Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2015 00:52 - Дипломатическата защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2612 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 09.09.2015 01:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Съединението е нарушение на Берлинския договор и затова неговото признаване е международен акт.
На 9 септември княз Александър
I уведомява представителите на великите сили в София, че е поел в свои ръце управлението на Южна България, като уверява, че Съединението не е извършено с враждебни намерения спрямо империята. Той подчертава твърдата готовност на народа да защити делото от чуждо посегателство и апелира за признаванене на Съединението. Европейската дипломация отдавна е убедена в неизбежното сливане на Северна и Южна България. И ако реакцията на великите сили се забавя, това се дължи по-скоро на желанието им да разберат кой стои зад Пловдивския акт. Още на 6 септември те се обръщат към Цанов с въпроса дали провъзгласяването на Съединението не е организирано от Русия с цел да се отстрани княз Александър I от българския престол. Започва поредната криза на Балканите.

Тактиката на българското правителство е изключително гъвкава – постъпки пред всички велики сили, успокояване на съседните държави и ограничаване на съединистката акция. На 7 септември Солзбъри отправя запитване до австро-унгарското, германското и италианското правителство дали ще направят постъпки в София против нарушаването на Берлинския договор. Това не е случайно. Той се обръща към онези сили, на които разчита в противопоставянето си на Русия.
На 8 септември Бисмарк отговаря на телеграмата на Солзбъри, че Германия няма да предприеме никакви действия, преди да се консултира с Австро-Унгария и Русия, като във същото време прави опити да убеди Русия да вземе под свое пок¬ровителство султана и чрез влиянието си върху българите да възстанови статуквото. Той цели да поощри руската намеса на Балканите и така да засили англо-руското съперничество. Въпреки известни различия основното в първоначалната реакция на великите сили е единодушното осъждане на Съединението и желание да се възстанови статуквото по дипломатически път. Френското и италианското правителство се присъединяват към тази линия. Първата открита реакция на Русия спрямо българските събития е изразена в телеграма на Влангали от 9 септември. В нея се нарежда руските офицери да не се ангажират в румелийските събития. Макар че не съдържа открито порицание, телеграмата по същество е неодобрение на Съединението. Именно така тя е приета от княз Александър
I и П. Каравелов.Реакцията на Петербург е обусловена от царската политика на Балканите и еволюцията в българо-руските отношения. Русия е против усложнения в Европа, отчитайки факта, че позициите й на Балканите са значително отслабени – в Цариград и Гърция взема преднина английското влияние, в Сърбия и Румъния доминира австрийското. През есента на 1885 г. в руския императорски двор надделява недоволството от българския княз пред трайните интереси на двете държави. Отношението към Ал. Батенберг се прехвърля и върху българската държава, следователно и върху Съединението

 

Войнственото поведение на Сърбия и Гърция превръща Съединението в балкански и европейски проблем.
Въпреки тревожните сигнали от всички страни българското правителство продължава да се подготвя за отбрана и търпеливо да тропа на всички врати. След като Русия отзовава княз Кантакузин, за управляващ Военното министерство е назначен кап. К. Никифоров. Усилено се сформират доброволчески отряди. Официалните постъпки са подплатени с постоянни разговори на българския ръководен екип с чуждите консули в Пловдив и София. В тях настойчивите молби са придружени с уверения, че Съединението е българско дело и то не е извършено по ничие внушение. Една от важните задачи на либералния кабинет след Пловдивското събитие е да ограничи съединистката акция. Налага се да се предотврати всяко въстаническо действие в Македония, което би поставило страната в безизходно положение. В София се вземат бързи мерки срещу раздвижване на македонската емиграция и евентуално изпращане на чети в Македония, което предизвиква положителни реакции сред Великите сили.
Не се възприема и желанието на българите от Македония да се настоява пред Европа за провеждане на реформи. Българската общественост се солидаризира със становището на правителството по македонския въпрос. Българската дипломация възприема тактиката на сдържано и коректно поведение спрямо европейските провинции на империята като средство за улесняване на Съединението.
По-нататъшните съ¬бития показват, че това е абсолютно необходимо.

