време на конгресните заседания. Същевременно обаче в литературата не е даден отговор на въпроса кой стои зад разкритията на „Глоуб". Обикновено този факт се разглежда като нещо случайно, като журналистическа инициатива, целеща да предизвика само сензация. Но дали това е така? Имаме всички основания да смятаме, че в случая не става дума за невинна журналистическа сензация. Едва ли може да има колебание, че зад разкритията на „Глоуб" стои не друг, а Бисмарк. Защо съмненията се насочват към немския канцлер? Първо, защото той единствен освен двете заинтересовани страни знае за това споразумение и, второ, защото той единствен може да извлече най-голяма полза от въпросната инсинуация.
За англо-руското тайно споразумение от 30 май са знаели само няколко души в Петербург и Лондон, които пряко са били ангажирани. Изключено е да се допусне, че тези хора биха рискували политическата си кариера така лекомислено,издавайки държавна тайна от най-голямо значение за интересите на двете държави. Нека по повод на това да си припомним предупреждението, което прави Шувалов на Бисмарк, посвещавайки го в тайната:
„Помолих Бисмарк да пази в най-строга тайна моето съобщение, защото достатъчно е да се появи нещо в печата и това ще предизвика скандал... Бисмарк обеща, че ще запази тайната, като няма да каже дори на кайзера и Бюлов [96, т. 3, с. 97].
А нека сега да видим кои причини са накарали Бисмарк да не изпълни даденото обещание. Както вече имахме възможност да се убедим, немският канцлер посреща известието на Шувалов за тайното споразумение между Англия и Русия с голяма изненада и явно раздразнение. Шувалов специално подчертава този момент: „Бисмарк остана крайно удивен от умереността на Англия... Лицето му издаваше едва скрито разочарование.”

Изобщо немският канцлер бил много разтревожен от факта, че руското правителство противно на съветите и препоръките от Берлин за споразумение с Виена предпочита да се договори с Англия. Още по-обезпокоително било, че руското правителство иска да преговаря с Англия без германско посредничество. Всичко това се струва на Бисмарк твърде опасно и подозрително. Той съзира в тези действия на Русия познатия стремеж на Горчаков да елиминира Германия дори с цената на големи жертви. Впрочем подозренията на немския канцлер били съвсем основателни. Отдавайки предпочитанията си към споразумение с Англия, презумпцията на Горчаков била именно такава — да се ограничи до известна степен ролята на Германия, чийто международен престиж според него застрашително нараствал. Съвсем не било случайно, че Горчаков отказал преговорите с Лондон да се водят чрез посредничеството на Бисмарк.
И така немският канцлер преценява англо-руското тайно споразумение като дипломатически неуспех за Германия. Преди всичко това споразумение е в пълно противоречие с основното тактическо изискване на Бисмарк за поддържане на постоянен конфликт между Петербург и Лондон по Източния въпрос. Но най-страшното е, че в споразумението е отразена антигерманската насоченост на Горчаковия политически курс. В него Бисмарк отново вижда призрачните очертания на една коалиция срещу Германия.
Всичко това принуждава Бисмарк да предприеме незабавни контрамерки, за да парализира в зародиш евентуално по-нататъшно сближение между Лондон и Петербург. За тази цел той отново си служи със своя стар изпробван специалитет — интригата. Така се появява на бял свят сензационното съобщение във в. „Глоуб" от 14 юни 1878 г., което блестящо изпълнява предназначението си.
По време на самия конгрес в качеството си на председател Бисмарк умишлено предлага такава процедура на деловите заседания, че споровете между Русия, от една страна, и Англия и Австро-Унгария, от друга, да бъдат безкрайни и нерезултатни. От такива именно съображения е продиктувано решението спорните въпроси да бъдат обсъдени в частни заседания от комисия с участието на представители от трите най-заинтересовани страни: Русия, Англия и Австро-Унгария. Така Бисмарк изправя руския пълномощник граф Шувалов сам да се съпротивлява срещу представителите на Англия и Австро-Унгария.
„Тези заседания, пише Шувалов, бяха непоносими за пълномощника на Русия. Аз... трябваше да се браня със зъби по цели часове от лорд Биконсфилд и лорд Солсбъри, от една страна, и от граф Андраши и барон Хаймерле, от друга. Това положение бе непоносимо. Неведнъж предупреждавах княз Бисмарк, че ще се откажа и че моля да се внесе обсъждането на тези въпроси в общото събрание...” [139, с. 140].
