Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2015 23:28 - Онзи, който служи на всички, най-добре служи на себе си.
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2965 Коментари: 7 Гласове:
3

Последна промяна: 29.11.2015 23:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Онзи, който служи на всички, най-добре служи на себе си. Това не са думи на Апостола на Свободата Васил Левски или на революционера Ботев. Това са думи на българският и средновековен "Левски-Ботев" осъществил нещо нечувано и невъзможно за своето време –българският цар Ивайло.

 

В историята ни може би няма друг такъв документ-ръкопис, който да е описал коронясването в Средновековието на един обикновен човек, «от долен произход» за цар на една държава. В историята може би няма и друг такъв човек, който след успешно проведено въстание срещу външни (татарски орди на Ногай) и вътрешни (цар Константин Асен, болярите) врагове да бъде и да действа като народен цар. Повтарям – да бъде и да действа! И то успешно дори и най-вече срещу мощната и добре подготвена ромейска войска! Начело на селска армия от доброволци, захвърлили ралото и хванали меча за правото дело!

Но да се върнем при нашият селски цар – както разказахме досега, Ивайло исвърши много подвизи -успешно успя да изгони (поне временно) безчинстващите татарски орди отвъд Динава, победи Конастанти Асен – Тих в битка, разкри подмолен заговор на византийския император за убийството му. Сега Ивайло се намира пред стените на Царевец, обсаждайки скрилата се в него вдовица на Тих – Мария, която е и племенница на византийския император.

Поради нежеланието си да пролива братска българска кръв, Ивайло не напада Царевец с надеждата, че времето работи за него и самата царица ще размисли. Тя обаче от своя страна не си губи времето и успява да изпрати човек, който да се вмъкне в Ивайловия стан (най-вероятно не без помощта на преминал уж към Ивайло болярин) и да отрови селския претендент за царския стол. Отровата е поднесена от войник в кратунка вино (за прикриване на вкуса), която е поднесена на Ивайло, въпреки, че той е  заръчал само вода. Явно заговорниците не са знаели навика му по време на военни съвети да не употребява алкохол и за това кратунката вино бива изпита от първият преминал на Ивайлова страна и вече на възраст болярин Борил. Отровата действа бързо и мъчително,но преди да умре Борил заклева Ивайло «Умирам, Ивайло!… Помниш ли първата ни среща? Ех, толкова отдавна… Не доживях да те видя… Помни: България беше… велика и… славна. Направи я отново… Пази България!… Един внезапен пристъп на болката го накара да се полуизправи. Той извика: — Напред, юнаци на Иван Асеня! Напред!… Напр…» И грохна неподвижен.»

Не след дълго пристига и пратеникът на Мария с предложението да предаде крепостта, при условието да се ожени за нея и да признае сина й за негов наследник. Нека разкажем точно как е минало това пратеничество:

 

«Едва успяхме да разменим тези думи и сред сподавения шепот на стотиците воини се показа логотетът. Беше към петдесетгодишен охранен мъж, облечен със скъпо рухо от тежка тъмновиолетова материя, по края със сърмена ивица, в която блестяха драгоценни камъни. На раменете си боляринът носеше къса мантия, отвън кървавочервена, отвътре бяла, също със сърмена обшивка, отрупана с бисери колкото грахови зърна. Краката му бяха обути във високи ботуши от жълто-кафява кожа с цветни украшения. Виждал съм повечето от сановниците и велможите, които се тълпяха в двореца на императора Михаил, но малцина от тях биха могли да издържат сравнение с този логотет. Поне в облеклото.

 

                Сигурно изпитваше смъртен ужас, защото лицето му беше по-бяло от снега по преспите. Опитваше се да изглежда твърд и силен, но коленете му така явно потреперваха, че будеше съжаление. Зад него крачеше млад красив воин, почти юноша, и носеше поднос с дарове.

 

                Хилядите зяпачи притаиха дъх. Логотетът спря и се поклони ниско. После се обърна и махна покривката от подноса. Разкриха се две тежки златни чаши и меч с дръжка, обсипана с диаманти.

 

                — Царица Мария ти праща поздрав, войводо, и тези дарове. — Гласът му приличаше на пъшкане на ковашки мях.

