Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2015 15:27 - Цар Калоян. Господарят на Балканите
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 3456 Коментари: 6 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Настъпление на широк фронт

Въпреки голямото поражение при Адрианопол, Латинската империя далеч не е напълно съкрушена. Войната с нея тепърва предстои. Рицарите разполагат с още много военни сили, които никак не са за подценяване - отрядите на регента на империята Анри и Пиер дьо Брашийо, завърнали се от Мала Азия; да не забравяме венецианските войски; армията на солунския крал Бонифачо ди Монфера - един от най-опасните  противници на цар Калоян. Паниката от адрианополското поражение бързо е преодоляна и латинците прегрупират силите си за нови битки с българите.

Цар Калоян обаче не им оставя възможност за ново настъпление. Българската армия започва действия на широк фронт, като започва методично да ликвидира латинските владения на полуострова.

Към края на май цар Калоян отпраща на север спомагателните кумански отряди, съобразявайки се с техния сезонен начин на воюване (номадите не издържат на летните горещини). Начело на големи сили от редовната армия, царят настъпва срещу мощната крепост Сяр (Серес), в която се намират елитните части на солунския крал, под командването на Юг дьо Колини и Гийом д"Арл. Друга армия, под командването на войводата Чъсмен се насочва към Солун и успява да го завземе. Цитаделата обаче, в която се укрива кралското семейство, устоява на българските атаки. Бонифачо, който в същото време се намира в Пелопонес, бързо се връща за да спасява столицата си. Чъсмен не дочаква пристигането му и се оттегля.

Битката за Сяр започва с излаз на рицарски отряд под командването на Юг дьо Колини. Двете тежковъоръжени армии се сблъскват челно, като рицарите нападат с голямо ожесточение, и в началото дори успяват да надделеят над първите царски редици. Когато  Юг дьо Колини пада мъртъв, смелостта и дързостта напускат латинците и скоро отрядът им напълно разгромен. Оцелелите започват бягство назад към града, следвани по петите от българските войници.

Защитниците не успяват да затворят портите и българите нахлуват в Сяр. По улиците на града започва клане. Много от кръстоносците попадат в плен, други се спасяват като се укриват из околностите. Хората на Гийом д"Арл се приготвят за отбрана в градския замък. Царят изисква от рицарите незабавно да му предадат цитаделата. Те обаче отказват категорично, надявайки се на помощ от Бонифачо ди Монфера.

"Тогава Калоян — разказва Никита Хониат — приготви стълби, постави огромна стенобитна машина при хълма срещу крепостта и започна да разбива стената. Тези, които бяха в крепостта, се бранеха и хвърляха защитни средства,които се намираха по стените, и така продължаваха съпротивата. Но като видяха, че Калоян е обхванал като с огнен обръч крепостта с цялата си войска и е прекъснал всякакъв излаз, та никой не би могъл дори да се промъкне до маркиза, поискаха да му предадат крепостта."1

 

image

 

Никита Хониат твори своята "История"

 

 

Преговорите приключват с тържествено обещание на цар Калоян да пощади живота на рицарите и да ги пропусне свободно да се оттеглят. Когато обаче гарнизонът отваря вратите на замъка, благородниците са арестувани, а само обикновените бойци са пуснати да си заминат мирно и необезпокоявано. Три дни по-късно рицарите са екзекутирани по заповед на Калоян.

Малко преди това, солунският крал все пак успява да изпрати в помощ на Сяр няколко отряда. Те са пресрещнати от българска военна част и унищожени. Отчаян, Бонифачо се затваря в Солун с останалите си хора.

 

Краят на съюза с ромеите

Почти напълно разгромил Солунското кралство, през лятото на 1205 г. цар Калоян се насочва към Филипопол. А там ситуацията е твърде напрегната. След оттеглянето на кръстоносците, останалите в града видни византийски аристократи използват случая да прогласят самостоятелна ромейска власт, отмятайки се от съюза си с българския цар. Те провъзгласяват за василевс местния първенец Алексий Аспиет и приготвят града за отбрана срещу царските войски. Българското население, в голямата си част павликяни, решително застават срещу тази измяна и обещават на Калоян пълно съдействие. Страшна е мъстта на царя! Наказателната експедиция завършва с ужасяваща разправа. След ожесточен щурм Филипопол е превзет, след което подложен на разорение. Крепостите и кулите са сринати, домовете на аристокрацията - изгорени. А предателите са подложени на страшни екзекуции - архиепископът е съсечен, Алексий Аспиет обесват с главата надолу, останалите висши благородници са одрани, обезглавени, изгорени на клада. След разгрома Филипопол представлява купища димящи развалини.

