Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2015 19:30 - Въстанието в 1185 г. и неговата хронология (1)
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1486 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Иван Дуйчев

 

 image

 Обявяване на въстанието. Худ. Димитър Гюдженов

 

"История на света" предупреждава, че посочената хронология понастоящем не се споделя от световната българистика и византология. При все това студията остава важна част от българската историография и сме горди, че можем да я споделим с вас. Приятно четене!

През втората половина на XII в. във Византийската империя и частно в нейните балкански владения настъпили множество дълбоки промени, които довели до възобнова на българската държава. Това обновление намерило израз в голямото народно-селско въстание, ръководено от братята Асеневци. За голямо съжаление въпреки всички досегашни проучвания върху зараждането и хода на това въстание остават незадоволително изяснени цяла редица проблеми. Неизяснена е преди всичко хронологията на въстанието, и то що се отнася частно до неговото начало. Необходимо е, на първо място, да се подредят в истинската им хронологическа последователност всички събития, които са свързани с началния период на въстанието. Уточняването на хронологията може да ни разкрие заедно с това движещите сили на въстанието. Въз основа на сравнително богатите изворни податки ние можем да установим, че въстанието се заражда като спонтанно народно селско движение всред българското население от старопланинските области. Анализът на запазените изворни вести очертава в същото време ролята на братята Асеневци в развоя на въстанието. Отхвърлени претенденти за византийска служба, Асеневци — представители на едрите поземлени собственици в българските земи — застават в един сравнително по-късен момент на страната на самозародилото се народно движение и твърде бързо се издигат като негови водачи. Без да се впускаме тук в цялостно проучване на въпросите, свързани със зараждането и развоя на освободителното движение всред българите в края на XII в. (което ще съставя предмет на друго, нарочно изследване), налага се следователно едно предварително изследване от по-тесен обсег, което да спомогне именно за установяване хронологическата последовност на събитията.

***

Прочее въстанието, ръководено от братята Асеневци, не избухнало случайно, а представяло резултат от редица обстоятелства и завършък на продължително историческо развитие.

В края на царуването на Мануил I Комнин (1143—1180) вече се долавяли несъмнените прояви на упадъка, който настъпил в империята.1 Политическото наследие, което този владетел оставил след себе си, било твърде тежко и носело зародишите на неизбежна криза във вътрешния и външния политически живот. Когато през септември 1180 г. починал Мануил, престолът останал на неговия дванадесетгодишен син Алексий II (1180—1183), вместо когото управлявала майка му, императрица Мария, по произход французойка. Непопулярната поради своя западен произход и лекомислена красавица избрала за свой главен помощник в управлението нищожния свой любимец Алексий Комнин, племенник на починалия император. Начело на засилилата се реакция застанал — отначало тайно и прикрито, а после явно — един братовчед на Мануил, Андроник Комнин, познат със своя авантюристичен, скиталчески живот. Андроник изстъпил като борец против „латинското", сиреч западното влияние в империята, защитник на „легитимизма" — за правата на малолетния император пред посегателствата на чужденката императрица и нейния любимец. През май 1182 г. озлобението срещу „латините" се разразило в кървава сеч, извършена от цариградското население над всички представители на западните народи във византийската столица. Сега Андроник бил тържествено приет в столицата. Отначало той отстранил регентката Мария от управлението, а наскоро я погубил. Същата участ постигнала и Алексий II и през септември 1183 г. 63-годишният Андроник се коронясал за самодържец.

Новият император опитал отначало да извърши преобразования в държавата. В тази своя дейност той прибягнал до крайни мерки, които предизвикали остро противодействие. Тогава Андроник се превърнал — по думите на Теодор Успенски2 — в „истински злодей на царския престол" и започнал безпощаден терор и жестокости, изтребления, конфискации и прогонвания. Недоволството нараснало още повече. Тук и там избухнали вълнения. Управителят на остров Кипър Исак Комнин отказал да признава властта на Андроник и опитът да бъде смазан този негов бунт пропаднал.3 Йоан Комнин Ватаци повдигнал бунт във Филаделфия, но неочаквано умрял.4 Друго съзаклятие, в което участвал самият началник на византийската флота, било открито и участниците били подложени на страшни наказания.5 Всичко това обаче не донесло успокоение, защото държавата наистина се намирала „в състояние на латентна гражданска война".6

