Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.11.2015 00:56 - „Братство, мир, свое парче земя!“ - мечтата на цар Ивайло
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2240 Коментари: 5 Гласове:
7

Последна промяна: 20.11.2015 00:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В предишният постинг разказахме как Тодор, желязната ръка беше убеден от византийския император да се промъкне в Ивайловия стан и да го убие. По пътя си до него обаче Тодор чува от бългаското население невероятни неща за "свинепаса", повел селяните на борба срещу боляри и татари. Дори царица Мария, племенничката на Михаил Палеолог не крие уважението си към него, въпреки селския му произход и заплахата, която представлява за мъжа, българския цар Константин Тих.
Объркан Тодор не знае какво да мисли, затова бързо се отправя предрешен като избягал отрок на богат болярин за да се пише бранник. Ето как преминал според него първия му ден там:
"Повечето воини бяха дрипави като мене. Личеше, че са захвърлили ралото или мотиката и направо са дошли да се бият за своя Ивайло. Само тук-там се срещаха някои в ризници или брони, които се перчеха с тях пред останалите. Един мургав селянин, който лъскаше с пясък кръгъл метален щит, ми обясни, че те са ги завоювали в битките с татарите и сега ги носеха за своя гордост и за завист на останалите.

      Малко настрана забелязах красива византийска шатра, единствената в целия стан. Предположих, че това е шатрата на Лахана и отидох да огледам мястото — когато човек има задача като моята, трябва добре да познава пътищата. Платното, което затваряше входа й, беше спуснато. Никакъв шум не долиташе от нея. Нито стражи стояха пред дверите й.

      Привечер край крушата, където ставаше записването на новобранците, забелязах необикновено раздвижване. Всички, които бяха свободни, сключваха здрав кръг около дървото, натискаха се, бутаха съседите си, мъчеха се да проникнат напред.

      — Какво става тука? — обърнах се към един от последните.

      — Ивайло съди.

      Неволно потръпнах. Любопитство, примесено с неясна мъка, сви сърцето ми: човекът, от когото могъщият император се страхуваше, който беше славен от народа като освободител и светец, когото болярите проклинаха, а на царицата вдъхваше и възхищение, и боязън, най-после човекът, когото трябваше да убия подло, беше на няколко крачки от мене. Раздвижих мишци и започнах да си пробивам път.

      Отначало различих най-близките му помощници, които стояха прави около него. Двама от тях — Момчил и Кънчо — вече познавах. Третият беше гигант, който стърчеше като топола сред множеството. Аз самият по онова време бях висок, но ръстът ми изглеждаше смешен пред този Голиат. Ризницата му се издуваше от огромни гърди. Ала над тях се виждаше едно, бих казал, детинско лице — кръгло, розово, със светли наивни очи и лека усмивка, която не слизаше от устата му. Този беше Стан, същият, който отсякъл главата на болярина Драгомир.

      Последният от помощниците ми хареса най-малко от всички. Беше със среден ръст, тънка фигура, облечена с претенциозна изисканост и приличаше на млад цар и градски богаташ, дошъл на селско сборище. Като го оглеждах, аз изведнъж се улових, че противно на всичко онова, което бях досега и което смятах да бъда, при това противопоставяне на нагиздения воин срещу босяците, заставах на тяхната, на бедняшката страна. Невидимо и неуловимо някаква пукнатина се бе появила в мене, която не желаех и ненавиждах и от която може би се боях. Но тогава отбягвах тези мисли, отбягвах да гледам много-много в себе си.

      Четвъртият помощник, „цариградският богаташ“, имаше тясно и продълговато лице с дълъг нос и тънки, безцветни устни. Когато се усмихваше, на бузите му се появяваха хиляди малки бръчици, които му придаваха вид на стар папирус. Изразът му беше хитър, лукав и като че ли малко надменен. Изобщо той ми се стори умен, но неприятен човек.

      Изместих още няколко души пред мене. Надигнах се. И го видях.

      Ивайло.

      Признавам, първият поглед ме разочарова. Очакването, слуховете, които бяха достигнали до мене, вълнението ми, всичко ме бе накарало да си изградя за този човек един въображаем образ, който не беше чужд на легендите. Бях се надявал да видя апостол с озарено от божествена светлина лице или властен римлянин-завоевател, който носи победите в мозъка си и си играе с войски, битки, смърт.