Разцеплението в българо-византийския съюз вече е факт. Набраната от векове омраза между българи и ромеи избуява с нова сила. Сега вече цар Калоян има да се бори безпощадно  с два непримирими врага - латинци и ромеи. С разгрома на Филипопол приключва военната кампания на българите през 1205 г.

Цар Калоян се завръща в Търново, където го очаква нова неприятна изненада - разкрит е заговор, в основата на който стоят ромейски емигранти и военопленници. От тук нататък  владетелят става яростен враг на ромеите и "след като наказал изменниците със страшни наказания и новоизобретени начини на умъртвяване,  Калоян решил да води безпощадна, непримирима и убийствена война срещу  ромеите казвайки, че не може да търпи повече тяхното коварство, вероломство и  ежеминутната им променливост".2

Същевременно, под ръководството на регента Анри - способен, енергичен и умел държавник и пълководец, Латинската империя започва да се възстановява от пораженията и успява да прегрупира силите си за нова борба с българите. Тя дори успява да завладее някои от градовете в Източна Тракия, след което прави опит да завземе Адрианопол и Дидимотихон.

 

 image

 

Хенрих I Фландърски –портрет от сборника
„Promptuarii Iconum Insigniorum“ – 1553 г.

 

 

Тоталната война

Още в началото на 1206 г. цар Калоян подновява войната, като в началото на януари изпраща мощна армия на юг, в помощ на застрашените градове Адрианопол и Дидимотихон.

Армията засилва  охраната на двата града, след което главните й сили се разполагат недалеч от силната крепост Русион. Там е базирана голяма латинска военна част, включваща 140 рицари и  многоброен корпус от конни сержанти, под командването на двама от най-влиятелните латински барони - конетабълът на империята Тиери дьо Термонд и сенешалът Тиери дьо Лоос.

Целта на българското командване е латинците да бъдат изкарани от крепостта. За примамка служи малък кумански отряд, който завзема едно село в близост до града. Невъздържаността и слабата тактическа дисциплина на рицарите отново им изиграва лоша шега. Конетабълът се хваща на уловката и потегля към селцето начело на 120 рицари и почти всички налични сили, като оставя в Русион незначителен брой войници. След цяла нощ яздене, на сутринта на 31 януари 1206 г. латинците достигат целта и разбиват малкия кумански отряд, след което, тръгват да се връщат. Същевременно 7000-ен корпус от царската армия обхожда латинците и се явява пред стените на Русион. Обходът е извършен същата нощ, в която рицарите яздят към селото.

В пълен боен ред седемхилядната тежка кавалерия очаква появата на армията на имперския конетабъл. Виждайки врага, Тиери дьо Термонд разделя армията си на четири отряда - напред е авангардът на Шарл дьо Френ, следван от отряда на самия конетабъл, третият отряд е под командването на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шоази. Колоната заавършва с ариергарда на Вилен дьо Лоос. Внезапно в тила на кръстоносците се появява българска военна част и връхлита ариергарда. В ожесточената схватка, по думите на Вилардуен, този отряд е буквално смазан. Не след дълго българите смилат отряда на Андре Дюрбоаз и Жан дьо Шоази. Притиснати от две страни, рицарите не губят смелост и се бият храбро, но скоро царската кавалерия унищожава и последните два латински отряда. В епичната битка загиват почти всички латинци. От 120 рицари едва десетина успяват да се измъкнат от касапницата и да се скрият зад стените на крепостта.

След катастрофата при Адрианопол, това е второто мащабно поражение на кръстоносците от българската армия. При Русион те отново понасят грамадни загуби - ок. 110 рицари , между които видни имперски барони, и хиляди сержанти и войници. Със скръбен тон Жофроа дьо Вилардуен ни разказва за случилата се трагедия:

"Уви! Какъв скръбен ден за християнството! Защото от всичките 120 рицари не повече от десет се изплъзнаха да не бъдат убити или пленени. И тези, които се изплъзнаха, се отправиха, бягайки към Рус и се затвориха с техните люде, които се намираха вътре. Там бяха погубени Тиери дьо Термонд,  Ори дьо Лил, който беше много добър и много почитан рицар, и Жан дьо Помпон, Андре Дюрбоаз, Жан дьо Шоази, Ги дьо Конфлан, Шарл дьо Френ, Вилен, братът на Тиери сенешала. За всички, които бяха избити или заловени там книгата не би могла да ви съобщи имената. В този ден се случи една от най-големите скърби и една от най-големите загуби, и едно от най-големите нещастия, които някога са постигали християните от земята на Романия."3

Това ново страшно поражение довежда регента Анри до отчаяние; в Константинопол отново са в паника и вече мислят империята за загубена. Цар Калоян не им оставя и искрица надежда. След невероятния триумф на изпратената в началото на 1206 г. армия, той решава лично да оглави новата мащабна кампания и през февруари, начело на огромни сили нахлува в Източна Тракия. Българите връхлитат като ураган. Ужасът завладява и латинци и ромеи. Няма вражески град или крепост, които да не треперят в очакване на жестока разплата. Полуостровът изтръпва пред яростната мощ на Ромеоктона. Вече и така го наричат. Ромеубиецът. Защото бе обявил изтребителна война на ромеите. Заради техните безкрайни коварства, лъжи и интриги. А и разчиства стари сметки. След Василий Българоубиец трябва да има и Калоян Ромеубиец. Сега и те, наред с латинците, минават под нож.

