Гледам с възхита сградите, черквите, мостовете, които е строил Уста Кольо Фичев - гениалният български архитект, каменоделец, дърводелец, дърворезбар - те са радост за окото, топлина за душата, гордост за сърцето!

Майсторът се ражда през 1800 г. в китното Дряново. Познат е като Уста Кольо Фичето. От арабското устаз идва уста, което значи майстор, своего рода професор. Не към всяко име можело да се прикачи тази титла, но тя заслужено приляга на Първомайстора на националната ни архитектура.
И както става с великите, за които се носят легенди и предания, както е при Омир - 9 града се борят да бъдат признати за негово родно място, така и при Уста Кольо Фичето много дряновски села и колиби претендират да му бъдат родно огнище.

Покритият мост в Ловеч

Майка му е от рода Божкови. Рано останала вдовица, отишла при мъжовите си роднини в с. Марча и там се омъжила повторно за Йован Фичев. Малко след раждането на сина им Никола семейството се преселило в Дряново. За зла беда тя повторно овдовява, когато синът й е едва тригодишен!
Трудно преживява семейството без баща, затова малкият Никола чиракува. Някога се преминавало през всички фази и титли на усвояването на занаятите: чирак, калфа, башкалфа -калфабаши, наемен майстор, уста, устабаши. Такъв е бил и пътят на Кольо Фичев. През 1824 г. той вече е калфабаши и започва да работи с родственика си Станю Марангозина в неговото търновско ателие. Женен е и има първото си дете. После му се раждат още чеда, стават 7 на брой - 4 момичета и 3 момчета.
Прихождал от Дряново до Търново Кольо Фичев, пеш ходел, затуй продал дряновската си къща и купил къща в Търново. Изучил дърворезбарството и дограмаджийството при Станю Марангозина, той се оформил като точен, прецизен, вещ занаятчия. Всичко, що излизало изпод умелите му ръце, го издавало вече като бъдещ добър майстор. Тази дейност той упражнявал зиме, а през топлите месеци ходел по строежите заедно с уста Вельо от дряновските колиби. Работел все още при различни устабашии - включвал се в техните тайфи. Главили се с племенниците му при тревненския устабашия Димитър Радев - Софиянлията в строежа на Преображенския манастир. Тук бил заклет и за делото на Велчовата завера, но в 1835 г. съзаклятниците били разкрити, а устабашията Софиянлията бил обесен. Изплашила се цялата тайфа, че ще оставят строежа недоизкаран, та смалили калъпите и направили по-ниска, по-малка черквата, "превили" и кубето й. Набързо привършили строежа на обителта. Захари Зограф изписал фасадите с остроумни иконописи!
После Фичето преминал през школата и на други устабашии - бил в тайфата на Иван Давдата, която в 1831 г. строи търновската черква "Св. Никола" във Вароша. Кольо Фичев бил способен и това виждал и оценявал майсторът - имал му доверие! Затова, когато се разболял, препоръчал го на търновци за свой заместник. Ето точно в тия години Кольо Фичев бил "препасан за майстор".
Конкуренцията и тогава била голяма, но Кольо Фичев се преборил, с делата си извоювал успеха и получил заслужено признание, сдобил се с обществен авторитет. Повече от 20 години той все се учел, усвоявал занаята в тогавашните "наши университети". Взел най-доброто от Търновската, Дебърската, Костурската, Корчанската, Радомирската школа и станал най-добрият както в масивната, така и в паянтовата архитектура. През 1842-1843 г. той бил вече записан в църковната кондика като "архитекъ Колю Фиче"! Имал майсторски знак - божигробски кръст, и собствен печат. Златните му ръце строили сгради и черкви в Търново, в с. Присово, в Килифаревския и Плаковския манастир, работили дърворезбите на иконостаси и царски двери, строил още и мостове, украсявал ги с каменни скулптури.
Сградите му имали неговия почерк. Някъде се виждала "двойната фичевска кобилица", другаде ги красели корнизи, тухлени зъборези. Работел по няколко строежа едновременно, ходел на гурбет и във Влахия, по Румъния. Знаел перфектно турски език, служел си с гръцки и румънски. Говори се, че бил самоук и неграмотен. Спорно е! Той непрекъснато се учел, доограмотявал се. Други казват, че имал скорописен почерк на човек, който се е занимавал непрекъснато с писане и с изчисления - графолозите смятат, че това говори за бързината на неговата мисъл.

