Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.09.2015 23:52 - "По пет на нож!"
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 5391 Коментари: 5 Гласове:
4

Последна промяна: 04.09.2015 23:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Димитър Шопов от Пещера се сражава в 3 войни, редом до двама бъдещи премиери. Заточен е в Египет, откъдето можел да емигрира в Англия, но остава верен на родината си
Като дете със захлас слушах разказите на дядо ми Димитър Шопов от Пещера, за участието му във войните – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Спомените на този невероятен родопчанин, служил в Железния 27-ми Чепински полк, бяха завладяващи. Запомнил съм почти всичко, с изключения на някои имена на местности, където полкът е воювал.
image
 
В него като млади офицери са служели и двама бъдещи министър-председатели – Кимон Георгиев и Константин Муравиев.
Първото, което силно ме впечатли е, че в полка е имало и Баташка рота. Барутин, селото на главатаря на бандитите, убили хиляди батачани, тогава е било в границите на Турция. Командирът на полка решава, че правото да превземат селото принадлежи на батачани и им го дава. Това се случва в началото на Балканската война. Така че след повече от 30 г. Батак все пак е бил отмъстен от синовете и внуците на злочесто загиналите си жители.
Дядо ми твърдеше, че от техния полк произлиза легендарната крилата фраза

“По пет на нож”.

Още в първата битка турците били направо прегазени с щурма и призива “Напред на нож”. Някои от османлиите, които знаели български, погрешно го приели като “По пет на нож!”. Коментарът, който последвал, бил: „Брей, на тези чапкъни не им стига един, ами искат пет на нож“! По същия начин, поради близкото звучене на думите,  било трансформирано и името на полка от „Чепински“ на „Чапкънски”. Дядо казваше, че след това по време на Балканската война почти не им се налагало да воюват. Ужасени от устрема и героизма им, турците щом разберяли, че срещу тях е Чепинският (Чапкънският) полк, бързали да освободят позициите си без бой и да се оттеглят.
Подобен героизъм полкът проявявал и по време на Междусъюзническата война. В нея воювали основно срещу сърбите. Когато през 60-те години на миналия век дядо ми разказваше за тази междуособица, той не пропускаше да подчертае, че не признава загубата на тази война, противно на писаното в учебниците. Обясняваше, че сърбите били обсадени непосредствено преди примирието в една долина и било въпрос на часове  да бъдат победени или да се предадат. И те наистина са се предали на нашите, при това след примирието, колкото и комично да звучи този факт.
Полкът бил разположен по височините, а долу в ниското били сърбите. Дори с просто око се виждали батареите им. В щаба на полка пристигнало известието за примирието. Ротите се разположили по поляните да почиват и да обядват. Изведжъж едно от сръбските оръдия стреля и снарядът убива 12 човека от една рота. Командирът на полка решава, независимо от примирието, при това обстоятелство да атакуват сръбските позиции. От щаба на дивизията се обаждат и като разбират какво е станало, нареждат да не се предприема нищо, защото до половин час ще последва отговор. И наистина, не след дълго над тях профучава снаряд и както дядо ми картинно го описваше, “каца” в цевта на едно от сръбските оръдия и го пръсва. Е, сигурно има и известна случайност освен перфектните изчисления на българските артилеристи. Но втрещените от станалото сърби незабавно вдигнали белите знамена.

Често чувах дядо да пее марша за съюзниците (гърци и сърби). Запомнил съм четири стиха:
“Съюзници, разбойници
Коварни, подли и без срам
За всичко туй сметка държим
И люто ще си отмъстим…”