Унищожителната война с кръстоносците хвърля в потрес католическа Европа. Самият папа Инокентий ІІІ е твърде разтревожен за съдбата на Латинската империя и  пише писма до българския цар, в които го укорява, моли, заплашва.

"Понеже ти получи от нас чрез посланика на апостолическия престол царска диадема и военно знаме, за да бъде твоята царска власт специално от блажения Петър, ние желаем да се погрижиш старателно, освободен отвсякъде от нападенията на неприятелите, да се радваш на спокоен мир. И тъй да знаеш, прелюбезни сине, че освен тази войска, която се е приближила неотдавна, огромна войска ще тръгне от западните страни за Гърция. Затова ти трябва да се погрижиш много за себе си и за своята земя, докато можеш, за да сключиш мир с латинците, защото, ако случайно, от една страна, те, а, от друга, унгарците те нападнат, ти не би могъл да се противопоставиш лесно на усилията на двете страни. Затова ние внушаваме на твоя сияйност и искрено те съветваме, понеже казват, че ти държиш в плен константинополския император Балдуин, ти така да се погрижиш за себе си, че чрез освобождаването му да сключиш истински и здрав мир с латинците, за да спрат напълно да нападат теб и твоята земя. Защото ние наредихме с апостолическо писмо до Хенрих, брата на същия император, който стои в Константинопол начело на латинската войска, да склони латинците на мир с тебе срещу освобождаването на императора и да престане изобщо да те безпокои. И така, нека бог ти внуши да послушаш нашите напомняния и съвети, за да може твоето царство, което ти най-предано посвети на блажения Петър и на Римската църква, да се запази незасегнато от всяко смущение, за което ние желаем да положим грижливо старание и резултатен труд."4

"А за това, дето уверяваш, че твърдо постоянстваш в предаността си към апостолическия престол и ако бъде необходимо, си щял да изложиш главата си за него, ние препоръчваме царското [ти] височество на Господа и въздаваме благодарност на дарителя на всички блага, който милосърдно ти е внушил това намерение. И тъй ние напомняме на твоя царска сияйност и те поощряваме в Господа, като ти поръчваме с апостолическо писмо да сключиш и спазваш мир и примирие с прелюбимия ни в Христа наш син Хенрих, славния константинополски император, и с другите пребиваващи в империята Романия латинци."5

Цар Калоян не обръща внимание на посланията на понтифекса. Твърдо и неотклонно той продължава да върви към основната си цел - ликвидирането на Латинската империя. Инокентий III прави постъпки и пред регента Анри:

"До благородния мъж Хенрих, брата на константинополския император.

С апостолическо писмо нареждаме на твое благородство, като се стремиш усърдно към освобождението  на своя брат, да затвърдиш истински и здрав мир с прескъпия ни в Христа син Калоян, славния цар на българи и власи, за да просъществува занапред вярно и здраво приятелство между българи и латиняни. Пишем накратко, защото има нужда повече от дела, отколкото от думи. Наистина приятелството ще може да бъде много плодоносно и за двете страни."6

Усилията на папата да помири българи и латинци остават напразни. Войната продължава със страшно ожесточение.

Офанзивата на българската армия  в Източна Тракия започва с удар по град Неапол - той е превзет и разрушен; при щурма загива почти целия гарнизон. Пленените обикновени войници са освободени, а рицарите - екзекутирани. От тук българските войски настъпват  срещу богатия и мощен град Родосто. В него се намира голям венециански гарнизон и 2000 конни сержанти от Франция и Фландрия. Тези сериозни военни сили са под командването на Теодор Врана - преминал на латинска служба византийски аристократ. Вестта за страховитата разправа с Неапол изпълва войските в Родосто с тревога и страх. Когато българската армия наближава града, сред бранителите настъпва "такъв ужас, че те разгромиха сами себе си"7.  Венецианците хукват през глава към корабите си, като едва не се издавят, а конните сержанти бягат по суша. Българите влизат в града и го подлагат на разорение.

