ПИСМАТА
Трудно ми е да завърша тази книга.
Мъча се да я притворя между две очертания на времето, търся трезвите думи, които да поберат цялата истина. И все не успявам. Защото времето съвсем не е така строго разчертано, както е в учебниците по история. И защото трезвите думи се обезцветяват при всеки допир с човешкото страдание, с горещия дъх на подвига.

книгата е писана и издадена  по времето на комунизма - за това не обръщайте внимание на излишния патос на места. Става дума за събитията след Септемврийското въстание като целта ми е да покажа как са се отнасяли българските власти с привържениците на комунистическата идея. Защо ли? Защото през септември 1945  противниците си разменят местата - преследвания става палач, а палачът жертва...и не само той.

Навярно тази книга така и ще си остане: непритворена, недоизказана. . .
Пред мене са писмата на толкова много читатели. Те искат да ми помогнат да направя още една крачка, да стигна до края. Разказват ми за жертвите и палачите от своя край, възкресяват имена и събития, над които незаслужено се утаява забравата. А аз си мисля, че зад всяко име стоят десетки други имена, зад всеки въпрос се крият още толкова много въпроси. . . Защото страшната 1925 година не е просто политическа битка, а сложен възел на времето, водовъртеж, събудил глъбините на българската история, изтръгнал на повърхността неподозирани пластове на народната душа.
Наистина каква е била тази сила, тази горда непримиримост, тази неподвластна на разума повеля, издигната над погрома и пепелищата! Може би именно това е истинското състояние на духа, естествената жажда на човека: да твори, да диша свободно, да мисли. . . В руините на Септемврийското въстание падат предните постове на революцията. Но революцията продължава! Наред с ударната сила на Военната организация на партията — една мълчалива, вкопчана здраво в народните недра армия от решени на всичко бойци — срещу бездушната лавина на фашизма се изправя духовният елит на нацията: кабинетни интелектуалци, хора на перото, депутати, юристи, учители. Нямало е място за илюзии: септемврийският погром е кънтял в ушите им. Те приемат сражение, което — по логиката на очевидното — предварително са загубили. Това е бунт не само срещу насилническата обществена система, но и срещу догмите на «здравия» разум.
Защото има неща по-истински от реалното, по-ясни от очевидното. Неща, притаени дълбоко в сърцевината на българския характер.
А писмата лежат разтворени върху моята маса, ре-довете в тях споделят, разсъждават, питат. . .
«Разкажете за зулумите на полковник Дипчев и капитан Кубадинов, които дойдоха през 1925 г. в нашето село Борима и извършиха много убийства и палежи! Тяхното дело се гледа след Девети септември в Троян и те получиха заслужена присъда — смърт. . .»
«Между Янтра и Росица бяха убити по заповед на Стоян Тахрилов много младежи-антифашисти от Лясковец: Георги Пъргов, Димитър Матров, Иван Топалов, Коста Казанджиев, Марин Прапинов, Моско Рашев. . . общо 13 души. . .»
«Пропуснали сте да разкажете за революционера и журналиста Цоньо Матов. . .»
«Днешното поколение трябва да знае за героите-мъченици от Радомирския край, загинали през 1925 г. Това са: ръководителят на околийския единнофронтовски комитет Георги Христов, убит при «опит за бягство» по шосето зад казармите. . . Иван Николов, студент по медицина, удушен с кабел в полите на Люлин. . . Захари Гайдаров, застрелян край шосето от Пирдоп за Златица. . , Пано Василев, убит от полицейски агент в София...»
«Работехме заедно с Петър Абаджиев като стругари във Военния арсенал. . . Спомням си неговите думи: «Трябва ли да ги гледаме как ни избиват като кучета по улиците!. . . И ние ще мъстим!» Имаше буен характер и ходеше винаги въоръжен. Той беше човекът, който постави адската машина в църквата «Света Неделя». Историята справедливо го осъжда за това. Но нима действията и терорът на фашистите не бяха стократно по-брутални! Именно тяхната власт бе незаконна, а не борбата срещу нея. . . След атентата емигрира в чужбина и се завърна след Девети септември като полковник от Червената армия. Скоро след това загина при автомобилна катастрофа. . .»
«В априлските събития Бяла Слатина даде скъпи жертви: Стефан Минковски, Павел Стефанов, Цани Ива-нов. . .»
«По време на априлските събития е извикан «за справка» в полицията Мико Петков, който на 9 юни е бил секретар на БЗНС и народен представител. И той изчезва «безследно». Бил е инвалид от войната, с протеза на единия крак. . .»
«За Илиянския форт зная, че там имаше един голям бунар, който се беше сринал. По едно време вдигнаха нашите войници от конюшнята с воловете и конете и ги пратиха уж да сеят овес, нема ги около една седмица. По-късно дойде един от тези войници. Димитър Мутов. Обръща се, оглежда се като уплашен кон. . . «Какво бе, Муто, посяхте ли овеса?» — питаме ние. «Абе не сеяхме овес, а погребвахме хора в онзи бунар. Не смеех да слезна, но един офицер ми извади оръжието и аз слязох в бунара, пуснаха ме с едно въже. Аз долу редя трупове-те — цивилни, мъже, жени. . .»
«Елате в нашето село Ленково. Ще намерите много материали за събитията от 1925 г. Нашият край и спе-циално селищата около Дунава са дали много, много жертви. За съжаление съвсем малко е писано за тях. . .»
«Пропуснали сте за Стефан Парасков. . .»
„3а Гено Гюмюшев само споменавате, и то в общия списък. А той беше един от най-видните комунисти. Аз бях негова сътрудничка във Варненската партийна организация и мога да разкажа много за неговата революционна дейност. . .»
«Във военната гълъбарна станция край Видин бяха арестувани около петдесет души. През май 1925 г. изведоха на двора Георги Косовски, Иван Хаджийончев и Христо Джамов, вързаха им ръцете, после ги завърза-ха един за друг и ги натовариха на една каруца. . . По-късно разбрахме, че са ги откарали извън града и са ги убили с ножове. Гробът им е неизвестен. Доскоро знаех, че техните убийци са още живи, в София. . .»
«Когато Възкресия Цанева отива при генерал Въл-ков да пита за мъжа си Георги Цанев, изчезнал «безследно», тя води със себе си и своя тригодишен син. Това се споменава в книгата, но са пропуснати някои много значителни подробности. Докато жената плаче за своя убит мъж, генерал Вълков прегръща детето и му пъхва в джобчето пари и бонбони. . .»
«Наистина жертвите нямат брой — но една книга за априлските събития през 1925 г. не би била пълна, ако се отминат такива прекрасни революционери като: Борис Баев, Тодор Кацаров, Благой Касабов, Никола Га-бровски, Иван Миланов, Васил Каравасилев, Милан Василев, Атанас Генчев, Велко Йовков, Васил Георгиев, Владимир Зографов, Кирил Чепишев, Асен Агов, Васил Ленков, Спас Балевски, Марин Димитров. . .»
И във всяко писмо — все нови и нови имена! И зад всяко от тях — неповторима човешка съдба, страдание, непречупена воля. . .
Погледът наистина не може да обхване тази без-смъртна колона, прекосила времето и историята, вряза-ла се завинаги в народната памет. . .
Пише ми вдовицата на Димитър Найденов. Тя разкрива една малко известна страница от дейността на големия наш публицист. След атентата в църквата «Света Неделя» той успява да се укрие. Но и така, в нелегалност, той се свързва с кореспондента на английския вестник «Дейли хералд» в България. Чрез него Найденов изпраща поредица от кореспонденции за събитията в страната. Българският публицист е владеел отлично английски език. Няма съмнение, че кореспонденциите на Димитър Найденов имат дял в решението на английската парламентарна делегация начело с Уеджууд да посети България и на самото място да се запознае с престъпленията на фашистите. «Моят другар — пише Милка Найденова — изпитваше огромно удовлетворение, че е успял да привлече вниманието на прогресивните хора в чужбина към борбата на българския народ.» Ние можем да разберем това удовлетворение: всеки акт на възмущение в чужбина е означавал нова тревога за българските властници и нова надежда за онези, над които е висяла смъртна присъда от априлските процеси.
Двадесет години по-късно, през 1945 г., при Димитър Найденов, който вече е тежко болен от туберкулоза и е на лечение в Своге, пристигат английски журналисти. Те са запомнили неговите изяви в английския печат и идват да стиснат ръката му за проявеното мъжество, за достойно изпълнения журналистически дълг. Не е трудно да си представим какво е изпитвал Найденов, когато в залеза на своя живот получава такова вълнуващо признание за дейността си на публицист и гражданин. В своето писмо-завещание той отново се връща към спомените от 1925 година: «Искам това да се знае, тъй като по-големи заслуги нямам. . .»
Мисля си: едва ли има значителен български писател, публицист и въобще човек на перото, който в онова трагично време да не е намерил начин да изрази своя протест или най-малкото своето неодобрение от действията на българските фашисти. В това убеждават и документите за поведението на един такъв писател като Кирил Христов, който трудно може да бъде причислен към общественоотзивчивите творци. Две седмици преди атентата в църквата «Света Неделя» той пише предупредително писмо до Александър Цанков: да не се вършат излишни жестокости, да не се озлобяват «толкова много хора». Отговорът на писмото е категоричен — разгневеният Цанков със специална радиограма нарежда незабавното му уволняване. «И то имайки под ръцете си медицинско свидетелство, че съм болен и че се нуждая от лекуване» — недоумява Кирил Христов. «При това писмото ми беше в съвсем приличен тон, дишаше болка. . .»