 

                — Аз се съгласих да те приема не заради даровете — отсече Ивайло. — Те не ми трябват. Воинът може и от кратуна да пие. А мечове си имаме достатъчно. За какво си дошъл?

 

                Пот обля лицето на стария царедворец.

 

                — Моята светла господарка, като слуша за подвизите ти…

 

                — Режи накъсо, болярино. За какво те праща Мария?

 

                — Царицата реши да ти отвори великопрестолнината…

 

                — Кълна се в трирогия козел на пророк Иеремия — умно го е намислила! — вметна буйно Момчил.

 

                — … при условие, че ще се свържете със свято венчило и ще царувате заедно.

 

                Ние се стъписахме от дързостта и наглостта на това предложение. Пръв се опомни Ивайло и се засмя с цяло гърло:

 

                — Напоследък само сватовници се изпречват на пътя ми! Бърдоквата изведнъж стана желан съпруг за много моми и вдовички.(Михаил Палеолог също предлага на Ивайло дъщеря си за жена и то още преди битката му с Константин Асен Тих)

 

                Ала никой от нас не сподели веселостта му. Дори Момчил, който обикновено във всичко намираше повод за смях и подигравки, сега бе замръзнал от удивление, а щръкналите му уши ловяха всеки звук във въздуха.

 

                — Как мога да дам на царицата корона и власт, които съм „завоювал“ с венчило, а не с меч и прекрасна битка?* — продължи войводата иронично. — Не, болярино. Кажи на господарката си, че Ивайло милост приема само от бога, а не и от враговете.

 

                [* Автентично.]

 

                — Царицата не ти е враг — направи последен опит логотетът, — щом те иска за съпруг и като придан ти дава цяло царство.

 

                — Царството и сега е мое. А Търновград рано или късно ще падне в ръцете ми. Така да й кажеш!

 

                Изящно облеченият велможа неловко се местеше от крак на крак и вече се готвеше да си тръгне. Точно тогава Дамян приближи до войводата и оживено зашепна в ухото му. Ивайло кимаше отрицателно, но Дамян не преставаше да настоява. Войводата размисли и добави глухо:

 

                — Моите люде ме съветват да помисля, преди да ти дам окончателния отговор, болярино. Ела пак след три дни да чуеш решението ми.

 

                Логотетът остана доволен от обрата в преговорите, поклони се и се оттегли. Воините започнаха да се пръскат, като се стълпяваха около онези, които бяха по-наблизо и слушаха разговорите. Ние също понечихме да си тръгнем, но едно властно движение на Ивайло ни спря.

 

                — Чакайте! Останете малко при мене. — Ние го заобиколихме и зачакахме думите му. — Аз казах и на императоровите пратеници: не съм тръгнал за сватба. А за царска корона не ламтя. Сега Дамян ме убеждава да размисля. Какво, да не сте решили да ме жените за Мария?

 

                — Каквото и да направиш, добро ще бъде — решително заяви Стан.

 

                — Не е така — рече Дамян. — Десет глави мислят по-добре от една.

 

                Както винаги, Момчил не обмисля много, преди да изфучи:

 

                — Войникът е за бран. Няма какво да се въртим тука. От Цариград идва хлапето на Мицо. Да тръгваме срещу него!

 

                — Вярно, чакат ни битки — тихо и убедително каза Дамян. — Ромеи, татари, всички са срещу нас. Спомнете си какво ви казах вчера. Ако не завладеем Търновград — от три, не, от четири страни, като броим и татарите, ще ни нападнат. А как ще го вземем? Вижте тези стени. Ивайло сам рече, че човешки крак не може го овладя. Сам господ е вразумил гъркинята, за да ни предложи крепостта. Ивайло, приеми! Съгласи се! Царство без цар не може. Каквото и да правиш, щом си стигнал дотук, трябва да сложиш короната на главата си. Нека най-после и тя веднъж застане на честна глава. А като вземем Търновград, ще можем спокойно да срещнем враговете.

 

                — Има една приказка: „На чужд гръб и сто тояги са малко“ — глухо възрази войводата.