В победоносния си марш царската армия превзема град след град - Апрос, Пандор, Даониум, Атира, Чорлу, Аркадиопол. При веста за приближаването на калояновите войски повечето латински гарнизони напускат крепостите. Венецианците, съсредоточени в пристанищния град на Мраморно море Хераклея, решават да се бранят, но след светкавичен щурм крепостта е срината а италианците - избити до крак.

Цар Калоян решава да приключи кампанията с превземането на отхвърлилите властта му гръцки градове Адрианопол и Дидимотихон. Войските му блокират Дидимотихон, разполагат срещу стените му 16 катапулта и започват разрушаването на крепостта. Българите дори отклоняват река Марица от течението й, за да обхванат плътно града от всички страни. В разгара на обасадата обаче, царят я прекратява и вдига армиите си обратно към България. Това решение на Калоян обикновено се обяснява с напускането на куманските съюзници. Едва ли спомагателните леко въоръжени кумански отряди са играли решаваща роля за изхода на военната кампания. Редовната царска армия разполага с достатъчен ресурс да се справи с поставените й стратегически задачи. Тук напълно ще се съгласим с тезата, изказана от проф. Н. Овчаров, че не куманите са причината за внезапното оттегляне на армията, а сериозната заплаха надвиснала над северозапад от страна на могъщото Унгарско кралство. Както вече споменах по-горе, папата неведнъж пише на Калоян да спре унищожителните войни срещу Латинската империя и да сключи мир с нея. Читателят вече знае за предупреждението на Инокентий ІІІ,  че българския цар може "случайно" да бъде нападнат от унгарците. Не знаем дали се е стигнало да военен сблъсък на север, но заплахата за граничещите с Унгария територии е несъмнена. При тези обстоятелства, цар Калоян не си позволява да рискува и прекратява офанзивата в Тракия.

Оттеглянето на българската армия дава възможност на латинците да предприемат настъпление. Регентът Анри потегля на поход, навлиза в Източните Родопи и освобождава блокирания от 13 месеца в Станимака Рение дьо Три. Тук Анри научава, че брат му Бодуен не е вече между живите.

Съдбата на Бодуен след пленяването му при Адрианопол е обвита в мистерия. Сведенията в хрониките са лаконични, а и противоречиви. За смъртта му още по онова време се носят различни слухове. Жофроа дьо Вилардуен съобщава съвсем кратко, че "император Бодуен умрял в затвора"; според Робер дьо Клари Бодуен изчезва във вихъра на боя и от тогава никой не бил чул за него. Повечето от изворите обаче говорят за екзекуция на императора по заповед на цар Калоян. Интересно е сведението на френския монах Алберик в което той препредава разказа на един фландърски свещеник, пребивавал в Търново. Според него краят на Бодуен е свързан с любовното увлечение на българската царица, която използва честите отсъствия на царя, за да флиртува с императора. Най-сетне, заслепената от любов куманка изпраща едно писмо на Бодуен, в което му излага чувствата си и му предлага да избягат двамата в Константинопол. Гордият рицар отхвърля с презрение тази съблазън. Оскърбената царица му отмъщава като се оплаква на Калоян, че високопоставеният пленник се опитал да я прелъсти. Вбесен, царят заповядва императора да бъде незабавно екзекутиран, като с нарочен царски едикт забранява да се коментира събитието. За насилствена смърт говорят и византийските историци, като разбира се, те не пропускат да намекнат за жестоката природа на цар Калоян. Според Никита Хониат, в един от пристъпите си на лудост, царят заповядал да доведат императора и да го посекат с двойна брадва. Палачът отсича краката на Бодуен до коленете и ръцете му до раменете. След това нещастникът е хвърлен в една яма за смет и оставен там  за храна на птиците небесни. След три дни Бодуен умира в страшни мъки. Още по-тенденциозен е разказът на Георги Акрополит, който сравнява смъртта на латинския император с тази на Никифор І Геник. Според него, след като отсичат главата на пленника, цар Калоян заповядва да направят от нея чаша, с която пие вино, празнувайки победите си.

Както виждаме, версиите за края на първия латински император са много, коя от коя по-зловещи, фантастични, някои плод на въображението на средновековните автори. Истината ние никога няма да узнаем - цар Калоян отнася тайната за това събитие със себе си в небитието.

На едно от многобройните запитвания на папата за съдбата на императора, българският владетел отговаря кратко и сухо, че Бодуен "изплатил своя дан на плътта, докато бил в затвора"8.  И така, след като научава, че брат му Бодуен е мъртъв, Анри се връща в Константинопол, където на 20 август поема върховната власт в империята.

Използвайки заетостта на латинците около коронацията на новия император, през септември българският цар отново се появява в Тракия. Този път Дидимотихон пада в ръцете му, градските укрепления са сринати, а цялото население е отведено в плен.

