Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2015 23:20 - 20-ти октомври в българската история„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава"
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1151 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 20.10.2015 23:59


  Преди 49 години на 20 Октомври 1966 година Умира Димитър Талев – български писател, белетрист. Роден е на 1 септември 1898 г. в Прилеп. Учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Битоля, Скопие, Стара Загора. Следва медицина в Загреб и Виена (1920-1921 г.). Завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски” (1925 г.); негови преподаватели са Ив. Шишманов, Й. Иванов, Б. Пенев, В. Арнаудов, Л. Милетич, Ст. Младенов. Работи като коректор във в-к “Македония” (1927 г.), от 1929 г. е в редколегията, а от 1930 г. до 1934 г. е главен редактор и директор на вестника. От 1938 г. до 9 септември 1944 г. е в редакцията на в-к “Зора”. След 1944 г. е репресиран, изключен от СБП и лишен от правото да участва в обществения и литературен живот на страната. Печата за пръв път през 1917 г. във в-к “Родина” – разказа “Очакване”, а първата си книга издава през 1925 г. Мястото му в българската литературна история се определя от неговия огромен принос на романист през 50-те и 60-те години. Творбите на Талев са преведени на над 18 езика, а по някои от произведенията му се осъществяват успешни сценични реализации (“Железният светилник”, “Преспанските камбани”). Съчинения: “Сълзите на мама” (1925 г.), “Усилни години” (ч. I), “В дрезгавината на утрото” (1928 г., ч. II), “Подем” (1929 г., ч. III), “Илинден” (1930 г.), “Под мрачно небе” (драма, 1932 г.), “Златният ключ” (1935 г.), “Великият цар” (1937 г.), “Старата къща” (1938 г.), “На завой” (1940 г.), “Гоце Делчев” (1942 г.), “Град Прилеп. Борби за род и свобода” (1943 г.), “Завръщане” (1844 г.), “Железният светилник” (1952 г.), “Илинден” (1953 г.), “Преспанските камбани” (1954 г.), “Самуил” (1958-1960 г.), “Братята от Струга” (1962 г.), “Хилендарският монах” (1962 г.), “Гласовете ви чувам” (1966 г.).

Да си припомним някои от най-запомнящите се цитати на Талев. 

„Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!”

***

 

„Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.”

***

„Човек не бива и не може да живее само за себе си.”

***

„Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.” 

***

„Който еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.” 

*** 

„Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост,тя е като водата за огъня.” 

*** 

„Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли - редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?” 

*** 

„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.” 

***

„Народът в тъмна тъмнина. Ама ние сме в чужда държава... Това знайме ние за робство и тегло. Сега, виж ти... Свой насилва своя, мъчи го, ограбва го.”

***

„Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.”

***

„Да се научим най-напред да милейме един за друг, да се жалим, та да се хванем сички ръка за ръка...”

***

„Никога не ги карай да те обичат, дете мое... Настоявай да те оставят и знай че този, който устои и остане, те обича истински...”

***

„Такова е човешкото сърце - пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.”

***

„Нашата нищета и всички наши грижи ние сами ще си ги знаем и ще ги понасяме.”

***„Трудно е да се разделя човек с това, което до днес, до тоя час е било негов живот. Нещо се къса, нещо се разкъсва в човека...”


    Преди 103 години на 20 Октомври 1912 година Войските на Първа и Трета армия постигат победа в Люлебургаз-Бунархисарската операция.
След петдневни кръвопролитни боеве войските на Първа и Трета армия нанасят тежко поражение на турската армия на линията Люлебургаз - Бунархисар. Особено се проявяват частите на 4-а пехотна дивизия с командир генерал-майор Климент Бояджиев. Тя извършва решителния пробив в противниковата отбрана при с. Карагач и с. Чонгора. Този пробив и засилващият се натиск по фланговете създават условия за обкръжителни действия. За да не допусне това, турското командване заповядва на войските си през нощта на 20 октомври да се изтеглят на Чаталджанската позиция. Главното командване и командващите 1-ва и 3-а армия повтарят грешката от Лозенград - не преследват изтеглящите се турски войски. В боевете отново се проявява храбростта на българския войн.



