Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.11.2015 23:25 - Хроника на българската демокрация -Демокрацията стартира
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 654 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.11.2015 23:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

1. Демокрацията стартира

 

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков подава оставка. Цялата страна посреща това събитие с ликуване и надежди. „Първият политик“ е омръзнал на всички. От протокола на заседанието на ЦК на БКП от 9 ноември по нищо не личи, че някой има намерение „да сменя системата“, или че поне някой знае за това. Следователно някакъв-друг център действа паралелно с Политбюро.

За част от номенклатурата промените трябва да свършат дотук. Повечето от хората се надяват промените да продължат в рамките на реалния социализъм и да бъдат извършени от БКП — всички са свикнали, че „историческите“ решения се вземат в ЦК. Новият генерален секретар Петър Младенов е културен човек (поне в сравнение с Живков), говори френски и публиката със симпатии го приветства, когато се придвижва до резиденцията си, без да блокира движението в София. Самият Младенов явно не знае, че му е отредена роля на преходна фигура и че скоро ще стане Пешо „Танкиста“…

Без намесата на „другия център“ събитията навярно биха се развили по посока на „социализма с човешко лице“ — „отдолу“ няма никакъв натиск за ликвидиране на съществуващата система. На митинг на БКП Славчо Трънски нарича 10 ноември „новия 9 септември“ — той очевидно не е посветен в сценария за пътуване към демокрацията (все още никой не смее да произнесе мръсната дума „капитализъм“). Впоследствие ще се окаже, че почти никоя от новите политически фигури, дори подставените лица и ченгета, не знае в каква игра участва, а когато започне да се досеща, вече ще е нагазил дълбоко в блатото на съучастие във войната срещу народа и връщане назад няма да има. Няма и разкаяние за волното или неволното предателство спрямо народа — за дребния, никому неизвестен човечец, задъхващ се от неудовлетворени амбиции за власт и богатство, излизането на политическата сцена, под светлините на прожекторите е звездният миг в живота му.

Седмици след 10 ноември 1989 г. се пръкват десетки нови партии и заливат площадите и медиите като порой от скъсан бент (Кой ли е скъсал бента?). Оказва се, че в продължение на десетилетия милиони борци са унищожавали тоталитаризма. Българите са изумени и дори не си дават сметка, че ако наистина е имало милиони борци, тоталитаризмът не би устоял и седмица, а още по-малко 45 години.

През декември 1989 г. голяма част от партиите, опозиционни на БКП, образуват Съюза на демократичните сили (СДС). Политическата практика от преди войната показва, че в България обединяването на много партии в блок обикновено е процес, който се осъществява в продължение на много години. Кой и как направи възможно това сега само за две седмици? И защо се образува противоестествена коалиция от леви, центристки и десни партии вместо една партия, която да унищожи тоталитаризма и да ликвидира номенклатурата? Може би за да има винаги вътрешни дрязги между многобройните лидери и несвършващи отлюспвания?

Започват и първите опозиционни митинги. Тъй като „опозиционните“ лидери, с малки изключения, са никому неизвестни, БКП „Командирова“ в СДС свои кадри като Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, изявили се като вътрешнопартийни опозиционери през изтеклите години (друга опозиция реално нямаше), и ги прибира обратно, щом лидерите на СДС (Желю Желев, Румен Воденичаров, Петко Симеонов, Георги Спасов, Петър Дертлиев, Емил Кошлуков, Елка Константинова и др.) свикват с новата си роля. На митингите се крещи срещу тоталитаризма, геронтокрацията и Шесто управление на ДС, защитават се потъпканите права на човека, но все още никой не лансира компрометираната дума „капитализъм“, а се използва по-невинната „демокрация“. Народът започва да свиква с мисълта, че е безопасно да се крещи срещу свалените управници и срещу част от действащите. Хубаво нещо е демокрацията!

Междувременно „нежната“ революция набира обороти, дълго потисканият дух е излязъл от бутилката и в някой моменти дори е на път да се изплъзне от контрола на сценаристите. Стига се до освиркване на Петър Младенов и непредсказуема агресивност на тълпата от митингаджии. Налага се лидерът на СДС Ж. Желев да призове демократите към цивилизовано поведение и културно разотиване по домовете (след време Желев ще припомни на народа, че жителите на Прага са стояли на улицата 16 денонощия и затова са успели, а софиянци — само 6 часа и затова са се провалили, забравяйки, че самият той ги е призовал да се разотидат). Борците за демокрация предпочитат да са цивилизовани вместо свободни и мирно се запътват към домовете си. С това шансът да нарушат сценария и да си навлекат неприятности, е пропуснат. Кой да им каже, че без неприятности не могат да имат нито свобода, нито демокрация?

