2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 1601 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.09.2015 23:13
„Чия е Европа?”. Явлението е интересно и от неочаквана страна: тук под „Европа” трябва да разбираме Западноевропейската цивилизация, а спорът за нейната същност се води от представители на друга такава, т.е., той е поглед отстрани, макар участниците в него да не чувстват или показват това.
Едно от мненията се набива в очи: „Европа не е на Христос, а на разума”. Под това на пръв поглед наивно заглавие (сякаш Христос е противоположност на разума!) се крие продължение на един над тристагодишен спор – спорът на Просвещението. Авторът (Евгени Дайнов) поддържа тезата, че най-лошото за съвременна Европа (чети: Европейската цивилизация) е да си признае, че е християнска. Така той, иска или не, се нарежда сред онези, които не искат да има коледни елхи на обществени места и да се споменава Бог в конституцията на Европа, защото така може да се засегнат нечии нехристиянски чувства.
Триста години е немалък исторически срок и днес разполагаме с достатъчно емпирични данни, за да напишем изречението „чия е Европа” без въпросителна. Нека ги изложим.
Всяка цивилизация има в основата си някаква (в някои случаи не само една) религия. Или, за да избегнем въпроса религията ли е причина за тази цивилизация, или обратното, ще го изречем така: всяка цивилизация изповядва някаква религия и тази религия трябва да е адекватна на нуждите на съответната цивилизация. Този факт се установява чрез просто наблюдение. Ако погледнем живите днес цивилизации, ще го видим ясно. Религията на индийската цивилизация е индуизмът. При китайската нещата са по-сложни. Конфуцианството не е достатъчно ирационално, за да задоволи нуждата от религия и е оставило място и за даоизма. Дори и той не е бил достатъчен, и останалото празно духовно пространство е било заето от внесения отвън будизъм. В случая с ислямските цивилизации самото им название говори достатъчно – при тях определено може да се каже, че са родени от исляма.
Подобно е положението и при цивилизациите, които вече не съществуват. Великолепната антична цивилизация ползва езическия политеизъм на олимпийския пантеон – религия, създадена, за нуждите на едно племенно общество и съвсем недостатъчна за такава развита цивилизация. Като резултат тази цивилизация е в състояние на постоянно духовно недохранване без да може да го задоволи. И, когато се сблъсква с висша религия като християнството, тя бива погълната от нея. Даваме този пример, за да илюстрираме посочената по-горе нужда от адекватност.
А Европейската цивилизация пък е християнска. В това отношение й е провървяло – християнството е религия, подходяща за една високо развита цивилизация.
Тук може да се възрази, че не християнството е първопричината за нейния успех. Някои даже ще настояват, че то дори е препятствало в някои моменти развитието й.
Такъв спор е безсмислен. Не случайно го избегнахме по-горе. Цивилизацията не е химично съединение, при което чрез анализ можем да открием изходните съставки и условията, при които е протекла реакцията. Да, християнството не е достатъчното условие за постигане на резултата, наречен Европейска цивилизация. За да се уверим в това е достатъчно да се огледаме. В Източна Европа същото това християнство е дало съвсем друг плод – цивилизацията на Византия, наследници на която сме и ние самите. Нещо повече, вътре в самата Западна цивилизация християнството е дало два различни резултата – католическата Южна Европа и далеч по-успешната Северна Европа, която, за да постигне своя успех, е трябвало да реформира християнството на Южната. Но всичко това не променя факта, че тази религия не е инертна част от сплавта, наречена Европейска цивилизация, а напротив – нека само споменем какво казва по въпроса Макс Вебер.
Така стигаме до следващото възражение: обстоятелството, че всяка известна цивилизация има своя религия не доказва, че цивилизация без религия е невъзможна. Това е като случая с черния лебед: нали преди да бъде открита Австралия всички лебеди са били бели. Тук теорията е безсилна. Резултат може да ни донесе само опитът.
За щастие, такъв опит вече е поставян. През Просвещението. Лозунгът е бил същия – светът не е на Христос, а на разума. Мисля, следователно съществувам. А не: вярвам, следователно съществувам.
Просвещението извършва нещо много важно: отделя църквата от държавата. Секуларизацията предпазва не толкова държавата от религията, колкото църквата от изкушенията на светската власт, което е здравословно за самата вяра. Става нещо като разделение на властите: за църквата остава властта над душите, държавата получава властта над телата.
Живелите достатъчно дълго в условията на демокрация знаят, че разделението на властите не е достатъчно условие за правилното й функциониране. Необходимо е също така и тяхното взаимно уравновесяване, за да могат те да се неутрализират взаимно.
Нищо подобно не се случва по време на Просвещението. Религията е изтласкана от общественото съзнание в личното. Разумът взима цялата власт в ръцете си.