 

 

2. Цариградска конференция
Великите сили бързо реагират на усложняващата се обстановка на Балканите. Те отхвърлят употреба на насилствени мерки от страна на Портата. На 11 септември между Виена, Берлин и Петербург е постигнато споразумение за свикване на общо съвещание на посланиците в Цариград за консултации между великите сили по българския въпрос. До откриване на заседанията към Сърбия, Гърция и Румъния са отправени съвети за въздържание.
Съединението става заложник на голямата политика на всяка велика сила. Действията на Петербург внимателно се следят от всички сили, но най-вече от Англия. Тя отдавна се подготвя да нанесе удар на руското влияние в Княжеството и да укрепи собствените си позиции на Балканите. На 12 септември лорд Солзбъри нарежда на английския посланик в Цариград У. Уайт да настоява за признаване на Съединението под формата на лична уния, т.е. българският княз Александър
I да бъде назначен за главен управител на Източна Румелия. Така привидно Берлинският договор не се нарушавал, а се променяло само управлението на областта. Британската идея има и по-далечен прицел – да постави на изпитание съюза на „тримата императори“.Новият курс на английската дипломация съвпада с правителствените промени в Турция, които са твърде благоприятни за осъществяване на английската политика на Съединението. Портата не можела да не оцени, че идеята за персонална уния е приемлив изход.
През това време българската дипломация също не бездейства. Съставена е една делегация, която да изложи пред Александър
III българските стремежи и да измоли подкрепа. В нея влизат епископ Кли¬мент (Васил Друмев), Ив. Ев. Гешов, Иван Герджиков, Димитър Тончев и Димитър Папазоглу. Без да спомене името на княз Александър I, Александър III осъжда българската привързаност, но накрая произнася знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става“.Българската делегация е окуражена, но и малко несигурна, защото не чува как ще действа Русия. Желанието на делегацията да посети Петербург е отклонено от императора. Един от членовете на делегацията – Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон с мисия да разбере становището на английското правителство. Официал¬ните представители на британското правителство дават да се разбере, че Англия ще подкрепи Съединението, ако България следва само нейните съвети. Солзбъри му заявява, че решението на въпроса зависи от позицията на Русия, Германия и Австро-Унгария, и не скрива опасенията си от Сърбия. Българското правителство разбира необходимостта да постигне непосредствено споразумение с Турция, но тя не желае да вземе решение без съгласието на Всички сили. Успоредно с усилията да влезе в преки преговори с турското правителство българската дипломация се опитва да заложи на противоречивите интереси на великите сили. По нареждане от София в края на септември дипломатическият агент в Букурещ Гр. Начович заминава за Виена, за да сондира мнението на австрийското правителство. и по възмож¬ност да го спечели за българското дело. Начович изтъква, че Съединението ще закрепи положението на българския княз и България ще остане извън руското влияние. В изпълнение на мисията си от Лондон Гешов отпътува за Париж. Френският външен министър се изказва за възстановяване на статуквото.

 