Положението се влошило още повече, когато се почувствали последиците от външната политика на узурпатора. Първи се възползвали от настъпилата външна слабост на империята нейните северозападни съседи — именно маджарският крал Бела III (1173—1196) и сръбският велик жупан Стефан Неман (1196). Още през 1181 г. Бела III завзел Далмация, част от Хърватско и областта на Срем. Маджарският крал бил женен за сестрата на регентката Мария — Анна. Когато узнал за извършеното от Андроник посегателство, той — който и без това хвърлял алчни погледи към някои близки византийски владения — се обявил против узурпатора и изстъпил като защитник на пострадалата своя сродница. Наистина през 1182 г. той нападнал Белград и Браничево, а на следната година, след убийството на Мария, предприел в съюз със Стефан Неманя ново нападение.7  Този път войските на маджари и сърби навлезли в Белград, Браничево, Равно, Ниш и Средец.8  Нашествениците не срещнали по пътя си съпротива. Сръбският жупан можал не само да утвърди своята независимост по отношение на Византийската империя, но и да разшири значително своите владения в области, подвластни на Византия и обитавани от българско население.

Но не това било най-страшната заплаха. Двамата врагове на Византийската империя — германският император Фридрих I Барбароса (1152—1190) и сицилийският крал Вилхелм II (1166—1189) — сключили помежду си съюз, който бил скрепен с брака на Фридриховия син и наследник Хенрих с дъщерята на Вилхелм — Констанца. Вестта за избиването на „латинците" във византийската столица през май 1182 г. разпалила недоволството всред италианските търговски градове-републики и ги направила съюзници на двамата владетели. Вилхелм II започнал приготовления за голям поход против Византия.

Андроник I се сепнал твърде късно и опитал да заздрави разклатеното и застрашено положение на империята. В края на 1184 г. той сключил договор с Венецианската република,9  после опитал да спечели симпатиите на папата и дори уговорил спогодба с египетския султан Саладин. Тази спогодба била насочена против заплахите на иконийския султан Килидж-Арслан, победителя на византийските войски в битката при Мириокефалон (17 септември 1176 г.), гдето била унищожена последната надежда на ромеите да прогонят турците от Мала Азия и завинаги била решена съдбата на целия Изток.10

Всичко това обаче представяло закъснели и безуспешни опити да се измени ходът на събитията и да се спре заплахата, която се надвесвала все по-застрашително. Двама видни бегълци от терора на Андроник I подбуждали между другото норманския владетел да започне незабавен поход против Византийската империя.11 През юни 1185 г. норманската флота наистина се явила в пристанището на Драч. Византийските войски, предвождани от Алексий Врана, не могли да окажат отпор и градът бързо бил превзет с пристъп от страна на норманите (24 юни 1185 г.).12

Наскоро след това норманската войска потеглила по сухо, по старата Via Egnatia, към втория град на империята — Солун. След като преминали част от южномакедонските земи, норманите се озовали пред стените на града на 6 август. По море пристигнала и флотата. Градът бил подложен на обсада, която продължила не много време. На 24 август Солун паднал във властта на норманите. Сега западните войски си отмъстили напълно за „кървавата баня" от май 1182 г. Градът бил жестоко опустошен, мнозина жители били безпощадно избити и богатствата — разграбени. Това било незапомнена беда за този „богохраним град", който в дългото си съществуване бил издържал успешно толкова обсади и нападения. Завоевателите по думите на съвременници не пощадили дори и самите храмове и осквернили храма на покровителя на града — великомъченик Димитрий Солунски.13 След кратковременен престой норманската войска се разделила на три части. Една част от нея останала в града. Втори отред се отправил към областта на Сяр, завладял я и извършил нови опустошения. Най-сетне един трети отред се отправил като „по гладък път", без да срещне никой, който да влезе в сражение с него или да му се противопостави, към Мосинопол (дн. Гюмюрджина), разположил се там на стан и подчинил под властта си околната област.14 Завоевателите бързо завзели и Тесалия. В техни ръце паднал и градът Амфипол. Част от норманската флота стигнала до островите, разположени близо до византийската столица.15

Положението на империята станало критично. Андроник I се оказал безпомощен да се справи с надвисващата опасност. Вниманието му било насочено, както изглежда, повече към уреждане на вътрешните затруднения, отколкото към борба против външните врагове. А при това положението вътре в държавата ставало също извънредно тежко. Стопанската криза се задълбочавала. Населението обеднявало все повече и повече. Владичеството на стария Андроник I било сериозно разклатено както поради голямата външна опасност, така и поради общото вътрешно недоволство. През началните дни на септември 1185 г. кризата достигнала своята връхна точка. Нужна била една искра, та накипялото недоволство да избухне в открит бунт против императора.