Според стария ветеран, тези определения идеално пасвали на неверните съюзници.
През Първата световна война знаменитият полк воювал срещу англичаните. През 1917 г. дядо ми е бил в разузнавателен дозор от трима човека. Попадат на засада и са пленени. Изумен беше от поведението на англичаните. Наказали командира на английското подразделение за това, че при схватката един от българите бил убит. Наказанието му било наложено, защото не изпълнил задачата –  да бъдат пленени и тримата.
Запомнил съм и описанието на дядо ми как на солунското пристанище, в пълен мрак, през нощта са се качили на кораб-болница с червен кръст. Англичаните обяснили, че са принудени да направят това заради шпионите. Заедно с тях към неизвестността потеглили и няколко военни кораба. Не след дълго, в открито море били нападнати от немски подводници. Било ужасно. Той, родопчанинът, за пръв път пътувал по море, а трябвало да преживее и това. На разсъмване се оказало, че е оцелял само техният кораб. Немците, които рядко се съобразявали с международните спогодби, този път не закачили кораба с червения кръст, но останалите потопили. Може би от този случай беше останала омразата на дядо ми към гърците, независимо, че майка му е гъркиня. Англичаните казали, че гръцки шпионин е предал на немците за отпътуването на корабите. Краят на това кошмарно пътуване бил в Египет. Тук дядо ми Димитър Шопов прекарал повече от 3 години като пленник. Противно на очакванията ми, беше останал с отлични впечатления от англичаните. Те се отнасяли с голямо уважение към българите,
които си го били спечелили с поведението си на бойното поле. Те, пленниците били със заплащане, дори им било позволено да работят допълнително. Висок, представителен, дядо ми е бил харесан за зет от английски офицер. Но възпитан в любов към семейство и страната, пред възможноста да отиде в Англия предпочел да се завърне в България. Просълзяваше се като описваше тържествата, с които били посрещнати на родна земя –  както на границата, така и във всички градове по пътя до родната Пещера.
Животът му не се беше подредил по най-добрия начин, но така и не се убедих, въпреки упорството ми, дали съжалява за решението си. Шеговито отговаряше, че ако беше заминал за Англия, нямаше да се познаваме.
Какви хора, какви патриоти са били българите преди век! Мислено си го представям - с какъв гняв би приел сега, ако беше доживял патриаршеска възраст, доброволното напускане на страната по каквито и да било причини. Той и тогава, въпреки че не бе прието, не спестяваше упреците към управляващите. Сега липсата на патриотизъм, особено сред тези, които са начело, би го извадило от равновесие. Но какво да се прави –  с времената и нравите се менят.
www.desant.net



Гласувай:
4



1. germantiger - Ще отбележа детайла, който е незнание, манипулация или просто глупост
05.09.2015 00:03
В ТЕКСТА
мците, които рядко се съобразявали с международните спогодби, този път не закачили кораба с червения кръст, но останалите потопили.

...

Германците твърде много и прекалено често са се съобразявали с какво ли не, вкл. с Червения кръст и то в двете световни войни, с изкл. на втората на Източния фронт.

...

Другото в постинга само мога да приветствам, за песен по отношение на неверните съюзници не знаех.
цитирай
2. didanov - На 12 септември 1942 г. герман...
05.09.2015 00:25

На 12 септември 1942 г. германската подводница U-156, след като потапя британския транспортен кораб „Лакония”, оказва помощ на оживелите членове на екипажа и пътниците. В спасителните операции са привлечени още три подводници и два кораба от френския флот. Когато бордовете им са отрупани с хора и влачат лодки на буксир, независимо от големите платна с червен кръст, те са атакувани от американски бомбардировачи. U-156 е сериозно повредена, а бомба улучва пряко една лодка.Предистория

Британският транспортен кораб (до войната пътнически лайнер) с водоизместимост почти 20 000 тона под командата на кап. Шарп пътува през Суецкия канал за Британските острови. Може да превозва до 2200 пътници. На борда му тогава се намират 2762 души: 436 членове на екипажа, 80 цивилни лица, 286 военни, около 1800 италиански военопленници и 160 поляци за охрана. Корабът обаче е въоръжен с 8 оръдия (в това число две с калибър 150 мм., има зенитно въоръжение, дълбочинни бомби и хидролокатори. Това го прави законна военна цел.

U-156 е германска подводница тип ІХс с 53 души екипаж с командир Вернер Хартенщайн. (Общо в 5 похода е потопила 20 кораба с общо почти 100 000 тона водоизместимост. Потънала е на 8 март 1943 г. край остров Барбадос след бомбардиране от амфибия „Каталина”.)

Между 16 и 19 август 1942 г. от пристанища на Бискайския залив излизат за планираните отдавна действия край Кейптаун четири подводници серия ІХс - U-68, U-504, U-172, U-156 и подводният танкер U-459. До 5 градуса южна ширина им е разрешено да действат по собствена преценка, но по-южно трябва да атакуват само цели от първостепенно значение, като се постигне внезапност на първия удар край Кейптаун.

Потапянето на „Лакония”

В 11:37 ч. на 12 септември вахтеният наблюдател долага, че вижда дим. Подводницата взема курс да пресече пътя на целта.

Към 15 ч. съдът е идентифициран и е взето решение да бъде атакуван от надводно положение късно вечерта. В 22:07 ч. две торпеда улучват „Лакония”.