 

                — Ивайло — развълнувано настоя Дамян, — ти знаеш, че те обичам като брат и че за нищо на света не бих ти дал неискрен съвет. Ти наистина трябва да приемеш. Откажеш ли — ще жертвуваш хилядите мъже, които те следват, и паметта на хилядите други, които дадоха живота си, за да те доведат дотук. Делото си ще жертвуваш, войводо.

 

                Думите му, страстни и убедителни, увлякоха всички ни. Ивайло бавно ни изгледа един по един.

 

                — Всички ли мислите така, приятели?

 

                Ние наведохме глави и не отговорихме, но той почувствува неизреченото. Дори Момчил мълком се отметна от предишните си приказки.

                — Братя — тъжно каза войводата, — зная, че е искрен съветът ви, но… не очаквах да бъде такъв. Оставете ме. Ще помисля. И ще реша.»

 

 

И решава да приеме предложението на жената, която малко преди това се е опитала да го отрови и то само «За да не се бият брат срещу брата и да не се лее скъпа българска кръв» Време е да разкажем как е протекла церемононията на коронясването, защото такава навярно никога не е имало преди,а и до края на българското царство:

 

 

«Царевец прилича на огромен шлем, заострен на върха и обграден почти отвсякъде с вода и пръстен от непристъпни скали. На най-извисената му точка, която раздира облаците и се надсмива над бурите, е издигната прекрасна църква, най-хубавата в цялото царство. Нарича се „Свето Възнесение“. Разправят, че сам цар Иван Асен е чертал плановете й пред строителите. Долепена до нея, стои шеметно висока камбанария, която сякаш иска да пробие небето. Нейният позлатен купол сияе от слънчевите лъчи от зори до късна вечер. Близо до църквата е дворецът на патриарха и затова освен по име, тя се зове още и „Патриаршеската“.

 

                В тази неделна утрин мало и голямо от престолния град отправяше очи нагоре към нея. Закъснели боляри блъскаха с рамене окъсани отроци, обрулени от слънцето и вятъра воини стояха редом до богато облечени дубровнишки търговци, гърбоноси евреи се бутаха до монаси с избелели власеници, старци се притискаха до пременени моми — хилядно множество се тълпеше не само покрай храма, но изпълваше цялата вътрешна крепост и просторния Болярски рът. И всички тези люде — боляри, чуждоземци, простолюдие и ята чуруликащи деца — завиждаха на нас, щастливците, които по сан, заслуги или добра слука бяхме вътре.

 

                Мистичен полумрак царуваше в господния дом. Светлината на деня се оцеждаше през разноцветните стъкла на прозорците, сливаше се с трептящите пламъчета на вощениците и се хлъзгаше по ослепително гладките многобагрени мозайки. През тази бледа прозрачност светците, патриарсите и царете по стените на притвора, изписани от най-добрите шарчии, сякаш оживяваха.

 

                Отляво, пред олтара, се мъдреха търновградските боляри и сановници със замръзнали лица и стойки, сковани в златошитите си одежди. От другата страна бяхме ние, довчерашните въстаници. Няма защо да казвам, че отпред стояхме войводите, помощниците на Ивайло, а зад нас се трупаха войскарите с най-здрави лакти, които бяха успели да си пробият път през множеството. Всички ние бяхме свидетели на необикновена церемония — венчаването на войводата с царицата.

 

                Сам патриархът, наметнат с искрящ от аметисти, опали и сапфири фелон*, извърши обреда. Пред него чинно стояха знатните младоженци: Ивайло разсеян и мрачен, Мария със сведени очи, невинна като шестнадесетгодишна девойка. Сред облаци от благовонен тамян старият свещенослужител съедини ръцете им, а невидим хор изпълни храма със звуците на песента си.

 

                [* _Фелон_ — тържествена свещеническа одежда в източноправославната църква.]

 

                — Да пребъде бракът ви щастливо — изрече патриархът обичайното пожелание, като затвори подвързания в черна кожа и обкован със злато антифонарий*, — а потомците ви да са живи докле свят светува.

 

                [* _Антифонарий_ — църковна книга със стихове (антифони), нагласени да се пеят при различни случаи през цялата година.]