Борис Баев

«Когато видя своя син — бездиханен, с окървавено лице, майка ми безутешно зарида: «Защо беше този труд, защо беше това четене?. . . Забрави себе си, забрави младостта си. . . Толкова знания: за земята, за пръст-та. . .» Това беше на 25 април 1925 г., деня, в който беше убит моят брат Борис Баев. . .»
Разгръщам спомените за комуниста от Ловеч Борис Баев, написани от петдесет негови съратници, бойни другари, близки. . . «Той беше подчинил целия си живот на бъдещата победа. . . Готвеше се за комунистическа България с цялата енергия на своите 28 години и беше достоен да бъде един от нейните най-видни строители. . .»
Виждам лицето му: одухотворено, с тънки черти. . .. Прелиствам речите му пред съда (той е бил адвокат-защитник на обвиняемите ловешки антифашисти) и сякаш чувам неговия ироничен, безпощаден и в същото време дълбоко човечен глас. Баев е един от първите ръководители на партията в Ловеч: член на околийския и окръжния комитет на БКП. Благодарение на неговата блестяща съдебна защита «враговете на държавата» от Голяможелязовския процес — 45 младежи — са оправдани. Той не отказва защитата си и на преминалия в нелегалност и обявен за «разбойник» Васил Попов с прозвището «Героя». Запознах се с проектите на трудовете, които се е готвел да напише: за Левски и неговите предатели; за деспотичните режими в политическия живот на България; за моралните опустошения от войните. . .
Арестуват го на 16 април заедно с неговия съратник, ръководителя на ловешките работници и занаятчии Тодор Кацаров. Арестуван е и целият актив на комунистическата партия в Ловеч. През нощта на 24 април двамата — Борис Баев и Тодор Кацаров — са изведени от сградата на Околийското полицейско управление. Пускат ги на улицата и «при опит за бягство» с няколко изстрела в гръб ги повалят. Кацаров е убит на място. Борис Баев е тежко ранен, лежи върху каменните плочи и моли за помощ първите утринни минувачи. . . В осем часа сутринта на «местопроизшествието» прпстигат околийският началник Тифчев, прокурорът Балевски. . . «Аз съм жив, откарайте ме в болницата. . .» — обръща се към тях Борис Баев. Прокурорът дава знак, който стоящият до него полицай Иван Гагаузина безпогрешно разбира. Насъбраните хора са разгонени. Борис Баев е доубит с нож на самата улица. . .
Още същата сутрин околийският началник Тифчев телеграфира в Министерството на вътрешните работи: «Снощи към 11 часа задържаните конспиратори от Ловеч Борис Баев и Тодор Кацаров са избягали от прозореца на ареста и на сто крачки на улицата се натъкват на полицейски патрул, който след предупреждение открива огън и ги поваля мъртви на земята. Наредих дознание. Улики за престъпление няма.»
Очевидци твърдят, че дори и след ударите с нож Борис Баев бил още жив. Откарали го в конюшнята на Околийското управление и там отново го простреляли с няколко куршума. После го натоварили в закрита каруца и под конвой от стражари тръгнали към гробищата. Очевидци убеждават, че и тогава Борис Баев бил още жив: повдигал капака на каруцата и размахвал ръката си. . . Пак от разкази на свидетели научаваме, че старши полицаят Никола Голийкоолу заповядал каруцата да се отправи към болницата, защото целият град бил вече настръхнал от злодеянието на властта. А в болницата лекар-фашист по заповед на Тифчев прерязал аортата на врата му. . . И едва тогава настъпил краят на Борис Баев.
Нужно ли е да търсим тук границата между реалност и въображение? Когато народът създава легенди, той безпогрешно влага в тях по-голяма истина от житейската достоверност. С такива легенди-истини той отдалечава смъртта от най-свидните си синове, онези, с които най-трудно се разделя. . .
Минават няколко месеца. В една снежна ноемврийска утрин в землището на село Българене е намерен мъртъв околийският началник Тифчев. Върху шапката му, поставена до трупа, е забодено писмо, чиито думи се помнят и до днес:
«Пътнико, плюй върху този труп и отмини! Иди в близкото село и кажи, че тук е паднал убит от революционери най-големият злодей и садист на страната ни Николай Тифчев — Кърджи Осман. Пукотът на нашето оръжие го смъкна завинаги от жизненото поприще. Нека ехото на карабините и воят на дивите зверове в унисон със зимните бури се носят из пусти дъбрави и пеят тъжен реквием над самотните гробове на скъпи другари, паднали за великия идеал на роба!»
Убийството на Тифчев е извършено от четниците на Васил Попов—Героя и Тинко Симов.
А кой е изстрелял върху хартията тези необикновени думи, напомнящи заклинанията на тъмен, стародавен епос? Може би самият командир на четата, оня същият «разбойник», тръгнал да мъсти и убива, защото обществото му е отказало правото да диша свободно въздуха на своята земя. . . Същият оня загрубял от несправедливостите на живота мъж, заплакал само веднъж: когато му разказват как адвокатът-комунист Борис Баев описал пред съда неговата нерадостна и горчива съдба. . .
«Не друг, а Васил Икономов гони царя в престрелката на Арабаконак» — пише в писмото си Първан Попов. И по-нататък обяснява, че целта била не да бъде убит Борис III, а да бъде заловен жив и принуден да подпише указ за амнистия на всички политически затворници в страната. «За истинността на това се подписвам с двете ръце, защото го чух лично от самия Икономов, когото укривах през юни същата година.»
Тези редове, ако съдържат истината, биха могли да направят още по-изразителна картината на Арабаконашкото покушение. Към бягащия по обратния път смъртнобледен «владетел на българската корона» можем да прибавим сега и сянката на преоблечения в офицерска униформа Икономов, който тича успоредно с него, притулен зад колоните, и се мъчи да надвика пушечната канонада: «Стой! Няма да те убием! Дай политическа амнистия и ще те пуснем!»
Някои неща като че ли подкрепят истинността на едно такова твърдение. Убити са двама спътници на царя в непосредствена близост с него — а самият цар, главната цел на покушението, се измъква без нито една драскотина.
Случайно ли са го пощадили куршумите?
И дали нещо от думите на Икономов е достигнало до ушите му?
Свидетелят, който може да потвърди или опровергае това — самият Васил Икономов, — загива още същата година. В една лятна лунна нощ той се къпе в реката край Белица и в мига, когато излиза на брега и тръгва към дре-хите си, от ракитака пламва изстрел. . . Единствен, но смъртоносен.
В едно от писмата читател ми изпраща препис от некролога, който Антон Страшимиров отпечатва след смъртта на своя брат Тодор Страшимиров. Само от две изречения: «Убиха и брата ми. . . Бог да пази познати и непознати!»
Писателят би могъл да пише просто: «Убиха брата ми» — но той вмъква скромното на пръв поглед и — и всичко в миг се преобразява. Личната болка се стапя в жаравата на обществения протест, няма вече стон и страдание — а непримирим вик на съвестта, безпощадно обвинение: «Убиха и брата ми!».
Едно драматично сливане с болката на целия народ.
«Толкова често повтаряме някои имена — а защо така малко знаем за тях!» — чета недоумяващите редове на едно писмо. И на първо място в списъка на «известните непознати» се поставя името на Йосиф Хербст.
За Хербст не може да се говори спокойно. Защото всеки ред, написан от него, крие особен род магнетизъм, всяко приближаване към неговата личност създава усе-щането за навлизане в наелектризирано пространство.
Ето например неговото «Писмо от фронта», писано на 15 юни 1918 г. от позициите край град Ксанти. Йосиф Хербст, уволнен от поста директор на печата, заминава на фронта като капитан от българската армия. «Писмото» започва с цитат от един разговор между двама отпускари: «. . . Няма да се оправят работите, докато всеки отпускар не отнесе със себе си по четири бомби. . .» «И тези бомби — продължава Йосиф Хербст — вече са излети, и войникът, който ще ги занесе, е до мен, до вас, сред вас. Бомбите са излети в тъй наречения тил и всяка от тях е изпълнена с най-разнородни взривни вещества: с откраднатия от маларичните ни войници хинин, с остатъци от недоизпратена в странство захар, с останало още в министерски чифлици и недоизнесено жито, с храна, намерена в кметските къщи, с тлъстите дивиденти на из-никнали като гъби след дъжд акционери — народни представители, с крепостните актове на вили в извънбългар-ски столици. . . Бомбата е с електрическо действие. Силни земни, подземни, въздушни токове по невидими жици идат от тила към нашия войник и той ще трябва да я хвърли. Ако пък я не хвърли преди утрешния ден. . . той — и това ще бъде по-страшно — ще я запази за деня на разплатата. Този ден го жадуват еднакво силно в предните постове, както и в кухнята на която и да е забравена паркова колона.»
И по-нататък:
«. . . Неумолимо необходим е един закон. Мотиви-ровката му може да се състои само от едно предложение: «Никой български гражданин не може и не бива да се обогатява през и чрез войната».
«. . . От всяка банкнота, от всяка златна монета в касите на новите ни богаташи лъхва мирисът на потта на измъчените в окопите наши войници, на кръвта на толкова паднали непрежалими герои. . .
Едно няма да престана да моля от името на армията, от името на всички, които в мъчителни нощи са се замисляли върху сегашното положение: да се поправи сторената неправда и да се постанови, че войнишкият живот няма еквивалент.»
Известен е фактът, че на конференцията в Париж за подписването на мирния договор министър-председателят Александър Стамболийски носел със себе си и това «писмо» от Хербст. Преведено на много езици, то и досега се цитира в мемоарни книги и исторически изследвания. Защото и днес е жива силата на неговия призив: да се защити единственото, което няма заместител — човешкият живот!
«Много сте лаконичен. Защо не сте разказали по-подробно за писателите например? Пък и за палачите…»
Очаквах подобни въпроси и затова на няколко места в предишните части разсъждавах върху характера на тази книга. Всъщност това беше нужно не толкова на читателите, колкото на самия мене. Защото няма нищо по-измамно от лавината на фактите. Опасността от затрупване е почти неминуема. С отрицателните герои все пак ми беше по-лесно: при тях можеш да режеш на едро, да отстраняваш без сантименталности «излишното». (За което по-малко споменаваните палачи навярно са ми благодарни.) От групата на «майсторите на примката» аз вземах само най-характерните, отминавах тези, които или ги повтаряха, или бяха просто палачи, нищо друго.
Но хората, които със своето мъжество и непримиримост вдъхновиха тази книга?
Тук нещата са неизмеримо по-сложни. Това не са десетина души — а хиляди! Може ли писателят да отиде при всеки, да го върне жив на поколенията, да осуети забравата? При това мерзостта е една и съща винаги и навсякъде — докато подвигът в самата си същност е неповторим! Чувството за безсилие и вина още не е утаено в мене. Може би някога, с труда на много хора, ще бъде създадена голямата книга — истински национален епос, в която ще бъде събрано всичко, което народната памет пази: за всички, за всеки. . .
Въпросите на читателите ме карат отново да разсъждавам върху тази книга. Съзнавам, че авторът е най-неубедителният тълкувател на своята творба. И ако все пак подновявам този разговор, единствената ми цел е да подчертая, че винаги съм усещал до себе си разбиращо-умния поглед на моя читател. Аз му вярвах и тогава, когато всичко беше хаос и задръстено пространство в главата ми и трябваше да подбирам и отсявам — но така, че и пропуснатото да не се губи. Вярвам му и сега, и то още повече, защото чувствувам между нас онези приливи на взаимно доверие и съпричастие, чиято цена с нищо не може да се измери.
Бях длъжен да кажа тези думи.
Да няма щрих върху щрих! Ето правилото, което стоеше над всичко в моята работа. И колкото повече фактическият материал ми диктуваше своите настъпателни права, толкова по-силно му противопоставях това свое вътрешно убеждение: да избирам, да вземам най-яркото, да пресичам всички ненужни разклонения, от които може да изтече главното. Именно това желязно правило ми даде така необходимата вътрешна свобода. Именно то ми спести много мъки, когато трябваше да се разделям завинаги с толкова много неща, истински «находки», които вече имаха свои предпочетени двойници.
Ето един характерен случай: От многото факти за интимния живот на генерал Вълков особено се натрапваше историята с неговата «любовна» колекция. Става дума за манията на генерала да си съставя архив от «порнографически картички», в които действуващо лице е. . . самият той. (Мания, достойна да бъде обект на психопатологията.) Всяка негова любовна среща в квартирата му е била запечатвана върху фотолента. Навярно това е вършел ординарецът му или някой друг негов приближен, специално обучен да борави с фотоапарата и най-важното: да знае точно в кой момент да открехне леко завесата и да направи снимката. При пренасянето си в нова квартира генералът, иначе толкова осторожен, забравя в купищата смет «четири големи черни кутии с фотографии и фотографски ленти». Така колекцията попада в ръцете на двама чиновници от Картографическия институт, за които до този момент Вълков е «възпитан и високо морален човек». Докато той е в зенита на своята кариера, притежателите на изобличителните снимки пазят дълбоко неговата тайна. Но когато след няколко години Вълков е изпратен в Рим като пълномощен министър, апетитите на чиновниците се разпалват. Съставен е план за шантаж на генерала. Жената на един от съзаклятниците — Фичева — специално заминава за Рим и му предлага условията на сделката: ще си получи обратно снимките срещу. . . един милион лева! Вълков след кратко замисляне се съгласява; казва, че ще пише на свой приятел от София да уреди въпроса. На уговорената сре-ща в Софийския крепостен батальон срещу Фичева застава. . . Кочо Стоянов. Изважда пистолета си и небрежно го подхвърля с ръка. «Знаеш ли кой е Кочо Стоянов?» — пита я той. «Не зная. . .» «По-добре е да не узнаеш. Слушай сега: аз съм очистил много свят. . . Оставяй кутиите и — бегом марш!» Нататък е ясно: жената оставя кутиите и с подкосени нозе, под дулото на пистолета напуска стаята. . . Освободена завинаги от мисълта за така дълго очаквания милион!
Можех ли да включа тази любопитна история в основната част на книгата? Не. Вече бях предпочел историята с Ана Т.
«Чух, че палачите от процеса през 1954 г. били оставени живи. Истина ли е това?»
Да, истина е. . . Смъртните присъди, произнесени от съда, са заменени с 20 години затвор по решение на Президиума на Народното събрание. Решението е в отговор на молбите на осъдените за помилване. Някои от бившите палачи са починали, други са освободени предсрочно съгласно законите в нашата страна: поради болест, амнистии, трудова дейност, която намалява срока на присъдата.
Предполагам, че те са сред най-ревностните читатели на тази книга. Един от тях ми се обади по телефона и ми предложи да се срещнем. Попитах го има ли някакви несъгласия с писаното за него. «Много остри са разсъжденията» — каза ми той. — «А фактите?» — питам аз. «По фактите нямам възражения. . .»
За друг научих, че прекарва остатъка от дните си в своя роден град. Би трябвало да е вече над 80-годишен. Разправял на хората около себе си: «Нямам чак толкова голяма вина. . . Лежах в затвора само осем години и ме пуснаха. . .» Осем години? Значи е бил осъден на 20 години затвор. А зад тези 20 години се крие първоначална смъртна присъда!
За трети зная, че сме почти съседи. Наистина особено е това усещане: да знаеш, че в твоя квартал, през няколко улици живее бивш палач. Той сега е като всички старци: сутрин си пие кафето, към десет излиза на разходка из парка, вдишва си свежия въздух, който природата щедро дава на всички, поема с примижали очи своя дял от слънцето, което еднакво топли всички. . .
Всички ли?
Но стига за тях.
Миналата есен почина баща ми. Едва след смъртта му добих завещаното от него право да се запозная с неговия архив, в който имаше и една папка от комсомолските му години в Хасково: «Моите младежки увлечения». (Сякаш ме огря тъжната усмивка, с която беше написал тези думи.) Това бяха тетрадки със стихове, които той с неприсъща за възрастен човек свенливост криеше от всички. Под тетрадките лежеше една сгърчена, сплъстена купчина хартия, обгорена от черното дихание на пръстта. Раз-тварях, доколкото беше възможно, полуизгнилите страници, мъчех се да разчета отделни фрази от написаното: това бяха политически фейлетони, сценки, неизпратени дописки до вестниците на Хербст, до списание «Пламък». . . Сред тях имаше и партийни брошурки, «червени» календари.
Мислех си: какво би станало, ако всичко това не беше заровено в двора от майка му няколко дни преди обиска в края на април 1925 година! И ако в този ден той се намираше в града, а не в глухото село Свирково, поел своя път из селските канцеларии след годините на глад и безработица. . . Това е било шест години, преди да се родя.
. . . Стоях над изтръгнатата от времето купчина, приела цвета и тъмния дъх на земята, и усещах с цялото си същество присъствието на нещо неразгадаемо, чуждо за моите сетива и разум. Нещо, в което човешката мисъл и човешкото слово не са пригодени да проникват.
Защото палачите са убивали не само своите жертви — но и бъдещия живот, заложен в тях. И престъплението им не е само обществено, а биологично насилие, замахване срещу самата природа, разкъсване на нещо, осветено от висшия природен закон: веригата на живота.
И с цялата си наранена душа аз откривах отново смисъла на оня трагичен вик на Йосиф Хербст, пратен към всички хора и всички поколения: да се постанови, че човешкият живот няма е к в и в а лент!
Защото вече толкова милиони години природата не е създала н и щ о, което може да замени човека.
Търся думите, с които да привърша тази книга, а перото вече толкова дни стои над белия лист, без да смее да го докосне.
Наистина тази книга така и ще си остане: непритворена, недоизказана…

