Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2016 17:10 - От Сан Стефано до Берлин - ПО НЕИЗБЕЖНИЯ ПЪТ НА КОМПРОМИСИТЕ
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 4551 Коментари: 14 Гласове:
3

Последна промяна: 07.02.2016 17:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
ПО НЕИЗБЕЖНИЯ ПЪТ НА КОМПРОМИСИТЕ (продъжение)

 Константин Косев, Стефан Дойнов
http://www.promacedonia.org

Русия е твърде изтощена от продължителната война срещу Османската империя, за да може с оръжие да защити Санстефанския мир, рискувайки нова война, този път срещу обединените сили на Англия и Австро-Унгария. За руското правителство съществува само един изход — по пътя на дипломатическите преговори да запази каквото може повече от Санстефанския мир.

От друга страна, както Англия, така и Австро-Унгария не могат да приемат постановленията на този мирен договор. Англия вижда в него посегателство срещу решенията на европейския ареопаг от 1856 и 1871 г., а Австро-Унгария не може да прости на Русия нарушението на Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция. Както Англия, така и Австро-Унгария смятат, че Санстефанският мирен договор застрашава сериозно техните интереси, поради което обединяват усилията си за съвместна борба против Русия. Но въпреки ярко изразената си войнственост тези две страни не успяват да постигнат единство помежду си за съвместни бойни действия. Австро-Унгария не се решава да воюва, опасявайки се, че по силата на своето географско положение ще понесе върху себе си главната тежест. Освен това Бисмарк съвсем недвусмислено дава на Виена да разбере, че Германия е против подобни войнствени планове. Англия пък, без съюзник на континента, съгласно с традиционната си политика също не иска сама да да носи бремето на войната срещу Русия. По такъв начин както Англия, така и Австро-Унгария насочват усилията си към дипломатическо решение на конфликта в своя полза, а за да постигнат това, те си служат с шантаж, действайки от позиция на силата, възползвайки се от неблагоприятното военно положение, в което се намира Русия след изтощителната война с Турция. Лондон и Виена се стремят с всички сили да торпилират Санстефанския мир и да сведат до минимум постигнатите от Русия резултати във войната. Но за да постигнат тази цел, те също в една или друга степен се нуждаят от подкрепата на Германия. Особено необходима е германската подкрепа за Австро-Унгария. Следователно и двете страни в конфликта се стараят да си осигурят германското съдействие. 

По такъв начин Бисмарк неусетно се превръща във важен фактор при финалната развръзка на Източния въпрос. Неговата дума добива решаващо значение за по-нататъшния ход на събитията. Немският канцлер се обявява за т.нар. честен посредник в името на европейския мир. Благодарение именно на своето посредничество фактически се домогва до ръководна роля в европейската политика обстоятелство, което само по себе си означава засилване позициите на Германия като първостепенна велика сила на континента. Чрез ролята си на посредник немският канцлер получава много съществени предимства, които му дават възможност още по-успешно да регулира отношението на Германия с другите сили в духа на немската външнополитическа стратегия.

При създалата се конкретна международна политическа обстановка в края на Руско-турската война Бисмарковата тактика е подчинена на следните основни изисквания:
1. Споровете между силите, претенденти за султанското наследство, да продължат колкото може по-дълго, но така, че конфликтът между тях да се локализира в сферата на дипломацията, без да прераства в открито военно стълкновение;

2. Да се дискредитира политиката на княз Горчаков, като се предизвика замяната му в руското държавно ръководство с друго, по-благосклонно към Германия лице;
3. Да не се допусне изграждането на единен фронт между Англия и Австро-Унгария. Прекаленото сближение на тези две страни, макар и на антируска основа, било нежелателно за Германия.
 
image

За постигането на горните цели Бисмарк решава чрез тактиката на активен неутралитет да лавира между Русия и Австро-Унгария, оказвайки съдействие и на двете, а същевременно да контролира техните действия така, че те да не прераснат във военна конфронтация. При това положение както в Петербург, така и във Виена постоянно ще се нуждаят и търсят съдействието на Германия, а последната чрез демонстративна, но умерена подкрепа и на двете страни ще прояви добрата си воля към тях, ще подхранва техните надежди, ще ги държи под своя зависимост и контрол. Фактически точно такъв е смисълът на поетия от Бисмарк ангажимент като „честен посредник". Ролята на „честен посредник" е в пълно съзвучие със старите предложения на немския канцлер за подялба на султанските владения в Европа между държавите — съперници в Източния въпрос. Тези предложения отново излизат на преден план. Бисмарк съветва Виена и Петербург да си поделят Балканския полуостров. На Русия той щедро предлага източната половина, а на Австро-Унгария — западната. Това означава едновременно мирно решение на конфликта, но и безкрайни спорове между съперниците — точно в духа на немската политическа стратегия. 

Що се отнася до другото изискване, свързано с компрометирането на Горчаков като ръководител на руската външна политика, сметката на Бисмарк е съвсем проста. Горчаков е известен като противник на Руско-турската война, а когато тя става неизбежна, той застъпва тезата за т.нар. малка война. Като ръководител на руската дипломация Горчаков действа в това направление. Руското правителство взема мерки за политическото осигуряване на малко война срещу Турция, която трябва да завърши с един умерен мир. Но както знаем, в хода на войната в Петербург надделяват други политически сили и въпреки несъгласието на Горчаков Русия започва голяма война, която завършва със Санстефанския договор. Този резултат обаче не е предварително обезпечен от руската дипломация, поради което Русия е заставена да направи редица отстъпки на своите съперници в духа на по-ранните споразумения с тях и по този начин се лишава от плодовете на трудно извоюваната победа. Бисмарк се надява, че в Русия непременно ще възникне недоволство от неизбежното дипломатическо поражение в преговорите около ревизията на Санстефанския мирен договор, а острието на това недоволство ще се насочи към този, кой го не е обезпечил своевременно успеха на руското оръжие — т.е. цялата отговорност ще падне върху Горчаков. По такъв начин той разчита, че ще успее най-после да си разчисти сметките със своя политически противник в Петербург. Съображенията и надеждите на Бисмарк в това отношение имат известни основания. 

Както вече бе посочено, още в началото на войната в руското държавно ръководство възникват сериозни разногласия, що се отнася до нейните цели и задачи. Тези разногласия продължават и дори още повече се задълбочават в хода на самата война. Докато продължават военните действия, привържениците на тезата за малка война, т.нар. политици дипломати, мълчаливо наблюдават събитията без всякакво влияние върху политическите решения и действия на правителството. Думата имат военните, от които главно зависи решаването на всички въпроси, свързани с войната срещу Турция. По този повод Жомини, който изцяло споделя мнението на канцлера Горчаков, отбелязва:

Цялата политика в момента (по време на войната, б.а.) се прави от царя, княз Николай, Милютин, Непокойчицки и Хамбургер. Ние нямаме никакво участие... Начинът, по който ни третират в Главната квартира, парализира всяка наша инициатива... Всичко се решава на място от военните заедно с Игнатиев, Нелидов и Хамбургер... Ние не можем да бъдем считани за отговорни, защото всичко се върши без нас, далеч от нас, без дори консултация и информация. Това е една пълна анархия. При тези обстоятелства не ни остава нищо друго, освен да стоим със скръстени ръце. Това неизбежно ще доведе до края, до един тъжен край... Нашите военни искат мир директно с Портата, мир, диктуван от нас. Те не искат да чуват гласа на Европа. Но никой в Европа няма да се съгласи с такъв мир... Огънят на войната може да се разшири в европейски мащаб, а ние нямаме пари, за да понесем това бреме.” 

Когато обаче войната приключва и оръдията замлъкват, на дневен ред изниква въпросът за мирен договор с Турция. В започналите мирни преговори т.нар. дипломати отново постепенно излизат на преден план. Те обаче, макар да се съобразяват с успешните резултати, постигнати чрез войната, продължават да действат в духа на старите си схващания за умерен мир в съгласие с Европа и с подписаните по-рано споразумения. Инструкцията на Горчаков до Игнатиев във връзка с мирните преговори гласи, че договорът, който предстои да бъде подписан в Сан Стефано, трябва да има характер на „обикновен прелиминарен протокол [133, с. 146]. По същия повод Ройс съобщава на Бисмарк, че новоназначеният руски дипломатически представител в Цариград княз Лобанов му прочел едно писмо от Горчаков, в което се казвало: 

Санстефанският мир ни създаде големи затруднения. Сега ние трябва да отстъпваме и без жертви едва ли ще намерим изход от положението”.