Знаменитата чешма с осем чучура в Соколския манастир

Сметките му били толкова точни, че почти нищо не оставало излишно от предвидените за строежите материали! Широката му дейност го прави отличен мениджър - като за цяла проектантска организация! Дали е умеел да чертае плановете си, правил ли е скици на строежите си? Днешните строители спорят и по тези въпроси, но сигурното е, че е ползвал восъка, за да направи макетите на бъдещия строеж, че си служел и с линеала и триъгълника, размервал е по дъските, а ръцете му не изпускали ролетката. Твърди се още, че умеел да скроява плановете си, а в турските документи се чете, че идвал с одобрени проекти и изчисления. 
Израснал като перфектен строител, защото познавал добре не само старата българска доосманска архитектура, но знаел още и съвременната европейска архитектура - ходел по Румъния, Истанбул, Одрин, гледал работата на тамошните строители и каменоделци. И "купувал" майсторлъка! Умеел всичко - да строи с камъни, да украсява с тях, да прави и дървени конструкции, да работи с дървото художествени творби и украси за сградите, да влага тухли и с тях да изписва фризове - широк специалист израснал! Бил търсен от хората, за да строи къщите им. Духовните лица искали той да зида черквите и манастирите. Прочул се Уста Кольо Фичето както по нашите земи, така и в Румъния, във Влашко!
Узнал за майсторството му и русенският управител Мидхад паша, затуй му поръчал да изгради моста над река Янтра, на 1 км от Бяла, по пътя между Плевен и Русе. Строежът бил започнат в 1865 г. и завършил в 1867 г. Известен е обетът на Майстора:
- Паша ефенди, ако мостът на Бяла не направя по теркя си за 700 000 гроша, вземете ми главата!
И още - когато построявал мост, лягал под него, за да гарантира сигурността на преминаващите със своя живот!
Колко от днешните майстори могат да сключат такъв договор? Колко от тях могат да заложат  живота си като гарант за своя професионализъм? И не страдаме ли днес точно от голямо самочувствие, което не съответства на знания и умения?
А мостът на Бяла станал завидно постижение на българското възрожденско инженерно строителство, на нашата архитектура. Дълъг бил 276 м и 9 м широк. Имал 14 свода с отвори от по 12 м. Строен бил от дялан камък - местен варовик с варов хоросан. Украсен бил с релефни изображения на животни. Получил се мост за чудо и приказ!
Пътешественикът Феликс Каниц пише: "И тоя скромен човек, в потури и абичка, не знае, че с Беленския мост е построил най-голямата хидравлическа постройка на Балканския полуостров, изключая Цариград!
Испанският журналист Сантурнино, кореспондент на мадридския вестник "Ла Академия", също хвали българския строител. В 1883 г. в лекцията си пред Географското дружество "Моите пътешествия на Балканите и в Мала Азия" той отбелязва "изключителната оригинална конструкция" на Беленския мост на Фичето, говори за "великолепния Ловешкия мост", за направените от Майстора чешми за общо ползване и съградените от него мелници.
Румънец пише, че са "преминали Янтра по голям и красив каменен мост, дело на беден майстор зидар от Търново". Голяма каменна плоча, закачена на стълб в средата на моста, сочела датата на строежа и името на майстора. Твърди се, че тази плоча била взета от русите и отнесена в петербургски музей! 
По същото време, когато е строен мостът край Бяла, в Париж катедралата "Света Богородица" била проядена от корозия. Хората там с ужас забелязали как една от стените й се руши и започва да се огъва. Тамошните инженери не успели да предотвратят ръждата - опасността вземала застрашителни размери. Узнал за това и Мидхад паша, който бил възпитаник на града на Сена. И помолен от парижките си приятели, той пратил завоювалия доверието му Николай Йованович от Дряново - така се подписвал на камък Майстора.
Слиза Фичето на парижката гара, ама не вижда никой да го чака. Стои си скромно! Изтеглили се пътниците и тогава посрещачите разбрали, че това е българският строител. Завеждат го в катедралата, оглежда я той внимателно отвсякъде и открива струйката подпочвена вода - виновницата за корозията. Извежда водата навън, каптира я и даже изгражда чешмичка - водата изтичала вече извън храма. Французите били благодарни, харесали Майстора и му предложили да остане при тях, в Париж! Но... чакал го недостроеният мост край Бяла! А там, до парижката "Света Богородица", казват, че чешмичката още си тече.
Мостът на Бяла и днес си е на мястото! Променен е, защото в годините е преживял наводнения и унищожението на 8 негови свода в средата. През 1922-1923 г. бил реконструиран със стоманено-бетонни опори и сводове, та всичко това изменило първоналчалния му облик, но той си остава Мостът край Бяла на Кольо Фичето!

