Опити за създаване на Балканска федерция между Югославия и България след ВСВ

Идеята за такава федерация броди из Балканите от век и половина насам, подхващана, като правило, в подкрепа на нечий политически интерес. Частично нейно осъществяване, в сръбски интерес, е самата Югославия. Днес обичайното мнение за този позабравен случай (можем да си представим колко актуален би бил той все още, ако опитът беше успешен) е, че това е съвместна инициатива на Тито и Георги Димитров, като последният е бил особено увлечен от идеята. Всеобщата оценка от българска страна е, че това би бил губещ за страната ход и на Сталин се отрежда едва ли не ролята на спасител заради осуетяването на съюза след скарването с Тито. Прави впечатление, че след тази констатация анализите и дебатите по случая се съсредоточават главно върху следствия от опита, като, например, македонизацията на част от българското население – която се приема отрицателно дори от защитници на комунизма у нас. Докато основната тема, тази за причините за него, остава в сянка.

 

Обичайното мнение е странно. Инициатива на Димитров? Всички знаем кой е вземал геополитическите решения в Източна Европа по това време. А Димитров, прекарал дълги години до бедрото на Сталин, е знаел по-добре от всички, че най-късият път към небитието от тази позиция е да имаш собствени политически идеи. От друга страна, ако решението е на самия Сталин, то изглежда странно: от край време се знае, че империи се градят на принципа „разделяй и владей”. А не „обединявай и владей”.За да пренебрегне това правило, Сталин трябва да е имал сериозни основания.

Какви биха могли да са те ни подсказва едно изречение в спомените на френския писател Ромен Гари, по това време дипломат в София: „Сталин заговорничеше около възможна южнославянска федерация, която да обедини Югославия и България, неутрализирайки така един чрез друг Тито и Димитров.” Това звучи правдоподобно. Сталин е имал причина да не се съобрази с горния принцип. Разбира се, с едно изречение не могат  да се изчерпят обстоятелствата около случая „Балканска федерация”. Можем да напреднем само ако го разгледаме не като частен българо-югославски въпрос, а в светлината на всичко, случващо се тогава в Европа, а и в света.

Нека хвърлим поглед върху обстановката тогава. Сталин приключва една несполучлива война, започната от него с цел да превземе цяла Европа и голяма част от останалия свят, но донесла му далеч по-малко, отколкото е планирал, и то на неочаквано висока цена. Той не е единственият победител в нея и трябва да се съобразява със своите съюзници, с които не може да си позволи пряк военен сблъсък. По тази причина не може да погълне новозавладените страни, а трябва да им осигури привидна независимост, като поддържа в тях марионетни правителства. Трябва да мисли в перспектива: как да установи властта си в уговорените със съюзниците зони на влияние, как, ако може, да ги разшири и, вероятно, да ги подготви като плацдарм за нова, по-успешна война.

В това отношение Тито е специална грижа. Той е един от двамата държавни глави в сателитните на Сталин страни, който разполага със собствена държава. (Другият, но с далеч по-малка стратегическа стойност, е Енвер Ходжа. Впрочем, Сталин ще намери общо и за двамата решение.) Тито има реална власт в държавата си: контролира въоръжените сили и репресивния апарат и, най-важното, в страната му няма съветски окупационни войски. За разлика от останалите марионетни глави на правителства в Източна Европа, той не може да бъде уволнен по телефона, когато се наложи.

 

От самото си създаване съветската доктрина предвижда комунизирането на света да се извърши от и да бъде подчинено на един център, Москва. Появата на други, независими от нея центрове, е недопустимо. Сталин съзнава какви неприятности може да му донесе всичко това и бързо търси решение. 

Междувременно, първите стъпки към българо-югославски съюз се предприемат от югославска страна още преди края на войната, когато Тито и Димитров се срещат в Москва през декември 1944 и си говорят по въпроса за обединението – по инициатива на югославската страна, разбира се. Тито, за разлика от Димитров, може да си позволи да има геополитически идеи. Техният московски домакин вероятно веднага е схванал какви възможности крие това обединение. Реакцията му не закъснява.

