Кратка хронология на действие на български владетели при отбранителни войни:
Аспарух – след натискът на хазарите, води отбранителна война, като дори мести столицата и центърът на държавата си в посока запад и юг. През 680 г. води нова отбранителна война /асиметрична война срещу по-многоброен противник/, този път срещу ромеите. Залоства се в укреплението, след което следва прилагане на партизанска война и преследване на бягащ противник.

Крум /оставя стратегически столицата/ - 811 г. отбранителна война /асиметрична война/. Не прави главно сражение в открита местност, а организира засада в проходите на Стара планина, за чиято неотменна най-южна част средновековната география възприема днешната планинска верига Странджа-Сакар. Буквално разделя врага на по-малки групи и бие по части.

Самуил /мести столицата неколкократно/ - 971/997-1014 г. цялото му управление е в режим на отбранителна война. Отстъпва части от територии, когато налага стратегията. Дебне слабите места в противника и нанася мълниеносни удари в най-различни слабоотбраняеми места на империята. Не прави до самия си край едно единствено главно сражение и това дава дълъг живот на държавата му. Разтегля с такава тактика поне с половин век завладяването й.
Конкретика на асиметричната война на Самуил: “С тези успехи стратегическата инициатива преминала на страната на Византия и през този втори етап българите били принудени да преминат към активна отбрана, тъй като приемането на генерално сражение на открит терен било сигурно самоубийство. Самуил заложил на упоритата отбрана на крепости и изненадващи рейдове дълбоко във византийската територия като този срещу Одрин през 1002 година, но неблагоприятното развитие на военните действия скоро наложило промяна в тази стратегия (Ангелов, Чолпанов 1994: 52)
Прилаганата от следващият цар Гаврил Радомир (1014-1015) стратегия и тактика напомня за тази на Самуил и се основавала предимно на партизанска война и отбрана на ключовите крепости…” /вж. източници, 1/. Петър и Асен /оставят Търново стратегически и отиват отвъд Дунав/ - 1185-1190 г. отбранителна война. Отстъпват временно области и крепости, после се връщат с коалиция от „отвъддунавски войски” /кумани/, точно както после в края на ХІV век ще е и при Йоан Шишман. При отбраната на Ловеч цар Асен не е вътре в самата крепост, а извършва логистика в помощ на отбраняващите я, сред които вероятно е и брат му  Петър, точно както и в 1393 г. при обсадата на Търново от османците Йоан Шишман няма да е в самата крепост, а ще извършва логистика в помощ на отбраняващите я. Владетелят, когато това не е последният му град е много по-полезен вън, а не вътре в обсадената крепост, с оглед и политическата му фигура и възможността му да води преговори за търсене на съюзници и сключване на коалиции в помощ на обсадените и срещу армията на обсаждащия неприятел.

Константин Тих Асен – 1277 г. води отбранителна война /асиметрична война/ срещу татари. Тук е мястото да подчертая, че тогава Ивайло е субект в тази война с определена роля. Изпълнява задълженията си на войник /военозадължена категория население/ изпратен и от името на българския цар. Стратегията се прави от царя, войниците са само изпълняващи субекти. Излизането на цар Константин, след време, воглаве на войска в главна битка е срещу вътрешен враг Ивайло, а не външен такъв, и е целяло потушаване на метеж /аналог на княз Борис-Михаил 865 и 893 г. излязъл воглаве на войската срещу вътрешни врагове при метеж - в първия случай срещу него, във втория от него/. Загубата от вътрешен противник, не е загуба на държавността или на част от територията и поради това, предвождането на войската лично от царя в главна битка се е смятало за целесъобразно, каквото нямаше да е, ако врагът беше външен.

Асиметрична война, вътре в страната, срещу превъзхождащ външен противник, прилагат и отвъддунавските български воеводи – срещу унгарците в засадата при прохода Посада през 1330 г., османците при Ровине и последвалите засади през 1395 г., както и по-късно отново срещу османците от Михаил Витязул в края на ХVІ век и др.   Дейността, стратегията и тактиката на Йоан Шишман и българските /т.нар. „влашки”/ отвъддунавски воеводи, са подчинени на българската военна традиция при отбранителни войни.

На територията на страната тактиката на нашите владетели при отбрана е била винаги партизанска - Аспарух, Крум, Самуил, Петър и Асен, Ивайло, Йоан Шишман. Войската е разбита на многобройни немногочислени лековъоръжени отряди, които разбиват на групи по-многочисленен враг /ромеи, татари,  унгарци, османци/. Тази тактика е много по-успешна от тактиката на, пак да го кажа, сръбските владетели. Те тръгват „с рогата” /1389 г./ и са поставени логично на колена от по-мощния противник. И то при положение, че войската на Лазар прави така да се каже „фал в нападение, незабелязано от съдията” - убийството на Мурад от парламентьор, абсолютна сръбска средновековна тактика в нарушение на правилата за воденето на война и парламентьорството, като институт, и осъществена по същия огледален начин с убийството по-рано на Михаил ІІІ Шишман 1331 г. при Велбъжд.
Ако Йоан Шишман е слаб държавник, защото не бил направил един главен бой срещу нападащия по-многоброен враг, тогава такива са и Аспарух, Крум, Борис ІІ, Самуил, Гаврил Радомир, Иван Владислав, Пресиян ІІ, Асен и Петър, Мирчо Стари, Влад Дракул, Влад Цепеш, Михаил Храбри... Най - велики стратези тогава са: крал Лазар /1389/, имп. Сигизмунд /1396/ и Владислав ІІІ Ягело Варненчик /1444/, които при хазартен даден от тях главен бой загубват независимостта си /Лазар през 1389 г., след което включително неговите правоприемници са най-верни васали на османците десетилетия напред и дават деен принос за техните завоевания в Европа/, територии и войска в жива сила /бъдещия император Сигизмунд през 1396 г., който е разбит по такъв начин, че едва не загубва живота си и след тази битка голям главен бой кръстоносците ще дадат едва след половин век при крал Владислав Ягело през 1444 г., а дотогава ще възприемат тактика на асиметричната война в защита на южните си граници/ или живота си /крал Владислав Ягело през 1444 г., което е и краят за дълги векове напред на тази тактика на главен бой срещу османците, с изключение на отбранителната такава от унгарците при Мохач през 1526 г. при която е нанесен окончателния смъртоносен османски удар срещу Унгарското кралство/.

Стратегията на нашите български владетели е била по-правилна и вече изградената и наложена през вековете. Ролята на владетеля е не да падне в битка и да остави народа и държавата си, а да се бори докрай и да изпозва всичко по силите да отблъсне противника. Йоан Шишман прави това още почти десет години след подчиняването на сърбите от османците /1389 г./, продължено от правоприемниците му Йоан Страцимир, Константин ІІ Асен и Фружин, а българските отвъддунавски воеводи още два-три века след това, като слагаме благоприятната география и помощта на Унгария в кризисни ситуации.

Тактиката на една решителна битка е пагубна - доказано е от пораженията през 1389 г., 1396 г., 1444 г. „Влашките” воеводи, като владетели от кръга на българската държавност, следват старата изпитана българска отбранителна военна тактика на асиметричната война, чрез извършването на засади и мълниеносни удари с малки отряди и затова доста успешно водят защита в рамките на воеводството.

http://bghistoryanalysis.blogspot.co.at/ Call Send SMS Call from mobile Add to Skype You"ll need Skype CreditFree via Skype