БДЕНИЕ
1973 г.
I
А писмата върху моята маса продължават да спо-делят, да търсят, да питат. . .
«Аз съм на седемдесет години и помня онези страшни дни.. . През 1925 г. в село Дъбница, Гоцеделчевско, стана масово клане. Една нощ извели около 30 души в околностите на селото, накарали ги да изкопаят яма за гробница и както копаели, така ги застреляли. Заровили ги и извикали стопанина на нивата да изоре най-напред пръстта над ямата, за да се затрият следите. Заплашили го, че ако каже някому, ще бъде застрелян. Обаче като орял, воловете пропадали до колене в кръв, а в това време полският минава и пита какво е това, селянинът казва: Трай, не казвай на никого какво си видял, защото ще ни убият и двамата. . .
Проговориха чак след 19 години, на Девети септември. Бяха направени разкопки и откриха костите на 30 души, между които и на една учителка.
Сега костите им са пренесени в гр. Гоце Делчев и погребани в градинката до пазара. Обаче мястото е буренясало. . .» (Ст. Каракашев).
«Комунистът Никола Чивчиев беше легендарна личност в нашия край. Когато рецитираше едно стихотворение в салона на старото училище в Ахтопол, полицаи стреляха срещу него. Куршумите минаха през буйната му коса, без да го засегнат. . . 1925 година го завари секретар-бирник в Ахтопол. На 5 май го арестуват и след жестоки мъчения го повеждат заедно с Панайот Пеев през гората, за да покаже къде има скрито оръжие. По пътя двамата незабелязано от полицаите се развързват и побягват: Панайот през гората, Никола — към морето. Панайот вижда река и измъчен от жажда, се навежда да пие. Залявят го. Ceгa е жив. А Никола Чивчиев е убит на скалата край морето, където сега се издига скромен паметник. . .» (Хр. Ата-насов).
«Ето как е станало убийството на Димитър Захариев, общински съветник-комунист от Хасково: Една вечер платеният убиец, старши стражарят Дим-чо Бонев, укрит под една кола, изскача срещу минаващия по улицата Захариев и опира пистолета в гърдите му. В същото време му поднася предварително написано заявление за оставка от поста общински съветник. Захариев категорично отказва да подпише заявлението със следните думи: «Аз мога да напусна поста си само ако тези, които са ми възложили своята защита — работниците, — ми наредят». В отговор последвал изстрел. Убиецът е получил десет хиляди лева за това убийство лично от кмета на града Христо Бардучки. . .» (Гр. Димитров).
«В ареста на Горна Оряховица бяхме задържани много антифашисти от целия Великотърновски окръг. Бяхме насъбрани в тесни килии. . . Щом настъпваше нощта, с ужас очаквахме повикването на «следствие», тоест за мъчение. . . Военен комендант беше поручик Дюстабанов, звяр и палач. Няколко нощи пред ареста чакаше камион да ни откара край река Янтра, където да бъдем избити. Но под натиска на някои от управниците, които проявиха чо-вечност, искането на поручик Дюстабанов да бъдат избити 20 души не се осъществи изцяло. . .
Една сутрин стражарите ни показаха въжетата, с които щяхме да бъдем навързани. Започнаха да откарват един по един арестуваните на «следствие» в 4-та рота във Велико Търново. Така изчезнаха «безследно»: Слави Райков от с. Стражица, Марко Райчев и Стефан Мутафов от Горна Оряховица, Димо Кьорчев от Лясковец. Убийствата са ставали по същия начин, както в София: хвърляне на въже около врата, теглене от двете страни, удари в гърба и гърдите до издъхването на жертвите. След това с вързани камъни на врата са били хвърляни в Янтра. . .
В 4-та рота бяха избити още: Паню Драгнев, Христо Кисьов, Христо Рогев, Пеню Вълев. Съобщавам само имената, които са пропуснати във вашата книга.» (М. Дой-чинов).
«Моят братовчед Тодор Атанасов, един от основателите на Военната организация на партията, е убит в София през 1925 г. в избата на училище «Фотинов». Той е бил премазан между два валяка с бодлив тел. . . Това ми е разказвала моята сестра Райна Делчева, която живее в София. . .» (А. Паскалев).
«Мисля, че ще бъде справедливо там, където споменавате името на Владимир Зографов, да отбележите още нещо, поне още малко нещо за него. Не защото е от моя град Трявна, а защото той е човекът, който организира у нас първата нелегална печатница, а след атентата през 1925 година става войвода на сливенската чета «Народен юмрук». . .» (В. Христова).
«Току-що бях завършил гимназия. На 24 май ни разпуснаха за матура, а на 25 май ме арестуваха. Държаха ме около месец в комендантството на Хасково, на тавана на сградата на братя Симонто, в центъра на града. В долните етажи се извършваха разпитите и екзекуциите. И там имаше удушвания, чувахме стоновете на умиращите. След това хвърляха труповете от прозореца и стреляха след тях. И тук бучаха цяла нощ черни камионетки. . .
Един ден видяхме от едно прозорче шумно шествие на автомобили, натоварени с войници. Те носеха набучени на ножове глави на четници от четата на Митьо Ганев. Картината беше страшна. . .» (Ас. Паскалев).
«... В книгата би трябвало да намери място и Иван Манев, политически секретар на ЦК на БКП в онези години. . .» (Ст. Желев).
«За да заглушат нашите писъци, агентите бяха вър-зали в двора на Дирекцията на полицията две големи шарени кучета, които при случай биеха и те квичаха много силно.
Не съм съгласен с твърдението, че е нямало изгаряния на наши другари в парното отопление на дирекцията. През месец май и в най-горещите дни палеха пещта, като отваряха радиаторите и затваряха прозорците в килиите. Това не можеше да бъде случайно. Никой не смееше да отвори прозорец или да изключи радиатор, защото агентите непрекъснато проверяваха. Искаха да се задушим. Отвън на двора контролираше Черното Павле и само ако някой се осмеляваше да наруши заповедта, той се втурваше като звяр в килиите и биеше с юмруци и тояга. . .» (Ив. Карапетров).
През една майска нощ на 1925 г. бяха убити първенците на Хасковската земеделска дружба: Коста Янчев, Христо Попов, Кирчо Латев и Благой Петров.
Арестуват ги и ги затварят в конюшнята на полицейския участък в еврейската махала. Когато настъпва нощта, трима полицаи се нахвърлят върху тях и с приготвени от по-рано въжета ги избесват. В това време пристига нарочно нагласена кола с копачи и лопати. Натоварват труповете и ги погребват под един надвиснал бряг, като събарят пръстта върху труповете. След това излизат на харманлийското шосе срещу Земеделското училище и с изстрели създават лъжлива тревога, че арестантите са избягали. На другия ден разлепват полицейски съобщения със следното съдържание: «Хитрите дружбаши, възползвани от лунната светлина(?), пробили тънките стени на конюшнята и избягали. Молим гражданството да съобщи на властта, ако види или узнае нещо за бегълците.»
След Девети септември бяха заловени и тримата палачи, участвували в убийството: Георги Черното, станал пазач на текстилна фабрика в Сливен, Киро Арнаудов, пазач на тютюнев склад в Кърджали, Димчо Бонев, полицейски стражар в Хасково. Конвоиран от милиционери на път за Хасково, Георги Черното се хвърля от прозореца на влака в движение. Надава се внезапна тревога, влакът спира и убиецът е отново прибран в купето. И тримата бяха изправени пред съда в Хасково. . .» (Ал. Пенев).
«Златан (Зако) Гайдаров от Пирдоп беше убит от полицаи «при опит за бягство» край шосето за Златица. » (П. Попов).
«. . . През една нощ на 1925 г. извеждат извън града Слави Василев и жена му Иванка и при един кръстопът ги убиват. Слави Василев беше общински чиновник в Ловеч. . .» (М. Узунов).
«Трябва да се говори открито и за неблаговидната роля на църквата по онова време. Анатемите, църковните молебени за възхвала на Борис III, проклятията срещу комунисти и леви замеделци — всичко това е част от картината на 1925 година. А организираният с благословията на г. г. митрополит Стефан митинг на придворната буржоазия, която ревеше неистово пред двореца след покушението в Арабаконак — не беше ли една психологическа обработка на обществото в навечерието на априлските погроми?. . .» (К. Тотев).
«Поколенията трябва да знаят повече за Иван Христов Мандов, организатор на партията в Средногорието, а след това секретар на Ючбунарската секция на БКП в София. Той организира нелегалната партийна печатница, участвува във Витошката конференция на партията. . . Арестуван по време на априлските събития, на 21 април 1925 г. е изведен от Дирекцията на полицията и оттогава не се знае нищо за него. . .» (А. Янев).
«Моят брат Тодор Кацаров беше нежен човек: среден на ръст, с високо чело, светлосини очи. Още като юноша той тръгна с баща ми на печалба в далечна Румъния, където работил в зеленчуковата градина на един чокоин край река Прут. Но наесен чокоинът им дал пари само за път, като казал: «Толкова изработихте, толкова ви давам.» Брат ми останал там още една година, работил пак като градинар. Наесен си дойде в Ловеч. Не разказваше нищо за живота си в Румъния. Хвана занаята на баща ми — стана кацар в неговата работилница.