Новият латински император предприема решителни действия, потегля на поход и дори достига до Берое, който изненадващо е изоставен от българите, а край Близм успява да освободи отвлечените жители на Дидимотихон. Анри кръстосва Тракия, след новото внезапно оттегляне на българската армия и успява да завземе някои градове, след което се връща обратно в Константинопол. От оттеглянето на българите се възползва и солунския крал, който успява да си върне властта над Сяр, Драма и Филипи.

Внезапното оттегляне на българската армия по всяка вероятност е предизвикано от ново напрежение по българо - унгарската граница. С това приключва офанзивата на юг през 1206 г.

Поставена между две агресивни католически сили, България трябва да е особено бдителна. Крайно належащо е уреждането на споровете с Унгария и установяване на сигурност на север, за да се доунищожи врагът на юг. Доскорошната тактика на могъщия цар - война във всички посоки е изоставена и се засилва неговата дипломатическа дейност.

В началото на 1207 г. цар Калоян сключва съюзен договор с никейския император Теодор Ласкарис за съвместни действия срещу Латинската империя.  През пролетта българската армия започва голямо настъпление в Тракия, като главната цел е Адрианопол. В същото време в Мала Азия никейците предприемат офанзива, която задържа кръстоносците и те не могат да окажат помощ на Адрианопол. През април градът е  обсаден. Тридесет и три  катапулта започват разрушителната си работа. Стените са атакувани от специални части (Вилардуен ги нарича "trencheres" - сапьори), които се заемат с разрушаването и пробива на крепостните съоръжения. Малко остава Адрианопол да падне в ръцете на българите. И отново щурмът е прекратен внезапно. Обсадените ликуват от ненадейното избавление, смятайки го за чудо, а хронистът на събитията, Вилардуен, отдава това на Божията намеса и с удивление съобщава "че град, който бе толкова близо до покоряването си, както този (Адрианопол), че той (Йоанис) го бе изоставил, той, който беше толкова могъщ"9.

Не знаем какво предизвиква внезапното прекъсване на обсадата и оттеглянето на армията. Дали нова унгарска опасност или неотложни вътрешни проблеми. Награбването на куманите с плячка и изтеглянето им от бойните действия звучи несериозно като повод за прекратяване на обсадата. Каквито и да са причините за изтеглянето от Източна Тракия, факт е, че цар Калоян не предприема нищо на юг чак до септември 1207 г. Изворите не споменават за каквито и да е действия от негова страна.

 

 image

 

Теодор I Ласкарис - миниатюра от
Хрониката на Йоан Зонара, XV в.

 

 

Изтеглянето на българите дава известен отдих на Латинската империя, като император Анри прави някои важни стъпки за стабилизиране на положението си. На първо място той насочва вниманието си на изток и сключва двегодишно примирие с Теодор Ласкарис. Така заплахата от страна на Никейската империя е неутрализирана. Следва втората стъпка - обединение и мобилизиране на всички кръстоносни сили за борба срещу България. С тази цел, в края на август 1207 г., в градчето Кипсела се състои среща между император Анри и солунския крал Бонифачо ди Монфера. На нея те уговарят подробностите за бъдещите съвместни военни действия срещу цар Калоян. Бонифачо полага тържествена васална клетва към Анри. За да бъдат по-крепки връзките, солунският крал дава дъщеря си Агнес за съпруга на константинополския император.

Срещата не остава скрита за българския цар. И той отговаря подобаващо. Никита Хониат и Робер дьо Клари съобщават за страшен опустошителен набег на български отряди в земите на краля, в околностите на Мосинопол. На връщане от Кипсела, Бонифачо ди Монфера и хората му попадат на един от тези отряди. В разразилата се схватка, българите раняват смъртоносно краля, след което избиват цялата му дружина. Главата на главния предводител на ІV кръстоносен поход е отсечена и изпратена в Търнов на българския цар.

 

Походът срещу Солун. Гибелта на царя

Със смъртта на един от основните си врагове, Калоян преценява, че е настъпил моментът да нанесе окончателния удар на Латинската империя, като първо се заеме с ликвидирането на Солунското кралство. Стратегическият замисъл вероятно предвижда след падането на Солун и унищожаването на латинските владения в същинска Гърция, да последва щурм на самия Константинопол. За този грандиозен план можем да съдим по огромните сили, които българския цар повежда за окончателната разправа с кръстоносците.

В средата на септември 1207 г. с армия "по-многочислена от пясъка"10, цар Калоян потегля на поход срещу кралство Тесалоника. Към края на месеца Солун е блокиран от всички страни по суша. Градът тръпне от очакващата го съдба. Армията е толкова многобройна, че се налага да се разположи на 2 лагера - единият край р. Галик, западно от Солун, където са войските под командването на воеводата Манастър. Другият лагер е разположен на Лагадинското поле, с полковете под личното ръководство на царя. Под знамената освен редовните царски полкове, са свикани наемни отряди от кумани, руси, алани, хазари - безстрашни и сурови воини, "потомци на народите, които е откърмила северната страна"11.