В едно писмо до Гирс Жомини отбелязва:„Горчаков настоява да сключим мир, съобразен със силите. Мисля, че той има право. . . Ние очевидно трябва да избираме: или нова Кримска коалиция, или конгрес. Аз не виждам в името на какво трябва да рискуваме. . . Ако успеем на конгреса да получим Молдавска Бесарабия, според мен ще имаме основания да сме доволни въпреки корекцията на Санстефанския мир. Лошото е само, че военните и журналистите не си дават сметка за нашето критично политическо положение и безотговорно настройват общественото мнение против дипломатите" [60, с. 147]. 

Още по-рязко реагира срещу Санстефанския мир граф Шувалов. Пред Андраши той споделя: 

Санстефанският мир е едно нещастие за нас, а не за Австрия. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. В края на краищата сега ние ще бъдем принудени да отстъпим пред очите на цяла Европа” [100, с. 123]. 

Действията на руската дипломация начело с Горчаков в хода на преговорите между Великите сили след войната за сключване на компромисен мирен договор, съобразен с предишните споразумения и контрапретенциите на страните съперници, предизвикват остри протести от страна на редица руски влиятелни държавници от групировката на военната партия и на някои дипломати начело с Игнатиев. Особено показателна е реакцията на Игнатиев. Последният по частен път своевременно научава за сключената тайна конвенция с Австро-Унгария от януари—март 1877 г., но не бил официално уведомен за нея. По този повод Игнатиев бележи:
image

Интересното е, че съдържанието на конвенцията, сключена през януари 1877 г. между граф Андраши и Новиков, бе държано в тайна от мене в Министерството на външните работи по молба на Андраши. Горчаков призна това пред мен в присъствието на царя. . . Текстът на този нещастен договор ми бе показан по заповед на императора едва на 12 януари 1878 г. Тогава получих и копие от картата на Балканския полуостров, съставена от ген. Обручев въз основа на австро-руското споразумение. . . Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. . . Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... В неговите разсъждения сякаш се отразява влиянието на английската камарила... Горчаков ми нареди със специална инструкция да придам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса. . . Това робско раболепие пред Европа ще струва скъпо на Русия" [75, с. 404]. 

Могат да се изброят още много примери за обвиненията срещу действията на руската официална дипломация и лично по адрес на Горчаков. Остри упреци срещу канцлера отправят Милютин, Гирс, Валуев, Нелидов, членове на императорското семейство начело с царицата и престолонаследника, а най-непримирими са лидерите на славянофилската групировка. Много горчиви упреци и лични обиди трябвало да преглътне Горчаков от своите опоненти, обзети от политически страсти и от патриотичен ентусиазъм. Във връзка с това обаче нека не забравяме, че в качеството си на държавен канцлер и министър на външните работи Горчаков най-добре от всички познава съотношението на силите на международната арена и опасността, която застрашава Русия. Освен това той си дава съвсем реална сметка за вътрешната военнополитическа слабост на страната и невъзможността да се защитят завоеванията, постигнати във войната. Едва ли е възможно дори да допуснем, че руският канцлер е имал нещо против Санстефанския договор, ако е бил достатъчно убеден, че Русия има необходимите сили и възможности да го защити докрай. Известно е, че изходно начало на цялата му политика по Източния въпрос е да се придържа към националния принцип при оказваната помощ на християнските народи в Османската империя за автономия или независимост. В този смисъл Горчаков смята дори Санстефанския мир въпреки неговата временност за една полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Защото според него смисълът на този договор, макар и кратковременен, се заключава в това, че Русия още веднъж ще демонстрира добрата си воля пред балканските народи и специално пред българския като защитник на техните интереси. По този начин Русия запазва своята репутация като техен покровител и съюзник. 

Ако Санстефанският мир бъде унищожен под натиска на западните съперници, това според Горчаков само ще навреди на тяхното влияние на Балканите и още повече ще издигне престижа на Русия. Тази презумпция на Горчаков е възприета и от Жомини, който по този повод пише до Гирс: 

„Въпреки ограничението на Санстефанския мир ние правим една голяма крачка за освобождението на християните в Изтока и цялата наша заслуга за това несъмнено ще бъде оценена и призната от тях" [60, с. 147].

Така според Горчаков Санстефанският мир имал значение и смисъл, по именно като тактически ход. Затова той не възразява срещу него изобщо, но не вижда в него и решението на въпроса. Поради това Горчаков продължава предишните си усилия за постигане на компромисен мир, съобразен с по-раншните споразумения с държавите съперници. Действайки в това направление, той фактически неотклонно се придържа към стратегията на руската външна политика по Източния въпрос, начертана още в началните години на неговото управление. Този политически курс според дълбокото му принципно убеждение е най-добре съобразен с интересите на Русия в общоевропейски мащаб. А главното в руските интереси било да не се допусне нарушение в европейското равновесие на силите чрез прекомерното засилване на Германия. Когато по-късно след Берлинския конгрес запитват Горчаков дали съжалява за Будапещенската конференция с Австро-Унгария, която не дава възможност на Русия да се възползва от победата си във войната срещу Турция, Горчаков отговаря:
image

Винаги съм считал и продължавам да считам, че за нас е по-добре едно споразумение и компромис с Виена по Източния въпрос, отколкото да предадем Франция вързана на Бисмарк. Ето кое наложи Будапещенската конвенция" [75, с. 406]. 

Естествено, Бисмарк прекрасно разбира какви са намеренията на Горчаков в политиката му по Източния въпрос. Антинемската насоченост на тази политика за Бисмарк била вън от всякакво съмнение. Ето защо немският канцлер полага всички усилия да дискредитира Горчаков и неговата политика в руското държавно ръководство. Особено благоприятна възможност в това отношение се създава в края на Руско-турска война, когато в Русия започват дебатите около сключването на мирен договор с Турция. Бисмарк своевременно забелязва несъгласуваността и разнопосочността в действията на руското правителство около сключването на мирния договор и незабавно решава да се възползва от това обстоятелство. В хода на преговорите немската дипломация постъпвала така, че ръководителят на руската външна политика да се злепостави колкото може повече пред неговите опоненти в Петербург, пред царя и цялата руска общественост като главен и единствен виновник за дипломатическия неуспех във връзка с ревизията на Санстефанския мир. Именно това е едно от най-важните съображения, поради което Бисмарк така шумно и бързо изразява своето безрезервно одобрение на Санстефанския мир. 

Впрочем нека проследим по-конкретно хода на драматичните преговори между Великите сили във връзка с мирния договор. 

Още през втората половина на януари 1877 г. виенският кабинет изказва своето отрицателно становище относно руските „Основания на мира" с Турция. Във Виена остро реагират срещу нарушението на Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция, съгласно с които Австро-Унгария също има право на глас при определяне условията за мир с Турция. Виенското правителство уведомява Петербург, че ще признае за действителни само такива условия за мир, които са съгласувани с австро-унгарските интереси. И понеже тези условия засягат общите интереси на Европа, те трябвало да получат санкцията на всички Велики сили. Във връзка с това Андраши предлага да бъде свикана международна конференция във Виена, която да обсъди мирния договор на Русия с Турция.

Тази позиция на виенския кабинет намира пълна подкрепа в Лондон. Както австро-унгарското правителство, така и английското също смята, че уреждането на Източния въпрос е дело на всички Велики сили, поради което веднага се присъединява към предложението на Андраши за европейска конференция.Обезпокоено, руското правителство прави опит да противодейства срещу започналото сближение между Лондон и Виена. В Петербург разбират, че за да могат успешно да противодействат на английския натиск, трябва да се постигне компромис с Австро-Унгария. В този смисъл са и съветите на Бисмарк. Към края на януари 1878 г. Горчаков изпраща послание до Андраши, в което се дават някои разяснения около руските условия за мир с Турция. По-специално Горчаков изтъква, че мирът, който Русия възнамерява да сключи, ще има прелиминарен характер. Освен това руското правителство заявява, че е съгласно с предложението на Андраши за свикване на международна конференция. Единственото възражение на Горчаков е относно мястото за нейното провеждане. Той предлага вместо във Виена тя да се проведе в Берлин.С оглед постигане на споразумение с Австро-Унгария Горчаков търси съдействието на Бисмарк, апелирайки за сътрудничество в името на единството между страните от Съюза на тримата императори. 