Онова, което ставало вътре в пределите на самата византийска империя и по нейните граници, не можело да не окаже въздействие върху живота на българския народ, който повече от век и половина се намирал под византийско владичество. Въпреки дълголетното робство, българските земи, общо взето, запазили почти непроменен своя народностен облик. Попаднали под владичеството на ромеите, българите били третирани като „варвари" и облагани с тежки данъци, но никога не били подлагани на съзнателна и системна денационализация. Византийската власт изисквала от тях след разгрома на българската държава да бъдат покорни поданици на империята: да плащат данъци, да вършат тегоби и да се покоряват. Системна и съзнателна ромеизация никога не се прокарвала, защото за това се изисквало развито национално самосъзнание, а ромеите по това време не са имали такова самосъзнание. Наистина, езикът на българите понякога бил преследван или хулен, а българската книжнина била подлагана на унищожение, но това се вършело, защото и езикът, и книжнината на българския народ били смятани за „варварски". Освен това многоезичната византийска държава никога, а най-малко през тази епоха, не е представлявала някаква държава с ясно обособена народностна общност.16 В това отношение тя спомагала за запазването на българската народност. Но северните и североизточните български земи запазили своята народностна самобитност и поради една друга причина. Тези области били сравнително по-отдалечени от средището на византийския държавен живот — Цариград. В същото време те били твърде близо до отвъддунавските земи, отгдето в течение на почти два века нахлували разни варварски племена — печенези, узи и кумани,и гдето в случайна нужда можело да се намери сигурно прибежище. Най-сетне, планините, които откъм юг заграждали тези области, ги закриляли и създавали у техните обитатели известно чувство на обезпеченост. По този начин тези области сега се чувствали свързани все повече с отвъддунавските земи, отколкото с южните балкански покрайнини, гдето византийската власт била по-здраво установена. Злото се криело в това, че през XI и ХII в. тези области били изложени на нашествията на отвъддунавските варвари. Нашествениците опустошавали тукашните земи, но заедно с това нанасяли удари и върху византийското владичество в тях. Когато сновели безнаказано по всички посоки, варварите показвали по най-очевиден начин пред местното население колко слаба е в действителност византийската власт. Така те естествено създавали всред местното население изкушението само или с тяхна помощ да извоюва своята независимост. По този начин, може да се каже, варварите поддържали всред тукашното българско население дух на свободолюбиe и независимост.17

Византийското владичество в крайдунавските земи още през XI в. за твърде продължителни периоди от време било фактически почти унищожено и оставало да съществува повече или по-малко номинално. В действителност тук владеели местните българи и пришълците варвари. Неведнъж такива варвари самоволно или пък със съгласието на византийското правителство се настанявали в тези области и византийците ги използвали като гранично население. Този влив от чужденци изменил донякъде народностния състав на тукашните земи, за които някои византийски автори презрително съобщават, че били населени с μιξοβάρβαροι.18 В тези области обаче се намирали главните средища на старобългарския държавен и културен живот. Пришълците варвари били несъмнено на много по-ниско културно равнище в сравнение с местното българско население и естествено попадали бързо под неговото културно влияние. Така тези варвари се претопявали народностно и културно всред това население, като му вливали нови сили, но временно понижили неговото жизнено равнище. След упадъка обаче трябвало да настъпи възраждане. Оставени повече или по-малко независими от византийското правителство, предоставени повече на себе си, местните българи заживели с известно местно самоуправление. Когато трябвало да се борят с отвъддунавските варвари, те организирали своята самоотбрана. Понякога обаче местното население се споразумявало с нашествениците и действало в съюз с тях. И в единия, и в другия случай всичко това засилвало у него чувството на самостойност.