Тодор Кацаров

Оттогава започна да посещава и работническия клуб. През 1918 г. бе приет за член на партията. Постепенно се наложи като ръководител на ловешките занаятчии. За него околийският началник Николай Тифчев казваше: «Този човек е най-опасният. Не виждате ли как занаятчиите се движат като кошер пчели след него. . .»
Арестуваха го на 17 април 1925 година. Брат ми беше на мегдана пред работилницата си. Дялаше някаква дъска. По едно време погледнах през прозореца към мегдана. Пред него стоеше стражар, пушеше и разговаряше с него. Разговорът продължи десетина минути. Видях как брат ми тръгна напред, а след него стражарят.
Следобед майка ми обиколи всички участъци и го откри в Околийското управление, хвърлен в избите заедно с много други арестанти. Оттогава вески ден ходеше да му носи храна и разказваше как вечер се чували писъците на арестантите. На 25 април, както винаги, мама тръгна да занесе закуска на бати. Някакво предчувствие ме накара да изляза и аз. Грабнах нещата си и тръгнах:. След малко видях на улицата нещо, което ме вцепени: малкият ми брат Георги и още един мъж водеха мама. Тя беше страшно прежълтяла, главата и беше клюмнала. Едва чуто повтаряше: «Убиха го. . . Убиха го. . . Там, на улицата, лежи прострян, до него Борис Баев лежи и вика за помощ. Никого не пускат. Стражарите ме блъскаха, удряха. . Не можах да си видя моя хубав син, моята радост и надежда. . .»
На следната нощ избухна пожар: гореше шивашката работилница на Данчо Вълев. Неговият син Васил беше много добър приятел на брат ми. Сутринта прочетох във в. «Утро», че моят брат Тодор Кацаров «избягал от участъка, запалил дюкяна и бил убит при опит за бягство. . .» Оттогава не вярвах вече на нищо, което пишат фашистките вестници.
Един ден през май същата година майка ми беше отишла на нивата. Тя често ходеше там, далече от погледите на хората, и плачеше за бати. Привечер си дойде малко изплашена. Викна ме в стаята, затвори вратата и ми каза «Днес, като копаех и плачех, някой ми изшитка от горичката на горния край. Обърнах се. До липите стоеше един мъж със зелени дрехи, брадясал. «Не плачи, бабо! — каза ми той. — Ела по-близо!» Видях, че зад него стояха още двама души. Седнахме ниско в храстите. «Не се плаши, продължи непознатият, ние сме добри хора. Ще отмъстим за твоя син. Гледай, че след три дни ще бъде убит околийският началник. Ако имаш сега малко хляб, дай ни!» Дадох им парчето хляб. А той казва: «Аз съм Тинко Симов. Не казвай никому, че си ме видяла. Друг път, като идваш, носи повече хляб!. . .»
Действително след три дни научихме, че околийският началник Тифчев бил нападнат, но по една случайност се спасил. Били убити старшията и двама стражари, които го придружавали. Убийството на околийския началник Тифчев от четата на прочутите нелегални Тинко Симов и Васил Героя стана няколко месеца по-късно. Брат ми Георги разправяше, че видял как баща ми хвърля от едно мостче някакъв пистолет. Попитал го какво е хвърлил, а баща ми отговорил: «Което щях да направя аз, го направиха други. . . Това, което хвърлих в реката, не ми е нужно вече.»
Баща ми само привидно беше суров и твърд. Всъщност той беше крайно чувствителен човек. След като загуби и втория си син (първият, Лазар, беше убит във войната), той не можа да издържи. През лятото на 1925 г. направи опит да се обеси на асмата в двора. Но когато ритнал кофата под себе си, тя издрънчала и мама чула шума. Брат ми веднага скача и прерязва въжето. Направиха му масажи и изкуствено дишане и той дойде на себе си. Но мисълта да сложи край на живота си не го напусна. Това, което не успя да направи през 1925 г., го направи на 1 май 1932 година. Извардил момент, когато майка ми я нямало в къщи, вързал въжето на една греда на чардака и там се обесил. В последното си писмо до мене ми беше писал: «Двама се събрахме с майка ти, двама си останахме. Отгледахме пиленца, но едни ги изтребиха, а други отлетяха надалеч. Останахме сам сами. . .» (Гена Георгиева).
«Бях на 11 години, когато татко «безследно изчезна». Често съм претегляла смисъла на тези думи, определили съдържанието на целия ми живот. Мислех си, че без следа нищо не изчезва, а човек — най-малко. В душата ми се промъкваше надеждата, че татко е жив, че все някога ще си дойде. Но няколко години след 1925 г. фашистите връчиха на семейството ни смъртен акт. Винаги си представях, че татко е разстрелян или изгорен. Сега се разкри и третата ужасна възможност — удушен. Досега заставах пред портрета му и изгарях заедно с него, а сега заедно с него изпитвам ужаса на задушаването. . . Съвременниците на татко си спомнят между другите му добродетели и вроденото му чувство за лично достойнство. Не зная дали можете да си представите това чувство в душата на сирака, как се пречупва то, как д-ца на пет години престават да пеят и рядко се усмихват, как се седи на стол без облегало, как стягат не по мярка чужди дрипи и обувки, подхвърлени като милостиня, как остро се ражда зла завист в предпразнични дни, когато бащите се връщат с пакети в ръце при децата си, колко непреодолимо е желанието за човешка топлина и приятелска ръка.. .
От деня, когато за първи път попаднах в музей, заживях с мисълта, че непременно трябва да видя поне портрета на татко и загиналите с него другари на почетни музейни витрини, да видя паметници, посветени на подвига им. Нашата Радомирска околия е дала над 130 жертви на фашизма, без падналите във войните. Но за последните дни на татко и загиналите с него антифашисти през 1925 г. не знаем нищо». . .» (Е. Рибарова).
«. . . За първи път видях генерал Вълков през 1943 г. в кафенето на Деде-Агач, където се събираха българите-чиновници. Възрастен, дребен човек, безличен в сивите си цивилни дрехи. Мъжете стояха близо до радиоприемника, за да слушат новините пo-добре. На общия фон от уморени лица лицето на генерал Вълков рязко се отделяше с крайно напрегнатия си израз. По-късно тази напрегнатост започнах да улавям не само в израза на лицето му, но и във фигурата, даже в походката му. . . И щом чух от жена му да казва, че в София живеят на хотел, вече бях уверена, че генерал Вълков изпитва постоянен страх от разплата. . .» (И. Димитрова).
«След Девети септември 1944 г. бившите палачи от Военния съюз избягнаха, макар и временно, народното възмездие. Но вие не сте забелязали нещо много важно: редица от тях бяха настанени след Девети септември на твърде важни, бих казал, многозначителни места: един е комендант на гара София, друг — в охраната на народните регенти, трети — директор на Общовойсковата кооперация, и т. н. Мислите ли, че това е случайно? Не са ли чакали знак от своя покровител Дамян Велчев, за да започнат отново да дърпат въжетата?. . .» (П. Кирилов).
«Илия Ковачев, съден на процеса през 1954 г., не е доволен от написаното за него на страница 69, най-долу. Иска да го промените. Така ми каза да ви предам... Иначе с другите факти е съгласен и няма възражения...» (Гражданин от Търговище).
Бележка на автора: На с. 69, най-долу, в първото издание на книгата стои изразът: «И все пак Илия Ковачев е човек с примитивно мислене. . .»
«. . . Споменатият в книгата ви Черен капитан (Цвятко Николов), бивш офицер от Трета секция, доскоро беше клисар и продаваше свещи в църквата «Възнесение» в град Враца. Има запазен вид, въпреки че вече е почти 80-годишен. . . Сега е напуснал и живее в родното си село. . .» (А. П.)
«Човек може да се представя за всякакъв, но често пъти в една-единствена проява лъсва целият му характер. Точно така в един-единствен момент в съда ми проблесна обликът на генерал Вълков пo-ясно и релефно, отколкото през целия процес срещу него.
Като го гледах такъв един кротък и тих, дребен на ръст и почти нищожен, с непохабени остатъци от някогашна аристократична осанка, мислех си: може ли тази смирена фигурка да бъде център на страшните погроми, главнокомандуващ на нощните оргии, покрили с траур цялата страна?. . .
Но ето че в качеството на свидетел на обвинението се появи шофьорът на генерал Вълков — физически погледнато, пълна негова противоположност: едър, непохватен, прост селянин от шопските села, слабо повлиян от десетгодишното свободно развитие на страната. Отговаряше стегнато, по войнишки отсечено. Когато го питаха къде е служил, той отговори нещо като: «В пети гвардейски на негово царско височество принц Кирил полк. . .» Установи се, че бил войник на фронта и веднъж, когато Вълков (тогава полковник) се надигнал от позицията да разгледа околния релеф, чули се изстрели и човекът с грамадния си ръст закрил висшия генерал-щабен офицер, поел в себе си три куршума и така му спасил живота. От благодарност Вълков го направил свой личен шофьор.
Сега свидетелят не можеше да даде кой знае какви съществени показания. . . Председателят в скороговорка запита прокурора има ли въпроси към свидетеля. Няма. Защитата? Няма. И когато шофьорът се канеше да си ходи, от втория ред вляво се надигна генерал Вълков, отправи ръка към съда и произнесе тънко и провлечено: «Аз искам да задам един въпрос на свидетеля. . .»
До този момент свидетелят не знаеше, че в залата присъствува бившият му шеф. Когато чу познатия му глас, той се поизвърна, видя генерал Вълков, макар и с цивилен костюм на райета, и изведнъж по инстинкт удари токове, прибра ръце за стоеж «мирно» като пред началство. Вцепени се като истукан.
Всичко това стана просто за миг. Миг, в който цялата публика затаи дъх. Самият генерал Вълков се сконфузи от нелепата в случая солдафонщина на своя бивш подчинен. Въпросът му увисна във въздуха. Той разбираше: нямаше нужда от никакви факти и доказателства, безсмислена е цялата игра. Можете да си представите какъв убиец и кръволок стои пред нас, щом като този човек от най-близкото му обкръжение, спасил живота му, десет години след политическия банкрут на вълковци продължава да му трепери. . .» (Л. Георгиев).
«. . .Вие пишете, че връщането към събитията от 1925 г. не е «бягство от днешния ден, а грижа за неговия смисъл и богатство». И това е така. Разкриването на събитията от 1925 г. звучи съвременно не само защото разтваря още живата рана в душата на народа, а защото припомнянето на една епоха на човешко достойнство, честност и безкористие е жив упрек към ония, които днес се удавят в самодоволство, егоизъм и равнодушие. . .
Аз бих прибавила към вашите думи и следното: това е грижа за смисъла и богатството не само на днешния, но и утрешния ден. . .» (В. Христова).
«. . . През ноември ще навърша 27 години. Имам добро и задружно семейство (синът ми Павлуша е на три години). Аз съм щастлив човек. . . Но ето че в ръцете ми попада руското издание на Вашата книга. Имена, дати, даже лица — макар че давате оскъдни портретни описания — изпълват главата ми. . .
Настъпиш човек в трамвай и се чудиш какви извинения да му поднесеш само за да облекчиш болката му. А тук съзнателно да се умъртвят толкова хора, и то какви хора! Не разбирам. . .