Докато изясняват позициите си за изхода от българс¬ката криза, големите държави полагат усилия да ограничат огъня и тук изкристализират различията между тях. Най-сложно се оказва положението на съюза на „тримата императори“. Защото запазването на съюза като че ли става съмнително. Очевидно австро-немската дипломация се надява с поведението си да насърчи английското противопоставяне на Русия. От Петербург отхвърлят идеята за персонална уния. От Виена граф Калноки настоява за по-бързо споразумение между трите кабинета. Всъщност Бисмарк и Гирс разговарят и по въпроса българският княз да бъде поканен да се оттегли от Източна Румелия и за евентуално изпращане на руски комисар в областта. Въпреки противоречията помежду си трите северни монархии са в съюзнически отношения, засягащи пряко балканските проблеми. Това ги задължава да намерят обща линия на поведение по българския въпрос. Русия се надява, че запазването на статуквото ще доведе до отстраняване на княз Александър, а след това трябва да се търсят средства за „икономическо и административно сближение на двете Българии“, както заявява Гирс.
Австро-Унгария и Германия се съгласяват да се настоява за възстановяване на статуквото. Англия, доволна от задълбочаването на българо-руския конфликт, настойчиво разпространява идеята си за персонално съединение. Трудно би се постигнало единодействие на Великите сили против Съединението. Австро-Унгария избира друг подход – уголемяването на България да се използва за разпалване на противоречията между балканските страни. Един българо-сръбски конфликт би нанесъл сериозен удар на славянското единство и на руските позиции на Балканите, следователно би разкрил възможности за разширяване на австро-унгарското влияние. Така Виена продължава подмолните си действия срещу Русия в този район.
На 2 октомври 1885 г. посланиците на силите в Цариград излизат с обща декларация, в която се потвърждават суверенните права на султана, осъжда се българското Съединение и съсредоточаването на войски по границите на Източна Румелия, а съседните балкански страни се призовават да запазят мира. Българското правителство приема по принцип нейните разпореждания, то обещава да не допусне вълнения в „съседните области“. Накрая отново се настоява за признаване на Съединението. Отговорът на Белград и Атина е категоричен – да се възстанови статуквото, с което ще се гарантират сръбските и гръцките национални интереси. Двуединната монархия все по-определено пледира за компенсиране на Сърбия. Нито една от другите Велики сили не се обявява категорично в защита на България. От Белград продължават дипломатическата офанзива срещу Княжеството. Българските опровержения не успяват да насмогнат на сръбс¬ките инсинуации. Изправено пред враждебно настроените си балкански съседи, българското правителство не смята да прави отстъпки от своята територия, нито пък в Македония. Англия също препоръчва да се направят териториални отстъпки на кралството, защото смята, че в една война България ще бъде разгромена, а това би я тласнало отново към Русия. Принудени от обстоятелствата да степенуват задачите, управляващите среди ревностно бдят и за положението в Македония и Одринско. И така княжеското правителство благоразумно изчаква решението на силите и не се поддава на провокациите на западния си съсед. Заедно с това то предприема стъпки за укрепване на делото, така че възстановяването на статуквото да стане невъзможно. Д-р Странски се прехвърля в София, за да помага на Каравелов за по-бързото административно сливане на Княжеството и бившата автономна област. Естествено, в Петербург не са очаровани от това, което става в България.
Докладите на руските консули в София и Пловдив, които донасят, че управляващите създават антируски настроения в страната, засилват неприязненото отношение на император Александър III към българския княз. Постигнали формално съгласие помежду си, Русия, Австро-Унгария и Германия натоварват своите представители в Цариград да изработят предварителна програма за работата на конференцията. Англия посреща с резерви решението им да се свика конференция на базата на възстановяване на статуквото.

Работата на конференцията определено затъва в безполезни разисквания, а това е целта на британската дипломация.За да провали идеята на Уайт за анкета, турската делегация внася ново предложение. 1. Специален делегат да покани от името на Великите сили и султана княз Александър I да се изтегли заедно с войските си от областта. 2. Делегатът да призове населението и властите към подчине¬ние. 3. В Източна Румелия да се изпрати извънреден комисар, който да управлява до назначаването на генерал-губернатор. 4. Този комисар да поеме Властта след оттегляне на княза. 5. След като населението се подчини, да се изпрати смесена комисия на Великите сили, която да проведе анкета. Представителите на Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия подкрепят турските предложения, макар и с някои уговорки. Уайт отново е в опозиция, той повтаря искането да се направи „сериозно проучване“ на положението в Източна Румелия, преди да се вземе някакво решение. Той изтъква, че ако се възстанови статуквото, без да се направят подобрения, в бъдеще могат да се очакват нови вълнения. Английският саботаж поставя конференцията пред непреодолими препятст¬вия. Провалът можел да бъде предотвратен само чрез формула, която да примири разногласията между големите държави.

2. Сръбско-българска война
На 30 октомври в секретен разговор с руския посланик в Берлин граф Шувалов той внушава идеята за споразумение между Русия и Австро-Унгария за влизане на руски войски в България, ако българското правителство откаже да се подчини на решенията на конференция. Но в Петербург не се поддават на тази привидна демонстрация на подкрепа. Неуспешната работа на конференцията и разногласията между великите сили бързо стават известни на света. В Белград разбират, че обсъждането ще се проточи, а всеки ден рабо¬тел в полза на българското Съединение. Сръбското правителство преминава към решителни действия. За да спаси престижа си в страната, крал Милан започва с нищо непредизвикана война срещу българите.
Дипломатическите преговори прекъсват и на дневен ред застават бойните действия.
България е оставена сама срещу агресора, големите държави не дават открита подкрепа на Княжеството. Турция смята, че бойната между двете държави ще улесни нейното връщане в Източна Румелия. Русия е обезпокоена, но поражението на България окончателно ще компрометира княз Александър I и неговото правителство. Затрудненията ще принудят българското общество отново да се обърне към Русия и това автоматично ще укрепи руското влияние в страната. Официално Австро-Унгария заявява, че прави усилия да въздържа Сърбия, но от дгуга страна оправдава евентуална война. Бисмарк пък очаква, че войната ще задълбочи англо-руския конфликт и ще усложни положението на Балканите, а това ще направи Русия по-зависима от съюза на „тримата императори“. Даже Англия, която подкрепя каузата на Съединението, се ограничава с пожелания за победа на бъл¬гарското оръжие. Оказва се, че великите сили не се опасяват от сръбско-българската война, защото тя ще локализира конфликта на Балканите. Нито една от тях не се опитва да спре сръбските войски.
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България, а причината – нарушаването на Берлинския договор от страна на Княжеството