Този начин на живот дал и някои по-далечни отражения. Връщането към началата на местното самоуправление дало отново власт и влияние на някои местни първенци-боляри. Така се подготвял онзи обществен елемент, който по-късно трябвало да играе важна роля за освобождението на страната от чуждото господство.19 Продължителното византийско робство едва ли е унищожило всички български болярски родове. От друга страна, с течение на времето постепенно, даже след избиването на болярите и воеводите в борбите за покорението на страната,20 тук се издигнали нови родове, които със своите обширни поземлени владения бързо завзели мястото на някогашната служебна и родова аристокрация от времето на Първото българско царство. Когато Византийската империя поради вътрешни затруднения или поради външни заплахи изоставяла все повече тези земи, тя ги предавала, без да ще, именно във властта на подобни местни първенци, за които не била далечна мисълта да отхвърлят и самата номинална зависимост. Колкото по-страшни били ударите, които се стоварвали отвън върху Византийската империя, колкото по-тежки били размириците на неспокойни феодали, които я раздирали вътрешно, толкова по-голямо ставало изкушението за българите да се отърсят от игото.

През годините, които настъпили след смъртта на император Мануил Комнин империята изпаднала в такава външна и вътрешна криза, каквато не се помнела от два века насам. Сръбските земи успели да извоюват своята независимост и това не можело да остане без въздействие върху българите.21 Византия, залисана във вътрешните си борби и притисната тежко от външната опасност, не била в състояние да се справи с непокорния сръбски жупан — обновител на сръбската държава. Това естествено могло да укрепи у българите вярата в начинанието, което трябвало да донесе собственото им освобождение. За духовното състояние на българския народ през втората половина на XII в. ние не притежаваме почти никакви достоверни сведения. Съществуват обаче няколко книжовни паметника, които с голяма вероятност трябва да бъдат отнесени именно към това време. Тези книжовни произведения са пропити с белезите на едно духовно, патриотично и религиозно възраждане. Към това време ще да е била съставена т. нар. Солунска легенда — едно легендарно житие на Кирил Солунски.22 Там в духа на неясно и смътно месианство се говори за това, че българският народ бил богопредопределен и че той щял „да предаде на бога православната вяра" image

В легендата се съобщава за български князе и за това, че те три години воювали против града Солун, за да получат създателя на славянското писмо — Константин Философ, „човека, когото бог ни е изпратил". Към същото това време принадлежи вероятно и народното житие на основателя на Рилската обител,24 в което фактическите податки за неговия живот са сравнително оскъдни, но затова пък неизмерими са преклонението и възторгът пред паметта на един български светител. Тогава и не по-рано ще да е възникнал т. нар. Апокрифен летопис, в които са дадени твърде богати, но не съвсем ясни вести за далечната история на българския народ — пак като богоизбран народ.25 Посочено е всичко, което може да възвеличи българите, и повествованието спира там, гдето започват неговите злочестини поради нашествието на отвъддунавските варвари.

Всички тези произведения са пропити с духа на възродено патриотично съзнание. Съобразно с духа на времето това намерило израз в известен духовен подем всред българския народ по времето на голямата византийска криза. Несъмнено е, че вестта за превземането на Солун — този втори град във Византийската империя — е оказала потресаващо въздействие не само върху византийците, но и върху поробеното българско население. Никита Хониат, нашият главен извор за тези събития, описва със злъчна ирония неточна хронология и неубедителни тълкувания избухването на несдържан възторг всред българите във връзка с това събитие.26 При завладяването на Солун от норманите местни жители българи успели да спасят от града някаква чудотворна икона на светеца — покровител на града — и да я пренесат в севернобългарските земи.27 Самото обстоятелство, че градът — защищаван от своя светец в продължение на толкова векове — сега паднал под чуждо владичество и същевременно случаят с чудотворната икона били достатъчни, за да се разнесе нашироко по българските земи слух, че прославеният покровител на Солун напуснал покровителствания от него град и се преселил в българските покрайнини. Когато малко по-късно всред българите пламнала с всички сили борбата за освобождение, този слух, който така дълбоко засегнал съзнанието на средновековния човек, бил съзнателно и преднамерено използван и разпространяван от водителите на българското въстание. Неговото зараждане обаче, както и избухването на цялото въодушевление, с което се съпровождало българското освободително движение в края на ХII в., представяли нещо напълно самоволно. Те се явили още по времето, когато империята преживявала най-тежката си загуба със завладяването на Солун от норманите през август 1185 г.28

 http://istorianasveta.eu

 