Фашизмът в България, в Испания, а после в цяла Европа. . . Той получи това, което заслужаваше, и би трябвало да се вразуми. Но ето, появява се Израел, сега Чили. Кога най-после хората ще се успокоят? Кога ще започнат да се любуват на свежия ден, на слънцето, ще престанат да завиждат на чуждия талант и ум? Кога всеки човек ще се радва на успехите и красотата на другите хора, ще бърза да помогне на изпадналите в беда? Какво не достига на хората? От какво така са пощурели? Аз съм майка, искам да отглеждам деца. Не искам да ги пращам на война. Искам да стана баба и прабаба.
Но аз чета Вашата книга и ме обзема тревога. Ако всичко това беше само минало. . . От онези дни са изминали 51 години, а същите събития стават в Чили. Чета имената на българските жени, оплакващи своите синове и мъже, а пред очите ми застават лицата на чилийските жени, които буквално преди два дни говориха по Московската телевизия и оплакваха своите «безследно изчезнали» близки.
Обърнахте ли внимание на еднаквия почерк?
Мислите ми се объркват, главата ми се върти замаяна. Разкритите тайни на България от онова време карат хората да се замислят още по-сериозно над събитията, които стават днес в света. . .» (Ирина Белова, Москва). 1976 г.
II
«. . . Леля Калушка подробно ми е разказвала един случай след убийството на нейния съпруг Владимир Манов, виден деец на партията в Дупнишкия край. След задържането му тя многократно ходила да го търси в Дирекцията на полицията в София. Отначало й казвали че е откаран другаде, помня, че ходи да го търси в Плевен и на други места. Веднъж, като обикаляла около Дирекцията на полицията, тя видяла балтона на своя съпруг върху гърба на един младеж. Спряла го и погледнала дали балтонът има кръпка от вътрешната страна, каквато тя наскоро била слагала. Такава кръпка действително имало. Като видяла това, леля Калушка припаднала. Хората наоколо й помогнали да се съвземе и тя тръгнала към дома на свои близки, които живеели наблизо. На улица «Козлодуй» я пресрещнал същият младеж и смутено я попитал защо така силно се е развълнувала. Тя му обяснила. Още пo-смутен той и казал, че е беден студент и че балтона му подарил негов близък, който работел в Дирекцията на полицията. Така леля Калушка окончателно се убедила, че нейният съпруг е убит в Дирекцията на полицията. . .» (Ген.-полк. Захари Захариев)
«. . . За геройската смърт на комуниста Александър Боримечков още се помни и разправя. . .
След атентата той се укрива на Витоша, обаче след десетина дена се връща за храна. Някъде из ливадите среща кмета и бирника на с. Бояна, те му поискали лична карта, а той изважда револвера си и ги застрелва. Отива си в къщи на ул. «Константин Величков», взема укритата си след войната пушка и през нощта се промъква до Разсадника. Там начупва клони, запасва се с тях и застава на брега на изкопания канал. На сутринта фашистката полиция тръгва да го търси, обаче той владее добре оръжието и стреля в различни посоки. Фашистите вдигат тревога в целия град, като обясняват, че в канала на Разсадника са се окопали двеста души комунисти. Вдигат се армия и полиция, докарват оръдия и под командуването на генерал Лазаров цяла Булина ливада (сега Красна поляна) е обкръжена. След продължителна стрелба едно щурмово отделение се спуска към канала, но от другия бряг ги посреща точната стрелба на Боримечков. Сражението продължава до вечерта.
Когато патроните му привършват, Боримечков скача в канала и излиза към Владайската река. Но там го пресрещат кордони от войска. Като вижда, че няма изход, той захапва револвера и се самоубива.
Когато фашистите разбират, че един-единствен човек се е сражавал с цялата софийска армия и полиция, още повече се вбесяват. От злоба убиват сина му Методи... (Стоян Каракашев).
«... Често мой гост бе синът на Йосиф Хербст — Курт. Един чудесен, умен момък, достоен наследник на баща си, ерудиран партиен функционер на отговорна работа. За съжаление той трагично загина на «Комините» на Витоша. . .» (Георги Караславов).
«. . . Априлските събития през 1925 година заварват Асен Пазов учител в с. Градево, Радомирско. След приключване на учебната година той се прибира в родния си град Радомир. Но не след дълго в дома му започват да пристигат хабер след хабер — да се яви в Градево, за да получи заплатата си. Домашните му се усъмнили в тези «грижи». Известни били разприте на младия ко-мунист с михайловисткото крило на ВМРО. Но въпреки това той заминал. Казал, че ако са решили да го убият, те ще го намерят и у дома, навсякъде, пред нищо няма да се спрат.
На 19 май 1925 г. в Градево нахлули фашистките банди на михайловистите. Избили 50 септемврийци-антифашисти. Очевидци разказват как събрали хората в училището на махала «Порогошка». Сред тях бил и младият учител от Радомир. Цял месец бил подложен на нечовешки инквизиции и разпити. Накрая го отвели в един дол край селото. Пред изровената яма стоял един от палачите му. Правел последни опити да изтръгне от жертвата си инте-ресуващи го показания. Ръцете на Пазов били завързани, но краката — свободни. Неочаквано той ритнал с всички сили фашиста и го катурнал в ямата. Разярени, убийците се нахвърлили върху него и след зверски мъчения го убили. . .» (Елена Рибарова)
«. . . Историята на вуйчо ми Васил Попов—Героя е ярък пример за противоречията и сблъсъците на епохата. Произхожда от семейство на дребен и разорен чиновник. Някои твърдят, че получил прозвището си «Героя», защото умеел да стреля с два пистолета едновремен-но. Това не е вярно. Истината е друга: в Ловешката гимназия само той от своя клас успява да реши сложна ма-тематическа задача и учителят му казва: «Ти си герой!» На 16-годишна възраст кандидатствува за кавалерист във военното училище и на изпита по скок с кон излиза пръв. Но вместо в кавалерията го пращат в пехотата. Това го разгневява и той напуска училището. Продължава гимназията. След това прави опит да следва със стипендия — предлагат му химия, но той иска машинно инженерство. Отказват му. Силно честолюбив, попада под влияние на крайно левите. Чете много. При опит да бъде арестуван у дома му с един скок се озовава в съседния двор и изчезва. Една наша съседка, съпруга на адвокат, го укрива в мазето си. . .
Васил Попов участвува и в нападението срещу царя на Арабаконак заедно с Васил Икономов. По-късно, по време на едно свиждане с дядо ми в местността «Бялка», край Софийското шосе, Васил Попов държал в ръката си ловджийска пушка и казал, че това е пушката на царя. Сега тази пушка е в Софийския музей на революцията.
След разгрома на четата много четници емигрират в чужбина. Предлагат и на Васил Попов да емигрира, но той предпочита да остане в страната. По-късно, обкръжен от полиция в Троян, захапва пистолета и се самозастрелва...» (Л.Драганска)
«. . . На другия ден след убийството и погребението на Васил Икономов пристига официално нареждане да се разкопае гробът и извади трупът. Както по-късно научихме, това е станало по лична заповед на цар Борис. В Белица пристига и фотограф от Ихтиман, също по «висше» нареждане. Види се, коронованият е искал да задоволи някакво свое любопитство, а може би и задоволство, че е надживял оня, който само преди два месеца не е успял да го плени или убие по време на нападението в Арабаконак. Трупът на Икономов бил изровен, проснат на полянката край потока и. . . фотографиран. Така се появи оная страшна снимка във в. «Утро». . .» (Христо Колев)
«... В годините непосредствено след Девети сеп-тември 1944 г. беше много разпространен лозунгът «Помни Девети юни, пази Девети септември!» Ceгa още по-дълбоко разбирам историческата истина на тези думи. . .»
«. . . Почти нищо не е написано за другите герои, за героите от нашата Отечествена война, които също сложиха кости за своята Родина. Говоря това не защото брат ми, подпоручик Николай Каринтов, падна край Драва в онези епични и страшни боеве, не, лека му пръст, той беше идеалист — но наистина, защо толкова малко е писано за тези млади наши синове и братя? И още, искам да споделя една моя болка, и не само моя, а на хилядите майки с черни забрадки, изгубили синовете си във войната: защо няма до ден днешен поне един скромен паметник за тях?
Ето това е болката, която тая в себе си толкова го-дини. Защото утре, когато моето внуче, което сега е на осем години, ме попита къде е паметникът на загиналия му вуйчо — какво ще му посоча? Какво ще му кажа и как ще го убедя, че вуйчо му е бил също такъв герой, каквито са били и другите, за които има паметници и паметни плочи?. . .» (Домника Каринтова)*
* Тези редове са писани преди в центъра на София да бъде изграден Паметникът на Незнайния воин.
«… Точно преди три десетилетия, през 1948 г., на нас, група оперативни работници и следователи, бе възложена задачата да тръгнем по дирята на безследно изчезналите. А те действително бяха безследно изчезнали. Установихме, че е невъзможно да са изгорени труповете в пещите на Дирекцията на полицията. Това би означавало те да горят с месеци и да се разнася миризма над целия град. Вървяхме стъпка по стъпка, ден по ден, за да стигнем в края на 1953 г. до гробниците. Беше трудно — защото убийствата са били извършвани в строга секретност от офицерите на Трета секция. Нито един редови войник не е участвувал в тези убийства. Затова тайната е била запазена толкова дълго.
Тогава ние, следователите, бяхме връстници на времето, зарило тайната на гробниците. Спомням си, че започнахме сами да копаем. Защо? Искахме по този начин да изпълним последния си синовен дълг — първи да се докоснем до костите на нашите бащи. Когато в очната кухина на един от черепите открихме изкуственото око на Гео Милев, ние прекратихме работата. Всички кирки бяха забити в земята. Застанахме мирно и по този начин отдадохме почит на загиналите. . .
Няколко думи за поведението на ген. Вълков. Спомням си първите му разпити. Той влизаше в кабинета ми с наведена глава, а след това заставаше по военному мирно, а когато му показвах стола, изпъваше се още един път, после раболепно се покланяше с едно «покорно благодаря» и чак тогава сядаше. «Не са нужни тези ваши ритуали, Вълков!» — казах му аз. А той ми отговори: «Като бивш военен съм свикнал да стоя мирно. Винаги съм бил слуга и съм бил в положението мирно.» Притиснат от неопровержими доказателства, включително инструкции и заповеди, подписани лично от него, изправен пред откритите гробници на избитите антифашисти, Вълков направи известни признания. . . Пред череп №17 обаче се стъписа. «На Гео Милев ли е? Кой го е убил?» — «Вие кажете кой го е убил!» — «Не, не, не!» — закриваше с ръце очите си бившият министър на войната.
Беше ли изгубил паметта си генерал Вълков? Защо играеше на склеротик?
Ето и неговите показания: «Датата на преврата — 9 юни 1923 г. — беше определена лично от мене. Дадената от мене директива съдържаше следните точки: през нощта на 8 срещу 9 юни да се предприеме акцията за свалянето на Стамболийски от Военния съюз, респективно от войската. Второ — акцията да започне в София в 3 часа на 9 юни, тоест след полунощ, а в провинцията — половин час по-късно. Трето — в указаните