Голям белгийски архитект проектирал Панамския канал. После станал преподавател на студентите от Университета в град Гент и им говорел с възхищение за Беленския мост като за "единствено творение от неизвестен балкански архитект"!
Друга голяма творба на първомайстора е Покритият мост в Ловеч. Протегнал се над река Осъм, свързващ новата част на града със старинната Вароша, той също бил единствен на Балканския полуостров. В цяла Европа съществували само още три такива моста - в Люцерн, във Флоренция и в Ерфурт.
Мостът в Ловеч се строи няколко пъти. Според пътешествениците Ами Буе и Феликс Каниц и по спомени и местни документи първият мост в Ловеч бил от 30-те години на ХIХ век, но го отнесла придошлата река. През 1871 г. втори мост бил построен от неизвестен майстор, обаче и той имал същата съдба. И тогава, по молба на ловешкия занаятчия Исмаил, Фичето построява прочутия трети мост, като в строежа му се включили активно много ловчанлии. Неговата конструкция приличала на прочутия флорентински мост "Понте Векио"!
Покритият мост в Ловеч просъществувал 50 години. Той бил изграден на 7 каменни устоя - от близкото село Радювене взели пясъчник за строителството. Горните части на каменните устои били украсени с патриотични скулптурни изображения на лъв, двуглав орел и с бича на поробителя. Самият мост бил изцяло от дърво, като при сглобките забивали дървени клинове - не били използвани метални части. Дълъг 84 м и широк 10, той имал улица с ширина 5 м и 6 отвора. От двете страни на мостовата улица били устроени 64 много малки дюкянчета - по 2,5 м всяко. През август 1925 г. мостът изгаря до основи.
През 1935 г. арх. Ст. Олеков и инж. Цветков построяват нов железобетонен мост с 3 отвора, 40 дюкянчета, а между тях - асфалтиран автомобилен път. От 1981 до 1982 г. мостът в Ловеч отново се реконструира от арх. Златев, като преустройството му се доближава до първообраза на Фичето. Шосето е заменено с пешеходна алея, устройват се 14 сувенирни магазинчета и 2 сладкарници. Дългият 106 м мост в Ловеч и днес е най-голямата забележителност на града.
По терка на Ловешкия мост в Пловдив бе построен подобен покрит мост над река Марица. Сега минавам по моста от аптека "Марица" към Кършияка със спокойствие, сигурност и с удоволствие, защото в детството ми тук имаше един стар железен мост с прогнили дъски, който всяваше страх и ужас у мен.   Споменавам Фичето и заради родния ми град с благодарност - тук идеята му намери следовници!
Едновременно със строежа на Беленския мост Уста Кольо Фичето строи и голяма черква в Свищов - на най-високото място в тогавашния град. Тя е осветена на 19.IХ.1867 г. - по същото време се отбелязват 1000 години от създаването на славянската азбука от братята Кирил и Методий. 
Внушителна, красива, катедралата "Св. Троица" се превърнала в образец на възрожденската ни стилистика. Майстора гради трикорабен храм с дължина 30 м, с един централен купол и три второстепенни. Оформя фасадите със съвършенството си на зрял, опитен и талантлив творец - тогава строителят бил 67-68-годишен! Хората затаявали дъх от вълнение, когато гледали черквата. Говорели с възторг за нея, благославяли създателя й!
И вътрешността й също била необикновена! Високите и тънки колони, огънатите надлъжни стени създавали впечатление за кораб. В кондиката на черквата бил отбелязан нейният майстор - Уста Никола, и в скоби е написано "архитектон"!
Тази великолепна творба на късното ни Възраждане просъществувала до Врачанското земетресение, което я засяга значително. Реконструирана през 80-те години, от 2004-а тя отново блести с красотата си.
И в родното му Дряново мостът над Дряновска река е негово дело. Тук са строените от него Икономова къща - образец на възрожденската градска архитектура, и черквата "Св. Никола". В града работи музей на гениалния ни строител. Тук е и скулптурата му в цял ръст - с потурите и абичката.
Във Велико Търново и околностите му има най-много негови творения. Това е домът на Никола Коюв - "Къщата с маймунката", ханът "Хаджи Николи". Сега богатият американец Едмънд Бек и неговият съдружник - българинът Любомир Марков, са новите собственици на хана в Самоводската чаршия. Той е строен през 1858 г. Голямо преустройство оформи  тук чудесен комплекс с дегустационна зала, винен бар, кафене и художествена галерия. Реставрирани са колоните, арките, металните парапети. Проектът е съгласуван с Националния институт за паметниците на културата, защото обектът е забележителна наша старинна постройка.
Майстор Кольо Фичето е строил в града още:  фабриката за коприна на Ст. Карагьозов, черквите "Св. Троица", "Св. Спас", "Св. Константин и Елена", "Св. Богородица", "Св. Никола", "Св. Атанасий"... Всичките му постройки и днес предизвикват удивление и възхищение. Те са така хармонични и великолепни, че са като поезия, като музика в строителството!
А какво става после? След освобождението на Търново от войските на ген. Гурко в 1877 г. търновци и руси започват строежа на градска болница - в горната част на града. Знаело се, че там има свлачище. Старият майстор минава покрай строежа и казва:
- Момчета, тука темел не се хваща!...
В ответ чува:
- Ей, дядка, я си върви по пътя! Тебе ще слушаме ние!
Как да понесе такова пренебрежение Майстора?
Скоро след това, в 1881 г., големият строител си отива от този свят забравен! И всичко става, след като в турско време прочутият майстор бил всъщност архитектът на града! При управлението на Мидхад паша той построил почти всички големи сгради в Дунавския вилает. Уважаван и почитан бил  и тогава, когато все още работел след Освобождението. Другите майстори, когато разговаряли с него, винаги стояли прави и гологлави! Някога най-хубавите думи за Кольо Фичето били казани и написани от чужденци! И идва забравата, незачитането, пренебрежението от... своите!
  
