Един от спасителите на Самарското знаме Никола Корчев е поредният голям (не само на ръст) български опълченец, комуто дължим почит и преклонение. Никола Корчев е роден през март 1836 г. в село Горна Диканя, Самоковско. Бил едър човек, много висок - около 2.10 м, с буен и непокорен нрав.
Жени се млад, на 19 години, за мома от Долна Диканя.
Корчев е заможен, негова е воденицата в селото на съпругата му.
Една нощ през 1872 г. в дома му влизат двама турци и гонят мъжете, за да останат само жените. Никола и баща му се престорват, че тръгват, но се връщат и убиват турците. Казват, че тази история е послужила на Вазов при писането на "Под игото".
После мъжете взимат семействата си и бягат към Самоков.
Тук започват работа в ковачниците. Но Никола все така не търпи неправдите. Една нощ влиза в дома на гръцкия владика - Лудия Матей, изнася го навън и му сочи пътя за Гърция, като му заръчва да не се връща. И пак е принуден да се крие от властта. Приютяват го в домовете си будни българи, докато решава да замине за Цариград.
В столицата на империята Никола Корчев постъпва на работа в Барон-Хиршовата железница. Става локомотивен машинист и е първият български железничар. Докато кара влак по линията Русе - Варна, на няколко пъти с него пътува Левски, скрит във вагона за въглища и дърва.
На един Трифон Зарезан Корчев и съпругата му - тогава бременна, излизат на мегдана да празнуват. Един турчин обаче закача жената и Никола го напада. После бяга в Букурещ.
Тук се свързва с българските емигранти. Включва се в Опълчението - в Трета опълченска дружина, под командването на подполковник Калитин. От Плоещ тръгва по пътя на Самарското знаме. Самарското знаме е един от символите на Освобождението. Знамето е ушито от монахините от Самарския девически манастир. От едната страна е украсено с лика на Чудотворната Казанска Богородица, а от другата страна са извезани образите на светите братя Кирил и Методий.
На специален церемония в Плоещ на 6 май 1877г. знамето е връчено на българските опълченци от кмета на Волжкия град Самара.

От 14 часа след тържествен молебен започва церемонията по приковаването на знамето с позлатени гвоздеи към специален прът. Първият гвоздей забива княз Николай Николаевич, последниятстарият троянски воевода дядо Цеко Петков, който благославя светинята с думите: „Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край многострадалната българска земя.” Знамето тържесвено е връчено на първия знаменосец унтеруфицер А. Манченко.
След преминаването на Дунав, руската армия била разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд от около 70 000 души имал за цел да неутрализира силните турски гарнизони в района на четирите крепости Русе, Силистра, Шумен и Варна. Западният отряд от около 35 000 души се насочил към Видинската крепост. А Предният отряд от едва 12 000 души под командването на ген. Йосиф Гурко трябвало да настъпи към Търново, да овладее старопланинските проходи и да не допусне преминаването на турски войски от Южна в Северна България. Именно към Предния отряд било зачислено и българското опълчение.

За броени дни Предният отряд освобождава старата българска столица, прониква в Южна България пред Хаинбоазкия проход и освобождава Казанлък и Стара Загора. Срещу руските воини и българските опълченци обаче се насочва 40-хилядната армия на Сюлейман паша, която има за цел да се прехвърли на север от Балкана и да подсили турските сили там.

На 19 юли 1877 г. Сюлейман паша нападнал Стара Загора. Българските опълченци получават своето бойно кръщение в последвалото неравно сражение.

В сражението край днешното село Енина, Казанлъшко, загиват последователно знаменосците унтерофицер опълченец Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк, опълченец С. Минков и дружинния командир подполковник Павел Калитин. Знамето е спасено от стихийно сформирана се знаменна група след страховит ръкопашен бой. Никола Корчев с тялото си защитава подполк. Калитин, получавайки 11 рани. Когато вижда, че командирът пада, пронизан от щикове, Корчев грабва Самарското знаме, успява да го наведе ниско и го дава на едно момче - Черногорчето. Това момче спасява знамето, изнасяйки го от полесражението. За подвига си Никола Корчев е награден с орден за храброст "Св. Георги" IV степен.

След Освобождението опълченецът се мести да живее във Варна със съпругата си и сина им Иван. Тук се ражда вторият им син - Атанас. Живеят в голямакъща в центъра на града. Никола Корчев се занимава със строително предприемачество.И тъй като бил много уважаван от всички, те го тачели наедно с капитан Петко Киряков- Петко Войвода, издействал един много хубав градоустройствен план за стария център на Варна.
Бунтовният нрав обаче го кара да се опълчи и срещу Фердинанд. Хваща юздите на конете му и му казва, че за един предател, който не работи за каузата на българите, а гледа личните си интереси, няма място в България. Заради това не му отпускат поборническа пенсия. Семейството преживява само с пенсията на съпругата му и с това, което е изкарал синът им Иван, завършил в Швейцария инженерство.
През 1902 г. на връх Шипка се състоят грандиозни тържества във връзка с 25-годишнината от Шипченската епопея. Тогава е открит и осветен новопостроеният храм-паметник, поканени са всички живи опълченци. Самарското знаме е в ръцете на спасителя си - Никола Корчев.
Художникът Ярослав Вешин, който присъства на юбилея, е впечатлен от достолепния знаменосец. След години му праща телеграма, че иска да го нарисува със знамето в ръце.
Корчев обличал парадната опълченска униформа, отивал до двореца и оттам, съпроводен от гвардейци със знамето, тръгвал към ателието на художника. Софиянци по улиците го приветствали и му ръкопляскали. Рисуването продължило 4-5 месеца. Често присъствал и Вазов и разговарял с опълченеца, разказват близките.
Никола Корчев умира на 29 август 1921 г.На погребението му се стича цяла Варна. Погребан е с военни почести. При преместването на варненските гробища през 1938 г. синът му Иван събира костите му в сандъче и ги предава в храма костница на Шипка, където почиват и днес.

Наследниците на дядо Никола Корчев предават всички материали, с които разполагат, на Националния военноисторически музей. Сред тях са оригинални подписи на Филип Тотьо, на Стефан Караджа, Георгиевски кръстове, ордени, сабя, униформа, както и много снимки на опълченци.