Желязко Тенчев

Кавалерът на орден "За храброст" полковник о. з. Петър Манолев разказва за своя живот и за битките по време на войната в небето над България

Петър Манолев е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой (Манастир), Драмско ­ Беломорска Тракия. След гимназията, през 1936 г., постъпва във Военното училище като юнкер. На следващата година е сред 22-мата, одобрени да учат за военни летци. През 1938-1939 г. завършва последователно два курса за летци изтребители в Полша. В родината подпоручикът е изпратен да довърши своята подготовка в Изтребителната школа на Шести въздушен полк, където през лятото на 1940 г. Петър Манолев вече е инструктор. Пилотите, обучени от Манолев, са 29. Назначен е за командир на 682-о бойно изтребително ято от 3/6 орляк, базиран на аеродрума Божурище. Заедно със своите другари до началото на септември 1944 г. той изпълнява 18 бойни задачи и участва в 8 въздушни схватки с американската авиация. Паметен за него остава 17 август 1944 г., тогава сваля четиримоторна "крепост". До 1949 г., когато каца на земята за последен път, полковникът летец Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета. С тях има 2505 полета и 1463 часа във въздуха. А в началото на 50-те години, като началник-щаб на изтребителния полк в Доброславци този отлично подготвен и уважаван боен пилот е изпратен предсрочно в запаса, заедно с много от „царските" офицери.

На днешния ден пилотът полковник о.з. Петър Манолев навършва 94 години. Този благ, сърдечен човек често може да бъде забелязан да се разхожда заедно с дъщеря си Мария по столичната улица „Бачо Киро", където живее. Той с охота разказва подробности за един отминал период от историята на България, изпълнен с много героизъм и за съжаление немного познат за мнозина от нас.

Горещото лято на 1944 г. Денят е 17 август. Дадена е заповед

3-и орляк на Шести изтребителен полк да бъде вдигнат по тревога и да пресрещне американските четиримоторни "летящи крепости" Boeing B-17G, навлезли във въздушното ни пространство и идващи от Румъния. Пилотите ни откриват бързо бомбардировъчната група, която се движи към София. За да се повиши ефективността на стрелбата на бордните стрелци, "боингите" сгъстяват строя. Намерението им е да се отбраняват яростно, без да променят курса. Очертава се яростна схватка.

В боя участва и пилотът поручик Петър Манолев. Ето какво разказва той 65 години след случилото се: Беше 17 август. Летях на великолепния германски изтребител Mes-serschmitt Bf 109G-6 "Стрела". Аз водех моето 682-о изтребително ято. Излетяхме по тревога от Божурище, първия път към 12 часа, вдигнахме се на 7000 м, но не открихме никакъв противник. От земята ни се обадиха, че в крайния северозападен ъгъл на България "крепостите" са облизали нашата територия и са заминали за Румъния. Обикновено отиваха да бомбардират Плоещ. Връщаме се, кацаме, зареждаме самолетите и влизаме в кабините в готовност всеки момент да излетим. При второто ни излитане, на около 6000 м, срещнахме бомбардировачите, но без изтребители, които да ги прикриват. Моят бомбардировач, срещу когото се насочих, бе на 700-800 метра под мен. Сега спокойно си приказваме, но тогава бе ужасно - горещо, отвсякъде стрелят. Обикновено всички бомбардировачи се подреждат в стъпаловиден строй и с всичките си оръжия стрелят по нас. Най-често ние, изтребителите, си избираме бомбардировач, атакуваме го, като слизаме под него, и под ъгъл