 

                — Амин — отговориха няколко гласа.

 

                Първата служба завърши; сега идеше другата, по-интересната. Дякони и клисари вече шетаха наоколо, влизаха и излизаха от олтара, с една дума — готвеха се за нея. На стъпалото пред иконостаса поставиха кадифена възглавничка и след миг във вратата на олтара се появи беловласият патриарх със златната корона на българските царе в ръце.

 

                — Войводо — заяви той тържествено, — коленичи, за да се изправиш като цар.

 

                Оживено шумолене изпълни църквата. Всички протегнаха шии, за да видят небивалото събитие — свинар и отрок да украсява главата си с царска корона.

 

                — Чакай, твое преподобие — неочаквано се извиси гласът на Ивайло. — Венчавката е от твоя занаят и затова ти я извърши. Но короната народът ми я даде, трябва той да я постави на главата ми.

 

                После отмести взор от смаяния първосвещеник, обърна се и хвърли бърз поглед към нашата половина на църквата. Направи няколко решителни крачки. Помислих, че ще се спре на Дамян, Момчил или Стан. Но той отмина и тях и отиде при онези, неизвестните воини, които го бяха следвали през битки и кръв. Хвана ръката на първия, който се изпречи пред очите му, и го изведе напред. Може би бях единственият в препълнения храм, който познаваше щастливия избраник. Не се лъжех — пред нас стоеше плещестият ми спасител от загубеното в планината село Слънчево Велегняв, синът на стария гъдулар.

 

                Ивайло се отпусна на колене върху възглавничката. Без никакво смущение Велегняв изтръгна короната от вдървените пръсти на изумения патриарх, вдигна я високо и произнесе ясно:

 

                — Боже, благослови този, когото сега народът български въздига в цар!

 

                След това спокойно, като че ли цял живот е прекарал в дворци и църкви, сложи короната на Ивайловата глава. Ние извикахме:

 

                — Да живее цар Ивайло?

 

                Прогърмяха звънките удари на камбаните, които разнасяха на света вестта, че българското царство имаше нов цар. Те се сляха с възклика на много хиляди люде по двата хълма на Търновград:

 

                — Да живее цар Ивайло!…

 

                Ивайло се изправи. Никой не би могъл да каже, че този човек с каменно лице току-що е достигнал до най-високото място, което би могла да му предложи съдбата. Разсеяният му поглед обходи църквата.

 

                — Благодаря ви, приятели, за радостта, с която ме срещате като ваш цар. Благодаря и на тебе, народе мой — обърна се той към Велегняв, — че ми даде короната на Асеневците и я придружи с хубавите си думи. Заклевам се, че никога не ще забравя народа. Онзи, който служи на всички, най-добре служи на себе си.

 

                Логотетът приближи до него и на широк поднос му подаде златния царски скиптър и торбичката с пръст. Ивайло ги пое, с бавни и тържествени стъпки прекоси храма и излезе да се покаже на насъбралия се народ. Посрещна го вик, който разтърси небето. Той го изчака да стихне и произнесе високо:

 

                — Братя, всички вие искахте да ме видите като ваш, народен цар. Ето, аз съм пред вас с короната на Асеневци на главата. Кълна ви се, че не ще я посрамя, стига само милостивият бог да не вдигне от нас всеблагата си десница

 

 