Отначало Бисмарк реагира срещу предложението на Андраши за свикване на конференция твърде скептично. Неговият син — легационният съветник Херберт Бисмарк, изразява мнението на баща си в писмо до Бюлов:

„Той (княз Бисмарк — б. а., К. К.) е много загрижен по повод предложението на граф Андраши за конференция. Според него предложението на Андраши е необосновано и непрактично. Баща ми се страхува, че една подобна конференция може да докара големи усложнения дори и за самия Андраши.”

Два дни по-късно, когато научава, че руското правителство е дало съгласието си за такава конференция, княз Бисмарк пише на Бюлов: 

Естествено, ние не можем да се противопоставим срещу исканата така енергично от Андраши европейска конференция, още повече щом и Русия е съгласна. Но ние трябва да бъдем наясно относно нейните цели. Ако Австрия иска тази конференция, за да търси мост за сближение с Англия, то аз съм решително против този шахматен ход. Както изглежда... той има възражения главно срещу големината на България и срока за руската окупация... Подобна аргументация за конференция от страна на нашите виенски приятели прави едно досадно впечатление и направо ми действа на нервите... Що се отнася до предложението конференцията да се проведе във Виена, това ми се струва неразумно. Австрия би била много по-благоразумна, ако отстъпи по този въпрос. Разбира се, ние също не трябва да се обременяваме със задачата да бъдем домакини на подобна конференция" [47, № 305].

Чрез своя посланик руското правителство прави постъпки в Берлин да склони Германия да не възразява срещу конференцията и дори да стане неин домакин. Като евентуално място за конференцията са визирани градовете Баден-Баден, Бреслау (Вроцлав) и Дрезден. Предявено е също искането конференцията да бъде председателствана лично от Бисмарк. Германското правителство се съгласява да участва в конференцията, но прави опит да отклони нейното провеждане в Германия и председателството ѝ от Бисмарк. Като претекст за тези възражения Бюлов посочва недоброто здравословно състояние на райхканцлера. След известни колебания по този въпрос и след енергичните настоявания от руска страна Бисмарк най-после се съгласява Германия да бъде домакин, но отказва да я председателства. Щял да бъде заместен евентуално от Бюлов, Хоенлое, Радовиц или Хатцфелд. Това предизвиква разочарование в Петербург. По този повод Гирс пише до Игнатиев:

„От дипломатическата преписка ще се убедите, че даже Германия започва да се отнася с нас твърде хладно. Тя не се отказва да ни помага, но само със съвети, а преди всичко мисли как да подкрепя Андраши, чието падане от власт се счита в Берлин за много неизгодно. Бисмарк, който би могъл и е длъжен да ни услужи, отказва даже да присъства на конференцията, преструвайки се на болен."

От Петербург последват нови настойчиви молби Бисмарк лично да председателства конференцията. Последният се съгласява и дори предлага тя да се проведе в Берлин, Мюнхен или Щутгарт. Той възразява само срещу Дрезден. Няколко дни по-сетне обаче Бисмарк отново се отмята от дадената дума под предлог, че не се чувства добре, за да пътува на далечни разстояния. Във връзка с тези опити на немския канцлер да се изплъзне от ангажименти към Русия Убри пише:

„Бисмарк отново създава трудности... Бях принуден пак да го моля. Изтъкнах му, че ако се съгласи да председателства конференцията, той ще стори голяма услуга на Русия, от която ще зависи европейският мир. Аз му предложих конференцията да се проведе в Гьорлиц, който е само на 3 часа път от Берлин. Казах му, че дори имам съгласието на тамошния кмет, който сам си предложи услугите да бъде домакин. В резултат на моите настойчиви молби Бисмарк склони да председателства конференцията и предпочете тя да бъде в Берлин. От Петербург веднага последвал следният отговор на Горчаков: „Вчера предложих Берлин за място на конгреса, понеже Бисмарк заявява, че не можел да пътува. По този начин се отстранява причината за неговото отсъствие. Ние разчитаме най-много на неговото умело председателство и лоялно отношение, в което не се съмняваме" [96, т. 2, с. 540].Междувременно в тези напрегнати февруарски дни Убри почти ежедневно се среща и разговаря с немския канцлер. 

„Отново разговарях с Бисмарк, съобщава Убри в един от докладите си. — Той обещава, че що се отнася до него, щял да направи всичко възможно, за да ни услужи. Но той не скрива, че Германия се намира в деликатно положение между Русия и Австрия. Затова ни казва: Разберете се с Виена. А ние сме готови да се съгласим с всичко... Германия, заявил Бисмарк, се стреми да запази добри отношения с Русия и Австрия. С Русия тя има династически исторически и традиционни връзки, а с Австро-Унгария я свързват стари спомени, търговски и научни интереси, обща литература и език. Никой в Германия не ще одобри една война срещу Австро-Унгария. Тя би била крайно непопулярна" [2, № 78, с. 18]. 

През февруари с. г. английското правителство предприема дипломатически сондажи в Берлин с цел да изясни германската позиция в случай на война между Англия и Русия. О. Руссел се явява при Бисмарк и поставя ребром въпроса как ще реагира Германия в случай на англо-руска война. Отговорът на немския канцлер не звучи много утешително за Лондонския кабинет. Бисмарк твърде троснато конфронтира събеседника си с контра-въпрос: „А защо ми задавате такъв въпрос — за да ме ангажирате във Ваш интерес, или за да се застраховате от евентуална враждебност от наша страна?". По-нататък Бисмарк започва да убеждава английския посланик, че за Англия няма да е опасно, ако Русия временно окупира Цариград, и не си струвало заради това да се воюва. Бисмарк веднага информира Убри за английското запитване и по този повод казва:

„Аз не вярвам, че Австрия сериозно мисли да воюва. Англичаните са по-опасни, но Англия също няма да се реши сама да води война. Ето защо ви препоръчвам на всяка цена да се споразумеете с Виена... Що се отнася до нас, ние без възражение приемаме всички руски искания. В Източния въпрос Германия желае само да си осигури свободно търговско корабоплаване по р. Дунав и през проливите" [2, № 78, с. 18]. 

Тези думи на Бисмарк предизвикват в Петербург едновременно задоволство и недоумение: 

Ние знаем истинската цена на германското посредничество, което върши Бисмарк най-успешно в интерес на Съюза на тримата императори, отбелязва Горчаков в писмо до Убри. — Но това посредничество би следвало да се поддържа по-настойчиво във Виена... Изказванията на Бисмарк са справедливи и безпристрастни. Но не можем да разберем защо той толкова се колебае да упражни натиск върху Виена... Съгласието, което той иска да постигне с Андраши, зависи в най-голяма степен именно от Бисмарк" [96, т. 2, с. 500]. 

Разчитайки на германската дипломатическа подкрепа, в средата на февруари руското правителство предлага на Виена и Берлин преди общата конференция на Великите сили да се проведе предварително съвещание между правителствата от Съюза на тримата императори за съгласуване на мненията. В Петербург се надяват, че на тази предварителна конференция с помощта на Германия ще могат да постигнат по-голяма отстъпчивост и умереност във възраженията на виенския кабинет. Отначало Бисмарк не се съгласява с руското предложение, опасявайки се, че ще трябва да вземе страна в спора, а точно това той искал да избегне. Впоследствие обаче след многократните руски молби той дава своето съгласие за провеждане на подобно съвещание във Виена на нивото на посланици.