От поразения съд излъчват съобщение на открит текст на вълна 600 м., че са торпелирани. Само след 4 мин. е изпратена втора, вече кодирана радиограма на вълна 25 м., с добавка на открит текст, че наистина са торпилирани. Хартщайн заповядва сигналът да бъде заглушен.

Когато наближават „Лакония”, немските подводничари наблюдават ужасна картина: лодките и спасителните плотове са препълнени, стотици хора се опитват да се хванат за отломките. До тогава U-156 е торпилирала само товарни или танкерни кораби.

Неочаквано Хартeнщайн чува викове на италиански език. Той заповядва да вдигнат двама нещастници, хванали се за сандък. От тях научава, че в морето около тях има над 1000 пленени съюзници-италианци.

„Лакония”потъва след един час агония в 23:23 ч.

След полунощ в 1:25 ч. Хартенщайн изпраща радиограма до командването, че „Лакония” е потопена, но за съжаление има 1500 италиански военнопленници, разполага с 157 кубометра гориво и 19 торпеда, очаква заповед.

Спасителни дейности

Командващият германския подводен флот адм. Карл Дьониц описва своите действия след получаване на радиограмата: „Аз взех решение, което противоречи на международните норми за водене на война на море, поставящи интересите на водене на боя над интересите за спасяване на пострадалите. Според тези норми спасяване на потъващите следва да се прави само в случай, когато това не пречи на кораба да си изпълнява задачите. Аз не зная случай, когато кораби от английския или американския флот да са постъпвали иначе.
Аз взех небивало решение, разпореждайки незабавно да започне спасяване на хората и в резултат от 811 англичани на борда на „Лакония” са спасени 800 души, а от 1800 италианци – 450 души. Във връзка с това спрях движението на подводниците към Кейптаун и с пълен ход да започнат спасяването на хората. На 13 септември главнокомандващият ВМС ми предаде чрез началника на щаба, че одобрява моето решение, но при условие, че подводниците, участващи в спасяването на хората от „Лакония”, няма да бъдат подложени на голяма опасност. Капитан 1-и ранг Путкамер от щаб-квартирата на Хитлер ми съобщи на свой ред, че на фюрера не му се иска да проваля действията на подводниците край Кейптаун и че участващите в спасяването на хората не трябва да се поставят под заплаха.”

Хартенщайн продължава да издирва и спасява хора. На 13 септември в 6 часа сутринта той предава на открити честоти съобщение на английски език: „Ако някой кораб дойде на помощ на спасилите се от Лакония, аз няма да го атакувам при условие, че мен няма да ме атакуват кораби или ВВС. Немска подводница.”

На 14 септември подводницата взема на борда си над 400 души. Половината от тях отново са настанени в лодки и на плотове. В океана вече плават 22 лодки и плотове, на които намират временно спасение около 1500 души. Във водата не остава нито един потърпевш.

На помощ пристигат подводници - германските U-506 и U-507, както и италианската „Капелини”. Върху борда на U-156 остават 55 италианци и 55 англичани, в това число 5 жени.

На призива откликва и френското правителство във Виши, изпращайки от Дакар към мястото на трагедията стражевия кораб „Аннамит” и крейсера „Глуар”, но те пристигат чак на 17 септември.

През нощта подводниците се разделят. На 16 септември към обед U-156 с развят флаг на „Червен кръст”, е открита от американски бомбардировач B-24 Liberator от авиобазата на остров Възнесение. Хартенщайн се опитва да се свърже с командира на самолета на международни честоти на английски език и морзова азбука. Един от спасените офицери от Кралските ВВС също се обръща към пилотите с молба за помощ, като казва, че на подводницата се намират спасения екипаж на „Лакония”, военнослужещи, жени и деца.

Лейтенант Джеймс Д. Харден от американските ВВС не отговаря на съобщението, свързва се с базата си и долага ситуацията. Дежурният офицер капитан Робърт С. Ричардсън после заявява, че не му е съобщено за спасителна операция, провеждана от германските ВМС, и заповядва подводницата да бъде потопена.

После Ричардсън обяснява, че се ръководил от следните съображения: Във военно време боен кораб на противника няма право да издига флаг на „Червения кръст”; Опасявал се, че подводницата може да атакува два транспорта в района на операцията; Предполагал, че подводницата е спасила само италианските пленници; Допускал, че подводницата е изпратена да обстрелва секретната база на ВВС на остров Възнесение (намираща се на около 750 км. югозападно).