Изненадата от победата при Сливница прераства в нескрит възторг на един малък народ, проявил способност да брани своята самостоятелност и свобода. Пред българския народ обаче стоят още много изпитания. Докато българите се готвят да изгонят нашественика от страната, Високата порта изведнъж решава да се намеси в качеството си на сюзерен. На 9 ноември Великият везир телеграфира на княз Александър I, че Портата е доволна от изтеглянето на българските войски от Източна Румелия. Тя смята със съгласието на княза да предложи примирие на сръбското правителство. Независимо от тези уверения Великите сили не подкрепят активно закъснялата турска инициатива, а Александър I отхвърля предложението за примирие „преди пълното опразване на Бълга¬рия от сръбските Войски“.

 

. По нареждане на крал Милан от Белград започват дипломатически постъпки пред великите сили за спиране на българското настъпление. На 12 ноември Австро-Унгария, Германия и Русия правят колективна постъпка в Белград и София за прекратяване на кръвопролитната бойна. Българското правителство решава да не се подчини на помирителната инициатива на трите велики сили, към които се присъединява и Турция. Българските войски трескаво се готвят за изтласкване на сръбските войски отвъд границата. На 14 ноември българските войски преминават границата. Пътят към Ниш е открит. След победата на българските войски край Пирот, Австро-Унгария решително се намесва в защита на крал-Миланова Сърбия. Австро-Унгария настоява да се спрат военните действия, като заплашва, че в противен случай българските Войски ще срещнат императорските австрийски Войски. Постъпката на Виена не е съгласувана с руското правителство и предизвиква неговото недоволство.Пред ултиматума на Кевенхюлер князът отстъпва. Още същия ден външният министър съобщава, че България е преустановила военните действия и приема да преговаря за примирие. Сръбското командване предлага войските да останат на позициите си от 16 ноември, да се пристъпи към взаимно опразване на окупираните територии и примирието да трае до 1 януари 1886 г. Тези предложения не държат сметка за българската победа и не поставят въпроса за започване на преговори за мир. От българска страна издигат контрапредложение. Сръбското правителство отхвърля българските условия. Великите сили решават условията на примирието да се набележат от техните експерти. Изработва се договор за примирие между България и Сърбия, без да взема предвид справедливите искания на българското правителство. Победата прави възстановяването на статуквото в Източна Румелия почти невъзможно, но сключеното примирие е по-скоро в полза на победена Сърбия, зад която твърдо стои Двуединната монархия. Англия, подкрепяна от Франция, открито отхвърля възможността за възстановя¬ване на стария ред. Руското правителство запазва старата си позиция. При това положение Русия, Австро-Унгария и Германия подтикват Високата порта да предприеме „бързи мерки в Из¬точна Румелия“ като „последна възможност за възстановяване на нейния авторитет в тази провинция“. В Цариград решават да изпратят в Пловдив двама делегати, със задача да уведомят населението за желанието на султана да се възвърне старият режим. Англия и Франция отказват да съдействат на инициативата на Портата, тъй като тази мярка още не е приета от международната конференция.

 