Виенският кабинет се отнася още по-резервирано спрямо руското предложение за предварително съвещание между трите двора. Андраши правилно отгатва интимната мисъл на Горчаков, че с това се цели да бъде упражнен натиск върху Виена. И тъй като Австро-Унгария не била уверена в германската подкрепа, отговаря отрицателно. Междувременно Андраши се опитва да спечели Германия на своя страна. Той усърдно убеждава немския посланик Щолберг, че Германия е задължена да застане твърдо на австро-унгарска страна, защото това е в интерес на германизма в борбата му срещу засилващата се славянска опасност. Бисмарк обаче не се поддава на тези внушения и заема спрямо Австро-Унгария същата неангажирваща позиция, както и към Русия. На 13 февруари в доклад до Петербург Убри съобщава: 
image

„Преди да даде съгласието си за предварително съвещание, Андраши иска да се увери в съдействието на Германия по два пункта: размерите на България и срока на руската окупация в България.” 

На това място Александър II в приписка отбелязва: „Надявам се, че германското правителство, знаейки нашето становище, няма да отстъпи.” По-нататък Убри съобщава, че Бисмарк се отнесъл резервирано към австро-унгарските искания и ги приел „ад референдум”. По повод на това пак в приписка към писмото царят отбелязва: „Той би могъл да се изкаже по-решително.” 

Андраши основателно не е удовлетворен от отговора на Бисмарк. Немският канцлер изтъква пред австро-унгарския посланик Кароли, че „са нужни оценки, основани на действителността, а не на миражи”. Във връзка с границите на България, станали предмет на дискусия между него и Кароли, съобщава Убри, Бисмарк заявил, че не разбира колебанията на Виена относно големината на България. А що се отнася до срока на нашата окупация, тя му се струва неизбежна и необходима. Според него срокът на окупацията трябва да бъде от 3 месеца до 3 години в зависимост от организацията на българската държава и компенсацията на загубите, понесени от нас във войната” [96, т. 2, с. 495]. 

Любопитно е, че същите съвети, които Бисмарк дава на Кароли на 17 февруари за по-голяма отстъпчивост от австрийска страна, няколко дни по-късно, на 21 февруари, повтаря пред Убри, но този път като съвети към Русия. В разговора си с руския посланик канцлерът характеризира политическото положение в мрачни краски и между другото казва:
Може би Англия не ще се реши да воюва. Наистина тя дава пари, но иска другите да воюват вместо нея. Затова Вие трябва обезателно да дезинтересирате Австрия, като ѝ направите някои отстъпки и я задоволите. Всъщност резултатите, които постигнахте от войната, са толкова значителни, че не бива да ги рискувате с една нова война. Германия ще бъде принудена да стои неутрална. Според мен едва ли си струва да се воюва за една по-голяма или по-малка България” [2, № 78, с. 18].

Най-сетне чрез ходатайството на Бисмарк Андраши дава съгласието си за провеждане на предварително съвещание на страните от Съюза на тримата императори. Съвещанието се състои във Виена към края на февруари 1878 г. В него участват Андраши, Новиков и Щолберг. Резултатите, които руското правителство очаквало от това съвещание, не били постигнати. Надеждата, че Германия ще помогне за оказване натиск върху виенското правителство, не се оправдават. Спорът се води главно между Андраши и Новиков, а Щолберг стоял безучастно съгласно с дадената му от Берлин инструкция.

Руският посланик Новиков излага условията на подписаното примирие с Турция, като обосновава руските искания за създаване на автономна България, за временната окупация на освободените земи и за присъединяването на Бесарабия към Русия. Андраши не възразява за Бесарабия, но решително се противопоставя на искането за голяма България. Той се позовава на Райхсщадското споразумение и Будапещенската конвенция и въз основа на тях изказва следните контрапретенции: Българското автономно княжество да се ограничи на юг от Стара планина, а от останалите земи южно от Балкана да се образува „една гръцка провинция”, която да бъде организирана като самостоятелна държава. България по никакъв начин не бива да достига до Бяло море. Що се отнася до временната руска окупация в освободените земи, Андраши дава съгласие, но при условие, че срокът ще се ограничи най-много до 6 месеца. След продължителни пререкания между Андраши и Новиков и при пълната индиферентност на германския пълномощник предварителното съвещание на силите от трите двора завършва с неуспех.

В хода на драматичните февруарски преговори между силите по повод Одринското примирие особено важен момент представлява известната реч на Бисмарк пред Райхстага от 19 февруари 1978 г., в която немският канцлер оповестява пред цяла Европа ролята си на „честен посредник”. Тази реч произвежда голямо впечатление като израз на официалното германско становище по Източния въпрос. С най-голямо нетърпение очакват да чуят мнението на Железния канцлер по спорните въпроси на деня в Петербург, Виена, Лондон, Цариград и Париж. От неговата дума до голяма степен зависело в каква насока ще бъдат по-нататъшните действия на държавите съперници. Позицията на Германия била от решаващо значение за това дали конфликтът ще прерасне във военно стълкновение от европейски мащаб, или ще се ограничи с борба на дипломатическата арена. 

Речта на Бисмарк била провокирана от интерпелацията на опозиционните партии в Райхстага, които искат да чуят какво е становището на германското правителство по Източния въпрос и как то защитава германските интереси в борбата на германизма срещу растящата славянска опасност. Интерпелацията по своя замисъл е насочена срещу проруската ориентация на правителството и целела да пренасочи германската външна политика към курс на единодействие с Австро-Унгария с оглед интересите на пангерманистичните политически кръгове. 

Когато научава за интерпелацията в Райхстага, Бисмарк реагира с голямо раздразнение. В писмо до Бюлов той посочва, че интерпелацията е крайно ненавременна, защото поставя германското правителство в затруднение. „Аз не желая тъкмо сега да правя официални изявления, които биха навредили на нашата политика.” В един от докладите си Убри отбелязва: „Бисмарк е буквално разярен по повод запитването в Райхстага за германската политика по Източния въпрос."

Въпреки нежеланието си обаче немският канцлер е принуден да изрази публично становището на правителството. На 12 февруари Убри докладва: 

„Бисмарк ще говори пред Райхстага. Той възнамерявал да акцентира, че политиката му е стриктно национална и се ръководи само от една цел — да отстоява интересите на Германия. Той иска от нас повече сведения за нашите намерения, за да ги защитава по-добре... Интересът тук към неговата реч е огромен. Всички очакват с нетърпение какво ще каже" [2, № 78, с. 18].

С още по-голям интерес речта на Бисмарк е очаквана в Петербург.

„Княз Бисмарк — пише Горчаков до Шувалов, — изглежда, има намерение лично да отговори на запитванията в Райхстага. От неговата реч ще разберем за политиката,която той възнамерява да следва. Засега той иска да знае точно какви са нашите намерения, за да може колкото е възможно по-добре да ги поддържа."

В инструкция до Убри Горчаков добавя:

Г-н Бисмарк се готви да каже думата си. Това чака цяла Европа. Неговата дума ще бъде решаваща. Само от него зависят мирът и съдбата на Съюза (на тримата императори — б. а., К. К.). Постарайте се да го въведете по-добре в течение на нашата позиция и нашите желания. Ние ще чакаме какво ще му подскажат чувствата и убежденията, от които ще зависят нашите бъдещи отношения.” 