 Род голям, наследници много и известни
                                         
Многобройни са потомците на Уста Кольо Фичев.  По бащина линия родът е наброявал 148 души. Един от тях - ген. Иван Фичев, е бил военен министър, участник в Балканската война. Има и много лекари - известни имена в българската медицина.
Константин Фичев, бивш кмет на Троян, литературният критик Михаил Неделчев също са потомци на прочутия дряновец. От наследниците на Фичев по линия на една от дъщерите му - Ганка Фичева, в Русе живеят родственици на Майстора. Нейна внучка е майка на известния арх. Иван Владимиров. Родственик му е и акад. Христо Недялков, а по четирите краища на света са пръснати праправнуците на Фичето.


http://www.duma.bg

Търново, съборната църква "Св. Богородица", строена от Колю Фичето, разрушена по време на земетресението на 1 юни 1913 г. Снимка: lostbulgaria.com

Храм "Свети Димитър" в Лясковец. Снимка: facebook.com

Църквата "Свети Никола" в Горна Оряховица. Снимка: wikimapia.org

Църквата "Св. Марина" (1850) във  Велико Търново. Снимка: orthphoto.net

     
Датирани строежи на Колю Фичето     1836 година

1. Храм „Свети Никола" - Търново

1838-1842 година

2. Църква „Света Богородица", в която обединява старата църква „Св. Димитър" и параклисите „Св. Теодосий" и „Св Иван Рилски" - Килифаревски манастир

3. Голямата манастирска сграда, 1842 г. - Килифаревски манастир

1842-1844 година

4. Църква „Рождество Богородично" - Търново

1845 година

5. Църква „Свети Илия" и манастирските крила - Плаковски манастир

1847 година

6. Църква „Света Троица - манастир край Търново

1849 година

7. Църква „Свети Димитър" - Лясковец

А.    Къщата с маймунката - Търново

1850 година

8. Църква „Света Марина" - Търново

1851 година

9. Църква „Свети Никола" - Дряново

I.. . Мост в махала Боюв яз над река Дряновска - Дряново

1852 година Мааза на хаджи Минчо - Търново

1856 година

10. Църква „Свети Никола - Горна Оряховица

Б… Кула-камбанария в Плачковския манастир

1857-1858 година

II…Мост над река Росица - Севлиево

1858 година

В..  Ханът на хаджи Николи - Търново

1859 година

Г … Икономовата къща - Дряново

1860 година

Д…  Камбанария към главната църква и други постройки в Преображенски манастир

1860-1861 година

11. Църква „Свети Атанас", днес  „Св. Св. Кирил и Методий" - Търново

1861 година

Е… Фабриките на Стефан Карагьозов за брашно, спирт, коприна - Търново

1862-1863 година

12. Църква „Свети Спас" - Търново

1863 година

13. Църквата „Св. Благовещение" - Преображенски манастир

1864 година

14 Кавакбаба джамия и теке - Търново

1865 година

III… Мост над река Веселина, потопен в чашката на язовир Йовковци

1865-1867 година

IV… Мостът над река Янтра - Бяла

15. Църква „Света Троица" - Свищов

1872 година

Ж … Къща на улица „Христо Даскалов" 6 - Търново

1872-1873 година

16. Църква „Св. Св. Константин и Елена" - Търново

1872-1875 година

З.  Конакът на санджак Търново

1874-1876 година

VI…  Покритият мост над река Осъм - Ловеч

Едно от последните творения на Първомайстора е турският конак, строен през 1874 година във В. Търново. Това е сграда, свързана с особено важни събития от нашата национална история. Тук е разпитван от турските власти Апостола Васил Левски, осъден е на смърт и героя от Априлската епопея в Дряновския манастир Бачо Киро Петров. В същата сграда през 1879 г. се свиква и първото Велико народно събрание в България.