Цончо Родев




Гласувай:
3
0



1. syrmaepon - Всеки има своя интерпретация на ...
30.11.2015 10:47
Всеки има своя интерпретация на събития от далечното минало. Народен цар в съзнанието на средновековния човек няма според мен. Успелият пълководец трябва да стане цар и той не се помазва от народа , а от Бог. С подобни интерпретации за селски въстания ни заливаха преди 1989 г.. Аз например си спомням как по мое време в ръцете на Хамлет упорито желаеха да пъхнат пролетарско знаме. Оттогава имам алергия от подобни опити.
Личността на Ивайло е загадъчна, кой е той и защо един прост селянин е толкова успешен пълководец тормози ума на изследователите. Царят трябва да осигури благоденствие и защита на народа си. Когато е слаб царят, с Ивайло или без него, царят ще бъде сменен или убит рано или късно или земята ще бъде завзета от чужд народ. Доколкото царят е връзката с Бог, то бихме казали че Бог ще прати пълководеца от когото народът има нужда. Ако приемем, че Бог и народ са слети в едно цяло, то бихме казали, че народът ще роди героят който му е нужен. Както например Левски е единствен образ, характерен само за българския народ.
С една дума исках да кажа, че ми липсва в текстта средновековното усещане и присъствие на божествената ръка в събитията. )
цитирай
2. didanov - точно това е силното и различното на Ивайло
30.11.2015 13:47
и нечуваното по неговото време - не го бъркай с комунистическите интерпретации за "народната власт".
Успелият пълководец особено във Византия може да стане цар, но той задължително е и аристократ, от благороден произход! Това е и причината Ивайло да бъде осмиван и наричан не със собственото си име, а с презрителното Лахана и Бърдоква. За това и Михаил Палеолог се стреми по всякакъв начин да го премахне (и накрая успява)- с предателство, с военна сила, със злато. Ивайло се появява на историческата сцена в подходящия момент - когато България е разкъсана с 4ма царе претенденти, ограбвана от татарите и под влиянието на Византия. Има нещо много важно - самите български боляри дерат в името на Бога и царя кожите на отроците и париците си с непосилни данъци и ангарии (писал съм по темата преди) -тоталния произвол външен и вътрешен над отчаяния селянин го кара да види месията в лицето на Ивайло. И това не става никак лесно - в стила на Средновековието, в самият ръкопис се описва, че болярската и царска власт са от Бога дадени, и да се върви срещу тях ознаяава да се върви срещу Бога! Точно с тези предстваи се сблъсква Ивайло, когато проповядва идеята си да хване оръжието и сами да се опълчат на татарите. Георги Пахимер разказва, че отначало всички му се смеят и го подиграват но после се пита :“Откъде обаче той е знаел божествените слова наизуст, след като бил прост и живеел постоянно сред същите такива диви хора, каквито са били и пасените от него свине?“ Връзката на Ивайло със светиите намира обяснение в самият ръкопис - това е едно хитро хрумване на съратника му Дамян (кастрофилакс на Добромир), именно когато призоваването на селяните към борба срещу омразните татари не дава резултат. Тогава той, без знанието на Ивайло започва да обработва простите люде. Ето откъс от ръкописа по темата:
"— Ами вярно ли е, че Ивайло говорел със светците и че сам господ му дал знак кога да поведе людете на бран?
Добродушният гигант се закикоти и устата му се разтегли до ушите. Все пак, преди да ми отговори, той се озърна подозрително наоколо.
— Ивайло светци не е виждал, но ако научи тази работа, Дамян посред бял ден ще види Витлеемската звезда. — Когато се умори да се киска, Стан продължи задъхано. — Не се чуди! Още като пипнахме кулата на Драгомира, трябваше да се разшетаме, за да съберем повече люде, та да почешем и другите боляри. Тръгваме ние и…
— Кои вие?
— Как кои? Аз, Дамян и Момчил.
— А Кънчо?
— Той стана наш по-сетне. Ама стига си ме прекъсвал, де! Та тръгваме ние войска да берем, а Дамян, каквато е хитра лисица, ни учи: „Тъй и тъй — дума, — кажете, че светците знак са му пратили и че господ ръката му води. Ще видите какво чудо ще стане!“ Ние с Момчил го взехме на подбив, пък забравихме, че докато ние двамата пасяхме болярските говеда, Дамян с тази глава кастрофилакс на Драгомировата крепост успя да стане. Та отидох аз в първото село, събрах людете и тъй им говорих, и инак ги предумвах, и звездите от небето им свалях, а те се смеят, че чак гърбовете им пукат. Видях — отива всичко по дяволите. Па като се сетих за Дамяна, като захванах да им приказвам — каквото ми дойде на ума: че Ивайло със светците сутрин и вечер си говори, че свети Димитър му дал меч, а свети Илия — бял кон, че на челото му огнен кръст свети… Та като ме зяпна оня ми ти народ, ще ме изяде. Двайсет души същия час се записаха и ги пратиха на войводата. А дорде стигна до другото село, там вече думите ми ме изпреварили, хората ги украсили, та като ги слушах, сам взех да вярвам.