Трябва да изтъкнем обаче, че не само инсинуациите на германската дипломация са причина за политическото напрежение, съпътстващо заседанията на Берлинския конгрес. В това отношение много допринася и самата английска делегация, която също има интерес да усложнява колкото може повече нещата, преследвайки определена цел. През цялото време на заседанията Дизраели-Биконсфилд тероризирал конгреса със своето арогантно и предизвикателно отношение спрямо руските представители. По най-дребни поводи той шантажирал, че ще напусне Берлин и ще провали конгреса. Оспорвайки всяко руско предложение, английската делегация се стреми да привлече около себе си пълномощниците на Франция и Австро-Унгария, а същевременно да създаде затруднения на Бисмарк, като го постави в деликатно положение между Виена и Петербург. Особено старание полага английската делегация да спечели на своя страна Австро-Унгария. Още на 6 юни, т.е. една седмица преди конгреса, е подписано тайно споразумение между Англия и Австро-Унгария за съвместни и съгласувани действия срещу Русия. По силата на това споразумение Андраши се задължава безрезервно да поддържа английските атаки срещу Русия, в замяна на което му е обещана подкрепа по въпроса за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария.
Изобщо обстановката на Берлинския конгрес е крайно неблагоприятна за Русия. Логично би било да очакваме, че при такава тежка обстановка руската делегация ще бъде принудена да прави нови допълнителни концесии и отстъпки на Англия както по основните, така и по второстепенните въпроси. Или с други думи, съвсем логично би било да предположим, че ожесточените английски атаки срещу Русия по време на конгреса имат за цел да извоюват нови отстъпки от Петербург, надхвърлящи условията на споразумението от 30 май. А може да допуснем, че английската делегация е целела само да наложи своите искания при решаването на всички останали т.нар. второстепенни въпроси. И като имаме предвид политическото надмощие на английската делегация на конгреса — това, че тя се ползва от поддръжката на френските и австро-унгарските представители, би следвало да очакваме, че Англия е постигнала целите си. Ако обаче внимателно анализираме решенията на Берлинския конгрес, ние с изненада ще констатираме, че в общи линии английското правителство остава вярно на тайното англо-руско споразумение, т.е, че конгресните решения по основните въпроси почти с нищо не надвишават рамките на споразумението от 30 май. А що се отнася до другите, т. нар. второстепенни въпроси, Русия успява почти във всички случаи да наложи своите становища. Този факт буди голямо недоумение, защото излиза, че яростните атаки на английската дипломация не довеждат до някакви съществени резултати въпреки английското политическо превъзходство и затрудненото положение на Русия.
Недоумението ни още повече нараства, като имаме предвид факта, че след конгреса Дизраели-Биконсфилд триумфално се завръща в Лондон със самочувствието, че е постигнал голяма дипломатическа победа. Всичко това ни подсказва, че в драматичните схватки с Русия по време на Берлинския конгрес английската дипломация преследва някакви други много по-значими цели, които са били постигнати независимо от обсъжданите делови въпроси и взетите решения. А за това каква е била тази цел научаваме от самия Дизраели. В една своя реч през 1880 г. във връзка с парламентарните избори в Англия, давайки отчет за външнополитическата дейност на правителството, той между другото заявява:
„Нашата първа и най-важна цел на Берлинския конгрес беше да строшим врата на Съюза на тримата императори — да го направим невъзможен завинаги. Тази наша цел е напълно постигната, макар това да не се вижда в протоколите на конгреса" [75, с. 437].
Всъщност Дизраели действа точно в духа на традиционната английска политика. Английската външнополитическа стратегия винаги се е заключавала в това да не допусне изграждането на една политическа агломерация на континента с участието на две или повече Велики сили, което би нарушило европейското равновесие и би застрашило британските интереси. Поради тази причина още с възникването си обединена Германия предизвиква голяма загриженост в Лондон. Съвсем не е случайно, че Дизраели изпитва винаги голяма ненавист към Бисмарк. Още когато станал министър-председател през 1874 г. по повод на Френско-пруската война Дизраели заявява:
„Тази война въплъщава в себе си всички елементи на германската революция през последното столетие. Ние виждаме пред нас един нов свят... един непознат обект, една опасност. Европейското равновесие е напълно разрушено и Англия е тази, която най-болезнено ще понесе неприятните последици от настъпилата промяна в Европа."