Уста Колю Фичето не се е снимал никога през живота си, никой художник не го е и зографисвал. Казват, че било от скромност, а и може и да не му е останало време. Затова, всичките днешни портрети на майстора са правени по описание на негови родственици и от единствената запазена снимка на смъртното му ложе при погребението му във В. Търново на 15 ноември 1881 година. За съжаление, снимката е направена от известно разстояние и от неудобен ъгъл, така че не е възможно да се различат добре чертите на починалия. Ето защо, преди близо 18 години по предложение на арх. Емил Момиров, подкрепено от много специалисти (и въпреки несъгласието на други) се пристъпва към отваряне на гроба на Колю Фичето в Търново. Целта е да бъде изваден черепа, по който видният наш антрополог проф. Йордан Йорданов да възстанови образа на първомайстора и така у идните поколенията да остане точна представа за това как е изглеждал техният именит предшественик. За съжаление, след оглед на останките се установява, голяма част от черепа е непоправимо разрушена и загадката за това как е изглеждал великият майстор-строител остана неразбулена.

...Дори днес, всички строителни творби на майстор Колю Фичето говорят на свой жив и оригинален език. Те са символ на непокорния и вечно търсещ български дух, на неговото изконно трудолюбие, на строителния и творческия му гений. ВСИЧКО ТОВА Е НАПРАВЕНО... ПРЕЗ 19 ВЕК...

На втория ден привечер му съобщиха не без известен присмех в гласа: явил се бил един българин от Търново и разправял, че бил поканен лично от валията.

„Каза ли си името?“ — бързо попита Мидхат.

„Уста Кольо, тъй го дочух, паша ефенди“ — беше смутеният отговор на забитина.

„Отдайте му почести като на най-виден гост и тозчас го доведете при мене!“

Пашата не удържа вълнението си, стана и на крака пред работната си маса дочака да въведат българина. А когато го видя, уж би трябвало да се радва, а всъщност още от първия миг изпита дълбоко разочарование — по госта нямаше и следа от рединготи и руски чаталести бради, но не се виждаше и нищо, което да вдъхва надежда, че този човек ще се справи с онова, що се бе оказало голям залък за първенеца на харковската политехника Гавронски. Защото тъй нареченият Никола Иванович Фичев по всичко приличаше на обикновен български селянин, при това отдавна, отдавна прехвърлил златната си възраст[23]. Точно по селски беше як и плещест и с това сякаш се изчерпваха всичките му достойнства. Впрочем не — също и с физиономията: имаше широко чело на преживял и умен човек, прав нос („Гръцки“ — каза си на това място пашата), бръснато лице, украсено само от чисто бели ястъклии[24] мустаци, малко провиснали от двете страни на устата му. Иначе не беше висок, най-много да имаше среден ръст, ала се държеше изправен и стегнат, а не превит по бабешки. Облеклото му обаче предизвика доста смесени чувства в пашата. Уста Кольо носеше дълго до глезените рухо от хубав плат като на градски първенец, но под него беше със селски биргьотлии потури и гайтанлия елек, а калпачето му — то положително отдавна, твърде отдавна бе виждало за последен път по-добри дни. За чест на майстора трябваше да му се признае, че не му липсваше прилично държане — в одаята пристъпи гологлав, пооскубаният калпак беше в ръката му, и с достатъчно почтителен поклон, при който дългата му, бяла като киреч коса се люшна напред.

Опитен в светските дела, валията без особено усилие прикри първоначалното си разочарование и с широк жест покани госта:

„Буйрум, Кольо ефенди.“

Страхуваше се, че другият ще започне по селски — „Ама няма нужда, аз мога и прав“ и тъй нататък, но не последва нищо подобно. Българинът само се поклони повторно и зае мястото, което домакинът му сочеше. Мидхат мислено отбеляза точка в негова полза: Уста Кольо съзнаваше, че за да го повикат от два дни път, то ще е за нещо важно, за разговор, а не само за едно „Тюнайдън, хошче калън“[25].

Спазвайки правилата на мюсюлманското гостоприемство, пашата поръча кафета. И все според правилата, докато да дойдат кафетата и да ги изсърбат, не се заговори за работата. Но през минутите на неизбежното встъпление за пътя и времето думата от само себе си дойде до личността на госта. И той на всичко отговаряше спокойно, без самохвалство, но и без излишно стеснение. Да, бил в занаята от десетгодишна възраст, когато останал сирак, постъпил на работа при един дюлгерин в родния си град. Да, сетне се преместил в Търново и там учил същинския занаят. Да, покрай занаята видял и доста свят — почти навред от двете страни на Стара планина („Казва Стара планина, а не Балкана“ — отбеляза в себе си пашата), а цели три години работил и в самия Цариград. Да, на двайсет и три години, още калфа, се задомил, а на тридесет и шест му опасали и престилката на майстор. Да, строил, кажи-речи, всичко — и мостове строил, и църкви, и джамии, и конака на Търново, и домове на по-богати люде, и часовникови кули…

„И все пак къде изучи тайните на строителството“ — внимателно попита Мидхат.