Многохилядната армия е организирана в пехотни полкове и кавалерийски отряди. В нея присъстват всички видове въоръжени сили - стрелци, копиеносци, мечоносци, шлемоносци, щитоносци, прашници и "всички други видове войници"12, леки и тежки конници, инженерни войски с мощен обсаден парк.

Защитниците наблюдават от крепостните стени дислокацията на българските армии в равнините покрай града и сърцата им са обхванати от страх и отчаяние. Храмовете се изпълват с изплашени граждани, които отправят горещи молби към Св. Димитър Чудотворец, покровителят на Солун, да ги спаси от страшния Ромеоктон. Обреченият град притихва в зловещо очакване...

Византийският летописец Йоан Ставракий ни е оставил живописна картина на започващата обсада:

"Фалангите на войските се сгъстиха около целия град, околните хълмове се изпълниха с тях и всички височини се изравниха. Земята отдолу се тресеше от въоръжението на конете. Въздухът отгоре отекваше на цвиленето им и откликваше гръмовито и внасяше смут в сърцата на гражданите. Той (Калоян) изглеждаше каго втори Ксеркс, втори Рампсак, произхождащ от Асур, втори Сенахерим, единият от които воюва срещу Елада, а другите срещу Юдея.Пред него унищожаващ огън, а зад него силен пламък, както се казва в Божественото писание:"като рай от храни пред лицето му, а зад него поле на унищожение."13

Царят лично разглежда крепостта от височините, източно от Солун. Той и висшите командири преценяват, имайки в предвид малобройния гарнизон, че е по-добре градът да се вземе с щурм, отколкото да се подлага на редовна обсада. Изпратени са разузнавателни отряди със заповед да преброят всички кули до една, да изчислят разстоянията между кулите на стената, да опишат всички зъбери и предни укрепления.

Вечерта на 8 октомври 1207г. цар Калоян свиква военен съвет, на който се разработва подробен план за овладяването на крепостта. Командването решава щурмът да се извърши от всички страни едновременно. Към всяка крепостна кула трябва да настъпи по един полк, въоръжен с по 2 щурмови стълби. Завладяването на града се предвижда да започне след 3 дни при изгрев слънце, за да се използва нощта за скрито приближаване към градските стени. Трите дни,  от съвета до началото на атаката, са оставени за подготовка на войските.

Хладната октомврийска нощ обгръща огромния стан с черното си було. Всички се прибират по палатките с мисълта за предстоящия триумф и се приготвят за сън. Станът притихва. Чуват се само стъпките на часовите, които извършват своите обходи и бдят над съня на войските. Пред входа на царската палатка, отделно от охраната, неподвижно стои караул от двама млади гвардейци с кръстосани копия. Вътре шатрата е осветена от свещите, които трябва да горят през цялата нощ. Малко след полунощ тишината е разкъсана от страшния вик на царя. Настъпва суматоха. Охраната нахлува в шатрата, висшите воеводи  веднага са събудени и един по един влизат при владетеля. Наредени покрай царското ложе, те безмълвно наблюдават предсмъртните мъки на своя велик повелител. Цар Калоян се превива от страшни болки, започва да стене и да вика. В адски болки, могъщият цар преживява до залез слънце, когато издъхва.
Смъртта на цар Калоян е обвита в мистичната мъгла от легенди и митове. Средновековните летописи ни предават различни версии. Първата от тях, съчинена от византийците, е свързана с чудодейната намеса на Св. Димитър, покровител на Солун. Посред нощ той влиза в царската шатра на бял кон и пронизва с копието си гърдите на страшния цар. В Житието на Св. Сава се говори за невидима рана, която се отворила в сърцето на Калоян. Монахът Ефрем от ХIV в.  споменава за смърт вследствие на плевритна криза. Най-разпространената версия, възприета доскоро и в нашата историография, е заговор на недоволната болярска аристокрация, начело на който стои царският племенник Борил и царицата куманка. Като оръдие на заговора и извършител на страшното престъпление се посочва висшия командир, куманинът Манастър.

Внезапната смърт на този, в разцвета на силите си, велик мъж, прекъсва буйният възход на българската държава, всепобеждаващия устрем на нейните армии. Покрусата сред войските е отчайваща. Този, който десет години ги бе водил по бойните полета към бранни подвизи, от победа към победа, с гигантска енергия, воля и дързост, в името на свободата и целостта на българския народ, вече го нямаше. Той бе умрял. И сякаш нещо бе умряло в сърцата на всички. Волята за борба, радостта от победата, дързостта за живот. Кой сега щеше да поеме великото дело? Кой щеше да ги води към бран и победа в защита на Родината?