Лейтанант Харден атакува подводницата в 12:32 ч. с обикновени и дълбочинни бомби. Изглежда не се старае особено, защото първите три захода не са сполучливи, едва на четвъртия пуска пет бомби. Една от тях пада сред влачените на буксир лодки, убивйки и ранявайки десетки хора. Втора пада край подводницата, като поврежда корпуса й и двата перископа. Харден долага на базата: „Подводницата се преобърна и потъна с дъното нагоре. Спасилият се екипаж се качи на спасителните лодки.” (После екипажът е представен за награда за „потвърдено” потапяне на подводницата.)

Междувременно Хартенщайн заповядва да прережат въжетата на лодките, намиращите се върху подводницата хора веднага да се спуснат във водата. Подводницата се потапя бавно, давайки възможност на хората да се отдалечат.

Хартенщайн заповядва на корабокрушенците да останат в района, обаче две от лодките решават да се доберат до бреговете на Африка със свои сили, без да познават теченията. Едната достига брега след 27 дни само с 16 оцелели от 68 отплавали. Втората след 40 дни е спасена от британски траулер с 4 оживели от 52.

В 1 часа след полунощ на 17 септември адмирал Дьониц заповядва на Хартенщайн: „В никакъв случай не подлагайте подводницата на нова опасност. Вземете мерки за отстраняване на неизправностите. Прекратете всички спасителни работи. Изхвърлете мислите, че противникът може да пощади подводницата.”

После независимо от действията на бомбардировачите, Дьониц заповядва подводниците да продължат да издирват и спасяват хора въпреки големия риск. Обаче адмиралът разрешава да спасяват само италианци като съюзници, другите да бъдат натоварени на лодки и оставени в океана.

На 17 септември е предадена до всички командири на подводници знаменитата заповед „Тритон Нула”, наричана „Заповед Лакония”, с която се забранява да се оказва помощ на пътниците и на екипажите на потопените кораби от подводниците: „Забранява се да се предприемат всякакви опити за спасяване на екипажите на потопените кораби, тоест да се хващат потъващите, те да се предават на спасителните лодки, да се връщат в нормално положение преобърнатите лодки, да се снабдяват пострадалите с провизии и вода. Спасяването противоречи на самото първо правило за водене война в морето, изискващо да се унищожават съдовете на противника и техните екипажи.”

На същия 17 септември рано сутринтакорабът „Глуар” вдига на борда си пътниците от първата срещната лодка. В 14 часа „Глуар” среща в океана подводницата U-507 и от нея научава, че останалите лодки трябва да се търсят в радиус 40-50 мили. Малко по-късно пристига и „Аннамит”.

Издирването на търпящите бедствия продължава няколко часа. Едва на 18 септември сутринта „Глуар” и „Аннамит” отново се срещат в океана. Оказва се, че са спасени 1111 души от над 2700, намиращи се на борда на „Лакония”.

Оценка на заповед „Тритон Нула” на Нюрнбергския процес

Американският адмирал Нимиц в качеството си на свидетел заявява на Нюрнбергския процес: „По всеобщо признание подводниците на Съединените щати никота не са се занимавали със спасяване на хора, ако това увеличава опасността за подводниците или й пречи да си изпълнява бойните задачи.”

През 1946 г. в Нюрнберг британският обвинител се опитва да охарактеризира заповедта като зверска, изискваща от командирите на подводници преднамерено да унищожават спасилите се екипажи и пътници. Международният военен трибунал обаче не се съгласява с тази трактовка и в присъдата по това обвинение е казано: „Трибуналът се придържа към мнение, че доказателствата не установяват с категоричност факта, че Дьониц умишлено е заповядвал да бъдат убивани хора, спасени от потопените съдове.”

/По книгата на К. Дьониц „Немските подводници във Втората световна война”/
цитирай
3. germantiger - ...
05.09.2015 14:44
Благодаря за набрания текст или копирания такъв от книгата Zehn Jahre und zwanzig Tage на Карл Дьониц - впечатлен съм ако е издадена на български, макар това да е книга, което не остави дълбока следа в мен, когато я четох преди доста години навън.

КОНКРЕТИКАТА ОТ ТЕБ ТУК Е ЧУДЕСНО ВКЛЮЧВАНЕ
цитирай
4. didanov - не можах просто да намеря в нета с...
06.09.2015 01:06
не можах просто да намеря в нета случаи ,когато немски подводници или самолети са нападали кораби или конвои на червения кръст :) пък само от филмите да коментирам не върви, може да е пропаганда само :) но и аз сам се изненадах са горекопираната случка
цитирай
5. didanov - оказа се чe това е материал на уважавания от мен блогър leonleonovpom2
09.09.2015 13:54
Извинявам се за пропуснатият от мен източник!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908208
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?