Начо Христосков

За разлика от другите места в държавата, кражби в това село се случваха рядко. Ала един месец преди Великден овчарите в него направо пощуряха. Буквално всяка нощ от кошарата им изчезваше по едно агне. Броят на откраднатите животинки вече надминаваше петдесет. Явно крадецът ги криеше някъде и изчакваше да дойде Великден, за да ги продаде в града за курбан. Сигурно бизнесът с крадено го влечеше неудържимо, защото набезите му върху кошарите не спираха.

Въпреки бдителността си, овчарите не можеха да го уловят. Те се вбесяваха и ужасяваха не толкова от загубата на агнетата, колкото от наглостта и жестокостта на крадеца. Овца не беше пипнал - беше преценил, че теглото й ще го затрудни да се измъкне бързо. Ала всеки здрав и прав млад мъж можеше дори да тича с преметнато отзад на врата десетина килограмово агне...

Всяка сутрин овчарите оставаха потресени, щом намереха поредния отрязан агнешки език... Повече от сигурно бе, че преди да награби агнето, крадецът предварително мълниеносно отрязваше езика му, за да не може то с блеенето си да го издаде...

Овчарите бяха корави мъже, ала сърцата им се късаха от жал, когато събираха от тревата отрязаните агнешки езици... До един бяха решили: заловят ли крадеца, няма да се обаждат на никаква полиция. Просто ще го претрепят с тоягите си на място, така както се трепе бясно куче.

Великден дойде, но те не успяха да заловят жестокия крадец. Кой е бил той, се разбра чак след три години. В съседното село от устите на две вече тригодишни момиченца-близначки излизаше само безпомощно и тъжно мучене. Оказа се, че са били глухонеми още при раждането си. Очите на двете нещастни деца виждаха обезумялото от болка и страдание лице на баща си и протегнатите му към небето ръце. Обаче не можеха да чуят воплите му: "Господи, аз режех езиците на агнетата! Господи, аз крадях и режех езиците на агнетата!". Още по-малко пък немите деца можеха да произнесат някаква утешителна дума...