Командирите бързо овладяват суматохата около смъртта на царя и подготвят връщането на армията в България. За продължаване на обсадата и дума не може да става. Преди отстъплението, верните бойци се погрижват за тялото на мъртвия си вожд, като го подготвят за дългия път към Търново. Вътрешностите са извадени и тялото е осолено, за да се запази до погребението в столицата.

Страшната армия започва своето тъжно отстъпление. Струпани по крепостните стени, ромеи и латинци мълчаливо наблюдават оттеглянето  на многохилядните полкове. Завръщането на армията представлява гигантска погребална процесия - "като имаха вяра в него и показваха последната си обич, понесоха мъртвия цар със себе си"14....

Това е краят на едно десетгодишно бляскаво царуване, при което се достига кулминацията на делото, започнато от Асен и Петър - освобождение на българския народ от продължилия 167 години византийски гнет и обединението на всички български земи. Цар Калоян постига много повече - изважда България от международната изолация чрез сключването на унията със Светия престол, а с грандиозните си победи над ромеи, унгарци и латинци, премахва всяка външна заплаха за България и я нарежда сред великите сили на Европейския континент. Ние тук няма да се впускаме в дълги анализи на неговото управление. Каквото е имало да се каже за великия цар, вече е казано в историографията. Нека читателят сам да си направи изводите и да усети обаянието, силата и величието на владетеля с ума и сърцето си.

За съжаление, за вътрешните дела в държавата, както и за личния живот на царя, знаем твърде малко, да не кажа почти нищо. И това е проблем, касаещ цялата ни средновековна история - липсата на домашни извори. За делата на нашите владетели черпим знания предимно от чужди източници - византийски, латински, арабски и др., които твърде често са тенденциозни. Хронистите отразяват външната политика на държавата, а за вътрешния живот не са знаели, но и да са знаели, това тях не ги интересува. При тези обстоятелства, на нас ни е много трудно да сглобим картината на обществените и стопански отношения в средновековна България, да обрисуваме живота на обикновения народ, аристокрацията, духовенството...Да, знаем за чутовните битки и славните победи, за успехите на дипломацията ни, но как е пулсирал живота в самата България - ние знаем твърде малко.

За личния живот на цар Калоян черпим от оскъдните сведения, които ни дават изворите. Той е женен за куманка и има две деца - дъщеря, която по-късно става съпруга на латинския император Анри (често е назовавана Мария в литературата, но няма сериозни изворови доказателства за името й) и син Витлеем, когото царят подготвя за духовна кариера. Името му се споменава в кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III.

 Източник http://istorianasveta.eu

 още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/



Бележки:

1Никита Хониат, История, т. 2, О событиях по взятии Константинополя,
2
Пак там
3Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, ...стр. 130
4Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян (1205 г.), ЛИБИ, т. 3, стр. 363 - 364
5Писмо на папа Инокентий III до цар Калоян (1206 г.), пак там, стр. 370-371
6Писмо на папа Инокентий III до император Анри, пак там, стр. 368 – 369
7Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, стр. 131
8Делата на папа Инокентий III, CVIII, ЛИБИ, т.3, стр. 378
9Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, стр. 144
10
Йоан Ставракий, Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър
11
Пак там
12
Пак там
13
Пак там
14Из Житието на Св. Сава от Теодосий, Васил Златарски, История на Българската държава през средните векове, т. 3, стр. 258

Извори:

ГИБИ, т. 10, С, 1980, Издателство на БАН
Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, превод и бележки Иван Божилов, С, 2000, Ак. Издателство проф. Марин Дринов
ЛИБИ, т. 3, С, 1965, Издателство на БАН
Никита Хониат, История, т. 2, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова

Литература:

Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 2 и 3, С, 1994, Академично издателство Марин Дринов
Георги Бакалов, Средновековният български владетел, Титулатура и инсигнии, С., 1995
Иван Божилов, Фамилията на Асеневци, генеалогия и просопография, С, 1985, Издателство на БАН
История на българите, т. I, От древността до края на XVI в., С, 2003, ИК Труд
История на българите, т. V, Военна история на българите от древността до наши дни, С, 2007, ИК Труд
Йордан Андреев, Българските ханове и царе VII-XIV в., С, 1988, ДИ "Д-р Петър Берон"
Николай Овчаров, Победите на цар Калоян, С, 2005, Тангра ТанНакРа ИК
Петър Мутафчиев, История на българския народ, С, 1992, Издателство на БАН



Гласувай:
3
0



1. germantiger - ...
28.10.2015 16:22
Отново някои впечатляващи изхвърляния и премълчавания - типично български (не се обиждай, това наистина е типично за МНОГО българи, макар не за всички):

за Кръстоносците на Балканите могат да се напишат книги или поредица постинги, вкл. с ПОБЕДИТЕ ИМ, вкл. СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ...