Димитров свидетелствува (в дневника си, 10 януари 1945): „Сталин се обади:..."Югославяните ми съобщиха, че предложили на българите България да влезе в Югославия на онези права, както сърбите и хърватите. Но българите не се съгласили с това и настоявали за създаване от Югославия и България на равноправна българо-югославска държава. Аз казах, че българите са прави, а югославяните не са прави. Би следвало от Югославия и България да се създаде двуединна държава на равноправни начала, нещо като бившата Австро-Унгария. Иначе влизането на България в Югославия ще означава поглъщане на България...”

 

В това свидетелство от първа ръка прави впечатление странната загриженост на Сталин за българските интереси. Добре известно е, че той никога не се е грижил за ничий друг интерес, освен собствения си. Когато преди войната нарежда на Димитров да работи по създаването на „македонска”, „тракийска” и „добруджанска” народности в България,  нейните интереси не го вълнуват.

Същината на казаното от Сталин е в определението „двуединна”. В такава държава всеки важен пост би могъл да се дублира. С това решение Сталин цели далеч не само личностно неутрализиране на Тито чрез Димитров. Става дума за превземане на Югославия отвътре. Ако такава двуединна държава се създаде, Сталин автоматично получава половината власт в нея. Придобиването на другата половина вече е въпрос на кадрови комбинации. Сталин ли не знае как се работи с кадрите! А ако нещата не потръгнат както трябва, една такава фактическа конфедерация се разтурва сравнително лесно.

И така, на 10 януари 1945 Димитров е уведомен за решението и разбира, че трябва да действува. Сталин обича да стои в сянка и да си върши работата с чужди ръце – в дадения случай с тези на Димитров. В случай на провал вината ще носи не той, а официалния изпълнител. За да прикотка Тито, след като е отхвърлил неговия вариант на обединение, Сталин му предлага да погълне Албания и част от Югозападна България. Така и Енвер Ходжа влиза в зоната на контрол. Примамката за Ходжа пък е възможността да се обединят албанците в Албания и Югославия. Само за Димитров не е предвидено сиренце в капана, защото няма нужда. Той е от тези, които могат да бъдат уволнени по телефона.(Има ирония на съдбата в следвоенния статут на Димитров. Преди това той е бил нещо като началник на Тито – председател на Коминтерна, т.е., негов изпълнителен директор, назначен от собственика на фирмата – Сталин. Докато Тито е бил само един от боричкащите се около престола му претенденти за водачи на Югославската компартия. Няколко думи, казани от Димитров на Сталин тогава са били достатъчни, за да пратят Тито там, където са отишли конкурентите му. Сега формално двамата са равни. В действителност, обаче, Тито има собствена държава и реална власт в нея, докато Димитров е само марионетка на Сталин. Дори, фактически, той е понижен – от интернационален в национален водач.)

Действително, в най-неизгодно положение при тази сделка е България. Югославия печели територии, Албания се обединява с албанското малцинство в Косово и Македония. Единствено България понася само загуба на територия и денационализация на част от населението. Това трябва да се има предвид винаги, когато някой се опита да нарече Димитров „патриот”.

Всичко това прилича на прецизно изиграна шахматна комбинация.Човек не може да не признае своеобразната красота, дори гениалност на политическите й ходове. Както в айкидото се използува енергията на противника, за да бъде той повален, така Сталин използува идеите на самия Тито, за да се справи с него. При това – с ръцете на Димитров. А пътьом се изявява съвсем безплатно и като защитник на българските интереси. (Нали освен всичко е и баща на народите!)

Политическите ходове на Сталин обикновено са такива. Нека припомним друга негова комбинация, разиграна на Балканите по същото време – гражданската война в Гърция. На срещата в Ялта са потвърдени уговорените преди това с Чърчил сфери на влияние – в България те са 75:25 (по-късно уточнени на 80:20) в руска полза, в Гърция – 90:10 в полза на съюзниците. В Чехословакия процентите са равни - 50:50, но на власт е некомунистическо правителство. А президентът Бенеш е ръководил чешкото правителство в изгнание и е припознат от западните съюзници като законен държавен глава. Той също не може да бъде уволнен по телефона.