1Общо за положението на Византийската империя през този период вж.: Ф. И. Успенсκий, Образование второто болгарского царства, Одесса, 1879, стр. 74 сл.; История византийской империи. III, M.—Л., 1948, стр. 292 сл., 315 сл.: Императори Алексей II и Андроник Комнены, ЖМНПр, CCXIT, 1880, стр. 95—130; CCXIV, 1881, стр. 52—85; Последние Комнены. Начало реакции. ВизВрем., XXV, 1927, стр. 1—23. — Α. Α. Vasiliеv, Histoire de l"Empire byzantin, II, Paris, 1932, p. 3 sqq. — G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, Mьnchen, 1940, p. 279 sqq.; Возвышение рода Ангелов. Юбилейний сборник... Русского археол. общества в корол. Югославии, Београд, 1936, стр. 121 сл. — М. В. Левченко, История Византии, М. — Л., 1940, стр. 215 сл. — L. Вrйhiеr, Vie et mort de Byzance, Paris, 1948, p. 342 sqq. — Срв. също специалните проучвания: N. Radοjčič, Dva posljednja Komnena na carigradskom prijestolju, Zagreb, 1907. — M. PauIονв, Učast Srbu při třeti vэpravĕ křižovй, Byzantinoslavica, V. 1933—1934, pp. 240 sqq., 256 sqq. — M. Bachmann, Die Rede des Johannes Syropulos an den Kaiser Isaak II. Angelos (1185—1195) (Text und Kommentar) nebst Beitrдgen zur Geschichte des Kaisers aus zeitgenцssischen rhetorischen Quellen, Dissertation Mьnchen, 1935, p. 43 sqq. — Вж. също изложението у В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, II, София, 1934, стр. 410 сл.
Необходимо е да изтъкна, че едно кратко обобщение от настоящата статия е дадено от мен в статията: La date de la rйvolte des Asкnides, Byzantinoslavica, XIII, 2, 1952—1953, pp. 227—232.
2Успенский, Последние Комнены, стр. 15; История, стр. 304. Срв. също казаното от Левченко, пос. съч., стр. 215 сл., 218 сл.
3Nic. Choniates, Historie, ed. Eonn, p. 376, 10 sqq.
4Nic. Choniates, ib., p. 340, 10 sqq.
5Nic. Choniates, ib., p. 343, 8 sqq.
6Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 282.
7За събитията вж. Κ. Jиречек— Joв. Ρадонић, Историја Срба, I, Београд, 1922, стр. 194 сл. — Златарски, пос. съч., стр. 422 сл. — Radοjčič, op. cit., p. 25 sqq. — Gy. Moravcsik, Pour une alliance byzantino-hongroise (seconde moitiй du Xll-e siиcle), Byzantion, VIII, 1933, pp. 555—568,—Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 283, n. 2. — Vasiliеv, op. cit., p. 79.
8Златарски, пос. съч., стр. 423 сл.
9Срв. Vasiliеv, op. cit., pp. 67, 70, 81. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 284 n. 2.— Βrйhiеr, op. cit., p. 348.
10Fr. Dцlgеr, Regesten der Kaiserurkunden des ostrцmischеn Reiches von 565— 1453, II, Mьnchen—Berlin, 1925, p. 91, nr. 1563. — Срв. Οstrοgοrsky, op. cit., p. 284.
11Nic. Сhοniatеs, ср. cit., p. 384, 10 sqq. — Срв. Vasiliеv , op. cit., p. 79 sqq. — Успенский, Истсрия, стр. 318 сл. — Левченкο, пос. съч., стр. 218. — Radοjčič, op. cit., p. 84 sqq. — Вrйhiеr, op. cit., p. 348.
12Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 385, 21—22. — Срв. Vasiliеv , op. cit., p. 82. — Οstrοgοrsk, op. cit., p. 284. — Βrйhiеr, op. cit.. p. 348.
13Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 388, 1 sqq., p. 389, 18 sqq. - Срв. Eustathii Thessalonicensis, Dе Thessalonica a Latinis capta narratio, ed. Bonn, pp. 363—512. — Radοičič, op. cit., p. 88 sqq. — Успенский, История, стр. 319 сл.
14Nic. Chοniatеs, op. cit., p. 411, 3 sqq.
15Ibidem, p. 413, 9 sqq.; p. 465, 14 sqq. Изобщо за връзката между норманския поход във византийските земи и зараждането на българското въстаническо движение вж. някои разсъждения на Успенский, Образование, стр. 126 сл.
16По този въпрос срв. разсъжденията на Π. Hиκοв, Второ българско царство 1186— 1396, С., 1937, стр. 12 сл. — против Златарски, пос. съч., стр. 265 сл. Срв. също Ив. Дуйчев, Рилският Светец и неговата обител, С., 1947, стр. 58 сл.