. Победата над Сърбия засилва популярността на княз Александър I, а това предизвиква още по-голямо раздразнение в Петербург. Отношението към княза остава негативно. Английското внушение за директно разбирателство между Турция и България намира все по-определена поддръжка в Цариград. И от двете страни се наблюдават известни отстъпки. Набелязано е и едно предварително споразумение по преминаване на Източна Румелия под българско управление. Според него българският княз ще бъде назначен за главен управител на областта със съгласието на султана, България трябва да плаща годишен данък на Портата от 200 000 турски лири, Турция и Бълга¬рия ще сключат взаимен отбранителен договор. Този първи предварителен проект за турско-българско споразумение е значителен напредък по Въпроса за Съединението. В края на декември князът подписва редица укази, целящи административно и институционно сливане на Княжеството и Източна Румелия, и единна организация на Войската. Българс¬кото правителство бърза, защото Сърбия използва примирието, за да се превъоръжи, а Турция държи на границите големи военни сили. През януари 1886 г. българо-турските преговори продължават в Цариград. .През това време се подготвя и свикването на конференция за подписване на мирен договор между България и Сърбия. По инициатива на Русия, Великите сили отправят колективна нота до Сърбия, Гърция и България, в която настояват за демобилизация. Българското правителство веднага изразява готовност да се подчини, ако получи гаранции за своята територия.
На 20 януари 1886 г. българският външен министър и великият везир подписват споразумение.
Според него управлението на областта се поверява на княз Александър I за срок от пет години, след което той може да бъде преназначаван от султана; в случай на вълнение турските войски могат да влизат в областта и в Княжеството за възстановяване на реда; на Турция се отстъпват преминалите към нея родопски села на българи с мохамеданско вероизповедание и няколко села в Кърджалийска околия, а определянето на границата в Родопите ще стане с оглед стратегическите интереси на Портата; взаимна военна помощ в случай на нападение срещу България и Турция. Всъщност споразумението ограничава държавния сувере¬нитет на България, без да дава юридическа санкция на Съединението. Обществеността го приема като обидно и срамно за българския народ. Отстъпчивостта на правителството може да се обясни само с желанието по-бързо да се приключи с въпроса и надеждата, че великите сили могат да смекчат някои клаузи. Наистина българо-турското споразумение предизвиква нови преговори между отделните кабинети и Високата порта.

3. Букурещки договор
В началото на януари 1886 г. Великите сили, Турция, Княжество България и Сърбия одобряват предложението на Бисмарк преговорите за подписване на мирния договор да се състоят в столицата на Румъния. За да улесни дейността си пред Високата порта за признаване на Съединението, правителството на Петко Каравелов се съгласява на конференцията в Букурещ Маджид паша да бъде пръв делегат, а Ив. Ев. Гешов -втори. На първо място е поставен въпросът за получаването на обезщетение в размер на 25 милиона франка – 20 милиона разходи по войната и 5 милиона нанесени щети във Видинско, Софийско и Трънско. На 23 януари 1886 г. конференцията в Букурещ е открита. С пристигането си в румънската столица Маджид паша получава инструкции от Високата порта да не иска обезщетение за България, а само да го подкрепи. Позицията на Австро-Унгария е, че България няма право на компенсация, тъй като мобилизацията на войските й предхожда сръбското нападение. Водачът на сръбската делегация Ч. Миятович окончателно осуетява българските намерения. Той повдига въпросите за Брегово, за митническите отношения, за емигрантите и строителството на линията Цариброд-Вакарел. Дори се намесва в отношенията между Княжеството и Високата порта, като настоява в преамбюла на договора да се добави след Княжество България „ автономно и трибутарно”. Маджид паша не се съобразява с исканията на българското правителство и улеснява Сърбия максимално да се възползва от затрудненото положение на Княжество България. На 10 февруари Миятович представя проект за мирен договор, състоящ се от един член: „Мирът между Сръбското кралство и Княжество България, който бе нарушен на 2 ноември 1885 г., се възстановява, считано от деня на размяната и ратификациите на настоящия договор.” Австро-Унгария, Германия и Англия настояват българското правителство да приеме сръбския „ член единствен”.
На 13 февруари Гешов предлага договорът да се състои от два члена – за мир и амнистия. Същия ден Турция представя текст от 4 члена. Първите два обхващат българското предложение, а в следващите два се предвижда окончателно уреждане на границата и обезщетяване на България с 25 милиона франка. На 15-и с. м. Миятович заявява, че е получил инструкция да прекъсне преговорите, ако искането за обезщетение не отпадне. След тази сръбска реакция опитът на Високата порта да извлече изгоди чрез усложняване на сръбско-българските преговори пропада. Маджид паша настоява да се отбележи в протокола на заседанието, че оттегля подкрепата си за цариградския текст. По този начин зад предложението на Високата порта остава само Ив. Ев. Гешов. Двуличното поведение на Високата порта и категоричността на Сърбия заставят българското правителство да приеме сръбския проект. По настояване на Петко Каравелов договорът за мир между Княжество България и Сърбия е подписан от Маджид паша, Ив. Ев. Гешов и Ч. Миятович. Единственото зачитане на достойнството на страната победител е съгласието Букурещкият мирен договор да се подпише на 19 февруари – деня, в който е подписан Санстефанският договор. Подписването на договора е нова отстъпка от страна на България, но с това се облекчават до известна степен действията на българската дипломация за признаване на Съединението от Турция и великите сили. Скоро след сключване на мира правителството обявява демобилизация на войската, но военното положение не е отменено.
Мирът е възстановен, но не е гарантиран.