Създаденият впоследствие от Бисмарк Съюз на тримата императори потвърждава опасенията в Лондон и още повече засилва тревогата край Темза. От този момент Дизраели поставя като основна стратегическа задача във външната политика на възглавяваното от него правителство на всяка цена да торпилира Съюза на тримата императори. Това именно той до голяма степен успява да постигне на Берлинския конгрес. Напрегнатата политическа атмосфера, която английската делегация съзнателно поддържа в Берлин, има точно такава тактическа цел. Не един път Дизраели споделя пред своите приближени, че за британските интереси не е от толкова голямо значение къде точно ще минава българската граница. Без особено значение е и това на кого ще принадлежи Варна или Софийският санджак. Но много важно е в дискусиите по тези въпроси да се получи така, че да бъде посято семето на раздора между силите от Съюза на тримата императори.
От своя страна германското правителство най-активно се възползва от ролята на арбитър по време на конгресните заседания, за да утвърди позициите на Германия като първостепенна Велика сила на континента. Уточнявайки тактиката на германската дипломация, Бисмарк я формулира по следния лаконичен начин:
На конгреса ние ще гласуваме с Русия по българския въпрос, с Австро-Унгария — за Босна и Херцеговина и с Англия — за остров Кипър."
Съгласно с тази тактическа формула Германия трябвало да гласува на Берлинския конгрес с Русия именно по въпросите, отнасящи се до България. Те били жизненоважни и за България. Тези въпроси съставлявали поначало ядката на спора между Русия, от една страна, и Англия и Австро-Унгария, от друга. Във връзка с тях станали най-оживени дебати на конгреса. Действайки според предварително набелязаната тактическа програма, въпреки създалата се сложна политическа обстановка на конгресните заседания Бисмарк подкрепя руските искания по всички спорни въпроси относно България. Фактически именно благодарение на активното съдействие на немския канцлер като председател на конгреса руската делегация успява да се пребори с яростното противодействие на английските и на австро-унгарските пълномощници, налагайки своите искания и предложения по почти всички т.нар. второстепенни въпроси, които не били фиксирани в англо-руското тайно споразумение от 30 май и трябвало да бъдат уточнени и решени на конгреса.
Най-напред Бисмарк оказва съдействие на руската делегация по един съществен процедурен въпрос относно това как да бъдат вземани конгресните решения. Английските пълномощници настояват решенията по отделните въпроси да се вземат с мнозинство. Смисълът на това предложение е Англия да си осигури предимство пред Русия, защото за английската делегация никак не било трудно да постигне болшинство при гласуванията. Руската делегация обаче се възпротивява на това предложение, настоявайки решенията на конгреса да се вземат само с пълно единодушие. Бисмарк подкрепя руското становище, заявявайки, че конгресът не е съдебна зала и не може въпросите да се решават с гласуване,защото при това положение мнозинството винаги ще диктува волята си над малцинството. Конгресът приема руското предложение [75, с. 441].
Голям спор възниква относно Софийския санджак — дали да бъде към Княжество България или към Източна Румелия. В англо-руското споразумение по този въпрос се казва, че Княжество България ще се простира „между Дунав и Стара планина". Тази формулировка дава основание на английската делегация да прави тълкувание, че Софийският санджак, намирайки се южно от балканския хребет, следва да принадлежи към Източна Румелия. Руската делегация настоява Софийският санджак да остане в Княжество България. Бисмарк се намесва в спора на страната на Русия. Той съветва Шувалов в аргументацията си по този въпрос да се позове на труда на немския учен геолог Хохщетер, според когото Ихтиманските възвишения на юг от София по своя минерален състав съставляват част от скалната маса на Балкана и по силата на това обстоятелство Софийската област може да се смята за част от пространството между Дунав и Стара планина. Шувалов възприема съвета на немския канцлер и мотивира руското искане по този начин. Английските пълномощници продължават обаче упорито да възразяват. Тогава Бисмарк се намесва енергично в полза на руското искане. По негово настояване е решено Софийският санджак да остане към Княжество България.
Много оспорвани дебати на конгреса стават за Варна. Те са предизвикани от турската делегация, която иска Варна да остане под властта на Турция. Англо-руското споразумение не предвиждало нищо по този въпрос, но дотолкова доколкото градът се намирал между Дунав и Балкана, той автоматически влизал в територията на българското княжество. Турската делегация поисква от Англия териториална компенсация заради окупацията на о. Кипър по силата на подписаното тайно англо-турско споразумение. Най-напред турските пълномощници предявяват дори още по-големи претенции, като искат територията на Княжество България да бъде ограничена на изток до р. Янтра. Солсбъри не се съгласява с това, изтъквайки, че това не е възможно да се осъществи поради постигнатата вече уговорка с Русия. Той обаче се съгласява да подкрепи турските претенции за Варна. От своя страна Австро-Унгария също обещава на турските делегати, че ще подкрепи техните искания за Варна, ако Турция се съгласи да отстъпи на Хабсбургската империя освен Босна и Херцеговина още Новопазарската област между Сърбия и Черна гора. И така турската делегация успява да си осигури поддръжката на Лондон и на Виена по въпроса за Варна. По силата на това задкулисно споразумение английската делегация предлага на конгреса град Варна заедно със своя хинтерланд да остане под властта на султана.