Беше ли изгубил паметта си генерал Вълков? Защо играеше на склеротик?
Ето и неговите показания: «Датата на преврата — 9 юни 1923 г. — беше определена лично от мене. Дадената от мене директива съдържаше следните точки: през нощта на 8 срещу 9 юни да се предприеме акцията за свалянето на Стамболийски от Военния съюз, респективно от войската. Второ — акцията да започне в София в 3 часа на 9 юни, тоест след полунощ, а в провинцията — половин час по-късно. Трето — в указаните моменти да се прекъснат всички телеграфни и телефонни връзки в София, между София и провинцията. Четвърто — да се задържат всички министри и най-висши чиновници в министерствата. Пето — подготовката и изпълнението да се извършат тайно, бързо, ненадейно. . .» И така в единадесет точки се развива директива, дадена лично от него. Всичко е ясно. И Вълков беше напълно с паметта си. Както и паметта на документите не беше изчезнала безследно. . .» (Ив. Охридски).
«. . . Следственото дело носеше номер 71, но ние го нарекохме дело «Варвари». Считат ни за хладнокръвни, но когато изравяхме десетки скелети, разпознавахме удушени с въжета, с кабел, дори с бодлив тел, косите ни настръхваха. Та ние, следователите, тогава бяхме между 20 и 30-годишни, влели се в МВР с ентусиазма на РМС, с чистотата на нашите комунистически идеи.
Сега младежи на същата тази възраст ни питат: «Наистина ли е било така?» Ние също така недоумявахме при вида на посечените със саби или пробити с твърди предмети черепи. Безшумно, без изстрели, фашистите са вършели своите страшни престъпления. «Да, така е било — отвръщаме им днес. — Фашизмът винаги е започвал и започва така!»
На около 300 безследно изчезнали герои не можахме да открием костите. Но ги търсим. За убийците няма давност!» (Полк. Богдан Николов, полк. Иван Димитров).
«... Дистанцията на времето не е заличила болката от жестокия геноцид на българската мисъл и съвест. . . Все още живеем в свят на «либерална» демагогия и на съдбоносни заблуди. Все още младото поколение в ня-кои точки на планетата се лута в лабиринт от фалшиви стойности и изживява драмата на своята революционна незрелост. И отново е актуален въпросът на Георги Димитров, въпрос, който съдържа и своя отговор: «В коя страна фашистите не са диваци и варвари?» (Матей Асенов).
«. . . От ранното си детство съм запазил парещи спомени: винаги когато настъпваше зимата, по краката на баща ми се появяваха някакви рани. . . И аз се питах от какво са те? По-късно разбрах: носил е тридесеткилограмова верига. Баща ми беше шофьор на Стамболийски и на Кирил Павлов. След кървавия преврат бил принуден да се крие, да води полулегален живот на село. По това време бил убит ловешкият полицейски началник Тифчев и баща ми попаднал под следствие по това убийство, без да е виновен. Единият ми брат тогава бил на четири години, а другият — в люлката, на четиридесет дни. Баща ми все успокоявал майка ми, че всичко ще се оправи. Но били произнесени смъртни присъди. Майка ми припаднала пред вратите на затвора, когато й подхвър-лили вързопчето с неговите дрехи. Но присъдата била обжалвана, после пак обжалвана — и близо осем години баща ми влачел веригата на краката си.
Откакто се помня, живея с тези разкази и спомени в семейството си. И когато ми предложиха ролята на Цанков във филма, запитах се — имам ли право именно аз да се превъплътя в този омразен образ? Колебаех се, борех се със себе си и накрая реших: ще приема. И ако съм успял с тази роля да възбудя гняв и ненавист у всички българи към тази мрачна фигура, нека това бъде в памет на моя баща. . .» (Борис Луканов).
«... В нашия филм трябваше да бъде заснета Възкресия Цанева, съпруга на загиналия Георги Цанев. Аз съм човек със здрави нерви, такава ми е професията — кинооператор, но след като започна снимането, усетих, че очите ми се изпълват със сълзи. Просто не виждах какво става пред камерата. . . И все пак успяхме да заснемем докрая този епизод. Може би именно в кратките минути, когато слушах разтърсващия разказ на тази жена, аз почувствувах най-осезателно целия ужас на събитията от 1925 година. . .» (Ив. Самарджиев).
«. . . Мой учител в киното е Михаил Ром, който създаде «Обикновен фашизъм», един шедьовър на ангажираното политическо кино. Аз бях в неговия последен студентски курс. Той намираше време за всеки от нас за разговори и съвети. Когато ни изпращаше, той изрази пред целия курс мисълта, че вероятно малцина от нас ще отидат във водите на политическото кино. Трябва да се помни, каза той, че за да се реализира един политически филм, са потребни около десет години. Тогава ние се усмихвахме в себе си, защото бързахме, много бързахме. А той продължаваше да ни съветва, че ако някой се реши да се заеме с политически филм, то трябва да направи това с пълна психическа подготовка, със съзнанието, че трябва да отдели от живота си именно такъв срок.
Едва сега, след шестгодишния труд върху филма «По дирята на безследно изчезналите», аз се убедих в дълбоката истина на неговите думи. . .
Смисъла на думите «безследно изчезнал» усетих най-силно след един разговор с дъщерята на загинал наш герой. Тази жена ми каза страшни думи. «Аз съм била съвсем малка и едва помня моя баща. Цялото ни семейство, майка ми, всички ние, непрекъснато чакахме баща ми. Аз не можех да си обясня какво значи човек да излезе от къщи, да са го видели, че е излязъл, а след това безследно да изчезне. Къде може да бъде той?» Това чувство за «безследното изчезване» за нея беше по-страшно и от най-бруталното насилие. Според мен това е един от най-аморалните методи на диктаторите и шефовете на военните режими. . .
И ми иде наум случаят с жената на Виктор Хара, Тя разказваше на една пресконференция как нейният мъж излязъл да види какво става навън. Не се върнал. Обадил се само някакъв човек, да каже, че той вече е на «стадиона на смъртта». Тя се обръща към американския посланик, но той й казва, че нищо не знае. А е знаел. По-късно я насочват да търси мъжа си в моргата, където тя е размествала грамади от трупове на «безследно изчезнали», за да търси тялото на своя мъж. Наистина фа-шизмът е еднакъв навсякъде. . .» (Маргарит Николов)».