....
Като командуващ съединените армии на 18 октомври в 2,30 ч. след полунощ генерал Димитриев нареди на генерал Кутинчев да атакува в 6 ч. най-енергично левия вражески фланг в направление Люлебургаз — Сатъкьой — височините западно от Чонгора. Сравнително свежата 1-ва армия трябваше да изиграе „ролята на тежък чук”, за да се притиснат източните армии към Странджа, а на 3-а армия се възлагаше с решителни действия да не им позволи усилването на крайния ляв фланг, което щеше да облекчи обхвата с 1-ва армия. На конната дивизия се поверяваше отговорната задача да разруши железопътната линия и пресече пътя Люлебургаз — Чорлу, действувайки на фланга и в тила на противника: „Действувайте най-енергично, защото днес се решава не само съдбата на цялата война, но и на България” [230]. Пристигналата с обикновеното закъснение директива № 9 този път потвърди стратегическия замисъл на командуващия: окончателно отхвърляне на дясното неприятелско крило към Странджа и преследване с конната дивизия, но с допълнителното условие — „със завършването на боя завземете неприятелската позиция, без да се увличате в далечно преследване” [231].

Най-сетне двамата командуващи можаха да се срещнат лично на наблюдателния пункт при с. Айвали. Утринната мъгла пречеше да се извърши артилерийска подготовка, поради което 1-ва софийска дивизия настъпи едва в 11 ч., но към 13 ч. зае първата линия вражески окопи, а в 15 ч. овладя позицията и в дълбочина, преследвайки противника чак до хребета между реките Юрук и Чамурли. 10-а сборна дивизия завзе Бедеркьой и прогони неприятеля до р. Санар. Генерал Кутинчев докладва в щаба на действуващата армия, че противникът е отхвърлен от цялата линия пред 1-ва армия и преследван отстъпва в безредие в югоизточна посока [232]. 1-ва източна армия първа не издържа мощния напън на българските войски.

6-а бдинска дивизия настъпи и завзе околността на Сатъкьой, обект и на 1-ва армия. И тук неприятелят отстъпи в пълен безпорядък, обаче не бе преследван поради изоставането на батареите. Лявата колона на 4-а преславска дивизия удари във фланг 3-и корпус, който вече заплашваше 5-а дунавска дивизия с обхват, и заедно с нейната 1-ва бригада преследва бягащия враг до с. Тузакли. Дясната колона на преславци достигна пред Чонгора. 2-ра и 3-а дунавска бригада отбиха упоритите атаки на р. Пурали. Генерал Димитриев лично вдигна 43-и полк в атака срещу с. Караагач, като се обърна бащински към войниците: „С мене, приятели!” Конната дивизия се спусна в долината на р. Еркене, развали железопътната линия, но не се хвърли в сечащо преследване [233]. Напротив, генерал Назлъмов поиска тридневна почивка за коне и хора.

Въпреки повторната молба на генерал Димитриев не му бяха предоставени самолети за въздушно разузнаване, за да установи истинския размер на вражеското поражение. В 14 ч. той донесе на царя: „След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар — Люлебургаз е пред стъпите на Ваше Величество... Армията ще преследва противника по стъпките и тази вечер ще достигне линията на Соуджакдере.” Двамата командуващи се съгласиха въпреки умората на войските да преследват енергично противника, без да му позволят „нито минутка свободно време да се устрои”. Но от генерал Фичев се получи обратно нареждане: „Преустановете настъплението и се утвърдете на линията Соуджак — Чонгора — Люлебургаз, за да се приведат в ред армиите и да се приготвят за следующите операции.” Ускорено се изпращаха подкрепления. Особено внимание се обръщаше на посоките Мидия и Родосто [234]. Ненавреме проявената предпазливост от щаба на действуващата армия провали възможността неприятелят да бъде притиснат към Странджа, а въображаемите десантни войски не бяха стоварени. Изпусна се моментът за обхващане с 1-ва армия.