„Най-напред от майстора си Уста Иван Давда̀та, царство му небесно — беше прямият отговор. — А сетне с гледане градежите на по-добрите. Тя, тайната на нашия занаят, остава на яве, паша ефенди. И стига човек да има очи за нея, без особена трудност се разгадава.“

За да има време да скрие повторното си разочарование, пашата се пресегна към геридона[26] и полека остави празния си филджан. Беше знак, че вече ще започне същинския разговор. Мидхат се извърна към госта, който го следеше със спокойно очакване. Едва сега забеляза, че българинът има сини, много светлосини очи. „Като онова езеро под Мусала — спомни си пашата. — И то беше така синьо сред пухкав бял сняг.“ А пухкавият сняг в случая бяха веждите на майстора.

„Казваш, че си строил и мостове, Уста Кольо — поде той предпазливо и другият се задоволи да потвърди с кимване на глава. — Точно по такава работа съм те повикал. — Пашата посочи с ръка към работната си маса. — Можеш ли да четеш по карти?“

„Ще призная, че за първом виждам карта“ — с предишната прямота отговори българинът.

„Добре, спокойно ще минем и без нея. Селото Бяла да знаеш?“

„Зная три села по име Бяла, паша ефенди. Едното е наблизо до Сливен, второто тъдява, на три часа път с кон, третото на морето, между Варна и Бургас. За кое от трите ти е думата?“

„За тукашното. Нали помниш, че Янтра мие нозете му?“

„Хелбете. При туй снощи преспах в тамошния хан.“

„Имам на ум да вдигна мост над Янтра точно там, Уста Кольо, при Бяла. Но здрав мост, дето да носи каква да е тежест, не някаква си паянтова съборетина. Здрав и широк…“

„Например колко широк?“ — делово го прекъсна майсторът.

„Амиии… Ами… Ами да речем четири каруци една до друга да могат да преминат по него. И да е така изграден, че пролетните пълноводия дори да не го поклащат.“

„Клати ли се мост, отпиши го, паша ефенди“ — изтежко произнесе другият.

„Е, анджък по тази работа те привиках чак от Търново, Уста Кольо. Наемаш ли се да построиш моста?“

„За наемане — наемам се. Работата не ме плаши.“

„И колко време ще ти отнеме? И колко пара̀ ще струва?“

Лицето на майстора остана неподвижно, само сините му очи се изпълниха със смях. От онзи смях, дето е съвсем наблизо до насмешката.

„А, това не се наемам да кажа, паша ефенди.“

„Но нали познаваш Бяла? И даже вчера си бил там?“

„В нашия занаят да си виждал едно място и да захванеш градеж върху него са толкова далечни едно от друго неща, паша ефенди, колкото е Земята от небето. Янлъш[27] майстор ще е онзи, който така, от един поглед ще отговори на въпросите ти.“

„Но не се отмяташ, че можеш да построиш моста?“ — попита Мидхат и с изненада забеляза, че гърлото му е пресъхнало от вълнение.

„Не се отмятам. Но за времето и за парите ще ти отговоря само след като хубавичко огледам и дваж по-хубавичко премисля, паша ефенди.“

„Колко време ще ти трябва например?“

Другият прецени бързо.

„Нека да го речем две недели.“

„Прието, Уста Кольо. След две недели те чакам тук с отговор. И за да си спокоен, че не си губиш времето напразно, още отсега ще ти кажа ей така: ако стане пазарлъкът — добре, не стане ли — ще ти заплатя двете недели, в които не с ръцете, а с главата си работил за мене.“

„А, това не, паша ефенди. Никола Иванович Фичев си уважава не приказките, а свършената работа. Дойдем ли си на думата да строя моста, в цената ще бъде и платата за усталъка ми. И то само ако мостът е такъв, че да кажеш едно «Евалла»[28] и за него и за майстора му. Разминат ли се обаче думите ни, тогаз… Е, тогаз благодаря за кафето, паша ефенди.“

„Нека бъде твоето, Уста Кольо. Значи уговорихме се — след две седмици ще си приказваме пак тук, на същото това място.“

Казаното означаваше, че засега разговорът е приключил. И другият го разбра. Стана, взе си калпачето, поклони се още по-дълбоко отпреди и с бавни стъпки понесе кундурите си към вратата по четири пръста дебелия килим от Персия.

Мидхат паша замислено изпрати с очи странния си гост, после минута или две остана неподвижен, изцяло вдаден в мислите си. След това се пресегна и дрънна звънчето върху масата си. Дежурният забитин се появи веднага.