Чрез Убри руското правителство иска от Бисмарк преди всичко да защити в речта си платформата на Одринското примирие между Русия и Турция. Немският канцлер изпълнява охотно това желание, още повече че то не противоречало на неговите тактически изисквания. В своята реч пред Райхстага на 19 февруари най-напред Бисмарк изтъква, че германското правителство в политиката си спрямо Източния въпрос се придържа към основните положения, които начертава кайзер Вилхелм I в Тронното си слово от 22 февруари 1877 г. Във връзка с това Бисмарк цитира думите на кайзера, че дотолкова доколкото Източният въпрос не засяга пряко германските интереси, „Германия ще употреби цялото си влияние за защита на християнските интереси в Турция, за съхраняване на европейския мир и особено за запазване и укрепване на нейните добри отношения със съюзните и приятелски държави”. По-нататък Бисмарк заявява: 

„Що се отнася до сегашното политическо положение в Ориента, на всички е известно, че в момента там цари мир... Сключеното примирие дава благоприятна възможност на руската армия да контролира цялата територия от Дунава до Мраморно море. Според мен най-добрата гаранция за ненарушимостта на сключеното примирие е това, че руската армия получи опора след овладяването на дунавските крепости — нещо, които ѝ липсваше по-рано. Това според мен е най-важното... А сега нека видим дали сключеното примирие застрашава в някаква степен нашите германски интереси. Става дума преди всичко за конституирането на България. Договорът за примирие предвижда нейните граници да обхващат територии, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са много по-различни от онези, които бяха начертани от Цариградската конференция. Различията в очертанията на българските граници между сегашния договор за примирие и Цариградската конференция са толкова незначителни, че според мен не си струва заради това да бъде нарушен европейският мир. Етнографските сведения, с които разполагаме, макар да не са съвсем автентични и да имат някои пропуски, ни дават достатъчно основания за такава констатация. Засега най-достоверният източник, който познаваме от немски произход, е картата на Киперт. Според тази карта българската национална граница се простира на запад оттатък Солун, обхващайки твърде еднородно население. На изток границата достига Черно море с растящ примес на турски елемент. А както е известно, според границите, които очерта Цариградската конференция, доколкото може да се съди от станалите на нея разисквания, територията на Източна България бе малко по-ограничена на север, а в замяна на това към Западна България бе прибавена може би допълнителна територия, която надхвърляше българските национални предели, включвайки области с албанско население, в които българите не са болшинство... Тези незначителни различия в очертанията на българските национални граници съгласно предвижданията на Одринското примирие ще бъдат предмет на допълнително обсъждане между силите, подписали Парижкия мир от 1856 г. Аз се надявам, че по всички тези неуточнени дребни въпроси около границите на България е напълно възможно да се постигне споразумение с Русия... От всичко, което казах, според моето дълбоко убеждение следва, че прелиминарното примирие между Русия и Турция с абсолютно нищо не накърнява германските интереси. Така че не виждам никаква причина за недоволство от наша страна спрямо резултатите на току-що приключилата война, не виждам никаква причина, заради която Германия трябва да си разваля отношенията със съседните приятелски държави. В случая ние имаме това преимущество, че можем да се съгласим с едно или друго споразумение между силите, без да допуснем накърняване на нашите интереси... А що се отнася до постановленията на Одринското примирие, че няма да се допускат военни кораби през проливите, то това едва ли има за нас някакво значение. За нас по-важното е р. Дунав и проливите да останат свободни за търговско корабоплаване, както досега. Според мен в това се заключава цялата наша заинтересованост в Изтока... Разбира се, ние сме заинтересовани и в това: християнските народи в Изтока да получат по-добро управление, заинтересовани сме те да бъдат защитени от насилия, подобни на тези, които изтърпяха за жалост под турско владичество. Следователно Германия има в Ориента още един косвен, чисто човешки интерес от хуманна гледна точка” [75, с. 416). 

Както се очаквало, речта на Бисмарк предизвиква бурни реакции на недоволство у опозиционните депутати, съставляващи мнозинство в Райхстага. Особено остро срещу канцлера реагират лидерите на опозиционните партии Виндхорст и Бенигсен. Последните възразяват на райхсканцлера, изтъквайки, че австро-унгарските интереси в Източния въпрос са и германски интереси. А това означава, че Германия е пряко заинтересована в конфликта, което налага тя да действа в тесен съюз с Виена срещу Русия. Виндхорст в речта си дори казва, че ако Русия овладее ключовите позиции Цариград и Проливите, тя ще владее Европа и целия свят. Бисмарк е принуден отново да вземе думата, за да отговори на темпераментните си опоненти. Той изтъкнал две неща: първо, че германските национални интереси в Източния въпрос нямат нищо общо с тези на Австро-Унгария, и, второ, че мнението, според което владетелят на Цариград и Проливите е владетел на света, е неправилно. Бисмарк дори иронизира своя опонент, като казва: 

Султанът, както е известно, векове наред владее Цариград и Проливите, но никой у нас, в Прусия, не е имал усещането, че е подвластен на султана... Аз не твърдя, разбира се, че Проливите нямат ключово стратегическо значение. Аз само казах, че Русия няма намерение да обсебва тези ключови позиции. Думата на цар Александър ни гарантира това.” 
image

Накрая Бисмарк категорично отхвърлил обвинението на опозицията, че германското правителство се отнасяло враждебно към Австро-Унгария. Той изтъква, че германската политика е насочена към поддържане на приятелство с Русия. Политиката на Германия, добавя райхсканцлерът, е проникната от желанието да бъде честен посредник между спорещите страни по Източния въпрос в името на европейския мир. Но същевременно той заявява, че Германия ще се придържа към политиката на неутралитет, защото тя нямала намерение да воюва за неща, които не засягат нейната безопасност, нейните национални интереси и вътрешното ѝ единство [75, с. 417]. 

Във връзка с речта си пред Райхстага Бисмарк споделя пред Убри два дни по-късно, че главната му цел е била да успокои общественото мнение в Германия и да покаже, че руската платформа за мирни преговори с Турция е основателна и приемлива, т.е. че тя може да служи като добра база за разисквания. 

Речта на Бисмарк направила силно впечатление в цяла Европа. Особено оживени били коментарите сред управляващите среди на най-заинтересованите страни — преки участници в конфликта по Източния въпрос. В Петербург речта предизвиква смесени впечатления — от една страна, на задоволство, а от друга — загриженост. Наистина Бисмарк открито се изказал в подкрепа на руските искания,но същевременно дал да се разбере, че Германия няма намерение да натрапва мнението си никому, т.е. че не е готова твърдо да поддържа Русия за отстояване на нейните искания.В Лондон речта на Бисмарк възбудила нов пристъп на озлобление у Дизраели-Биконсфилд срещу немския канцлер
image

Лорд Дизраели Виконт Биконсфилд
. Руссел, английският посланик в Берлин, споделил впечатлението си пред Убри, заявявайки, че „Бисмарк продължавал да служи на Русия".

Най-голямо разочарование Бисмарковата реч предизвикала във Виена. Там я окачествили като изцяло проруска и антиавстрийска. Австро-унгарският посланик в Берлин граф Кароли споделил, че идеите, които Бисмарк изложил в речта си, били „най-меко казано, илюзорни". Бисмарк още повече подсилва тези негативни впечатления у виенския кабинет, когато няколко дни по-късно в беседа с Кароли започва да го убеждава, че в интерес на Австро-Унгария е да се съгласи с руските претенции за България.Щом веднъж вече сте се съгласили, казал той, да признаете независимостта на Румъния. Сърбия и Черна гора, струва ми се, че не е основателно да възразявате за България. Още повече че за вас няма особено голямо значение дали България ще е малка или голяма по обем. Не ще бъде основателно, ако по този въпрос не постигнете споразумение с Русия... Във вашата държава вие нямате българска националност и България е далеч от вашите граници. Съвсем другояче стоят нещата например със Сърбия. Спрямо нейната независимост вие имате много повече основания да проявявате загриженост и безпокойство, понеже в Унгария живее значително сръбско население, а самата Сърбия е плътно до вашите граници. Аз считам, че с оглед вашите интереси за вас би било по-целесъобразно, ако вие сложите ръка върху Сърбия... Същото се отнася най-вече за Босна и Херцеговина, където вие имате съвсем непосредствени интереси" [75, с. 419].Внушенията на немския канцлер относно българските граници не останали без последствие във Виена. Постепенно Андраши започва да проявява известна склонност към компромис по този въпрос. 

Междувременно в хода на дипломатическите преговори между силите около мирния договор с Турция възникват нови усложнения. Санстефанският мирен договор от 3 март 1878 г. предизвиква бурни протести в Лондон и Виена. Следват нови остри обвинения и заплахи срещу Русия. Планираната международна конференция, за която съществувало вече принципно съгласие между силите и дори било уточнено мястото за нейното провеждане, изведнъж отпада от дневния ред на преговорите, отдалечавайки се в неопределеното бъдеше. Преговорите отново навлизат в задънена улица поради липсата на някаква основа за споразумение. Най-непримирима е позицията на Англия, която открито заплашва Русия с война. Австро-Унгария също се обявява решително против Санстефанския мирен договор. Франция и Италия видимо започват да клонят в подкрепа на Англия и Австро-Унгария. Русия се изправя пред опасността от война срещу Англия, Австро-Унгария и Турция при благосклонното отношение към тях на Франция и Италия и при безполезния неутралитет на Германия. Някогашната Кримска коалиция, от която така много се бояли в Петербург, била на път отново да възкръсне. „Излиза, че ние стоим в навечерието на европейска война" — отбелязва Газенкампф в своя дневник [31, с. 555].Обезпокоено от настъпилия обрат в хода на преговорите, руското правителство отново прибягва до съдействието на Германия.