1978 г.

СЪДЪРЖАНИЕ
ИЗ БИОГРАФИЯТА НА ТАЗИ КНИГА
ПРЕЛЮДИЯ
ЗЕМЯ БЕЗ ВЪЗДУХ
БУДНАТА СЪВЕСТ
ВТОРАТА ТРЪБА
ПИСМАТА
БДЕНИЕ
НИКОЛАЙ ХРИСТОЗОВ
ПО ДИРЯТА НА БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИТЕ
Шесто издание
Рецензент проф. д-р Добрин Мичев
Редактор Стефан Поптонев
Художник Захари Савов
Художествен редактор Александър Хачатурян
Технически редактор Борис Въжаров
Коректор Веска Цветкова
Издателски № 7336
Дадена за набор на 13. IV. 1984 г.
Подписана за печат на 18. VI. 1984 г.
Излязла м. август
Печатни коли 13,50. Издателски коли 11,34
Условно-издателски коли 12,45
Формат 84x108/32. Тираж 43 110
Цена 1,91 лв.
Код 22/9536272311/5605 — 379 — 84
Партиздат — София, бул. «В. И. Ленин» № 47
ДП «Д. Благоев» — София, ул. «Н. Ракитин»

става ясно какво е било след 1923 година. все пак някои от комунистите вземат участие в потушаването на съпротивата на 9 'нския преврат. ето и някои доказателства от колегата григор симов:
В първия документ на ЦК на БКП след преврата 1923 г."Позив към работниците и селяните в България", превратът се определя като "въоръжена борба между градската и селската буржоазия" и се призовават трудещите се да не се месят в нея, за да не "си горят ръцете в огъня и да вадят кестените за други - за своите експлоататори и потисници".
Още в деня на преврата, когато земеделските отряди обкръжават Плевен под ръководството на сваления земеделски министър Александър Оббов, заместник-началникът на Генералния щаб на армията от София телеграфира на подполковник Никола Стайчев в Плевенския гарнизон, че "има разбирателство с комунистите". Това споразумение скоро се материализира в телеграмата на организационния секретар на ЦК на БКП Тодор Луканов. Тя фактически е съставена с участието на новия вътрешен министър полковник Иван Русев. Той с министерския си автомобил отвежда Т. Луканов в завзетата от военните сграда на Централна поща и осигурява предаването на телеграмата в провинцията. По спомени на участници в акцията в Плевен, местният ръководител на комунистите Асен Халачев разговаря по телефона с Т. Луканов и лично се уверява, че телеграмата не е фалшификация на властта.
По доклад на Видинския окръжен управител:
"В Лом комуниста - кмет Кр. Пастармаджиев дава в услуга на войската общинските кола и коне и служещите в общината комунисти са взели участие в борбата срещу дружбашите в деня на свалянието им от власт, които се опитваха да възстановят стария ред".
Същият комунистически функционер лично заплашва комунистите от Кнежа с арест при съпротива срещу новата власт.
Именно за да си осигури поддръжката на БКП, кабинетът предприема мерки, към които ЦК на комунистите е твърде чувствителен. Те се свеждат до пряко субсидиране на партията им от властите чрез държавния бюджет. В средата на юни 1923 г. правителството постановява ревизия на оборотните кредити по прехраната, отпускани от земеделското управление на големите градове. Отсрочка при връщане на кредитите може да даде само Дирекцията на държавните дългове. Въпреки това, ръководената от комунисти Плевенска община, където те са оказали решително съдействие при укрепване на новата власт, получава изключителна привилегия. Погасяването на нейните неголеми задължения - под 2 млн. лева, е разсрочено до 1927 г. от Министерския съвет.

2. Септември ще бъде май

На 5, 6 и 7 август 1923 г. По указание на Коминтерна се свиква заседание на ЦК на БКП, за поемане на курс към въоръжено въстание. Против са били Никола Пенев /брат на критика Боян Пенев, Димитър Благоев-Дядото и Тодор Луканов /не е присъствал на заседанието, но се е възпротивил по късно/. Ръководителите на въстанието изпращат предварително своите семейства в Белград. Въстанието не среща подкрепа от народа и затихва.


Терорът след септември 1923 г.
Ужасен терор, кръв и кланета, но.... Проведени са терористични избори на които мнозинството в Народното събрание е спебелено от коалицията „Демократичен сговор” и БРСДП/о/.
1924 г. Амнистия за участниците в двата метежа. Имената на амнистираните комунистически водачи ще се появят през месец май 1924 г. на Витошката конференция, където се приема курс за ново въоръжено въстание, терор и „експроприации". Началото на „Червения терор”.
Атентатът в черквата „Св Крал”, сега Св. Неделя”. Списъкът на убитите по време на атентата е скрит и до сега и не е известно колко жени и деца са загинали тогава.


Ето някои от подвизите на комунистическите четници – борци за свобода
...Ето част от самопризнанията на Тодор Грудов, водач на една прочула се през 1924 чета, и неговите четници:
“Откраднахме два овни…. нападнахме къщата и му обрахме 60 хил. лева…. убихме двама селяни… ограбихме общината, взехме всички пушки…. нападнахме селски къщи, ограбихме около 40 хил. лева и два коня… ” и т.н. и т.н.
Как са преминавали акциите на четата? “Атанас Премянов застреля свещеника… Атанас Премянов уби с дърво гайдаджията и му отряза ушите…. Георги Янчев уби Г.Б., а Атанас Премянов му отряза едната ръка и единия крак… Тодор Грудов и Георги Янчев стреляха през прозореца и убиха Г.И., както си вечеряше с децата… Атанас Премянов разпори с ножа си капитан Б., отряза му ръцете и краката и след това бръкна в корема и му извади червата и след това дробовете и ги закачи по пироните на вратата.”
“На 17 септември четата напада трудовашката група в местността “Падалото” – в момента, когато групата е била вече готова да отиде на работа. Тук бива убит капитан Багрянов по най-отвратителен и зверски начин. Ранен и заловен, Багрянов бива докаран при Т. Грудов, който дава заповед на разбойниците Коста Петров и Атанас Премянов да го бият с прикладите. С пронизано рамо, пробита глава, облян в кърви, Багрянов изгубва силите си и пада в безсъзнание. Свестяват го и наново започват безмилостни удари с прикладите. Под страх от разстрел дава се заповед всеки трудовак да удари с по едно дърво своя началник. Изнемощял, облян в кърви, Багрянов изгубва сили и пада в безсъзнание. В това положение Коста Петров и Желязко Янев опитват ножовете си в гърдите на нещастния Багрянов. Тежките охкания и стенания, изтръгнати от разкъсаните гърди на умирающия, не трогват главорезите. И още не издъхнал, започва се оная страшна и зверска операция, която би отвратила и найкоравото сърце. Ръцете и краката на Багрянова биват отрязани и закачени по дърветата, а червата извадени и захвърляни по продължение на лагерната ограда. Тук садизмът взема най-голямо проявление, като надминава и най-кръвожадния звяр. И нека се знае, че Багрянов цели 3 години устояваше на фронта своя дълг и трябваше да бъде убит по най-зверски начин в своята родина и то от ръцете на разбойници.”
Последвалата реакция на правителството е наречена „Бял терор”, а провелите го и до сега се наричат убийци и касапи.
В последващия период до 1939 г Царство България е спокойно и става икономически лидер на Балканите.
Няма да се спирам сега на началото на въоръжената борба на комунистите с „монархофашизма”. Ще отбележа, че през 1940 г. са проведени свободни избори и БРП /комунисти/ спечелват 10 депутатски места. Имената на депутатите комунисти са скрити от обществото /защо?/. След заповедта от Москва, те напускат Народното събрание и са разследвани от властите за антиправителствена дейност.