— А след това? Виждайки, че няма светци и духове, не си ли отиваха?
— Ама че го рече! Тук хората разбираха за какво се бори Ивайло и дори не помисляха да си ходят. Но не дай боже да чуе войводата за тези работи, ушите ни ще изреже, а Дамян на слаб огън ще опече.
цитирай
3. didanov - Тук хората разбираха за какво се бори Ивайло и дори не помисляха да си ходят.
30.11.2015 13:56
приказния образ на Ивайло привлича много от селяните, но неговото дело и произход (човек от народа) ги кара да останат и да го следват до смърт!
трябва да имаме впредвид, че ръкописа е писан от воин закален в стотици битки и далеч от богословските и церковни дела, него малко го интересуват Божиите неща, но в Ивайло вижда един идеал, нещото за което си струва да се умре. поздрави
цитирай
4. syrmaepon - точно тази мотивация " и пр...
30.11.2015 17:19
точно тази мотивация " и произход (човек от народа) ги кара да останат и да го следват до смърт!" ми се виждат нереални. Спомни си какво питат българите Левски - "кой ще ни е цар" Въпросът е че Ивайло вече се смята за нещо повече, по-близко до божественото /защото побеждава/ а не зарад произхода си. Тоест виждат в него проявление на божествената сила, която пък е напуснала куция цар
цитирай
5. didanov - Ако прочетеш ръкописа ще де убедиш, ...
30.11.2015 21:21
Ако прочетеш ръкописа ще де убедиш, че Ивайло никога не се е смятал за вещо повече та камо ли богоизбран и воден от Бога и прочие, той през цялото време се противи на идеята да става цар, въпреки виковете на войниците му"да живее цар Ивайло!" .Дори отказва да се ожени за Мария, но бива разубеден от войводите си и кано воин вижда че от стратегически погмед това е вай-полезното решение. Това доказва, че той почти веднага се втурва да воюва с ромеи и татари, като преди това отменя всички болярски данъци като оставя само десятъка, това у е и първия му закон като цар. Разбира се повечето селяни са го боготворили но тезие които да го познавали не са страдали от божествения му произход, напротив.
цитирай
6. elcho - Специално към syrmaepon
30.11.2015 22:55
Думата " БОГ " е създадена от и за простолюдието , за да се узаконят техните мечти . Има логика в наименованието, защото не е доказан нашият произход. Във времето на простолюдието, това е думата със която доказваш, отричаш или узаконяваш нещо. Така, че това е толкова естественно за онова време, колкото е неестественно за нас сега. А за Левски, той е изиграл такава роля, че малко Народи биха извадили такава личност. Турците са имали респект от него.А за Ботьов, преди да кажем нещо, да седнем и да помълчим------и кой знае къде е роден той ? ----Аз знам, а Вие ???!-----------книгата със спомените на Ботьов е имам / издадена е през 1974 год. / Цялата книга е само от ръкописи на Ботьов /, без нито един коментар !
цитирай
7. syrmaepon - Въпросът е не дали той се има за нещо повече, а как гледа простолюдието на него
01.12.2015 11:39
didanov написа:
Ако прочетеш ръкописа ще де убедиш, че Ивайло никога не се е смятал за вещо повече та камо ли богоизбран и воден от Бога и прочие, той през цялото време се противи на идеята да става цар, въпреки виковете на войниците му"да живее цар Ивайло!" .Дори отказва да се ожени за Мария, но бива разубеден от войводите си и кано воин вижда че от стратегически погмед това е вай-полезното решение. Това доказва, че той почти веднага се втурва да воюва с ромеи и татари, като преди това отменя всички болярски данъци като оставя само десятъка, това у е и първия му закон като цар. Разбира се повечето селяни са го боготворили но тезие които да го познавали не са страдали от божествения му произход, напротив.


Например у римляните всеки войн успешен, който победи в битка и война, войската го обявява за император, а после самия император често в божество. Именно успехът на бойното поле е едно от няколкото условия и знаци за божественост. А също и показаната храброст.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322660
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5789
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?