      Не видях нищо такова. На няколко крачки от мене върху набързо сковано столче седеше един обикновен човек, каквито срещаме с десетки всеки ден. Нито висок, нито нисък, набит, силен, с широки плещи и тежки юмруци, които лежаха като грамадни буци върху разкривената маса. Носеше скъпа черна броня с изкусно гравирани сребърни арабески и късо червено наметало — единственото цветно нещо в облеклото му.

      Тъмната му коса падаше свободно върху раменете. Може би поради нея лицето му изглеждаше бледо, малко посърнало. Имаше черни мустаци и гъсти, разделени от дълбока бръчка, вежди. Под тях светеха две остри проницателни очи. Все пак във всичко това нямаше нищо необикновено. Единственото изключително нещо в лицето му беше челото — широко, изпъкнало, надарено с не зная каква сила, която се излъчваше невидимо от него. То поразяваше. И покоряваше.

      Стоеше замислен и съсредоточен. Усмивката сякаш бе чужда на лицето му. Когато пред него излезе нова двойка тъжители, той им хвърли такъв пронизващ поглед, невям с него разголваше и разглеждаше душите им.

      — За какво сте дошли?

      Двамата стовариха в краката му пълно въоръжение на воин — железни доспехи, шлем, щит и всичко друго. Момчил изпревари отговора им и загърмя:

      — Ивайло, тези люде са от моята чета, нека аз да ти обясня за какво се карат. — Съдникът мълком се съгласи. — Този се казва Длугън, другият — Рашо. Те са добри бранници и доскоро бяха и добри другари. Но от два дни все налитат на бой, дори и ножове вадиха. И ето защо. Като разбихме ордата на Кабул, Длугън убил някакъв знатен татарин, но не прибрал веднага оръжието му. След него минал Рашо, съгледал умрелия и взел всичко за себе си. Но след малко и Длугън потърсил плячката си. И оттогава се чува само кавга — ще се изпотрепят. Накрая прибрах оръжието и оставих ти да решиш кому се полага.

      — Така ли е? — попита Ивайло.

      — Така е, войводо — отвърнаха двамата в един глас.

      — Значи, ти уби татарина?

      — Аз, войводо — каза Длугън просто.

      — Защо не прибра въоръжението му?

      — Имаше и други татари наблизо. Рекох и тях да очистим, пък после да го прибера.

      — Ами ти какво ще кажеш?

      Рашо направи крачка напред.

      — Аз го намерих, войводо. Като снех доспехите на татарина, никой не беше наоколо да си ги поиска. Значи, е мое.

      — Видя ли, когато Длугън го уби?

      — Не, аз бях по-назад.

      — Вярваш ли, че той го е убил?

      — Щом го казва, сигурно е истина — призна Рашо чистосърдечно.

      — Стига — отсече Ивайло. — Оръжието е на Длугън.

      Ала Рашо не прие така лесно решението му:

      — Но аз го намерих и свалих от татарина, войводо!

      — Ти си го намерил, но оръжието принадлежи на онзи, който го завоюва, а не който го намери. Ако разсъждаваш така, ти може да отвържеш чужд кон и да кажеш: мой е, намерих го. Бъди благодарен, че само го давам на другаря ти, а не те съдя като крадец.

      Тогава Рашо издума онова, за което смяташе, че непременно ще наклони везните в негова полза:

      — Не забравяй, войводо, че Длугън е куманин, а аз — българин, и то от Карвунската хо`ра…

      Никога преди това не бях виждал повече гняв, сключен между двете вежди. Ивайло скочи яростно, масичката пред него отхвръкна и се строши на парчета. За миг помислих, че може да съсече воина. Но той само завика ядосано, като се обръщаше предимно към струпаните наоколо бранници:

      — Докога ще повтарям, че забранявам да се говори така в моята дружина? Разберете, ние ще направим царство и ще го наречем Българско, но не защото в него ще живеят само българи, а защото ще бъде на българска земя. И в това наше царство няма да има роби и господари, царе и слуги, българи и чуждоземци. Всеки, който желае — сърбин или алеман, куманин или ромеец, от който и да е край на земята, — щом иска да живее в братство, мир и труд, ще бъде добре дошъл. Всеки ще си има парче земя, ще си го работи и ще бъде доволен. Така да помните! А който не е съгласен — нека си върви и на добър му час!

