Илия Марков Попгеоргиев, известен като Ильо Войвода, е роден на 28 май 1805 година в малешевското село Берово (днес в Македония). Дядо му, поп Георги, загива като предводител на чета в сражение с башибозук при село Пастух.
До 20-годишна възраст Ильо живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер. В обителта става пандурин (пазач). През годините в Рилския манастир (1830-1838) Ильо Марков ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се с хайдути, които намират подслон в манастира.
Към 1838 година бъдещият войвода се оженва и се връща в Берово. През 1850за, за да отмъсти за ранения си брат, Ильо убива турчина, който е стрелял по него, и излиза с малка дружина в планината. Байрактар на дружината е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856) четата на Ильо Войвода нараства до 70 души.
През 1854 г. турците в Дупница се готвят за погром над българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща хабер, че турската махала ще бъде изравнена със земята, и така спасява българите. Турците обаче опитват да се справят с войводата с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката каза да преговаря с Ильо Войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако слезе от планината. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и поема към планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 година по заповед на нишкия валия къщата на Ильо Войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил. Валията заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Обесени са дванайсет души.
През 1860 г. Ильо Войвода минава с четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Става помощник на Георги Раковски при военната подготовка. На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
След разформироването на Легията Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Властта продължава да тероризира семейството му, този път ги откарват в затвора в Скопие.
След две години в Крагуевац Ильо Войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната е тежко ранен, и то от приятелски куршум. Вследствие на раната остава инвалид с дяскната ръка.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болница. Още невъзстановил се напълно, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на волна чета. Ильо Войвода води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Гурко.
След освобождаването на София капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Кюстендил.
На 4 януари 1878-а, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо Войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878-а навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта му успява и - на 11 януари 1878-а четата му заедно с руски войски влиза тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят, но пет дни по-късно отрядът на генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават града.
В края на януари Ильо Войвода повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Там получава и поредния си орден "За храброст". Около два месеца трае "българското царство", установено от войводата в Малешево.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо Войвода и семейството му се установяват в Кюстендил.
Войводата си построява къща на Стамбол капия. Не престава да работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобожденето й. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на Струма. По настояване на Стефан Стамболов Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст - вее е 80-годишен, с четата си войводата участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор.
Умира на 17 април 1898-а.