Естествено, руският пълномощник решително възразява срещу това неочаквано предложение, което е в разрез с англо-руското споразумение. По този въпрос започват нескончаеми спорове. Накрая Шувалов е принуден да се обърне за съдействие към Бисмарк. На 27 юни късно вечерта немският канцлер неочаквано се явява в резиденцията на турската делегация, облечен в параден мундир, с каска, което придава официален характер на визитата му, а той изглежда още по-внушителен. Бисмарк отправя към турските дипломати следния строг ултиматум: Варненската крепост трябва незабавно да бъде предадена на Русия. Това трябва да стане в най-къс срок. Варна е безвъзвратно загубена за Турция и ако турските делегати продължават да упорстват по този въпрос, те само ще увредят още повече на своята кауза. След този доста груб ултиматум турската делегация се отказва от искането си и въпросът за Варна е решен в благоприятен за Русия смисъл [75, с. 441].
Следващият въпрос, който възбужда много остри пререкания на конгреса между Англия и Русия, се отнася до статута на Южна България. Английската делегация се старае всячески да сведе до минимум автономията на тази област. Английските пълномощници предлагат дори да се промени името на областта така, че да се заличи всичко онова, което би напомняло, че тя е част от България. По такъв начин било лансирано предложението Южна България да се нарича Източна Румелия. Освен това английските представители настояват Източна Румелия да бъде под пряката власт на султана, който да има право да държи там войска и да се грижи за защитата на нейните морски и сухопътни граници. В най-общи линии английските предложения са в духа на англо-руското тайно споразумение. Руската делегация обаче се старае при конкретното решаване на въпроса да постигне максимални придобивки с оглед възможната по-голяма автономия на Южна България. Бисмарк подкрепя руското становище. На пленарното заседание той заявява в качеството си на германски представител, че не може да остане неутрален по този въпрос. Инструкцията, която получава от кайзера, изрично го задължава да направи всичко необходимо, за да се обезпечат на християните поне онези права, които произтичат от решенията на Цариградската конференция. Според него е недопустимо в Източна Румелия, където населението е християнско, да има войска от мюсюлмански произход. А по силата на обстоятелствата турската войска винаги е била и щяла да си остане мюсюлманска. Затова Бисмарк заявява, че посреща руските поправки към английските предложения със съчувствие и ще съжалява, ако те не бъдат приети от конгреса.
Спор възниква по въпроса за начина, по който трябва да бъде избран български княз. Английските представители искат този въпрос да се реши чрез гласуване с болшинство. Руската делегация, напротив, предлага изборът на княз да става с единодушното съгласие на всички Велики сили. Солсбъри възразява срещу руското предложение под предлог, че ще настъпи анархия, вследствие на която изобщо да не може да се избере княз на България. Бисмарк се намесва в спора, като подкрепя руското становище. Той отговаря на Солсбъри, че е възможно да възникнат мъчнотии при избора на български княз, но конгресът не може да предотврати всички евентуални опасности на бъдещето. По негово настояване е решено българският княз да се избере със съгласието на всички Велики държави.
Особено остри спорове стават във връзка със срока на руското временно управление в България. Английската и австро-унгарската делегация излизат със съгласувано общо становище, според което предвиденият от Санстефанския договор двегодишен срок на руската окупация в България трябвало да се съкрати до 6 месеца. Шувалов остро възразява на това предложение. Руската делегация е готова да отстъпи от постановленията на Санстефанския договор по този въпрос, но категорично отказва да се съгласи с минималния срок от 6 месеца. Бисмарк се солидаризира със съображенията на Шувалов и изразява готовност да гласува за приемане на руските предложения. В изказването си по този повод той изтъква, че съществуват големи трудности в устройството на една нова държавна институция, което налага да се предвиди по-продължителен срок. Поради това„аз считам, казал Бисмарк, че едно продължение на срока на руската окупация в България е съвсем уместно и необходимо. Германското правителство поддържа това руско предложение, без да уточнява срока на окупацията".