В началото всичко върви добре. Особено по отношение на религиозните конфликти. След подобни промени началата често изглеждат като Край на Историята – както през 1989 г. Осемнадесети век е времето, когато войните в Западна Европа са най-малко опустошителни. Времето на верските противопоставяния е отминало и войната е станала само спорт на кралете. А кралете добре знаят до къде могат да стигнат, за да не изгубят короните си и това, на което те се крепят.
Към края на века, обаче, европейското общество започва да се опомня. Даврандисва се, така да се каже. Осъзнава, че глави могат да се режат и в името на други идеологии, не само на християнската – например, в името на свободата, равенството и братството между човеците. Американската война за независимост и, особено, Френската революция гръмогласно оповестяват това.
Една от идеологиите, които като резултат вземат връх и се превръщат в религия, е национализмът. Национализмът прави странно впечателение с това, че няма собствен пророк. Това е така, защото в действителност няма един национализъм. Има множество национализми – поне толкова, колкото и нации, и всеки от тях има собствен пророк. Можем да ги познаем лесно - обикновено бюстовете им стоят на площада в центъра на града.
Но не бива да съдим строго национализма. Той е естествено човешко чувство за принадлежност към някаква общност и, като такъв, е част от човешката идентичност. В религия го превръща религиозния вакуум, създаден от Просвещението.
Видението на предстоящо всеобщо благоденствие, извикано от промишлената революция в Европа, ражда друг феномен. Един ловък манипулатор, Маркс, се сеща да задоволи очакванията, като преразкаже християнството на „езика на разума”. Бог отец е наречен „Историческа необходимост”, избрания от Бога народ е Пролетариатът, а идващото царство Божие – Светът на Неограничените Възможности (включително и в потреблението, както деликатно се намеква), който ще замести сегашния свят на необходимостта. И всичко това може да се постигне много лесно – трябва само да се отрежат нужния брой глави.
Не е ясно дали водените в името на тези религии войни са пропорционално по-мащабни от религиозните войни преди Просвещението, но, без съмнение, са също толкова жестоки.
Преди повече от шестдесет години тази гледка кара историка Тойнби да възкликне: „Колко дълго западните души ще могат да живеят без религия? И сега, когато неудобството на духовния вакуум ги изкушава да открехнат вратата за такива демони, като национализма, фашизма и комунизма, колко дълго ще издържи вярата им в търпимостта? Сега, когато са тръгнали да блудстват с други богове, дали търпимостта от 18 в. ще удържи против фанатизма на двадесети?”
Днес можем да дадем частичен отговор на въпросите му. Религиите-сурогати, родени от духовния вакуум, се оказват с малък срок на годност и се развалят бързо. Упадъкът на национализма в Европа започва веднага след Втората световна война, със създаването на Европейската икономическа общност. А ударът срещу Сърбия през 1999 г. бележи края на правото на суверенната държава да нарушава правата на човека дори на своя територия. Почти по същото време станахме свидетели и на идеологическия край на най-мащабната форма на комунизъм – болшевизма.
Но духовния вакуум остава. В старанието си да избегне появата на нови сурогатни религии, и същевременно да подложи някаква идеологическа основа под себе си, съвременния свят се държи за правата на човека. Човешките права са нещо много хубаво, но имат една особеност – не могат да служат за духовен фундамент. Ако можеха, Хелзинкския комитет щеше да е главната обществена институция. А Красимир Кънев – нещо като кардинал. Непрекъснатата нужда от изтъкване на тези права води до гротескни явления – като сакрализирането, едва ли не, на хомосексуалните отношения, или – в нашия случай – възвеличаването на неколцина второразредни карикатуристи, проявили много лошия вкус да се подиграват с ценностите на собствената си вяра.
Ако трябва да обобщим горното с малко думи, ще кажем: опитът има резултат. Резултатът показва, че човек не може да живее без религия. Ако бъде лишен от такава, той си създава (или се обръща към) други.
А сега на носителите на тази цивилизяция се предлага да продължат да демонтират християнството от нея. И то пред лицето на ислямистката заплаха. Това е нещо като призив за обезоръжаване. Както най-доброто средство срещу един танк е друг танк, срещу самолет – друг самолет, така най-доброто оръжие срещу агресивна религия като исляма е друга висша религия.
Но не тактическите съображения са важни в случая. Както видяхме, свободния свят успя да се справи с друга агресивна религия – болшевизма, без да прибягва до такова силно оръжие. (Макар папа Йоан Павел втори да изигра важна роля в последното действие.) Опасността е от стратегическо естество. Демонтажът на християнството би премахнал основен носещ елемент от конструкцията на тази цивилизация. Все едно да избиеш част от носещите стени на една сграда в земетръсен район. Както знаем, цивилизациите не могат да бъдат унищожени чрез външен натиск, но могат да се разпаднат в резултат на вътрешна слабост.
Точно това ни се предлага да подкрепим от носителите на споменатата теза. А ако Западната цивилизация започне да боледува, нашата бедна и слабосилна Православна цивилизацийка направо ще умре.
Най-странното пък е, че този вариант ни се предлага като проява на разум.
http://www.kandimirov.com/
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?