 

Когато дава разрешение да започне гражданската война в Гърция – през март 1946 – Сталин не го прави, за да я присъедини към империята си. Той знае, че това не би могло да стане без пряк военен сблъсък с вече почти бившите му съюзници. А и не му трябва още една «народна демокрация», в която не може да вкара войските си. Той само им казва: «Аз съм джентълмен и спазвам уговорките. Искам само да ви покажа как изглеждат моите десет процента. Добре ги разгледайте и се опитайте да си представите как биха изглеждали петдесетте. Да речем, в Чехия.»

По това време Гърция има далеч по-голямо значение за съюзниците, особено за Британия, отколкото Чехословакия. Попадането й в руски ръце означава за комуникациите през Суецкия канал връщане към положението от 1941. Когато съюзниците стават достатъчно отстъпчиви и дават да се разбере, че ръцете на Сталин в Чехословакия са развързани, той прекратява войната в Гърция и изпраща участниците в нея да се радват на социализма в Казахстан – по-далеч от греха, както гласи една руска поговорка. Всичко това също прилича на добре изиграна шахматна партия – Сталин дава шах на противниковия цар в Гърция, с което печели фигура в Чехословакия.

Не е причина лошата игра за това, че другата партия – Балканската федерация – се оказва неуспешна. Малко вероятно е Тито да не е усещал клопката, която му се поставя. В същност, има свидетелства, че югославската страна никога не е приемала идеята за федерация сериозно. Присъединяването на България неизбежно би намалило сръбското влияние във федерацията, то е слагане на таралеж в гащите. Тя разиграва своя собствена комбинация – за нея това е само повод за териториално разширение.

Така въпросът за федерацията се превръща в голямото надлъгване, което ще продължи три години и ще завърши с взаимно оплюване и развод. Изглежда, Тито смята, че може да надхитри стария картоиграч Сталин. Той бави топката при федерирането, но не и при териториалното си разширяване. Разговорите затихват през 1945, формално поради протест от страна на Англия, за който се подозира, че е провокиран от Югославия. Междувременно, югославски агенти навлизат официално в югозападна България, за да я подготвят за присъединяване към Югославия. Под руски натиск преговорите отново се възобновяват през 1947 и се стига до известното Бледско споразумение, което в същност е само декларация за намерения.

Работата по присъединяване на Албания към Югославия, обаче, е в пълен ход.  Още същата година Тито изпраща там военновъздушна част и подготвя две дивизии за навлизане. Сталин вижда, че играта на независимост от титова страна загрубява и взема мерки: в началото на 1948 привиква в Москва ръководителите на Югославия и България. Тито изклинчва и праща заместници, но от България присъствува върховната троица - Димитров, Коларов и Костов. Срещата се състои на 10 февруари 1948. За станалото научаваме подробности от Милован Джилас, който е присъствал на нея и я описва в книгата си «Разговори със Сталин».

 

Още в самото й начало Сталин се нахвърля върху Димитров с обвинение, че работи зад гърба му за осъществяване на митнически съюз с Румъния. Макар да е съгласувал това, както винаги, с Москва, Димитров не възразява – черви се, мънка и се оправдава като виновен. Джилас е неприятно изненадан от жалкото държане на „лайпцигския лъв”. Но миналия през кремълската школа Димитров има причина да се държи така: той знае, че при Сталин мижитурките имат по-големи шансове за оцеляване.

 (Много преди това Сталин вече дублира средствата за премахване на Тито. Така, в началото на 1947 Тито получава остро възпаление на апендикса и от Москва му изпращат двама специалисти – професорите Бакелев и Смотров - с пълно медицинско обзавеждане. Много скоро, обаче, те се връщат...в ковчези. Бакелев е обвинен в опит да отрови Тито и се самоубива, а Смотров получава инфаркт. Случаят е замазан по дипломатически път.)