      Като хапльо от улиците на Цариград аз стоях слисан и го слушах с отворена уста. „Братство, мир, свое парче земя!“ Този човек или беше последен тъпак, или най-големия мъдрец от Христа насам! О, той умееше да мечтае! И тези, които се тълпяха след неговия стяг, знаеха защо умират. Една непонятна мисъл се мярна в главата ми и изчезна отново: „Няма чужденци! Значи мога и аз…“

      А Ивайло продължи, говорейки сега на объркания Рашо:

      — Ти си българин, а той — чуждоземец, куманин, нали? Затова ли куманинът Длугън гонеше татарите, за да ги изтреби от българската земя, докато в това време ти, българинът от Карвунската хо`ра, събираше плячка, която не ти принадлежи?

      Той се огледа, като че ли искаше да надникне в сърцата на всички около себе си. После се обърна и тръгна с четиримата си помощници. Тогава от всички гърла се откъсна мощен вик, приличен на буйна пролетна река, която пробива слабия яз и увлича всичко със себе си:

      — Да живее!… Да живее цар Ивайло-о-о!…

      Магия някаква ли ме завладя? Какво ставаше с мене?

      Аз надувах гърди и без да мисля, ревях заедно с другите.

      Ивайло трепна, извърна се. Бръчката между веждите му бе станала още по-дълбока, сякаш тази дума „цар“ го дразнеше. Махна заплашително ръка. Но какво можеше да направи срещу стотиците възторжени лица пред себе си? Вдигна рамене, отпусна ръка и се отдалечи.

      Ние започнахме бавно да се разпръсваме. Като наближих гората, където беше разположена четата на Момчил, забелязах двамата бранника, които преди малко търсеха правосъдие. Те нещо си говореха хлевоусто, смееха се и Рашо помагаше на Длугън да облече новите си доспехи.

      Над стана полека се стелеше нощта. Лумнаха огньове и тъмни фигури се засуетиха около тях. Разговорите станаха тихи, като че бранниците не смееха да дразнят плътната тишина, легнала над земята.

      След като се нахранихме, аз се отдръпнах настрана и се опитах да се съсредоточа върху онова, което ме очакваше в бъдеще. Но не ми се удаваше — мисълта ми се въртеше около видяното през този ден, или летеше при воините, насядали край огньовете и шепнещи полугласно.

      Изведнъж се разнесе тих припев, сякаш някой унесено повтаряше навяваща му свидни спомени мелодия. Към него се присъединиха и други колебливи гласове и скоро подхванатата от всички песен се понесе над морно смълчаната земя. Ослушах се. Не, това не бяха монотонните псалми, които ми дотегнаха до смърт в Цариград. Тази песен бе жива, скоклива, понякога палава и игрива, друг път разляна и светла като бистро планинско езеро. Тя разказваше за кръшни и закачливи моми, за смели юнаци, прославени в люти битки, за скъпия бащин дом, който чакаше завръщането на храбреца. От нея бликаше проста и естествена нежност, струеща направо от сърцата на певците.

      Ала умората и нощта се съюзиха и надвиха това закъсняло оживление. Дрямката отново пропълзя между групите. Аз също се промъкнах до огъня, завих се във вехтата си овча кожа и потънах в дълбок войнишки сън.

 

      Това беше първата ми нощ в Ивайловия стан."


Цончо Родев




Гласувай:
7



1. didanov - "И в това наше царство няма да ...
20.11.2015 01:12
"И в това наше царство няма да има роби и господари, царе и слуги, българи и чуждоземци. Всеки, който желае — сърбин или алеман, куманин или ромеец, от който и да е край на земята, — щом иска да живее в братство, мир и труд, ще бъде добре дошъл. Всеки ще си има парче земя, ще си го работи и ще бъде доволен."
Да ви напомнят на някого тези думи? Ето какво е казал стотици години по-късно Апостола на свободата Васил Левски"Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка."
цитирай
2. ard - Чудесен откъс
20.11.2015 02:24
Поздравления
цитирай
3. didanov - благодаря, някои историци казват, ...
20.11.2015 12:06
благодаря, някои историци казват, че Ивайло се е борил само срещу татарите, някои срещу българския феодализъм, истината е, че той успешно воюва срещу външни врагове като татари и ромеи, както и срещу българските боляри, затегнали народа в данъчни окови и произвол. Както Левски се е борил срещу турската власт, така и срещу българските чорбаджии, грабещи собствения си народ. Жалко, че малко хора знаят за Ивайло, а повечето повтарят като папагали едно и също без да вникнат в смисъла на нещата. поздрави
цитирай
4. stih - Поздравления!
22.11.2015 05:52
Прочетох с възхита...
цитирай
5. didanov - Аз също Благодаря
22.11.2015 11:13
Аз също Благодаря
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2909507
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?