След станалите оживени дискусии по този въпрос Бисмарк в качеството си на председател съобщава, че Германия и Италия се обявяват в подкрепа на руските предложения, а Австро-Унгария е готова да се присъедини към тях. Във връзка с това той апелира към Англия и Франция да не възразяват срещу руското становище. В края на краищата конгресът приема компромисно решение — срокът на временното руско управление в България да продължи 9 месеца след подписването на Берлинския договор.
Освен около проблемите, свързани с България, руската делегация прибягва до съдействието на немския канцлер по още два първостепенни въпроса, които възникват неочаквано на конгреса, предизвиквайки голяма тревога в Петербург. Става дума за внезапния отказ на английската делегация да отстъпи Бесарабия и Батум на Русия, както било предвидено в тайното англо-руско споразумение. Отказът на Англия да изпълни дадената дума се обяснява със споменатото съобщение във в. „Глоуб”. На пленарното заседание Дизраели възразява срещу присъединяването на Бесарабия към Русия под предлог, че това ще затрудни свободното търговско корабоплаване по Дунав. Сериозно обезпокоени от изказването на английския премиер, руските представители алармират Бисмарк, искайки незабавно неговото застъпничество. Немският канцлер се отзовава на молбата. Той заявява в изказването си на конгреса, че споделя мислите на Биконсфилд, що се отнася до свободното корабоплаване по Дунав, но не вижда никаква връзка между този въпрос и връщането на Бесарабия към Русия. Според него връщането на Бесарабия в лоното на руската империя е отдавна назряла необходимост. Това ще заздрави още повече Парижкия мир от 1856 г., защото ще бъде премахната една несправедливост, която засяга честта на руския монарх.
„Аз се страхувам, добавя Бисмарк, че ако ние откажем да удовлетворим историческото право на Русия върху Бесарабия, рискуваме да осъдим на нетрайност решенията на сегашния конгрес... Делото на конгреса не може да бъде трайно, ако една Велика сила, каквато е Русия, бъде уязвена в нейното достойнство... Ето защо аз изцяло подкрепям мнението на княз Горчаков и настоявам още днес да се сложи край на този въпрос" [63, с. 112].
Във връзка с въпроса за Бесарабия на конгреса възникват трудности и от румънска страна. Окуражени от английската подкрепа, румънските делегати в Берлин протестират срещу предаването на Бесарабия към Русия и отказват да се съгласят с предложените им териториални компенсации в Добруджа. По повод на това Бисмарк се среща с Братиану, на когото казва, че Румъния трябва на всяка цена да се споразумее с Русия за отстъпката на Бесарабия. На пленарното заседание в речта си той заявява:
„Ние ще бъдем доволни, ако Румъния се съгласи с предложените ѝ компенсации в замяна на Бесарабия... Колкото и големи да са наши са симпатии към Румъния, чийто крал произхожда от фамилията на германския император, аз не мога да постъпя другояче освен в името на общата полза" (63, с. 112].
Много по-труден за уреждане се оказва обаче въпросът за Батум. Англичаните проявяват неочаквано голяма непримиримост. Солсбъри заявява, че се отказва от подписа си под англо-руското споразумение и че е готов дори да си подаде оставката. Положението става твърде критично. Разтревожен, Шувалов се обръща към Бисмарк и му казва, че е дошъл моментът, когато германското правителство трябва на дело да даде доказателства за обещаната подкрепа. Бисмарк се съгласява да услужи. Той веднага се явява пред Дизраели в Кайзерхоф (резиденцията на английската делегация) и в твърде категорична форма заявява, че Германия ще смята нарушаването на англо-руското споразумение от 30 май от английска страна за нелоялна постъпка спрямо Германия. Защото, добавя канцлерът, само при това условие германското правителство се е съгласило да свика Берлинския конгрес и да участва в него. Намесата на Бисмарк дава резултат. Както отбелязва Шувалов, само 2 часа след неговото посещение в Кайзерхоф английската страна отстъпва по въпроса за Батум и инцидентът е ликвидиран [139, с. 144].
След продължителни дебати и сложни перипетии конгресът приключва на 1 (13 юли) 1878 г. с подписването на злополучния Берлински договор. Съгласно с неговите постановления освободена България е жестоко разпокъсана. На север от Стара планина се създава автономно, васално на султана българско княжество, в чиито граници е включен и Софийският санджак. Южна България под името Източна Румелия остава под политическата и военната власт на султана, получавайки административна автономия. Останалите земи, влизащи в Санстефанска България (Македония, Беломорска Тракия и голяма част от Одринска Тракия), са върнати обратно на Османската империя. Освен това българското княжество трябва да носи бремето на всички договори, сключени от Турция дотогава с другите държави. За да се ограничи до минимум руското влияние в България, конгресът по настояване на Австро-Унгария решава да се намали срокът на временното руско управление в княжеството до 9 месеца.