17За подробностите вж. Златарски, пос. съч., стр. 88 сл. Обстоятелството, отбелязано от Златарски, пос. съч., с. 443, а именно, че византийските извори не дават никакви сведения относно някаква съпротива при завземането на севернобългарските земи от страна на въстаниците — с изключение на онова, що знаем за Преслав, — трябва да се обясни точно с това, че в цялата тази област византийската власт е била повече или по-малко напълно номинална, а не реална.
18Срв. М. Attaleiates, Historie, ed. Bcnn, p. 204, 18 sqq. — P. Mutafčiev, Bulgares et Roumains dans l"histoire des pays danubiens, Sofia, 1932, p. 235. — Златарски, пос. съч., стр. 155, 425, 438.
19Срв. по това разсъжденията на Златарски, пос. съч., стр. 408 сл., 419 сл. — Hиκοв, пос. съч., ciр. 11 сл.
20Срв. В. Н. 3латарсκи, История, I. 2 (1927), стр. 614; II, стр. 420. — Π. Mутафчиев, История на българския народ, I, второ издание, София, 1943, стр. 276.
21Срв. Ρаulοvа, op. cit., p. 240 sqq. — Златарски, пос. съч., стр. 422 сл.
22За текста ка това житие вж. Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София. 1931, стр. 281—283. — Превод и бележки вж. у Дуйчев, Из старата българска книжнина, I, Ссфия, 1943, стр. XVI, 142—143, 2;2—234. Срв. съшо St. Gеčеv, La lйgende dite de Thessalonique. Studia historico-philolcgica Serdicensia, I, 1938, pp. 142—164.
23За края на Солунската легенда вж. „Написанието на правата вяра" на Константин-Кирил: Ю. Трифонов, Съчинението на Константина-Философа (Св. Кирила) image. , СпБАН, LII, 1935, стр. 22: imageстр. 45, 47, 50.
24Текстът на това житие е даден у Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, ГодСУиф, XXXII, 13, 1936, стр. 28—37; срв. стр. 4—8. — Други посочвания за него вж. у Ив. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, стр. 49—54, 386—387.
25Вж. изданието на Йοрд. Иванов, Богомилски книги и легенди, София, 1925, стр. 273—287. Превод и бележки вж. у Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, стр. XVI, 154—161, 237—240.
26Подробности вж. у Дуйчев, Проучвания, стр. 46 сл.
27Важни посочвания за това са дадени в една стихотворба на Теодор Валсамон, издадена от К.Ноrnа, Die Epigramme des Theodoras Balsamon, SAbdr. aus den Wiener Studien, XXV, 2, 1903, pp. 28—29 nr. XXIX. — Срв. Дуйчев, Проучвания, стр. 44—51.
28Срв. Успенский, Образование, стр. 126—127: „Бежавшие из южной Македонии славяне были первыми вестниками той молвы, которая облетела Болгарию и которою воспользовались предводители болгарского движения, что великомученик Дмитрий покинул Солун и переселился κ болгарам, дабы, по повелению божию, быть им помощником и сотрудником в борьбе с ромеями, оставленными божеством." Срв. също в Златарски, пос. съч., стр. 431 сл., който говори за „слуха, донесен и пръснат от избягалото от завзетите от норманите южнобългарски земи население за грозното падане на Солун в ръцете на страшните завоеватели, защото великомъченик Димитрий напуснал тоя град". Покойният наш учен е използвал сведенията на Никита Хониат за възникналото всред българите религиозно въодушевление, като ги е изтълкувал твърде буквално, без да обърне внимание на презрително-подигравателния тон на цялото изложение на византийския писател. В противовес на казаното от Никита Хониат трябва да се приеме, че това религиозно движение възникнало не под влиянието на водачите на въстанието Петър и Асен, нито по тяхна подбуда, но дълго време преди това и самоволно, а едва по-късно то било използвано умело от тях. Срв. у Дуйчев, пос. съч., стр. 46 сл.




Гласувай:
2



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2906229
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?