„Бюлов постоянно говори, пише Убри от Берлин, че германското правителство съжалява за провалянето на конгреса. Той обаче се пази от всякакъв упрек по адрес на Англия. Това негово държание ме шокира... Кайзерът бил много сърдит на Англия за това, че усложнява положението, проваляйки конференцията. Имал намерение да изпрати по този повод писмо в Лондон и се надявал, че ще ни бъде полезен. Както се вижда от изказванията на Бюлов, Германия иска да запази добри отношения с всички велики сили и най-вече с нас и Австрия".Бисмарк, естествено, отново съветва руското правителство чрез компромиси да постигне споразумение с Австро-Унгария.

„Бисмарк ме съветва, пише Убри, да не тласкаме Австрия в обятията на нашите врагове, а да я съблазним с отстъпки... Аз не вярвам, каза той, че вашите различия с Австрия са толкова големи. Защо не оставите Виена да си чука главата със западната част на Балканите?" [2, № 78, с. 18].Очевидно германското правителство действително се е стремяло на всяка цена да се постигне споразумение между Петербург и Виена. Тази негова заинтересованост се обяснява с опасенията в Берлин от очерталата се тенденция на сближение между Австро-Унгария и Англия. Подобна алтернатива е считана от Бисмарк за крайно нежелателна. По нареждане на райхсканцлера Бюлов изпраща телеграфически на Швайниц в Петербург следната строго секретна шифрована инструкция:

„Направете така, че Русия да се споразумее по-бързо с Виена. Англо-австрийското сближение, което наблюдаваме напоследък, става по внушения от Париж. Ние трябва незабавно да противодействаме срещу подобна развръзка на нещата" [50, с. 23].

От същите съображения били проникнати и съветите, които Бисмарк давал на Виена. Без да упражнява натиск върху виенския кабинет, канцлерът продължава още по-енергично да му внушава, че трябва да постигне споразумение с Русия. Пред австро-унгарския посланик Кароли той системно изтъква, че Австрия би могла да направи концесии на Петербург относно България, а за сметка на това обещава, че Германия е готова да окаже пълно съдействие на Хабсбургската монархия за анексирането на Босна и Херцеговина. Същите мисли Бисмарк развива и в разговора си с австрийския престолонаследник Рудолф Австрийски. 

„Германия, казал Бисмарк, иска да има добри отношения както с Австрия, така и с Русия... Но ако ние желаем да сме в добри отношения и с двете държави, най-добре за нас ще бъде, ако тези две държави не воюват помежду си".По-нататък немският канцлер обосновава пред събеседника си мнението защо Австрия не бива да води война срещу Русия:

„Ако допуснем, че вие спечелите решаващото сражение и превземете Москва, то Русия ще си остане пак Русия. Но ако се случи обратното и руснаците влязат във Виена, тогава Хабсбургската империя ще бъде напълно ликвидирана." 

Отразявайки в доклада си горния разговор между Бисмарк и Рудолф, Убри заключава:„Аз добих впечатлението, че Бисмарк иска примирение между нас и Австрия. За целта той, щадейки австрийските интереси на Балканите, с готов да даде на Виена концеси