20-300, се мерим по моторите или пък по пилотската кабина. Аз открих огън с 20-милиметровото оръдие отпред и с двете голямокалибрени картечници (те са 12,7 мм) по моторите и местих огъня, докато стигнах до пилота. Всичко попадна в целта и запален, моторът започна да гори. Преместих огъня и по съседния мотор. Цялата "крепост" пламна. През това време бомбардиравачите отстрани ме улучиха. Взриви се бордното табло, пръсна се и бронестъклото на фанара (остъклението на пилотската кабина). Удариха ме челно и шрапнелите ме пронизаха на няколко места ­ в крака, ръката и в главата. Бях облян в кръв и притиснат от нахлулия въздушен поток, но успях да се насоча към най-близкото летище. Кацнах "по корем", защото устройството за спускане на колесника също бе повредено. После се оказа, че снарядът е минал през кожуха на двигателя и се е взривил зад бордното табло. Но самият аз бях улучен лошо. Та чак сега, на толкова годишна възраст, чувствам още болки в крака. Защото в него останаха много парчета, които хирурзите не можаха да извадят. Тогава нямаха упойка и започнаха да режат на живо, аз стиснах зъби, не извиках нищо. След операцията лекарят каза: "Ей, корав българин, бе!"

А всичко започна като на шега. Явих се на конкурс за юнкери във военното училище през есента на 1937 г. и бях приет в 58-и випуск. Първата година бяхме обикновени юнкери, докато на втората стана разпределение по родове войски - пехота, артилерия, авиация, инженерни войски. Изрично се искаше разрешение от страна на родителите. Аз, право да ви кажа, излъгах ръководството на комисията, че имам разрешение от баща ми. След това се извиних на татко - викам му - така и така, направих една голяма лъжа, но имам голямо желание да стана пилот. Ех, каза баща ми, простено да ти е. И така започна обучението ми за летец. Авиационната подготовка като юнкери карахме във военното училище, а всеки четвъртък отивахме в Божурище на специалната подготовка - авиационни мотори, парашутна подготовка, оръжезнание, практиката на различните авиации и т.н. Това беше през 1937 г. Следващата година нашето командване реши на всяка цена да пристъпи към подготовка на летци изтребители и създаването на различни видове авиация. Аз се паднах с 15 души мои съвипускници за обучение в Полша. Там изкарахме 3 месеца подготовка за първоначален пилотаж. Втората година, вече като подпоручик, ме изпратиха на специализация пак в Полша, но вече с оглед да ни подготвят ка-

то летци, напълно готови за военни действия. Тогава започна обучение на по-сложни машини, на които се обучавахме и като специалисти по фигури, по групови полети, по атакуване на земна цел, на въздушна цел и т.н. Подготвиха ни много добре. Най-важното бе, че ние не посрамихме България. Нито едно самолетно произшествие не допуснахме, нито първия, нито втория път.

Но тогава се отвори Втората световна война. Мен ме свари във Варшава и с голям зор се докопахме до железопътната линия, защото беше пълен хаос в движението на влаковете. Прибрахме се у нас. Аз трябваше на всяка цена да завърша инструкторските курсове във Враждебна. те бяха 4 месеца и след като ги завърших, отдадоха ни заповеди, че имаме право да станем инструктори за първоначално обучение. Между нас, единствено от моя випуск, мен ме определиха за инструктор в Изтребителната школа за висш пилотаж на летище Карлово. Това беше голяма чест и трябваше да бъда на ниво. Ето така подготвих 29 души като изтребители. И когато положението в хода на войната стана много трудно поради загубата на много наши бойни летци изтребители, ние доброволно, всички инструктори от школата, пожелахме пред командването да бъдем откомандировани в бойните ята. Отидохме в Божурище. Там по заповед на командването аз бях определен за командир на едно от изтребителните ята. и започнаха въздушните боеве. Трябваше да не се посрамя, тъй като мои ученици вече бяха разпределени там. Всичките ми самолети до 9 септември бяха немски. Но любим ми остана Me 109 G-6. Той не ме предаде никога. нашият "Месершмит" беше с много добри качества за боен изтребител. Но въпреки това голям зор беше тогава - най-силната на планетата авиация се стовари срещу нас.

А ние бяхме само 81 летци изтребители...

Има предположения, че, че свалената от поручик Петър Манолев „летяща крепост" с борден № 97544 е паднала в района на с. Царевец, Врачанско. По рапорти до командването на 15 американска Въздушна армия на 17 април 1944 г. съюзниците губят 24 тежки бомбардировача.

Източник: http://www.bg-history.info