До този момент недоволството от БКП е неосъзнато и латентно, дори и поради факта, че тя наброява един милион членове и поне в половината български семейства има комунисти. Омразата е насочена лично към Тодор Живков, най-близкото му обкръжение и самозабравилите се номенклатурни феодали като към експлоататорска класа. Това би означавало, че отговорността за националната катастрофа ще бъде лична и класова (на номенклатурата), а не на системата (значи системата няма да се сменя!), и би преградило пътя към светлото капиталистическо бъдеще (на същата тази номенклатура). Ето защо манипулирането на публиката променя драстично насоката си: по централните софийски улици минават няколко десетки демонстранти, които носят плакати и скандират „Смърт на БКП!“ гражданите гледат втрещени как „комитите“ минават безнаказано покрай милиционерите и в обърканите им глави започват нужните преобразования… Изиграли ролята си, „комитите“ изчезват, за да не се появят никога повече (Кои ли са те?). Скоро след това антикомунистическата риторика е усвоена от лидерите на СДС и другите опозиционни партии. След 1–2 години една трета от българите ще си вярват, че през целия си живот са били яростни антикомунисти.

След различни пазарлъци, митинги, шествия, бдения и много изгорели свещи в началото на 1990 г. се стига до т.нар. кръгла маса. Тя е изпробвано в Полша и механично пренесено у нас западно изобретение, което трябва да имитира диалог с „опозицията“, понеже парламентът и другите институции на властта изцяло принадлежат на БКП. Участниците в Кръглата Маса са подбрани грижливо и „дискусиите“ преминават образцово, без гафове. Това е широкомащабно пропагандно мероприятие, което има за цел да убеди българския народ, че се води люта борба „Кой кого“, и да го раздели на електорати, настръхнали един срещу друг. Естествено, народът не знае, че всичко е решено предварително, и приема на сериозно препирните между участниците. Така пропагандният ефект е постигнат.

В същото време в медиите се води остра полемика. Особено атрактивни са препирните по телевизията. Сядат например една срещу друга Соня Младенова (БКП), Снежана Ботушарова (СДС) и Елена Кирчева (БЗНС), и дискусията започва. Снежана и Елена с лекота изкарват на показ многото „кирливи ризи“ на номенклатурата, за които отговорност носи цялата БКП. Соня знае, че Кирчева е дългогодишен член на „казионното“ БЗНС, знае, че Ботушарова и в момента е партиен секретар на юридическия факултет на софийския университет, знае и много други неща, неизвестни на публиката, но не знае всичко. Затова искрено отвръща „на удара с удар“, убедена, че защитава линията на Партията. Не знае, че Кирчева и Ботушарова също защитават линията на Партията, по-точно на номенклатурата, но от други позиции. Получава се истинска битка, която силно въздейства на телевизионните зрители и ги поляризира в електорати.

Доста объркано е положението „по места“. ЦК на БКП и другият център умишлено държат местните партийни комитети в неведение какво точно става. В една силно централизирана структура, каквато е БКП, партийните функционери, останали без указания „отгоре“, са безпомощни. Единственото указание до края на 1989 г. е партийните архиви да се предадат в градските комитети. Като блокират дейността на собствените си структури, комунистите дават възможност на опозицията „по места“ да живне и да започне да създава свои организации. В противен случай партийните активисти мигновено биха смазали току-що появилата се на бял свят опозиция. А тя е нужна, за да „застави“ БКП „неохотно“ да се примири с бъдещото капиталистическо развитие. Как иначе да се обясни на „редовите комунисти“ и на целия народ защо социализмът се сменя с омразния прогнил капитализъм, без някаква империалистическа диверсия да налага това? Понеже ако се признае провалът на реалния социализъм, значи да се признае провалът на управляващата върхушка; тогава тя трябва да отиде на бунището на историята, а не отново да бъде на върха на обществената пирамида, вече като олигархия!