Изпълнявайки директивата на Главното командуване да не се преследва отстъпващият противник, генерал Димитриев издаде на 19 октомври в 9,15 ч. заповед № 1 по съединените армии, според която само на 5-а дунавска дивизия се възлагаше да завземе височините между реките Соуджак и Андар, а другите дивизии трябваше да се укрепят на заетите позиции. Понеже генерал Назлъмов повторно настоя за почивка, такава бе дадена на едната му бригада, защото на другата се повериха разузнавателни задачи. Никакво преследване [235]. 1-ва армия се спря на линията Бедеркьой — Сатъкьой, за да се устрои и попълни запасите си. Изпратените напред рекогносцировъчни отряди никъде не видяха противник [236]. 1-ва източна армия се надпреварваше със себе си, макар да не усещаше в тила си топлия дъх от ноздрите на българските конни полкове.

Пред очите на бдинци, достигнали с. Ахмедбей, врагът бягаше от Виза за Сарай, но заповедта гласеше оставане на място. 4-а преславска дивизия още изпълняваше вчерашната заповед, та си позволи да атакува противника при с. Чонгора и околните височини, за които се поведе ожесточен бой. Лявата колона завзе отново командната Безименна височина, като парализира вражеския удар против 5-а дунавска дивизия, заплашвайки с попадане в „чувала” целия 17-и корпус и част от 18-и корпус. Вечерта преславци овладяха гребена между реките Караагач и Соуджак. Така окончателно се провали стремежът на Махмуд Мухтар паша да пробие оределите редици на дунавци към Бунархисар — Лозенград. През целия ден техните 1-ва и 2-ра бригада се биха по десния бряг на р. Караагач, южно от пътя Бунархисар — Виза. 3-а бригада отстояваше позицията си северно от споменатия път. Снети от обсадния обръч на Одринската крепост, подкрепленията от 1-ва бригада на 3-а балканска дивизия въпреки умората и глада веднага с пристигането си се хвърлиха „на нож”, овладяха с. Пурали и внесоха прелом и на лявото крило [237]. Тази бригада генерал Димитриев искаше да запази за преследването, което така и не се осъществи.

За 20 октомври Главното командуване разпореди да се вземат всички мерки за усилване на лявото крило с двете бригади на Балканската дивизия, като бъде напълно осигурено от възможен обход и обхват. Генерал Димитриев този път не отрече, че главните сили на противника вероятно се съсредоточават около Виза, поради което поиска 3-а балканска дивизия да се включи в състава на 3-а армия, а 6-а бдинска да влезе в 1-ва армия. Предложението се прие [238]. „Опарването” с левия фланг даде неблагоприятната последица да се очаква и занапред изненада от тази посока.

През деня 4-а преславска дивизия има слаби сблъсквания с ариергардни вражески части около с. Чонгора. 5-а дунавска дивизия настъпи до р. Андар, където бе спряна, защото продължаването на боя не влизаше в намеренията на командуващия, а „на армията предстояха сериозни действия” [239]. Противникът и тук побягна „през глава”.

Двамата командуващи прецениха, че армиите са изтощени от шестдневните боеве за извоюване на „главната победа”, но все пак можеха да напрегнат последните си усилия. В 15,30 ч. те доложиха в Главната квартира: „В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем (турците — б. а.) към Странджа и отхвърлим от Чорлу.” Но Главното командуване не си даваше точна сметка за размера на изтръгнатата победа и не се реши да преследва стратегически. Източните армии бяха разбити, загубили 25—30 000 убити и ранени, 2800 пленници, 42 оръдия, множество стрелково оръжие и бойни припаси. Българските армии поляха дървото на победата с кръвта на 20 162 убити и ранени [240]. Фронталното щурмуване на естествено силната и упорито отбранявана позиция взе много жертви. Пробивът бе извършен в центъра, а задържането на лявото крило осигури победата.