Отрязаните партизански глави
В обемистото си изследване „Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” ст. н. с. Тодор Балкански разкрива една отдавна изопачена истина – тази за рязаните партизански глави. „Да, отрязани глави в историята на българското партизанство съществуват – потвърждава д-р Балкански. – Тази варварска практика, която никъде няма законова основа, в историята на българското право и обичаи е регистрирана многократно. В конкретния случай става въпрос за отрязаните партизански глави, поставени пред пленените след Разгрома на антонивановци четирима седнали партизани и три партизанки, изправени.
Тази снимка е поместена в книгите на всички мемоаристи, които пишат за отряд „Антон Иванов”. Преди присъстваше и в учебниците на българското образование. Агитационната цел беше да представи варварството на българския фашизъм. Варварство действително е съществувало, но при липсващ фашизъм!

Моето участие в разшифроването на енигмата с фотографията е следното:

През 1975 г. описвах топонимията в Пещерско. Един от информаторите ми беше стар, най-старият горски от Батак, когото наричаха Чичката, По тогавашната линия за издаването на книгата „Топонимията на Пещерско”, която беше тема в Научно-изследователската програма „Родопи”, трябваше да бъдат включени задължително и имената на партизанските обекти, като Ровно, Техеран и подобните им. Като разбра интереса ми към истината за партизанското движение в неговия горски участък, старият горски се усмихна под много добре поддържания си хайдушки мустак. Тогава ми разказа тази история, която записах:
„Когато войската подгони партизаните, те започнаха да правят много беля в моя участък. Където видеха хижа или сграда на Горското, в която бяха останали провизии за зор-заман, разбиваха вратата и влизаха вътре; обираха всичко и я запалваха. Така до Караджа дере. Тръгнах след цялата шумотевица. Партизаните напред, войската след тях. Аз с коня по високото. Те вървят. Аз вървя. И гледам от време на време с бинокъла. Падне партизанин (от умора), шумкар викахме им тогава. Един човек излизаше от редицата с брадва или топор в ръцете и му отсичаше главата. Падне друг партизанин – същото. Който падна – режеха му главата. Войската и полицията вървяха отзад и събираха главите.
В далечината не можах да позная по лице човека, който сечеше главите на падналите. По-късно, като се върнах в село и разказах какво съм видял, вече се говореше, че тая работа я вършел един нашенец. Той не остана жив. Живееше наблизо. За съжаление името на екзекутора не съм отбелязъл в записките, но не можех да го забравя. Казваше се Чолаков. Като малкото му име съм забравил.”
................................

И кратък коментар от Григор Симов:

Превратите от 1923, 1934 и 1944 г. са дело на едни и същи хора, на едни и същи организации – масони и комунисти! Да, това не е широко известно, но добре известният Кимон Георгиев е участвал и в трите преврата, като и трите пъти е бивал "министър-председател" след превратите!!
А същият Кимон Георгиев (и не само той - разбира се) е прикрит евреин и водач на масонската военна организация "Звено". Това, горе-долу, е известно. Не е известно обаче, че към края на живота му, в началото на 60-те години, съветска делегация посещава Кимон Георгиев в "служебната" му вила в София и му връчва
– ДИПОЛОМ - 40 ГОДИНИ ЧЛЕН НА КПСС!

Има една важна книга, издадена през 30-те години на ХХ век в Париж от днес позабравения италиански писател Курцио Малапарте, която е посветена тъкмо на техниката на преврата (има я на български). Малапарте не се занимава специално с България, но пък подробно анализира недъзите на демокрацията. Целта му е да покаже как, вследствие на тях, властта пада като зрял плод в ръцете на хора като Ленин и Мусолини, Пилсудски и Хитлер.
Ето как накратко изглежда схемата на Малапарте:
1) Всичко тръгва от кризата, когато гражданите започват да губят доверие в институциите и вече не се чувстват представени в парламента. Създава се критична ситуация, но властта не пада от само себе си, просто някой трябва да се реши да я грабне.
2) Народът сам никога не извършва преврат, нито пък революция. Събитията на улицата умело се насочват от група малобройни, решени на всичко лица, чиято стратегия трябва да е съвсем елементарна, за да бъде ефикасна.
3) За целта е необходимо първо да се създаде хаос – да се провокира общо недоволство – вследствие на корупционни скандали, политическо безочие или некомпетентност на властите – след което се преминава към обща стачка или други форми на размирици.
4) Извършват се „невидими маньоври” – внедряват се малки групи тук и там. Общественото възмущение се надига и в даден момент група „спасители” се заявяват, завземат мрежите за комуникация и обявяват властта за свалена. Остава само да се вземат мерки по „неутрализиране” на дотогавашните властници (по възможност без много излишен шум).
Като се замисли човек, схемата продължава да работи! Е, с неизбежните исторически модификации. Историята никога не се повтаря с copy-paste. А всякакви исторически аналогии, дори и оправдани, винаги изглеждат леко пресилени. В един друг текст за възможните аналогии между дружбашкия режим и управлението на ГЕРБ (Завръща ли се Стамболийски?) вече размишлявах над матрицата на подобни исторически успоредици.

А сега към 9 юни. За да не се изгубим из дебрите на историята, предлагам да следваме стъпките на истинския Вергилий в историята на българските преврати. Сещате ли се за кого говоря? За Димо Казасов, разбира се, в случая чрез емблематичната му книга „В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист”, София, 1925 г.
Сами преценете аналогиите между някога и сега:
„Дружбашите наследиха комфорта и силата на предишната политическа власт. Буйни и сурови, те се оказаха в центъра на един пълен със съблазни мир, който им замая главите и ги направи неспособни да се владеят. Те не знаеха що да правят с властта и я поставиха в услуга на безчинството. Чужди на усилията, с които българската политическа демокрация извоюва свободите и правата си, те ги пилееха с чудовищно лекомислие… Мания за величие, мечти за безотговорна власт, жажда за злато, страст към триумфални шествия – нима всичко това, което държеше в плен целия щаб на Стамболийски (?), не ни напомня психологическото състояние на римските вождове от навечерието на историческите граждански войни.”
Казасов е от групата, която, начело с Александър Цанков, замисля преврата поне година преди 9 юни. Но нещата се забавят и на 30 април (а не на 16 май!) има избори. Как минават те?
„Вчерашният избор мина вяло, при обща апатия и слабо участие на избирателите. Увеличиха гласовете си дружбашите. Всички останали партии претърпяха голяма загуба. Комунистите също изгубиха гласове. Вдигна се лозунг: „Бойкот на изборите!”
На безсилието са свойствени героичната поза и гръмката дума.
Да се напусне парламентът?
Защо? За да се пренесе борбата вън?
Къде?
Вероятно на улицата?
Това е популярно, защото внася кръв в жилите на безсилието и упойва като хашиш всеки, който търси почивка от грозната действителност в сънливите видения на възбуденото въображение.
Улицата? Днес парламентът може да е само тояжка в ръцете на опозицията. Но тая тояжка не бива да се захвърля, само защото на някого се е присънило, че бойкотът ще изиграе ролята на парабел”.
Както виждате, нещата никога не се повтарят напълно, но все пак се припокриват.
През 1923 г. дружбашите обаче имат смазващо мнозинство, а всички останали партии остават в глуха опозиция. През 2013 г., както знаете, е по-различно. ГЕРБ, бидейки първи, минаха в опозиция, а останалите три партии се конституираха като мнозинство.
Остава обаче улицата. А тя, по схемата на Малапарте, може да бъде ръководена и насочвана (и от едната, и от другата страна – термини като „ляво” и „дясно” тук не играят роля). През 1923 г. властта е могла да бъде свалена само от армията, македонската организация и група заговорници.(отговорни и неотговорни фактори, както се е казвало тогава). През 2013 г., когато армията е под санитарния си минимум, службите са в дълбока криза, а потенциалът на патриотарските организации се свежда до футболните агитки, нещата изглеждат другояче. И все пак след краха на политическото, улицата, при цялата си аморфност, е може би единственият фактор в българската политика.
Поглеждам в календара и установявам, че тази година 9 юни се пада в неделя. Ден, в който гражданите излизат на разходка, а прогнозите сочат подобрение на времето, така че има всички предпоставки за протест. Колкото и той да е разнопосочен и разнороден. Едни ще протестират срещу връщането на тютюнопушенето на обществени места, други – евентуално срещу АЕЦ „Белене”. Еколози ще излязат с пореден протест за съдбата на Банско или срещу бетонирането на защитена река с видри в Котленския Балкан. Националистическите агитки извън парламента (НФСБ, НДП, РЗС) ще атакуват отново „Атака” с портрети на Волен Сидеров с фес.
Иначе 9 юни, неделя, най-вероятно ще започне като „спокоен и тих ден”, както някога го описва Димо Казасов. И най-вероятно, дори да избухнат протести, те ще отшумят и отминат. Което не означава, че група мотивирани граждани, решени на всичко, не гледат втренчено към властта. Тази задача си остава. Просто средствата са други. Днес никой не полага целенасочени усилия, за да превзема Централна поща и телекса, защото социалните мрежи са достъпни за всички. От тях „улицата” разбира кога и къде е сборният пункт, каква е определената цел. В момента улицата е превзета от „националистите”, така че не е трудно да предположим, че след като протестират пред парламента и централите на БСП, „Атака” и ДПС, „патриотите” ще съберат плакатите и ще се разотидат. По схемата на Малапарте дотук са изпълнени точки 1-3. Общото недоволство, подсилено от безочие и некомпетентност, е факт. Затова „улицата” грижливо прибира лозунгите и карикатурните портрети на Сидеров, на които, доколкото забелязах, пискюлът на феса е преметнат от дясната страна. В тази връзка се изкушавам да припомня на патриотите, обзети от възрожденски плам, едно тълкуване, което Вазов прави в повестта „Чичовци” (не е зле да се чете класиката!). Там героят Мирончо, 44 годишен хубавеляк и доморасъл философ, развива цяла теория за значението на това от коя страна виси пискюлът. Отдире (сиреч отзад) означава „лъжовен свят”, отпред – N’am grigea de nimani („нямам грижа от нищо” на влашки), а отстрани (по логиката на днешната политическа презентация – „няма файда от кахър”).
Превод за по-младите поколения: „все тая”. Още един 9 юни в историята.

... е преиздадена след 10 ноември 1989 г. и се изучава в курса по "НЕпублична политика" за специалност "Политология" в СУ "Св. хКлимент Охридски".

тази книжка е достойна за внимание, защото схемата си остава и до ден днешен същата. поздрави