„Видя ли човека, който ей сега излезе от тука?“

„Евет[29], паша ефенди.“

„Изтичай тозчас до Хюсни миралай[30]. — Хюсни миралай бе началникът на вилаетската тайна полиция. — От днес до второ нареждане този човек да бъде следен от най-опитните му копои и да ми се долага за всяка негова крачка. Но внимателно! — предупреди. — Усети ли, че е наблюдаван, ще свалям глави, тъй да предадеш на Хюсни миралай.“

И още от следния ден захванаха да пристигат докладите на шпионите.

Уста Кольо Фичето наел конче и на разсъмване отпътувал от Русчук.

Именованият Никола Иванович Фичев прекарал два дни в Бяла. Цялото му време било погълнато от реката и нейните брегове. Наел хора и изкопал дупки в бреговете до два човешки боя. Лично осем пъти прегазил реката, като от време на време затъвал до пояс, че и повече. С дълъг изострен кол ровел в дъното на Янтра, сякаш търсел имане.

В хана, където бил отседнал, незабелязано претършували наетата от него соба. Не намерили нищо записано, само една пръчка, около аршин дълга, по която с ножка били нанесени разни черти и джизги.

Уста Кольо продължил към Търново.

На влизане в Търново Уста Кольо Фичето първом се отбил в мумджийницата на братя Хадживелеви и купил шест оки восък за свещи. Замазал работата и не обяснил за какво ще му послужи толкова восък.

Вече четвърти ден не си показвал носа извън къщи. Денем и нощем пердетата на собата му били спуснати, денем и нощем вътре горели свещи.

Уста Кольо отишъл до строежа на комшийска къща и взел от дюлгерите една летва около четири аршина дълга. Когато казал, че му е нужда за рабош[31], всички го приели за майтап и се изсмели.

В среднощен час неуниформени заптиета направили пирамида с раменете си и най-горният надникнал в процепа между пердетата на майстора. Никола Фичев изглеждал като побъркан: топял восък на пламъка на лоена лампа, лепял, отлепял и пак лепял восъка върху някакви фигури на пода, а когато оставал доволен, драсвал по една джизга на дълъг рабош.

Два дни наред Уста Кольо излизал сутрин с дългия рабош в ръка, отивал на хълма, наричан от гяурите Света гора, сядал на някое пусто място и до смрачаване нито залък хапвал, нито водица пийвал, само като чалдисан гледал чертите и резките по рабоша пред краката си и си мърморел нещо.

Тъй нареченият Никола Иванович Фичев наел конска каруца за отнасяне някакъв товар в Русчук. Щял да потегли във вторник сабахлен.

… И точно на уговореното време майсторът се яви при валията. Като имаше повече представа за нрава му, Мидхат не само го очакваше, но бе направил така, че по същото време при него да е и Гавронски ефенди, главният инженер на вилаета. Последва „Хош гелдин“, „Хош булдук“[32], кафета и така нататък според обичая, докато дойде моментът пашата да попита нетърпеливо:

„За времето — спази го майсторе. А за работата с която се нагърби?“

„Всичко е изпълнено, паша ефенди. Кроежът на моста, хесапът — всичко е долу в каруцата. Ако искаш да го видиш, заповядай две-три заптиета да го изнесат тука. Ала грижовно — отбеляза, — зер не е от желязо, а от восък.“

Като поставиха восъчния проект в краката му, сърцето на Мидхат в миг премаля — по-хубав беше той и от виденията в сънищата му. Прав като по конец, с четиринадесет разкошни свода и десет устои, предостатъчно широк — само като го видиш и забравяш, че е от восък и ти иде да рипнеш по него…

„Аферим! — захласнато произнесе валията. — Сякаш си чел мислите ми. Уста Кольо… — После се сети да попита и инженера: — А ти какво ще речеш, Гавронски ефенди?“

Запитаният по навик нагласи пенснето върху носа си.

„Проектът има безспорни достойнства — благородно призна полякът. — Може би трябва да прегледам изчисленията за якост и опън, за издържане на тежест и на странични напрежения, но макетът подсказва, че всичко е взето под внимание. А тези изострени подпори срещу зимните ледове и пролетните пълноводия, както и отворите в тях за оттичане на водата навярно са новост в цялото мостостроително инженерство. Само че…“

„Само че какво, ефенди?“ — не го остави да спре пашата.

„Само че проектът ми се вижда правен с широка ръка, екселансънъз. Построяването ще бъде май непосилно за хазната…“

Пашата с мъка отлепи очи от макета на моста.

„Ти каза, че си готов и с хесапа, Уста Кольо. Можеш ли да ни го покажеш?“

„Че нали е пред вас, ефендилер!“ — учуди се майсторът и показа летвата, просната на килима от другата страна на восъчния мост.