Обединеното командуване на съединените армии бе погрешно отменено, тъй като двете отделни армии действуваха на един фронт. Разбира се, царят изказа благодарност „от сърце”“ на генерал Димитриев за неговите „чувства на примерна преданост” и постигнатите славни успехи [241]. 1-ва армия отново влезе в непосредствено подчинение на Главното командуване. На генерал Димитриев естествено му стана „много мъчно” за бързото отменяване на пълномощията му, обаче никой не знаеше главната причина [242]. Съперничеството между двамата командуващи, колкото и да вредеше на общото дело, толкова и се използуваше от Фердинанд и неговото близко обкръжение. То пречеше на желаната самостоятелност, намираща място в дългосрочни директиви. Най-вече бе необходимо преследване, за да не се спре и укрепи врагът на Чаталджанската позиция.

Председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон писа с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения български народ. Той се постара да обясни на английските читатели как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци — „По пет на нож!”. И въпреки шрапнелите и куршумите дум-дум българите настъпвали смело към толкоз необходимата им победа, тласкани напред от дълбокото осъзнаване на справедливото дело: „Ние се бием за свободата на своите братя!” .
http://www.promacedonia.org
   
Преди 177 години на 20 Октомври 1838 година Роден е Марин Стоянов Дринов – български историк, филолог, фолклорист, етнограф. Действащ член е на Българско книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Завършва класното училище в Панагюрище. От 1858 г. е в Киев и посещава философския клас на Семинарията. Следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1861-1865 г.). Работи като учител в семейството на княз Голицин и има възможност да пътува с научна цел в Австро-Унгария, Франция, Италия, Швейцария. Един от основателите е на Българското книжовно дружество в Браила (1869 г.) и негов председател. Защитава магистърска дисертация в Московския университет (1872 г.); назначен е за доцент по славянознание в Харковския университет. Защитава докторска дисертация през 1876 г. и става професор. Вицегубернатор е на София през Руско-турската война (1877-1878 г.) и министър на Отдела на народното просвещение в привременното правителство (1878-1879 г.). До края на живота си е професор в Харковския университет. Основните му научни интереси са в областта на историята, трудовете му получават високи оценки сред славянските учени. Големи са заслугите му за българската филология и организационно-научната и просветна дейност. Умира на 28 февруари 1906 г. в Харков.


София става столица благодарение на Марин Дринов

На 22 март 1879г. Учредителното събрание в Търново трябва да определи коя да бъде столицата на България. Като хора, гостоприемни домакини (продавали кафето на депутатите на двойна цена тъй като „били гости, а не мющерии, тоест постоянни клиенти), търновчани много се надявали това да бъде техния град. Но така и не станало – и те хвърлили вината за това на  дядо Петко Славейков, защото бил стар, уморен и обичал да си подрямва в Парламента. Славейков преди да се унесе , поръчал на депутата до него да го събуди по време на гласуването, та да даде гласа си за Търново. Минал вотът за староплестолницата, дошъл ред на София и съседът му сръгал дядо Славейков да вдигне ръка, а той полусънен и объркан не попитал за кой град гласува като си мислел,че е за Търново. Преброили гласовете и се оказало, че само с 1 глас, дядо Славейковия, София станала столица. Всичко това шеговито, звучи много убедително, но не отговаря на истината.


image

Професорът от Харковския университет току-що се е оженил за дворянката Маргарита Ивановна през юни 1877г, но когато започва Руско-турската война напуска брачното ложе и заминава с руските войски. Като човек, възпитаник на Московския университет и професор, той се познава още от Русия с началника на временното руско управление в България княз Владимир Черкаски и с Пьотр Алабин. Княз Черкаски е работил в Полша и там е оземлявал тамошните селяни през 1864-1866г., Пьотр Алабин пъке човекът, който създава и финансира изработването на Самарското знаме, а след това става губернатор на София.

