Протоколите на българския парламент са запазили достатъчно словесни двубои между избраници отляво, отдясно и от центъра. Разбира се, парламентарният живот у нас често е бил с температурата на кипящ котел – в сградата срещу бронзовата статуя на Цар Освободител са кънтели многоетажни псувни, заплахи и обиди. Във въздуха са се размахвали, а често и по нечия глава са се стоварвали бастуни, ‚юмруци и ритници. И преди 100 години, и сега оправданието е едно и също – парламентаната ни демокрация е млада, георграфската ширина ни приближава до темперамента на южняците и т.н и т.н.

Хубаво свидетелство за нравите в парламента е оставил депутатът от левицата и фелейтонист Георги Кирков с вестникарското прозвище Майстора.  Като журналист той влиза  е легендарната жълта сграда и изживява истински шок от това, което очите му виждат вътре:“Бях в Народното събрание. Дявол да го вземе, ако втори път ми стъпи кракът! Още ми пищят ушите от бесните викове: долу, мръснико, лъжеш, магаре!..

Тфу, язък за кияфета! Чудни простаци сме ние, сиромасите! Като речем „Народно събрание“- гаче ли ни потече мед от устата. Ний си мислим, че тия, които заседават в него, са хора разумни и почтени, и бая се озъбваме, когато ни кажатм че се псували като влашки цигани..“

Освен откритите юмручни схватки помежду си депутатите напердашили и парламентарните стенографи. Това станало през 1914г. когато камарата трябвало да лгасува сключените договори с германската банка „Дисконто Гезелшафт“ за 5-процентен държавен заем от 500 милиона лева. Както можело да се очаква, опозицията видяла в тази стъпка на министър-предцедателя д-р Васил Радославов поредната корупционна далавера. В парламента първи подпалил фитила на кавгата лидерът на тесните социалисти Димитър Благоев-Дядото. Както прилича на ляв депутат, речта му била изпълнена с категории като „погаване класовите свободи на работниците“, „котерийните цели на буржоазията“ и др. Протоколите добросъвестно свидетелстват, че след Дядото скочили „левицата, левият център и крайната левица“ и започнали да тропат по банките. Срещу позорния заем, сключен от правителството, не издържали и юнашките сърца на Найчо Цанов (радикалдемократ) и Александър Стамболийски (земеделец).

Скандалът станал неудържим. Депутатите от опозицията тръгнали към стенографската маса, дръпнали покривката й и разхвърляли из залата стенограмите и моливите на бързописците. В този момент около председателското място се събрали няколко по-едри депутати от всякакъв цвят и започнали да се бият с юмруци и бастуни. Тропането по банките продължило.

В един момент някой се сетил, че боят ще стане по-ефективен, ако продължи и с хвърлянето на томчетата с речите на народното представителство. Изглежда, че тези томчета са били бая тежки, защото свидетелите на боя разказват, че няколко стенографи, които били на трудовия си пост в залата, били ударени с тях. Някои от протоколчиците получили в суматохата удари в стомаха и главата. Все пак един от тях успял да стенографира боя и той останал като документ в парламентарните протоколи:“Хвърлянето на книжата се усилва. Едно томче ударва г-н министър-председателя, някои министри и представители го изваждат от залата. Други томчета ударват по главата началника на Стенографското бюро и стенографа-преводач. Сборичкването и сбиването около трибуната и стенографската маса се усилват. При тези условия стенографирането става абсолютно невъзможно. Други стенографи от друго място се опитват да стенографират, обаче народният представител г-н Андрей Конов дръпва и скъсва стенограмите им...“

Екшънът завършил с „вдигане на заседанието“ от страна на шефа на парламента. Както се казва, „битият, бит...“ Мнозинството гласувало каквото си намислило, така както става във всеки парламент по света. На следващия ден софийските вестници гърмели за скандала и оплаквали битите стенографи. Бързописците от своя страна отправили декларация-протест до шефа си – парламентарния председател, но никой не напуснал престижната си работа. За депутатите, които раздали юмручното си право в залата, нямало никакво възмездие – и през 1914г както и днес народните избраници били скрити зад имунитета, който ги пазил като писани яйца.

Валентин Бояджиев „Завоите на българската история“

при скорошното вземане на милиарди заем левицата не каза и гък, или само си изплакна устата - косвен сигнал за съучастие в евентуална корупционна схема.
Остава въпроса дали германския заем е свързан по някакъв начин с влизането на България във войната? Ако ги има все още тези томчета, бих ги хвърлил и наляво, и надясно и в центъра, така със спортна злоба.

Преди 104 години дядо ни Цаню Михов е депутат. Има карта според която може да пътува безплатно с всички превозни средства. Най важният въпрос е бил- да организират "Велика България"
Кръщава дъщеря си- ВЕЛИКА, същият има 16 деца от 2 съпруги / първата умира при раждане/ Най големият му син Михо, загива на фронта 1917, когато се ражда най малкият и той също се казва Михо и доживя до 96 години. Дядо, депутата имал 16 живи, отгледани деца, а днес колко деца могат да се съберат на всичките 240 депутата и продължават ли децата им българските традиции, като учат и живеят в чужбина?!

Но не разбрах много какво общо има по темата, искрено се съмнявам повечето от депутатите тогава а и сега да ги е било много грижа за Велика България, по простата причина, че дори и най-хубавата идея след две-три години бива опорочавана и изопачавана(политиката е мръсно нещо)