Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век

Съст. Маргарита Кожухарова
http://www.promacedonia.org

8. ФЕЛИКС ПЕТРОВИЧ ФОНТОН(Превод — Екатерина Бончева)

Феликс Фонтон е роден през 1801 г. Своята дипломатическа триера започва през 1820 г., когато бил назначен на служба в Министерството на външните работи. През 1842 г. Фонтон бил назначен за съветник при руската мисия в Берлин, а от 1849 г. — за съветник при руското посолство във Виена. От 8 юни 1855 г. бил назначен за извънреден посланик и пълномощен министър при дворовете на хановерския крал и великия херцог Олденбургски. Същата длъжност заемал по-късно при Германския съюз. През 1859 г. бил произведен в чин таен съветник, но поради заболяване през 1860 г. се уволнил и се установил в Швейцария. По време на руско-турската война от 1828—1829 г. Фонтон заемал чиновническа служба в дипломатическата част при главния щаб на Дунавската армия. Неговият чичо Антон Фонтон бил управител на канцеларията на главнокомандуващия, поради което Феликс Фонтон имал възможност да се запознае отблизо с хода на военните действия и дипломатическите преговори. Наред с това той проявявал жив интерес към българския народ, към когото изпитвал нескривана симпатия. Впечатленията си от войната и българските земи Фонтон разкрива в писмата си до своя приятел Павел Иванович Кривцов, който по това време заемал длъжността секретар на руското посолство в Прусия. Писмата на Фонтон са издадени през 1862 г. в Лайпциг на руски език под заглавие: „Юмористические, политические и военные писъма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах”. Поради критичното отношение на автора към някои разпоредби и порядки в руската армия цензурата забранила издаването им в Русия. Излезли в ограничен тираж в чужбина, писмата представляват библиографска рядкост и имат немалко историческо значение. 

ХУМОРИСТИЧНИ, ПОЛИТИЧЕСКИ И ВОЕННИ ПИСМА ОТ ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ДУНАВСКАТА АРМИЯ ПРЕЗ 1828 И 1829 ГОДИНА 

(ТОМ II — ПОДБАЛКАНСКИЯТ ПОХОД)

Писмо единадесетоАйтос, 23 юли (5 август) 1829 г.

Писах ти чистата истина за пъстрата, разноцветна долина. Без преувеличение от склона на планината до самия Айтос полетата са покрити с шипки, същински високи шипки, т. е. с розови дървета, окичени, макар сега да е средата на лятото, с ухайни, живописни рози.Жителите не само се радват на розите, а извличат от тях и полза. От тези подбалкански рози, цъфтящи чак до Сливен и особено в обширните полета на Тунджанската долина, хората добиват прочутото розово масло, което ти сигурно, както и аз, не можем да понасяме, но на което са се възхищавали нашите прадеди.

От тези рози — какво цвето — татство! — българите варят гозба, наистина сладка, но все пак гозба. Това вариво, на молдовански наричано дулчечи — на Изток го наричат шербет. В горещи дни няма нищо поразхладително, по-приятно за жадната и пресъхнала уста от една лъжичка такова розово дулчечи и чаша прясна изворна вода. Това е любимото удоволствие на турците, което им дава възможност да предвкусят Мохамедовия рай. 

За нас тези шипки имаха прозаична, гибелна последица. Няма роза без тръни, казва пословицата, и ние болезнено почувствувахме бодливостта на тази пословица. Шествувахме тук като победители. Но скъпо платихме за това удоволствие. Комуто не одраскаха краката, нему тези шипки изпокъсаха панталоните. И това последното е много по-опасно. По липса на плат и шивачи армията може да остане без панталони. А ти знаеш какво разбират французите под това.Впрочем, колкото и вредно да беше нашествието в розите, то заедно с огромния брой зайци, изскачащи, така да се каже, изпод краката на маршируващите колони, размърда и развесели нашите войници. Те викаха, кикотеха се, подсвиркваха и винаги с помощта на казаците успяваха да уловят зайците.  Сетне това, което зад Балкана ободрява и утешава войниците, е, че те вече не са в дива, глуха и няма степ. Ние минаваме през разкошни богати селища. Селяните с кръстове, с хляб и сол, със свещи и със звънчета, където има, на тълпи излизат насреща ни. Жени и девойки, обикновено така диви, се блъскат около войниците, протягат ръце, дори целуват нашите. Една предлага хляб и сирене, друга — вино. Навред весело посрещане и викове, и сълзи на искрена радост, така че и мнозина от нас също се просълзиха, но от умиление и скръб, понеже предвиждахме, че и този път безпощадната политика пак ще ни принуди да оставим този злополучен народ плячка на турците.  