Берлинският конгрес се превърнал във фокус, в който се кръстосват по най-невероятен начин противоречивите интереси на Великите сили. Той протекъл под знака на голямата политика, а Източният въпрос — централната тема на дневния ред, се оказал само повод, само част от общия комплекс на световните проблеми. Всяка от силите разигравала сложни политически комбинации, насочени към решаването на глобални политически цели в зависимост от интересите си. Деловите конгресни заседания се превърнали фактически в емоционални театрални зрелища за прикритие на истинските цели и намерения, за залъгване надеждите на народите, чиято участ била предмет на решаване. Конгресът е истинско издевателство със стремежите и въжделенията на балканските народи, които по неволя предоставили съдбата си на хора, интересуващи се от всичко друго, но не и от тяхната съдба. Дори нещо повече. Европейският ареопаг превърнал обекта на своите обсъждания в предмет на сделка, в изкупителна жертва на голямата политика, решавайки свои проблеми в името на собствените си интереси. Почти всички въпроси, които трябвало да бъдат обсъдени и решени на конгреса, били предварително решени чрез тайни двустранни споразумения или в задкулисни преговори на четири очи в кулоарите на конгрсса. Неслучайно турските делегати в Берлин с изненада констатирали, че всичко е решено, без някой да ги пита. Когато те направили опит да възразяват по отделни въпроси, Бисмарк с безцеремонна откровеност троснато им заявил:
„Ако вие си въобразявате, че конгресът се е събрал заради Турция, дълбоко се заблуждавате. Санстефанският договор би останал така, както бе изработен, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа” [75, с. 438].
Няколко години по-късно, коментирайки германската позиция на Берлинския конгрес, със същата откровеност Бисмарк пише до своя държавен секретар:
Когато решихме да свикаме конгреса през 1878 г., ние съвсем нямахме предвид интересите на България, а се ръководехме изключително от нашите интереси. А както е известно, нашите интереси тогава налагаха да се съобразим с желанията на Русия... За Германия няма абсолютно никакво значение дали България ще е малка или голяма. Дори в границите си от Сан Стефано тя не би представлявала някакво неудобство за нас” [75, с. 438].
Това безподобно откровение за сетен път ни убеждава, че в голямата политика, както винаги, важат единствено законите на джунглата и правото на силните. Моралните норми тук нямат място. Понятията хуманизъм и справедливост служат само за камуфлаж и маскировка или в най-добрия случай като подходяща аргументация за нещо с оглед на преследваните цели в името на точно определени интереси. При тези нрави в международните отношения буди удивление не толкова това, че българският въпрос е решен несправедливо, а по-скоро фактът, че все пак получава някакво решение, макар и много далече от очакванията. Защото за разлика от Санстефанския договор решенията на Берлинския конгрес с цялата си болезнена несправедливост са реалност. Фаталният ден 13 юли 1878 г.бележи началото на модерната българска държава, която де факто и де юре е призната официално, за да заеме своето законно място сред европейските страни като автономен политически субект.
Колкото и несправедлив да е Берлинският договор, чрез него българската освободителна кауза успява да се измъкне най-после от бездънното тресавище на Източния въпрос и преминавайки буквално през иглени уши, възкресява българската държава — една от малкото национални държави в Европа и света по онова време. Нека не забравяме, че десетки и стотици други не по-малко достойни народи не могат и до днес да се похвалят с подобно постижение.



Гласувай:
4



1. syrmaepon - Днес Германия е окована за безкр...
08.02.2016 09:09
Днес Германия е окована за безкрайно смешния Бенелюкс, а Русия - изгубена в бездните на своята душа. Намирането на път една към друга е трудно нещо, особено , когато активно пречат други.
цитирай
2. syrmaepon - В годината за която се предричат ...
08.02.2016 09:17
В годината за която се предричат преговорите за Сирия е хубаво да си спомним, че и ние сме преживели подобни унизителни пазарлъци за всеки народ. Но в 19 век събарят една наистина остаряла империя, която тъй и не събира желание да тръгне по нов път, днес си играят с народите както им хрумне. След цялото изложение най-горди трябва да са българите, да зарежат както филството, тъй фобството и да строят бързо собствената си държава сами, тъй като източния въпрос вечно тлее и току виж стари мераци се събудили.