Що иде реч до думите, че Калоян не им е оставаил "искрица" надежда... При една липса на българска по вода, при един мегаполис като Константинопол, който десетки бгцаре и династии не успяват никога да превземат, а кръстоносците го постингат за половин ден или два с бойните действия сртещу него, с един постоянен макар и ограничен поток контингенти вливаши се в "латинската" империя...

Независимо от всичко написнао от мен - ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ, КУМАНИТЕ И КАЛОЯН СРЕЩУ "КРЪСТОНОСЦИТЕ" СА ЧУТОВНИ, ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ И ДЕЙСТВИТЕЛНО ПОКАЗВАТ ВЕЛИЧИЕТО НА КАЛОЯН!
цитирай
2. didanov - Независимо от всичко написано от ...
28.10.2015 17:08
Независимо от всичко написано от теб - ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ, КУМАНИТЕ И КАЛОЯН СРЕЩУ "КРЪСТОНОСЦИТЕ" СА ЧУТОВНИ, ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ И ДЕЙСТВИТЕЛНО ПОКАЗВАТ ВЕЛИЧИЕТО НА КАЛОЯН! За мен това е важно да припомня на някои българи, че български държавник не означава само гъзоблизец на някоя велика сила, а е имало времена когато бълг. Царе са всявали респект дори страх на всички имали вземане даване с тях (а не само насмешки и презрение)
цитирай
3. germantiger - ...
28.10.2015 17:33
Ако беше германец подобно нещо трябваше да припомниш на германците, но на българите няма нужда, зщаото ТЕ/ВИЕ САМО ТОВА ПОМНИТЕ и масата само това повтарят в постинги и винаги в разговори когато иде реч з аистория.

По-скоро това, което правиш е нужно и силно, зщаото е... силата заслужава този изказ и такива постинги и няма нужда дори от друга обосновка.

След като нещо е истина, след като е било и след като то е постижение, няма проблем да се говори и пише за него пак и пак, поне според мен.

Гъзоблизци стават българските управленци след 1944г. към руснаците и след 1989г. първо към Уопшингтън, после към Московата и последно към Брюксел, аз така ги виждам бешщата, може и да греша.
цитирай
4. didanov - убеден съм, че сред българите под 30 години
28.10.2015 19:42
вече ще е трудно да говориш за такива неща, защото не само образованието е на много ниско ниво, но и защото умишлено се работи срещу народната памет във всяко отношение. Давам ти за пример термина турско присъствие. Сам разбираш за какво става дума.
умишлено не уточних коя Велика сила, защото наистина са много. Гъзоблизци в политиката и държавата винаги е имало, има и ще има - по скоро върпосът е да не се приемат за нещо константно, типично и самоопределящо.
цитирай
5. germantiger - ...
28.10.2015 21:09
Моя пример или сравнение с "германия" е по-силенб, защото с право срещу лафа за присъствието в БГ винаги се надига правилен вой, но в "германия" никога няма вой когато се гаврят с нейната история и памет. Нещо повече - в БГ е пълно с млади българи, които знаят и тачат историята или дори да не знаят рядко ще се изтропат с нещо антибългарско ако са българчета, докато германските млади лайна са масово дистанцирани от почти всичко исторически. Впрочем излишно е да правя сравнения, но не съм съгласен с често изтъквания от вас аргумент, че нещо е забравено или нещо е обърнато - това е източния маниер да желаете винаги да сте жертви и така по-справедливо да говорите вашите истини, дори когато не сте жертви, а друг е жертва, вие не се съобразявате с това, но това е народопсихология, манталитет и клише възпитавано в маса поколения. Нищо против, но понякога е прекалено.

Отново повтарям - няма никакъв проблем да се пише за българска сила, но обезателния мотив, че за нея се забравяло е лъжа или глупост.

Но да оставя този "дребен детайл", той не е предмет на постингите ти и аз подхванах някаква друга тема.

...

Остава чуденето защо постингите ти за Калоян не са широко коментирани, разбира се, ти не държиш на това и то не е обезателно изискване, но прави впечатление. Постингите го заслужават, публиката явно не ги заслужава особено.
цитирай
6. didanov - забравата е доста опасно оръжие
29.10.2015 00:32
което подплатено с умелата пропаганда може да унищожи цели народи. Може да си прав за младите германци, но за ставащото поголовно в България промиване на мозъци и изкривяване на изсторическата памет си е доста актуално.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322816
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5790
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?