4.Топханенски акт от 24 март 1886 г..
Блестящата военна защита на Съединението в Сръбско-българската война заставя посланиците на Русия, Австро-Унгария и Германия да изискат от Турция спешно да изпрати двама свои делегати в Източна Румелия със задача да запознае населението с желанието на султана да се възстанови старият ред. На 20 ноември Лебиб ефенди и Гадбан ефенди пристигат в Пловдив и скоро се убеждават, че ако разпространят подготвената за целта прокламация, ще предизвикат безредици. Лебиб ефенди се завръща в Цариград, а Гадбан ефенди отива в София като комисар по вакъфите. На 13 декември се провежда последното заседание на Цариградската посланическа конференция. При размяната на мнения се очертават три гледни точки: Англия, Франция и Италия за разрешаване на Източнорумелийския въпрос чрез персонална уния, Русия чрез административна уния и Германия и Австро-Унгария посредством преки българо-турски преговори.
През декември 1885 г. княз Александър
I Батенберг започва преговори с Гадбан ефенди за сключване на българо-турска спогодба. Постига се предварително споразумение Източна Румелия да мине под българско управление. Българският княз ще бъде назначен за генерал-губернатор. Княжеството ще плаща годишен данък – 200 000 турски лири. Предвижда се двете страни да сключат съюзен отбранителен договор. В замяна на всичко това Турция настоява да й бъдат отстъпени Бургаско и разширени завзетите от турските войски територии в Източните Родопи. През януари 1886 г. българо-турските преговори са продължени в Цариград. Външният министър Ил. Цанов е изпратен в турската столица с неограничени пълномощия. В преговорите активно посредничи Уайт. На 20 януари е подписано споразумение, в което се предвижда:
• княз Александър
I Батенберг да управлява Областта за срок от 5 години, след което той може да бъде преназначаван от султана;
• Турция да въвежда войски в Областта и Княжеството в случай на размирици;
• границата в Родопите окончателно да се определи съгласно стратегическите интереси на Високата порта;
• двете страни да си оказват взаимна помощ в случай на нападение от трета държава;
• Органическият устав да бъде преразгледан в срок от 4 месеца;
• Берлинският договор остава непроменен в останалата си част.
Русия настоява да не се споменава името на Александър I и преназначаването на българския княз да става с одобрението и на Великите сили. Международна комисия да преразгледа Органическия устав на Източна Румелия, а клаузата за взаимната военна помощ да отпадне. В началото на 1886 г. в Англия отново идва на власт Гладстон. Не желаейки конфронтация с Русия заради възникнали проблеми в Ирландия, новото английско правителство приема руските искания. На 24 март 1886г. е подписан т.нар. Топханенски акт от посланиците на Великите силив Цариград. В него в сравнение със спогодбата от 20 януари отпада името на княз Александър I Батенберг и 5-годишният срок за мандата му, клаузата за военната взаимопомощ и правото на Турция да въвежда войски в случай на размирици. На 13 април със султански ферман на българския княз е поверено управлението на Източна Румелия.
Топханенският акт е международно признаване на Съединението, постигнато след много и умели постъпки на българската дипломация, след изумителната победа на българската войска срещу чуждия агресор и при осезателната подкрепа на Англия. Поради противоречивите си интереси великите сили не постигат съгласие за възстановяване на стария ред, но успяват да ограничат конфликта на Балканите. Това спестява на България нови изпитания и непредвидими усложнения. Макар че съдържа някои ограничения и уговорки, Топханенският акт дава възможност на българското правителство да осъществи фактически пълно съединение на Северна и Южна България. След подписването му страната се връща към нормален живот – на 29 март 1886 г. е отменено военното положение, бюджетът на Източна Румелия става част от българския държавен бюджет, в областта са прехвърлени софийски администратори и т.н. В края на март са насрочени избори в Южна България за попълване на местата 8 общобългарското Народно събрание.




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351364
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?