цитирай
3. didanov - здравей сирма
08.02.2016 14:16
всяка окова може да се строши стига робът да разбере че е заробен. Русия намира вече себе си и това го доказва пред целия свят точно в Сирия.
Сирия може да е многонационална държава, но не е империя. Второ разликата с нас е, че при преговорите ще има сирийски представител - законен при това, който може да отстоява успешно или не, сирийските интереси. А по времето на Берлинския конгрес се вижда, че за България става дума само за поделяне на територии между Великите сили.
Съгласен съм с теб за фило-фобството, трябва да остане преди всичко българофилството. Само сами строейки и сами пазейки собствената си държава, можем да разчитаме, че ще оцелеем като народ, т,к, старите мераци не Великите сили и съседите ни, никога не са преставали да ни разкъсват и разединяват. поздрави
цитирай
4. leonleonovpom2 - Здравей, Диляне!
08.02.2016 14:57
Изнесеното потвърди мнението ми, че периодът от Сан Стефано до Берлин е пълен провал на Руската дипломация.
Въпреки ,че разделянето на България е било такова, че на всички е било ясно, че ще е от ден до пладне
важното е било Англия да покаже, че е първа цигулка После ,тя е най - големият ни защитник, когато Съединението е факт Пак по същата причина!
Но сметките плащаме ние!
Приятен ден!
цитирай
5. didanov - здравей приятелю
08.02.2016 18:50
не бих казал, че периодът от Сан Стефано до Берлин е пълен провал на Руската дипломация.
Защо? Главната стратегическа цел на Горчаков по източния върпос не е освобождението на поробеното християнско население в Османската империя, а предотвратяване на нова Кримска коалиция срещу Русия. Това включва спазването на предишните споразумения и договорености с другите Велики сили, като напр. Райхстагското с Австро-Унгария. Оказва се, че руската дипломация дори не е искала Освободителната война, тя е принудена да я води поради различни стечения на обстоятелствата. Освен това плановете са за една "малка война", подобна на предишните, с дрънкане на оръжие, няколко битки и отстъпване на малки територии (Бесарабия) в полза на Русия, но генерално - без коренна промяна на някоя от Великите сили. Едно е да планираш обаче, друго е да воюваш - дипломатите в случая са изненадани от успеха на руското оръжие с подкрепата на българските доброволци - те нямат контрол върху тези събития, военните имат думата. ораков прекрасно разбира, че геополитически Русия няма да може да защити завоюваното, затова заповядва на Игнатиев да даде прелиметарен статус на Сан Стефанския договор,за да може да се правят териториални отстъпки от една максумално възможна територия. Той е наясно, че нито АНглия нито Австро-унгария ще позволят такава България. За Русия е ясно или конгрес или война.Така, че руската дипломация макар и поставена от военните пред свършен факт,изиграва добре картите си:избягвайки втора Кримска коалиция, получава Бесарабия и Батум, освобождава част от българите. Берлинския конгрес настройва повечето българи срещу западните сили от което пак печели Русия. Единственото което реално губи руската дипломация може би е вътрешна подкрепа от страна на военните и панславистите.
Англия успява да разбие съюза на трите императора, но прави груба стратегическа грешка със Санстефанска БЪлгария - английското влияние в България би било доста по-силно, ако бяха подкрепили нашият български идеал задържав
цитирай
6. didanov - ето малко предистория от същите автори
08.02.2016 19:09
През 1853 г. руското царско правителство твърде самонадеяно предприема поредната военна кампания срещу Османската империя. Този път обаче в защита на султанска Турция се обявяват традиционните западни съперници на Русия в Ориента — Англия, Франция и Австрия. Така започва и цели три години продължава една от най-ожесточените войни в историята на Източния въпрос, известна под името Кримска война. Благодарение на своето финансово-икономическо и материално-техническо превъзходство формиралата се коалиция на западните държави получава явно надмощие в хода на бойните действия и в края на краищата принуждава Русия да капитулира. На Парижката мирна конференция през 1856 г. страните победителки налагат на царското правителство крайно тежки и дори унизителни условия за мир. На 30 март с. г. е подписан Парижкият мирен договор, който регламентира в детайли всички териториални въпроси, утвърждава новия режим на корабоплаване през Проливите и в Черноморския басейн, санкционира измененията в статута на балканските народи. Съгласно с постановленията на мирния договор целостта и независимостта на Османската империя оттук нататък се гарантират чрез колективното поръчителство на всички европейски държави — участнички в Парижкия трактат. Същевременно изрично се упоменава, че нито една европейска страна няма право да покровителства дунавските княжества и да се намесва едностранно в техните вътрешни работи без общото съгласие и санкцията на силите гарантки. Това, естествено, се отнася най-вече за Русия. По-нататък Парижкият мирен договор предвижда Русия да отстъпи Бесарабия на Молдавското княжество, да се забрани преминаването на военни кораби през Черноморските проливи, като се отнема правото на Русия да разполага с военен флот в Черно море и да строи арсенали и укрепления по черноморската граница [71, 241—256].