В началото на 1990 г. се провежда XIV Конгрес на БКП. Делегатите са избрани по-демократично от всеки друг път. Сред тях са „опозиционерите“ Асен Мичковски, Снежана Ботушарова, Недялко Йорданов, Николай Василев и „дисидентите“ Стефан Продев, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Радой Ралин… Почти никой от делегатите не знае, че димитровско-ленинският Централен Комитет или някой друг е решил България да тръгне по пътя на капитализма, и не го узнава до края на конгреса. Вместо това видният идеолог и теоретик по марксистко-ленинска естетика, по идеологическата диверсия на империализма и по различните видове социализъм, член-кореспондентът на БАН проф. Д-р Александър Лилов лансира идеята за демократичния социализъм — ревизионистко понятие, против което Партията се е борила по време на цялото си съществуване. Делегатите и всички комунисти са объркани, но се подчиняват на партийната дисциплина, понеже вярват, че „Партията е права, когато съгреши дори!“ някои наивници или честни комунисти (това впрочем е едно и също) предлагат Партията да се извини на народа за съсипването на България в продължение на 45 години. Естествено, срещат отпор от страна на „здравите сили“ (номенклатурата) — дори едно морално осъждане би изпратило „здравите сили“ извън историята, а нали тъкмо те се гласят за бъдещи едри капиталисти или олигарси, понеже „грехове“ има номенклатурата, а не „редовите комунисти“.

За избягване на осъждането на истинските престъпници на опозицията е наредено да залива с кал „всички настоящи и бивши комунисти“ — така всички те се оказват застрашени и са принудени да се обединят около партийното ръководство; така и „опозицията“ (главно СДС) си гарантира, че винаги ще бъде малцинство и няма да застраши бъдещите капиталисти.

През март 1990 г. БКП се преименува в БСП. Прави го след сложен ритуал на вътрешнопартийна демокрация (партиен референдум), имащ за цел да внуши на „редовите комунисти“, че тъкмо те искат тъкмо това. Не я смущава фактът, че съществува БСДП (на Дертлиев) и че „социалист“ е тъждествено на „социалдемократ“. Най-комичното и най-скандалното е, че Партията от болшевишка се превръща в ревизионистка точно от хора, които цял живот са се афиширали като врагове на ревизионизма.

Все пак „мирният преход“ при „смяната на системата“ не може да се извърши без изкупителни жертви — страната е доведена до катастрофа, партията, управлявала няколко десетилетия, е невинна, тогава трябва да има виновни лица. Задържан е Тодор Живков. После решават да „хвърлят на лъвовете“ Петър Младенов — президентът е тромав човек, от него не става нито лидер, нито интригант, нито бизнесмен… През май 1990 г. набират обороти студентските стачки, искащи оставката на Младенов. В софийския университет стачкуват около двеста души, в другите вузове — по няколко десетки, а някъде — неколцина. Въпреки малобройността си, стачкуващите са активни, и улеснени от пасивността на вузовските ръководства, успяват да прекъснат учебните занятия. Масмедиите, контролирани от БСП, широко отразяват стачката, създавайки впечатление, че едва ли не цялата страна се е надигнала срещу президента. Младенов подава оставка след „упорита съпротива“. Доволна от „победата“, тълпата се опива от силата си и добива усещането, че твори историята на улицата. Никому не минава през ума, че лесните победи са подарени от противника.

Оттук набира сила еуфорията „45 години стигат!“. Тя ще приключи на голям галамитинг на СДС на Орлов мост в София, Където, противно на дипломатическото приличие, присъства и американският посланик Сол Полански.

БСП се изправя пред най-трудната част от играта — да загуби с достойнство изборите, насрочени за 11 юни 1990 г. Това не е лесно, защото не може да обяви намеренията си пред „редовите комунисти“, нито пред партийните комитети. А те, стреснати от антикомунистическите крясъци на опозицията, се консолидират и използват всички законни и незаконки средства за печелене на гласове. „Бой последен е този, дружно вси да вървим!“… Освен това с цел да контролира и манипулира политическото пространство, другият център е създал няколко десетки партийки, чиито демократично-либерално-радикално-консервативно-християнско-ляво-дясно-монархо-републикански названия и програми объркват избирателя и го отклоняват от СДС — основната креатура на центъра. В резултат на всичко това БСП спечелва блестяща изборна победа, получава абсолютно мнозинство във великото народно събрание и е принудена да състави второто правителство на Луканов. БСП просто не умее да губи избори.

 Георги Андреев



Гласувай:
1



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2909103
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?