„Това?! — с изумление и лошо прикрит смях възкликна инженерът. — Тези драсканици ли са цялата проектосметка? Йезуз Мария! — В объркването си Гавронски започна да смесва турския с родния език. — И по това дръвце ли направи изчисленията си, майсторе?“

„Защо? — присмяха се сините очи пред него. — За мен всичко тук е от ясно по-ясно.“

Мидхат се почувствува неловко. От една страна той — повече по чувство, отколкото по логика — напълно вярваше на този самоук строител. Но от друга като човек добре запознат с техническите постижения на Франция, Англия, Белгия и Австро-Унгария (тези страни той бе проучвал цели години!), пашата не можеше да не сподели съмненията си, меко казано на своя главен инженер. Той се изкашля без нужда:

„Вярвам ти, че си разбираш от работата, Уста Кольо. Само че не искай и от нас да можем да го разчетем. Вместо това кажи крайната сметка. Нали разбираш — не ме интересуват разните му там камъни, хоросан, мертеци и прочие, те са си твоя работа. Искам да зная всичко топтан: градеж, плата на работници, плата и на твоя усталък.“

„Разбирам, паша ефенди. Моста топтан ще го имаш за седемстотин хиляди гроша.“

„Този човек е луд! — повторно възкликна инженер Гавронски, но този път така буйно, че пенснето му падна от носа. — За седемстотин хиляди той няма да направи дори само основите на устоите. — После добави великодушно: — Навярно си сбъркал, майстор Фичев. Попрегледай пак тази твоя, хм, сметка. Провери още един път. Негово превъзходителство няма да ти се сърди, ако се поправиш навреме.“

„Благодаря за подадената ръка, инженер ефенди — с непресторена сърдечност каза българинът. — Ала повярвай, това за седемстотинте хиляди не съм го изсмукал из пръстите си. Противно на поговорката, преди да отрежа цената, не съм мерил три, а тридесет пъти. И съм сложил в хесапа всичко, всяка дреболия — като почнеш от катрана за главините на каруците, които ще превозват камъка, та стигнеш до ракията, що вечер ще се пие с майсторите.“

Полякът отчаяно разпери ръце.

„Този човек наистина е луд, екселансънъз. — И отново изигра най-силната си карта: — Залагам си дипломата, че със седемстотин хиляди гроша майстор Фичев ще направи само дупка в морето.“

„Аз чат-пат зная що е това диплома, паша ефенди — рече на свой ред Уста Кольо Фичето. — Но не е равно на човешкия живот, нали? Е, срещу думата си и срещу дипломата на инженер ефенди аз залагам живота си. Ако ми възложиш построяването на моста, предлагам в пазарлъка да впишем и това: надхвърля ли цената с един-единствен грош, джелатите тозчас да ми отсекат главата.“

Дълго, много дълго мълча тогава Мидхат паша и пръстите му механично барабанеха по геридона. Най-после кимна и отсече:

„Да бъде твоето, Уста Кольо. От този момент пазарлъкът между нас е сключен. И моят сандък-емини ще ти отпуща пари когато и колкото му поискаш… е до седемстотин хиляди, разбира се. Тръгвай и започвай. За парите ще следи сандък-емини, а за усталъка на работата — аз лично. Тръгвай и… гюле гюле[33]!…“

И когато майсторът беше почти до вратата, скимна му да попита:

„Афидерсън, но все пак кое те подтиква да заложиш чак пък и живота си? Чувал съм, че за якост и здравина вие, дюлгерите, уж сте вграждали човешка сянка, ала чужда, не своята…“

Синият поглед спокойно срещна неговия:

„Аз съм от коляно, паша ефенди, което живот дава, ала думата си на две не скършва.“

Мидхат си отбеляза, че Уста Кольо не определи какво разбира под „коляно“ — дали джинса си или… българския си род. Майсторът, изглежда, прочете мисълта му, понеже продължи по-дипломатично:

„Вярвам и на тези две ръце, паша ефенди. И на усталъка си. Ако не вярвах на усталъка си и на мазолите по тия длани, щях ли изобщо да се наемам за моста?“

В този час, признавам си, трудно ми е да прочета, но с удоволствие разгледах картинките, и, какво да кажа... Имали сме майстори! И, вярвам, че и днес ги има.
И, освен в строителните работи, и в много други области на Живота.
Възхищавам се на архитектурата, и нашата, и в другите страни.
Изкуството е вечно!
Поздрави!

учил съм 5 години в Търново, а съм бил толкова сляп за красотите на Уста Фичето!
Между другото той трябва да е бил запознат с дрвенобългарския календар, т.к. къщата с маймунката съвпада с годината на маймуната по календара. Би било интересно да се проучат и другите му дворения дали е оставил някакъв подобен знак. Аз си мисля, че Уста Кольо не е бил само самоук, но е имал достъп до стари книги и се запознал с древни отдавна забравени техники на строителство и Божествената геометрия, но това е хипотеза, която има нужда от аргументи. поздрави