Гласувай:
3
0



1. didanov - концесии в Босна и Херцеговина. А ...
07.02.2016 17:19
концесии в Босна и Херцеговина. А пък на нас той предоставя България" [2, № 78, с. 18].
Както Петербург, така и Виена, макар и неохотно, постепенно възприемат съветите на Бисмарк. В края на март 1878 г. руското правителство изпраща ген. Игнатиев за нови преговори с Андраши. Игнатиев прави опит да защити Санстефанския мирен договор, като дава ново тълкувание на Райхсщадското споразумение в Будапещенската конвенция. Според него тези две споразумения не противоречат на сключения мир между Русия и Турция. От своя страна Андраши категорично възразява на Игнатиев. Той изтъква, че Санстефанският договор противоречи не само на горните споразумения, но е в противоречие и с руския проект за България от началото на войната, съобщен официално на Шувалов в Лондон и от Новиков във Виена. В случая Андраши не пропуска да припомни за известната декларация на руското правителство, направена от Горчаков през май 1877 г. Като контрапредложение Андраши формулира следните искания по отношение на България:
1. На изток да се запази граничната линия между Лозенград и Цариград така, както била приета от Цариградската конференция, като се оставят Люлебургас и приморската част на Странджа в Турция;
2. Западната граница на България да минава от Орфанския залив на Егейско море към Враня, а в земите, които остават на запад от тази линия, да бъде образувана автономна област под името Македония, която да бъде отделена в административно отношение от Княжество България; Солун влизал в състава на тази нова административно автономна област;
3. Руската окупация на България да бъде в срок до 6 месеца с 20 000 войници.
Новото австро-унгарско предложение по отношение на България съществено се различава от становището на Андраши, застъпвано на виенските преговори в края на февруари с. г. Докато преди Андраши настоява българското княжество да се ограничи до Балкана, а на юг от него да се създаде една гръцка държава, сега той, повлиян от Бисмарковите внушения, допуска България да бъде неделима с излаз на Егейско море. Същевременно обаче Андраши настоява югозападната граница на България да се ограничи до р. Вардар така, че Вардарската долина да бъде извън княжеството. Смятайки, че новата българска държава ще бъде под руско влияние, Андраши на всяка цена иска Австро-Унгария да запази под свой контрол пътя Босна—Митровица—Солун. С оглед на това той предлага в земите на запад от р. Вардар до Албания да се сьздале друга административно автономна област под името Македония, която трябва да бъде в сферата на австрийското влияние. Освен това Андраши предявява следните допълнителни претенции:
1. Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина;
2. Сърбия да не увеличава границите си за сметка на Новопазарската област и Косовска Митровица, които също трябвало да преминат към Австро-Унгария;
3. Черна гора също да не увеличава границите си, като бъде лишена от крайбрежната ивица по Адриатика.
Така формулирани, австрийските претенции са неприемливи за Русия. Игнатиев решително отхвърля исканията на Андраши, окачествявайки ги като нахални. Според него австро-унгарските искания са в разрез дори с Будапещенската конвенция.„Взети в своята цялост, пише Горчаков на 11 април до Новиков, предложенията на австро-унгарското правителство са прекомерни. Те фактически означават Сърбия и Черна гора да достигнат до положението на васални държави, а Австро-Унгария да получи пълна хегемония в западната половина на Балканския полуостров."
Руските възражения срещу исканията на Андраши се отнасят преди всичко за Черна гора, Новопазарската област и Сърбия. Що се отнася до България, руското правителство също възразява за отделянето на части от нея, но не било така категорично, проявявайки склонност при определени условия да отстъпи по този въпрос.
„Що се отнася до отделянето на части от Западна България, пише Горчаков, не бива да забравяме, че отстъплението от принципа за българското единство би било огромна морална жертва от страна на Русия предвид на това, че славянското население, което ще бъде отделено от България, ще бъде лесно денационализирано под двойния натиск на гръцкия елемент и материалните интереси. Впрочем точно такава е тайната цел на виенския кабинет."
По-нататък в инструкцията си до Новиков Горчаков пише:„Вие можете да му обърнете внимание (на Андраши — б. а., А. М. Г.) на това, че това отделяне (на части от България — б. а., А. М. Г.) ще предизвика нови вълнения, които са малко благоприятни за установяването на здрав мир. Всички български петиции до главнокомандуващия и до княз Черкаски са против отделянето на югозападните части от България... Така че, ако австрийското правителство се съгласи с изменението на западната българска граница, това би било в съответствие с интересите на мира и стабилизирането на положението в Изтока. Направете всички усилия да го склоните към подобно съгласие. Измененията, за които става дума, биха могли да бъдат в съответствие с абзац втори, чл. VI от прелиминарния Санстефански договор."
В заключение обаче Горчаков изтъква, че ако Андраши не се съгласи да отстъпи по въпроса за югозападната граница на България, руското правителство е готово в краен случай на компромис по този въпрос. Във връзка с това руското контрапредложение гласяло:
„Областите, които бъдат отделени от България... в такъв случай трябва да бъдат конституирани като автономно княжество, което ще се ползува със същите права и привилегии както Източна България, тъй като нашият августейши повелител не може да се съгласи с възстановяването на отоманския режим там даже и под формата на административна автономия, която по своята същност не ни дава достатъчно гаранции” [96, т. 2, с. 66).
Макар по въпроса за българските граници да съществуват известни изгледи за постигане на компромисно споразумение, общо взето, като цяло австрийските контрапретенции са преценени като неприемливи от царското правителство. По такъв начин преговорите между Петербург и Виена навлизат в застой. Руското правителство отново се обръща към Берлин, искайки съдействие. В края на април с. г. Горчаков отправя молба до Бисмарк да окаже пряк политически натиск върху виенския кабинет за отстъпки в полза на руските искания. Немският канцлер не се съгласява да удовлетвори тази молба. В качеството си обаче на посредник главно поради стремежа си да бъде избегнат един нежелателен за Германия военен конфликт между Петербург и Виена, немският канцлер се намесва в спора, полагайки усилия да примири до известна степен противоречията им за постигане на някакво компромисно споразумение. В този дух Бисмарк съветва едновременно както Русия, така и Австро-Унгария за отстъпки в името на мира.
По време на преговорите между Игнатиев и Андраши в края на март с. г., опитвайки се да обоснове и да оправдае максималистичните контрапретенции на виенския кабинет към Русия, австрийският министър споделя пред Щолберг, че общественото мнение в Австро-Унгария все още симпатизира на Турция, което налага да се ограничат до минимум резултатите от Руско-турската война. Немският посланик възразява срещу това становище. Според него общественото мнение в Хабсбурската държава въобще не държало вече за съществуванието на турски владения в Европа. Австро-Унгария, изтъква Щолберг, би спечелила по-голям престиж, ако съдейства за конституирането на самостоятелни държави в Европейска Турция. Това било повече за предпочитане, вместо да се върнат отново тези земи на една нежизнеспособна империя с обещание за съмнителни и неприложими реформи. Същевременно Щолберг, коментирайки австрийските контрапретенции, предявени към Русия, посочва, че те далеч надхвърлят границите на по-раншните искания, формулирани в Райхсщадското споразумение в Будапещенската конвенция. Той препоръчва на Андраши да прояви по-голяма увереност. В отговор на тази препоръка Андраши откровено признава, че моментът, в който Русия е заплашена от Англия и е принудена да търси споразумение с Виена, е много удобен за изнудване. Поради това австрийското правителство искало по-висока цена от Петербург. По-нататък Щолберг само изслушва контрааргументите и възраженията на Андраши по руските предложения, без да възрази. Фактически германското правителство мълчаливо одобрява новите австро-унгарски предложения, изложени от Андраши на Игнатиев. Тези искания са до голяма степен съобразени именно с препоръките на самия Бисмарк, който неведнъж предлага Русия и Австро-Унгария да си поделят Балканския полуостров, като Русия получи източната, а Австро-Унгария — западната половина. А както видяхме, точно такъв бил смисълът на австро-унгарските контрапретенции.
Руското правителство обаче не може да се примири с обстоятелството, че Австро-Унгария без всякакви усилия и жертви иска да обсеби почти цялата западна част на Балканите, която дотогава била в зоната на руското влияние. Оспорвайки тези амбиции, руското правителство се позовава на Будапещенската конвенция, която била нарушена от виенския кабинет. Ето защо по инициатива на Игнатиев в Петербург е решено да се помоли Германия за арбитраж в спора с Андраши при тълкуванието на въпросната конвенция от 15 януари 1877 г. Бисмарк обаче възразява срещу подобен арбитраж. Към доклада на Швайниц по този въпрос той слага следната кратка резолюция: „Благодарим!".
Руската молба за арбитраж става предмет на нови разговори между Бисмарк и Убри. Немският канцлер се старае да оправдае предложенията на Андраши, особено що се отнася до България. На 14 април 1878 г. Убри пише: „Според Бисмарк искането на Андраши да бъде изключена областта около Люлебургаз от границите на България било „дребна работа". От по-голямо значение бил въпросът за западните български граници. Той смята, че исканията на Андраши пътят Митровица—Солун да бъде извън България имат известни основания. Той смята обаче, че и по този въпрос би могло да се направи компромис от двете страни, като се прокара една средна линия между предложената от Андраши линия Орфано— Враня и пътя Митровица—Солун. По този начин България би запазила още няколко ивици земя. Освен това Бисмарк изтъкна, че Андраши е склонен за административна автономия на Македония с достатъчно права, които да обезпечат нейното бъдеще. В заключение той каза, че предложенията на Андраши имали това предимство, че те ще предотвратят една война между европейските държави и всички трудности ще бъдат преодолени, ако Игнатиев се откаже от „блестящ мир" и се задоволи с един „скромен и полезен мир". На 25 април с. г. Убри докладва за нов разговор с Бисмарк по същия въпрос:
„Бисмарк каза, че без да подценява жертвите, които се искат от Русия и специално за границите на България, предложенията на Андраши имат това предимство, че ще избегнат това война. Още повече че областите, които се отделят от България, невинаги са били част от нея и българското население в тях не навсякъде съставлявало мнозинство. Според Бисмарк фактът, че българите били руски единоверци, нямало да облекчи решението на източните работи, нито пък ще спомогне особено много за увеличаване престижа на Русия".
Бисмарк дори не скрива мнението си, че ако България бъде разделена, нейната югозападна част — Македонската административно автономна област на запад от р. Вардар до албанските планини, трябвало да бъде под австрийско влияние [47, с. 303].
Опитвайки се да подтикне руското правителство към отстъпки в преговорите с Австро-Унгария, Бисмарк същевременно предприема и друг тактически ход. Под най-строга тайна той препоръчва на руското правителство „от чисто приятелски чувства и с добра воля" да започне сондажни преговори с Лондон. Респектирана от заплахата на възможно англо-руско споразумение, Австро-Унгария според него щяла да стане по-отстъпчива към Петербург. „Бисмарк каза, пише Убри, че ще бъде много щастлив, ако чрез посредничеството си в англо-руския диалог услужи на двете приятелски държави в името на мира."
В действителност Бисмарк не вярва, че е възможно англо-руско споразумение, нито пък искрено иска това. Той разглежда подобна дипломатическа инициатива като чисто тактически ход, от който могат да извлекат полза както Русия, така и Германия. Русия щяла да предизвика по-голяма отстъпчивост у Андраши, а Германия да разстрои в зародиш едно по-тясно сближение между Лондон и Виена. Последното желание, както знаем, е едно от важните тактически изисквания на Бисмарковата дипломация в действията ѝ около развръзката на Източната криза.
Много показателна в това отношение е реакцията на Андраши, когато научава, че Бисмарк се е заел с посредничество в започналите преговори между Лондон и Петербург. В инструкцията до Кароли Андраши пише: „Обърнете внимание на германското правителство относно печалните последици, които биха имали за германизма неговите действия, ако продължава да посредничи в англо-руските преговори." А Мюнстер от Лондон бърза да успокои шефа си, че неговият тактически ход дава добри резултати. „Що се отнася до отношенията между Англия и Австро-Унгария, напоследък те са твърде хладни... Двете страни са изпълнени с подозрения една към друга" [75, с. 426].
След като продължителните преговори с Андраши завършват неуспешно и след като се убеждава, че освен за България по другите спорни въпроси е невъзможно да се постигне споразумение с Австро-Унгария, руското правителство възприема съвета на Бисмарк за преговори с главния си съперник — Англия. За разлика от Бисмарк обаче руското правителство не гледа на тези преговори като на обикновен тактически ход, а пристъпва към тях със сериозни намерения, търсейки делово решение на спорните въпроси.
следва продължение

цитирай
2. germantiger - ...
07.02.2016 22:14
Двата ти постинга по тази тема ще си архивирам и за първи път прочетох исторически постринг засягащ Германяи - цялостно и без да прескачам знаейки какво да окчаквам и знаейки го по-добре.

