БЛОГ за всичко важно за мен

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. bojil
9. ambroziia
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata

Годишна класация

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

01.06.2015 23:49 - За Христо Ботев

Автор: didanov Категория: История

Прочетен: 953 Коментари: 0 Гласове:

Когато припукаха черешовите топове около Панагюрище и Копривщица, на 20 априлий, едвам след 25 дена се получиха известия за това важно приключение в лагера на нашите емигранти из Румъния. В прочутия хотел „Трансилвания”, свърталището на хъшовете в Букурещ, се четяха такива известия, че цяла България е въстанала, 50 000 души юнаци кръстосват но Стара планина. И трепнаха тогава всичките избягнали в тая свободна земя наши младежи, поискаха те, ако е възможно, още същия ден да прецапат мътния Дунав, да се притекат на помощ на своите въстанали братя. Разбира се, че разпалените глави потракаха най-напред вратата на старите войводи, на Панайота, на хвърковатия Тотю и други, които трябваше да ги поведат. Първият от тях поиска организирана войска, а вторият предложи да му се гарантира семейството с 1000 нанолеона, неща решително невъзможни. „Нови времена — нови хора” — каза редакторът на в. „Знаме” Хр. Ботев и захвърли настрана перото. — Който желае да умре за свободата на своя народ, то нека върви подире ми” — изговори той и обяви себе си за войвода.

Сутринта на 17 май австрийският параход „Радецки” приемаше от гюргевската скеля някакви си брашовски сандъци, уж със стока, а всъщност пълни с белгийски шишенета. После няколко минути редакторът на в. „Знаме” крачеше към входа на същия параход, придружен от няколко хъшове и от всичката влашка полиция, на която бе добре известен.

„По-скоро се прибирайте, домну Ботев, докато не се е вдигнала врявата” — шепнеше на ухото му гюргевският симпатичен полицмейстер Йонеско. Параходът потегли нагоре по Дунава, като се спираше пред градовете Русчук, Свищов, Никопол, Ряхово, Бекет и Зимнич. От последните два града също така влезе дружина, преоблечена с градинарски дрехи, така щото числото на четата възлизаше вече на 180 души. Същия ден надвечер Ботев поздрави тия последните върху кувертата на парахода със сабля в ръка и със син-зелен шарф през рамо — знакове, които го отличаваха за войвода. „Да живей България! Да живей Ботев войвода!” — извикаха 180 гърла и смъкнаха от гърба си скъсаните градинарски абички, под които блесна хъшовската форма и препасаните револвери…

И се подигна тогава цяла революция в неприкосновената ограда на австро-маджарския параход. Смелата команда на войводата и неговото тържествено излизание при публиката смути всичко малодушно и страхливо. Надутите турски бинбашии — пътници в парахода — коленичиха пред хероя и позорно подаваха своите златни часовници и брилянтни пръстени, като го молеха за пощада; техните белолики ханъмки се намериха под масите; няколкото български търговци, малодушни базиргяни, хора от комерческия свят, стиснаха своите чанти, да не се досегне някоя до златните им наполеони, а те същите изгубиха и ума, и дума, като се бояха, че и тях ще вземат за ратници; най-после гордият немски капитан, над главата на който се развяваше бяло-червената маджарска корона, не преклони глава от един път. Той поиска да се възпротиви, понеже не знаеше какво нещо е български хъш.

„Предай командата на парахода си на моя другар поп Катрафилова, ако искаш да не търсим сметка за вашата немска подлост на парахода „Германия” в 1867 година” — каза Ботев на капитанина. „Кажи на тяхна милост (на турските офицери) да си скрият часовниците, защото ние не сме хайдути” -каза той на офицерина си Войновски, който разпореждаше с тишината в парахода.

После малко Ботев беше господар на „Радецки”. Зеленото атлазено знаме с българския лев се развяваше заедно с австрийското. Четата излезе на Козлодуй и се упъти към Балкана. Той ден имаше твърде малки сбивания с черкезите. На 18 май, вторник, стана голяма битка при Баниска, в която падна убит и байрактарят Куруто, родом от Ески Джумая. На 19-и четата застана във врачанските лозя на мястото Веслец. Врачани, които бяха писали писмо до момчетата в Румъния, че ако преминат Дунава, ще ги посрещнат с кола, ни един не се подаде да даде поне капка водица на изнурените момчета: На 20 май— цял ден битка, от сутринта до вечерта, не само с черкези и башибозуци, но и с редовна войска. Четата беше заградена от четиритe страни, гладна и жедна. Поразително отчаяние владееше измежду всичките момчета, защото в разстояние на четири деня само двама души българи се присъединиха с ратниците. Войводата стоеше в една овчарска колиба, умислен и обезкуражен, а няколко овчари надничаха из вратата и си искаха парите за закланите ягнета, като наричаха дружината хайдушка. Късно вечерта, часа по 12, Ботев се съветваше с няколко души от дружината при една скала какво трябва да се прави. В долината стана някакъв си шум и пъргавият войвода се надигна да види що е. В това време пукна пушка от другата страна на усоето и той се залови с двете си ръце за гърдите, гдето го беше ударил куршумът. И рухна тогава на земята нашият войвода с очите нагоре. Той поиска да каже нещо, но язикът му не можа да се преобърне, очите му се наляха със сълзи и така си останаха отворени, а кръвта бликна вече навън. Офицеринът Войновски и Георги Апостолов се приближиха до него да му вземат кореспонденцията, шарфа и оръжието. Никой други от дружината не можа да го види.

Така умря редакторът на в. „Знаме”, героят от „Радецки”. Гордото и непокорно онова чело, което беше в борба с тираните по всичкия свят, скоро се покри със студен пот и остави само тук-там няколко бръчки, които показваха, че борбата е още в начало! …

Нека всеки българин, който прочете настоящите редовце, каже вечна му памят! В разстояние на осем години за нашия народен херой не са ставали ни панахиди, ни парастаси, ни пък какво-годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществува вече!…

Захарий Стоянов

Нагоре