Двамата убеждават Дринов да организира новата държавна власт и да отговаря за просветата в освободените български градове и села. След освобождаването на Пловдив, в града е преместено цялото руско управление , оставяйки в Търново само част от цивилния щаб. Съображенията им са, че градът е в центъра на България, има железопътна лния и оттам – връзка с цялата страна, а и е дорбе развит – има обществени сгради и може да поеме създаващата се българска администрация. Пловдив обаче е столица само няколко месеца, защото Берлинския договор определя Източна Румелия като васална на турския султан и руснаците напускат града. По това време, те са убедени, че столица трябва да бъде Търново – тъй като е далече от Турция и Сърбия, която пък е с териториални претенции към България.

След Освобождението  Марин Дринов не остава в Търново или Пловдив, а приема предложението на Алабин да стане негов заместник в София, като се захваща веднага с административната власт на целия югозападен регион, тогава до Кюстендил, където минавала границата.

По това време общината на София брои 11 694 жители (Търново имало 12 500), от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци, 757 цигани. Имала е всичко на всичко две училища, 7 църкви, 30 джамии и текета, но и 7 хана, 120 дюкяна, 62 механи, 19 фурни и 3306 къщи. Павираните улици били мечта, къщите в голямата си част – кирпичени и едноетажни, строени без никакъв ред и план, а банята само една – в центъра на Банския площад. Търговията се е правила в петъчен ден на 6 пазара, чиито имена показват какво се е продавало или кой я е извършвал – Солни, Говежди, Житни, Конски, Меден и Женски, който е бил при джамията до банята.

По време на Учредителното събрание през 1879г. наследилият княз Черкакски княз Дондуков-Корсаков все още имал идея да прави Търново столица. Марин Дринов обаче го разубедил. Той имал поддръжката и на Драган Цанков, Марко Балабанов, Петко Каравелов, д-р Димитър Моллов, Григор Начович и др. Първите двама са в делегацията изпратена от българския народ да търси подкрепа от Великите сили веднага след Априлското въстание и и обръщат погледа на Европа към България.  Каравелов и Моллов са руски възпитаници. Начович пък е учил икономика и въртял банка във Виена. Думата им се чува и руснаците се отказват от идеята си за Търново. В залата на събранието е предложено единствено София, като депутатите гласуват „за“ и „против“. Руският комисар Дондуков-Корсаков формулира  отказа от Тъново така „България ще има две столици : Търново – историческа и София – правителствена.“

Най-разочаровани са търновчани и плвдивчани. В Търново като анархизъм и до днес е останало определението на София „голямото село“, пловдивчани пък смятат, че най-хубавоо й нещо е...указателната  табела за Пловдив. Истината  обаче е , че само за 10 години след избирането на София за столица и Търново и Пловдив намаляват наполовина – жителите им, голяма част от които са участници в политическото и културното развитие на страната по това време се озовават в София. Пък и нали още тогава са усетили сладостта да са столичани.


    Преди 999 години на 20 Октомври 1016 година Цар Иван Владислав нарежда да бъде изсечен надпис (т. нар. Битолски надпис), който гласи: “През година 6523 (1015-1016 г.) от сътворението на света, обнови се тази крепост, зидана и направена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище, за спасение и за живота на българите. Започната беше крепостта през месец октомври в 20-ти ден, а се завърши в месец… в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и Рипсимия, благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипоне (Ихтиман) гръцката войска на царя Василий, където бе взето злато…, а този в…, разбит биде от цар Василий в годината 6522 (1014 г.) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.”
Иван Владислав е цар в годините 1015-1018 г. Той е син на Арон (един от братята на цар Самуил). След избиването на Ароновото семейство от цар Самуил в 993 г. единствен Иван Владислав е спасен благодарение на застъпничеството на своя братовчед Гаврил Радомир. След като през 1014 г. Гаврил Радомир наследява престола, под влияние на Византия Иван Владислав влиза във враждебни отношения с него и по време на лов го убива. След като заема престола, първоначално има намерение да се подчини на византийския император Василий II, но се отказва и продължава борбата против византийските нашественици. Макар че те успяват да завладеят столицата Охрид, съпротивата против тях не е преустановена. През 1016 г. Василий II предприема нови настъпателни действия против незавладените крепости. За да отвлече вниманието му, в началото на 1018 г. Иван Владислав напада Драч (дн. гр. Дураси, Албания), но по време на обсадата е убит. След неговата смърт е преодоляна съпротивата и на последните български крепости и България е окончателно покорена от Византия.