Да, любезни приятелю, във Влахия и Молдавия, отвъд Балкана, можехме хладнокръвно да разсъждаваме за Източния въпрос. Тук ние живеем с него, чувствуваме го, усещаме, докосваме с пръсти раните на нещастните християни, така че самият Тома неверни би могъл да се убеди в тяхното съществуване. Гоненията, унищожението, притесненията, изстъпленията и насилията, на които е подложен българският народ от страна на турците, са неописуеми, безбройни, неимоверни! Тук с нищо не помагат нито образованието, нито доброжелателството на Портата, нито султанът, нито височайшите хати (така се наричат турските укази)  

. Въвеждането на ред и законност е същинска гавра. Произволът, насилията, притесненията, пренебрежението към немюсюлманските народи са и ще останат за вечни времена закони за мюсюлманската вяра.  

Съвместността, съжителството на мюсюлманите с християните е епидемичният грях на днешното състояние. Докато тази общност не се премахне с преселването на турците, не ще може да се мисли за установяване тук на приемлив ред за българите. Това е моето искрено убеждение, то е основано на факти, за нещастие очевидни.  Аз вече ти писах и повтарям: в Европа, та дори и у нас, в Русия, когато говорим за Изтока, за Турция, смесваме два различни въпроса — политически и нравствен.   

За политическия въпрос, когато той изникне, нека европейските
държави, ако имат желание, да прибягват към оръжие и да отворят война помежду си, макар че според мен решението му е просто.

За решаването на нравствения въпрос човечността и честта на християнското образование изискват цяла Европа единогласно и съвместно да вземе решителни мерки. Трактатът от 6 юли 1827 г. даде пример за това с Гърция [2]

. Защо тогава в по-малък размер, в най-тесни граници, той да не се отнася и за другите поробени християнски народи? Това би била не само възможна, но от страна на европейските държави, боящи се от честолюбието на Русия, и благоразумна, политически мъдра мярка.

Русия, когато се е застъпвала за едноплеменни и едноверни народи, е действувала против така наречената политическа изгода. Недоволството на християнските племена, намиращи се под турско иго, е за Русия, според политическите правила, несъмнена придобивка. То отслабва все повече и повече турското правителство, лишава го от много средства. А пък Русия може винаги да намери в това недоволство причини за посредничество, а в случай на война ще открие в лицето на нещастните християни полезни съюзници.  

Ако Русия имаше честолюбиви планове, каквито ѝ приписват, тя би се ръководила от тези политически правила. Нима руските дипломати, хвалени за тяхната ловкост, не биха разбрали това?   

Русия обаче, действувайки така, както действува, доказва липсата на всякакви честолюбиви намерения, но понеже Европа не вярва на това, от общ интерес е да се отнемат на Русия оръдието и силата, която може при известни удобни обстоятелства да стане непреодолима. Ето ти моята изповед и ако искаш, напечатай я цялата.  

Както разбра от началото на моето писмо, жителите са ни безкрайно предани и безвъзмездно ни служат за съгледвачи. Когато турският отряд се покаже някъде, веднага някой българин или грък дотичва с известие.   

И тъй като отново заприказвах за жителите, ще ти кажа, че по-малко ни е предано духовното съсловие, епископите и архиереите.  

Това ще ти се стори невероятно, но то не само е чистата истина, ами е и твърде понятно и се обяснява от историята. След превземането на Цариград духовенството можеше да спаси православната вяра от опасност, само като се съгласи да стане оръдие на мюсюлманите, за да държи християните в подчинение. По такъв начин висшето духовенство придоби гражданска власт. Отчасти събира данъци, раздава правосъдие, урежда споровете и довежда молбите до знанието на правителството. Ако тези обстоятелства, от една страна, са породили користолюбие сред мнозина членове на духовенството, от друга страна, са ги подчинили на турското правителство, което произволно може да ги лишава от длъжности. При това епископите се гордеят, когато могат да се проявят като хитри политици. Както ти е известно, този грях съществува и сред духовенството от другите вероизповедания. И така румелийските епископи виждат, от една страна, че от нас не могат да очакват много-много. Те притесняват българите, като четат литургии и проповеди на гръцки език, създават само гръцки училища и т. н. [3] 

Те знаят, че омразата на българите към тях ни е добре известна и че става дума за промяната на всичко това.  

После епископите, естествено, чувствуват, че каквито и да бъдат успехите на нашето оръжие, султанът ще си остане султан, Портата — Порта, партирахът — патриарх, синодът — синод, и по такъв начин бъдещето им зависи от тяхното поведение. И така те хитруват, като гледат и нас да задоволят, и с турците да не се скарат окончателно. Низшето духовенство не действува така. То държи явно и безстрашно страната на народа и в решителния момент кръстът ще. поведе брадвите и пушките на бой за народна независимост. И сега, стига само да им се даде право и оръжие, те веднага ще се вдигнат на свята борба. Добре и предвидливо ли постъпваме ние, като пречим на това, ще отсъди историята. Но според съществуващите предначертания ние не можем другояче да постъпваме, освен да удържаме тези бедни хора от действия, които могат да дадат повод за гибелна мъст от страна на турците. 

Прощавай.

1. Да бъдем свободни.

2. Сами да се съдим. Турчин да съди турчина, българин — българина.

3. Да строим църкви, когато и където искаме.