Парижкият мирен договор е тежък удар срещу Русия. Той я лишава от влияние върху дунавските княжества, от покровителство над православните поданици на султана, от владенията ѝ в Южна Бесарабия. Но, разбира се, тя най-болезнено понася отстраняването ѝ като военна сила в Черно море и ликвидацията на нейните военноморски укрепления по бреговата линия.
В резултат от Кримската война западните държави — съперници на Русия в Източния въпрос, успяват да подкопаят сериозно руското влияние на Балканския полуостров. Същевременно по силата на редица постановления, съдържащи се в Парижкия мирен договор, тези държави си осигуряват благоприятни условия за широко търговско-икономическо и политическо проникване в Османската империя. Техните позиции и влиянието им в Европейския югоизток от този момент бързо започват да нарастват.
Фактически Кримската война от 1853—1856 г. слага край на руската хегемония по Източния въпрос, в този смисъл тя маркира началото на нов етап в неговото развитие. Тази злополучна за Русия война сериозно изменя съотношението на силите в Европа в полза на западните държави и подронва руското влияние на международната арена. Изкристализиралото на континента ново политическо образувание — т. нар. Кримска система, получава явно надмощие. В основата ѝ стоят държавите подбудителки — Англия, Франция и Австрия, чиято цел е да държат Русия в постоянна политическа и икономическа изолация, като я отстранят но този начин от решаването на балканските и близкоизточните проблеми.
цитирай
7. didanov - интересното е, че основното е било решено тайно
09.02.2016 00:38
в английско-руското споразумение преди Берлинския конгрес, а самият конгрес е служел за параван и за прах в очите на хората, както и за уточняване на детайлите. Тук АНглия отново играе мръсно и не по правилата извива ръце на руснаците до последно.
Съединението е наистина самостоятелен акт на българите напротив всички Велики сили, дори Русия - само така можем да извоюваме и защитим собствените си интереси.
За обявяването на независимостта през 1908г. става възможно поради договорката между Фердинанд и Австро-унгарския император да обяви анексирането на Босна и Херцеговина - тоест не е напълно независимо решение и в голяма степен определя включването на България на германоавстрийска страна през ПСВ.
цитирай
8. syrmaepon - Както е предрекла Ванга /според думите на Алгафари/
09.02.2016 10:06
didanov написа:
всяка окова може да се строши стига робът да разбере че е заробен. Русия намира вече себе си и това го доказва пред целия свят точно в Сирия.
Сирия може да е многонационална държава, но не е империя. Второ разликата с нас е, че при преговорите ще има сирийски представител - законен при това, който може да отстоява успешно или не, сирийските интереси. А по времето на Берлинския конгрес се вижда, че за България става дума само за поделяне на територии между Великите сили.
Съгласен съм с теб за фило-фобството, трябва да остане преди всичко българофилството. Само сами строейки и сами пазейки собствената си държава, можем да разчитаме, че ще оцелеем като народ, т,к, старите мераци не Великите сили и съседите ни, никога не са преставали да ни разкъсват и разединяват. поздрави


ние ще се спасим, когато падне Сирия, дано и Русия споходи такова спасение. Ако трябва да перифразирам предсказанието, бих казала , че "руския народ ще се спаси, когато падне Кремъл" )))))))) В този случай , българския народ е с една идея по свободен от руския, най-малкото защото вече е доказал, че никасви Сили, Вежливи и ли не, в това число и Кремъл, не могат да чертаят съдбата му. В този смисъл аз съм на страната на руския народ, и на всеки друг народ, а не само на един Дом, бял или червен ))))))))
цитирай
9. didanov - доколкото си спомням сирма
09.02.2016 13:33
когато запитали Ванга, ще има ли трета световна война, тя е отговорила "още не е паднала Сирия", а"който държи с Русия той ще оцелее"....
българският народ според мен продължава да доказва, че в повечето време е неспособен да чертае сам съдбата си...чертатя му я всички други, но не и той сам!
Нека бъдем на страната на човечността и мирното разбирателство.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2907893
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?