.....Трите години, през които управлява България, са твърде напрегнати и несигурни. Поради непрекъснатия натиск на Византия след победата на Василий ІІ Българоубиец при Беласица част от българската аристокрация вече е настроена провизантийски и засвидетелствува покорност, за да запази имотите и привилегиите си. Веднага след идването си на власт Иван Владислав изпраща писмо до Василий ІІ, в което му обещава ”покорност и подчинение”. Но като се закрепва здраво на престола, българският цар става безкомпромисен защитник на българските територии.

Императорът замисля покушение срещу него, като възлага тази задача на пленения български кавхан Теодор. Но заговорът не сполучва, защото Иван Владислав  насочва ръката на убиеца към гърдите на кавхана.

Амбициран от несполуката, Василий ІІ презема Охрид с дворците на българските царе. През пролетта на 1016 г. василевсът обсажда без успех крепостта Перник, среща упоритата съпротива на защитниците и загубва много от войниците си.

По същото време Иван Владислав прави опит да привлече за съюзници печенегите отвъд Дунава. За тази цел той изпраща воеводата Кракра Пернишки да преговаря и да оглави похода. Управителят на Дръстър известява Василий ІІ за тези приготовления, византийците вземат мерки и осуетяват  минаването на  Дунава от печенегите.

След това Василий ІІ превзема крепостта Сетина в Македония. Иван Владислав побеждава един византийски отряд, но  императорът се явява на помощ и войната се води с променлив успех. През тези години вече само името на Българоубиеца всява страх в населението.

В началото 1018 г. Иван Владислав се насочва към Драч и го обсажда. Този важен град му бил обещан от императора още при заговора срещу Гаврил Радомир. Тук, пред стените на крепостта българският цар намира смъртта си. Има няколко версии за това – едни казват, че царят е убит от ръката на свой подчинен, т.е. става жертва на заговор. Други казват, че пада в героичен двубой със стратега на Драч Никита Пигонат, защото византийците нарушават рицарските правила. Докато двамата се сражават, ромейски войници се втурват и пробождат царя с ножовете си.

Така загива на бойното поле този последен български цар през февруари 1018 г. Мнозинството от аристокрацията се подчинява на Василий ІІ, който подписва грамоти на доброволно предалите се под византийска власт. http://istoria.bg



Източник:
http://www.bg-history.info/calendar/day:20/month:10#event1126



Гласувай:
2
0



1. syrmaepon - Напълно споделям това
25.10.2015 09:11
„Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”
цитирай
2. didanov - аз бих добавил
25.10.2015 10:35
когато запитали турчина как вървят нещата му той почнал : много добре, берекет версин, Аллах ни дари с богатсство"- започва да се хвали, не зависимо как е в действителност.
когато запитали българина как му вървят нещата, той почнал да хъмка, да мънка, недоволно да се оплаква - от страх да не би Господ да го чуе колко е добре и да му развали работите.
Българинът може да има страх от Бога, но няма вяра в него. НО това не е случайно, защото духовната роля на българския народ на Земята е да бъде "черния дроб" - тоест този който преработва токсините и вредните вещества и запазва живота на целия организъм. Затова условията в България са били винаги трудни и изискващи силна воля и издръжливост - не случайно душите, които искат да израстват еволюционно се прераждат в България, тоест живеят в българските условия.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351281
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?