В случая не знаех какво да очаквам и за мен това е ново като конкртика!

Много работа са свършили авторите, ще бъде познавателно удоволствие да го прочета още веднъж подробно!
цитирай
3. germantiger - Благодаря за тези 2 псотинга в предица!
07.02.2016 22:21
Ще ти препоръчам постингите в три групи към вибокс7.ком, за жалост много реядко посещавани, но и на няколко познати в сайта също.
цитирай
4. germantiger - Детайл
07.02.2016 22:24
Сетих се и за книжната ми книга КНЯЗ БИСМАРК - СЪЗДАТЕЛЯТ НА МОДЕРНА ГЕРМАНИЯ от Косев, макар и тънка, имам великолепни спомени от нея ореди бол години, още е в библиотеката ми.
цитирай
5. didanov - материалът наистина е стойностен
07.02.2016 23:03
особено подкрепен обилно с исторически документи срещу всички фило-фоби.
На мен лично ми помогна да придобия една по-ясна представа за борбата на надмощие в Европа между Великите сили и ролята им в съдбата на България.
Само за спасяването на Варна, Бисмарк заслужава да има бюст в морската градина.поздрави
цитирай
6. germantiger - ...
07.02.2016 23:29
Популяризирах го на може би 50 познати, дано и 10 от тях го погледнат в идните дни, наистина си залсужава според мен като конкретика.

Това, което подозира Абойчев в предходния ти постинг, а именно - внушение, че Германия и Русия трябва да са заедно - аз съм категорично против, просто зщаото руснаците нямат нищо общо с германците в смисъл какъв: германската политика днес е по-хуманна, по-антивоенна и по-уважителна към другите, докато руската не е. Но това е нормално - първо руснаците са велика сила и те трябва да бъдат до голяам степен дрънкащи оръжие, второ няма как да е иначе - ако махнеш оръжието на Русия няма да остане титанично много от нея, поне аз така мисля.

Освен това да ми дрънкат 9 майски лайна, да ми се гаврят с историята и тъпите германци да са в братска прегърдка с онези които им заграбиха земите на изток...

Русия днес не е достойна за германска подадена ръка, а на Русия реално не й трябва подадена ръка от унираща нация като германската.

...

Двата постинга са удоволствие за четене, поне за мен - детайлно и разумно поднесена история.
цитирай
7. didanov - не става дума за достойнство на подадената ръка
08.02.2016 00:21
а за връщането на равновесието в Европа, което успешно беше разрушено с външната намеса на САЩ и послушната Англия - за това Германия и Русия трябва да си подадат ръка, ако не искат да застанат отново на фронта един срещу друг, от което да спечели трети, както винаги е ставало досега, а ще загубим всички ние в Европа
цитирай
8. germantiger - ...
08.02.2016 19:23
Равновесието в Европа е нарушено от сащ и РУСИЯ - това са двете сили врагове на Европа от векове.

Европа няма нужда да подава ръка на нито едно то двете въплъщения на антиевропейско зло.
цитирай
9. didanov - разликата е, че Русия
09.02.2016 00:53
е в Европа, а Европа целува ръката на САЩ, която не може да отреже.
цитирай
10. germantiger - ...
09.02.2016 16:15
didanov написа:
е в Европа, а Европа целува ръката на САЩ, която не може да отреже.


Русия е в Европа, но много по-голямата й част е в Азия, като Турция например. Русия в много отношения като общество е била "азиатщина".
Разбира се, руснаците и тяхната култура са европейски и аз никога не бих нарекъл руснаците азиатци, зщаото почти цялото им маселение живее в европейската част и "тръгва" от там като колонизатори към всички места в империята.

При голяма част от "вас" българите картината е следната: Русия винаги е нещо като обидена, винаги на нея трябва да й подадат ръката, тя е по-равна, по-права от останалите, винаги в другите е грешката - те не й подават ръка, все те са по-агресивни и първо агресивни към нея. Това всъщност сте вие - част от бългаирте, - вие сте русия, вие искате това - вие сте обидените, света нещо ви дължи, трябва да застава пред вас в извинителна позиция и да ви подаде ръка. Чрез руснаците вие виждате себе си - не коментирам идиотията на всичко това, тя е непостижима за част от вас.

Мисълта ми я знаеш - Европа има врагове в лицето на САЩ и Русия, нещо повече Европа има врагове в лицето на маса балканци, маса средиземноморци и за това аз се надявам да дойде момент когато да изрита балканските държави и южняците въобще, та да си остане същинската Европа - Германия, Франция, Скандинавия, Бенелюкс.

Разбира се, това няма да стане във "вида" в който аз го искам, а вероятно може да стане във вид на смъртта именно на споменатите държави - тогава тъкмо много гърци и балканци ще се радват - руснаците също, американците тоже.

България е Русия или нищо - това е за част от българите.
За това за мен България днес няма и никога няма да я припозная за моя държава.
Не мога да припозная и "германия" за моя, защото това е държава която убива народа си демографски, както никой никога не е убивал своето.

Искрено съжалявам, че няма живот на други майни планети за да съм там и да гледам как тук мрат в гърчове, това не е моята Европа, България въобще.
цитирай
11. germantiger - ...
09.02.2016 16:18
Аз мразя част от българите и презирам част от германците.

Част от българите наричам малките руснаци, а част от германците наричам путьовци.

Страдам за Германия и съжалявам за България - двете държави демографски до момента нямат шанс за бъдеще като германска и българска същина.
цитирай
12. didanov - По отношение на дълбоко двойств...
09.02.2016 19:06
По отношение на дълбоко двойственната роля на Русия към България съм напълно съгласен. Те са унищожили и погребали 3 български държави, и в същото време са ни спасявали и възраждали, както и ние сме ги спасявали от физическо изтребление и сме им дали тази държавност, която им е помогнала да оцелеят. Отношенията и историята ни са твърде смесени и сложни, за да им бъде слаган знак само (-) или само (+) все пак ако трябва да говорим за пристрастие - например, обичам германския ред и улици, коли но и руската чувственост и език, когато гледам биатлон стискам палци за руснаци (освен българите), ски - за австрийците, футбол - за германци (освен когато играят срещу нас), волейбол - за нашите - това обаче си е субективно и няма връзка с историята. Защо обаче изпитвам особена радост когато бием германци, руснаци, французи и прочие на някой спорт? Явно защото толкова са ни мачкали всички, че този временен спортен успех срещу една Велика сила, дава малко самочувствие на фона на антибългарската пропаганда, нихилизъм и подменена история.
цитирай
13. didanov - идеята за обединена Европа
09.02.2016 19:11
най-възвишената идея, беше предадена първо от самите германци, французи, италянци, а след това използвана от балканските и юзни народи. Изобщо подозирам, че под девиза Обединена Европа се е разбирало и целяло, колонизирането на европейския контитент от т.н. корпокрация, която не признава национални граници а има представители във всички страни и признава само властта на парите.
цитирай
14. germantiger - ...
10.02.2016 10:57
13. didanov - идеята за обединена Европа
09.02 19:11
най-възвишената идея, беше предадена първо от самите германци, французи, италянци, а след това използвана от балканските и юзни народи. Изобщо подозирам, че под девиза Обединена Европа се е разбирало и целяло, колонизирането на европейския контитент от т.н. корпокрация, която не признава национални граници а има представители във всички страни и признава само властта на парите.

...

С финала на коментара ти за корпокрацията съм напълно съгласен и няма как да е иначе, след като виждаме чиновничеството, администрирането в Брюкселл итн - аз споделям мнението ти.

С първата част не съм съгласен, зщаото за мен германци, французи, белгийци примерно не са техните шепа управляващи, а това, което тези народи представляват векове в армия, култура, изкуства, наука и те не са предавали идеята за Европа. Напротив - те я създадоха, а балканите и юга още не са дорасли за тази идея въобщше, дори са вредни за нея.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351381
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?