След скарването с Тито Сталин е бесен и започва поредица от екзекуции сред ръководствата на подчинените му страни с цел затягане на дисциплината. Дали смъртта на Димитров е една от тях? Краят му е тема, заслужаваща отделно изследване. Тук само ще се докоснем до нея. Известно е едно свидетелство на Джилас от 1948, началото на кризата в отношенията между Тито и Сталин. Джилас е изпратен да поздрави на Белградската гара българската делегация, пътуваща за Прага начело с Димитров. Насаме с Джилас Димитров топло му стиска ръката и повтаря няколко пъти: «Дръжте се!» («Держитесь крепко!») Малко по-късно, в присъствието на Червенков, говори друго – че Сталин е прав в критиките си към Югославия. Тази, макар и плаха, проява на инакомислие, най-вероятно е стигнала до ушите на Сталин от неговите съгледвачи в самото югославско ръководство, където Джилас е докладвал за срещата. Това е било сигнал, че е време Димитров да бъде бракуван.

Знаем, че Сталин е ползувал два начина за разправа с политическите си противници: официален, след присъда и екзекуция, последвани от заличаване от историята и налагане на табу върху името на осъдения, и неофициален, когато жертвата умира от болест, нещастен случай, самоубийство или нещо друго и запазва статута си в комунистическия пантеон. Смъртта на Димитров се вписва добре във втория вариант. Има едно многозначително съвпадение: той бива привикан на лечение в Москва през март 1949 – по същото време, когато Трайчо Костов, първата официална жертва на започналата чистка, бива свален от всички заемани постове и се превръща в обикновен гражданин. А умира малко след като Костов е арестуван, за да бъде обесен. (Но, преди да умре, успява да заклейми Костов като враг с надеждата, че на самия него ще му се размине.) Това съвпадение навежда на мисълта за привеждане в действие на елементи от един общ план. Изследване, направено след 1989, открива в косата и мозъка на Димитров ненормално високо съдържание на живак. От друга страна, той е известен с лошото си здраве отдавна. Днес не можем да поддържаме категорично нито една от двете версии – убийство или естествена смърт.

Така Сталин ликвидира българското ръкводство (третият, Коларов, вече е засегнат от старческа деменция и няма нужда от специална обработка) и поставя начело на държавата верния си Червенков.

Накрая трябва да отбележим, че Сталин така и не намира успешно решение на казуса „втори център на комунистическа власт”. А много скоро се появява още един, този път несравнимо по-мощен от Тито, независим от Кремъл комунистически диктатор - Мао. За да му създаде грижи докато търси решение, Сталин бързо му забърква една война в Корея и я поддържа до края на живота си. След което завещава проблема на приемниците си. Както се вижда от историята, и те не успяват да се справят с него.

1. В Информационния бюлетин на III национален конгрес по съдебна медицина и криминалистика през 2001 г. в София е публикуван доклад на криминолозите ст.н.с. Й. Йонов, н.с. М. Лалчев и Н. Даскалова.
След като описват подробно използваните от тях най-модерни инструментални методи и техники за анализ, те обявяват, че в пробите от косата и от запазения мозък на починалия на 2 юли 1949 г. в съветския правителствен санаториум "Барвиха" Георги Димитров има живак над допустимите количества.

Пробите са взети през 2000 г. В тях "има значително по-високо съдържание на живак в сравнение както с възприетите нормални съдържания на живак в човешкия мозък, така и с анализираните контролни проби от мозък, взети от хора, загинали при пътнотранспортни злополуки".

Авторите на доклада съобщават, че докато обичайната доза живак в човешкия организъм за нормално протичане на обменните процеси е около 2,33 милиграма на килограм, в останките на Димитров те са установили 48 милиграма на килограм.

По този повод големият наш съдебен медик проф. д-р Георги Цеков, извършил над 3 хиляди аутопсии, заявява категорично: "Нямам съмнения - вождът е отровен!" Това разкритие отваря въпроса кой е Георги Димитров и защо Сталин го уби.