Когато искаме да кажем, че някой музицира, използваме най-често израза свири на даден инструмент. По същият начин стои въпросът и с личното представяне на даден музикант -свиря на пиано. В повечето езици обаче по света, като например английски, руски, френски, испански, италиански, немски е възприето да се казва не свиря, а буквално играя на даден инструмент. Защо в българския език се казва свиря, а не играя и дали този факт е бил въпрос на избор или плод на случайността?

Веднага се заиграваме с въпроса. Най-напред кратка етимологическа справка. Без нея няма как да минем. В споменатите езици думата за игра идва по различни пътища, но винаги в едно и също допълнително значение на бърза, забавна активност. Ето защо и на всички тези езици детска игра, спортна игра, театрална игра и музикална игра носят в себе си едно и също съдържание Става въпрос за нещо, което е забавно и изисква движение. Това е ключовото. Има много мърдане. Дори в българския език по фолклорна линия на танцуването се казва играене, надиграване.

Музиката и танцът са много тясно свързани, така че в началото играта е самия процес на забавление, не толкова отделните му компоненти - звуковъзпроизвеждане и пластични действия. Не, всичко е игра. Често тази игра е и движението, което изисква музикален инструмент-на ръцете, около него, на пръстите, по него, краката понякога участват. Дори в български писмени паметници играта включва и празничното музициране. Ето каква е причината думата игра да е свързана с музикалните инструменти.

В българския език обаче свиря е много любопитна дума. Тя е ономатопея. Говорили сме за звукоподражателните думи. Например дюдюкам - издавам звук, който прилича на дю, дюдю. В английския пък се казва whistling - свирукам. Прилича на звука, който прави вятърът. Специално при whistling има и немски корен, но при всички положения е свързано с вятъра и това, което той издава като звук. Ако трябва да го напишем като дума, какво пишем - фюу, вюу, фер. Свиря, всъщност е думата, която описва звука от духането. По същият начин звуци издават и пилетата, затова са казва, че свирят. Освен ако не са твърде музикални, тогава пък птиците пеят. Издаване на какъвто и да е звук у нас е свирене. Може да свири гората, но могат да свират и червата ви, да свири носът ви, ако е запушен, гърдите ви. Дори когото има течение-вратите свирят. Това е онзи характерен хъхрещ звук, който свързваме с духането на вятъра, с течението. Обърнете внимание-в английския е blare,на немски-spielen. Това са глаголите за духовите инструменти.

При нас обаче не казваме да духам на кавал, а да свиря. Което формално е по-правилното. Те духат и на флейтата, но ние свирим на нея. Но така или иначе думата е свързана основно с духовите инструменти. На тях се свири, играе се. Оказва се обаче, че духовите инструменти имат много по-сериозна роля във фолклорната ни традиция, отколкото струнните или ударните, по които се бие. Там пък няма никаква нежност. На всички езици на барабан или на тъпан все се блъска, налага се върху него. Ето как се е стигнало до там, че в другите езици играенето на инструмент включва механиката на движение на пръстите. Това впечатлява повече зрителя, докото при нас сме се впечатлявали повече от звука на самия инструмент, от свиренето му. Сами преценете това по първично ли е, сравнение с останалите или напротив-прави ни много по-поетични и по-музикални.

още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/

http://dariknews.bgДрагомир Симеонов