Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2015 01:45 - Жените-воини в Априлската епопея от 1876 г. и войните за национално освобождение
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2592 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 28.05.2015 01:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Не са малко българките-героини, които, освен че са подпомагали бащите, мъжете и братята си по време на Априлското въстание, са се борили и с оръжие в ръка срещу поробителя. Те заслужават нашата признателност и нека всеки, който знае по нещо за такива славни жени, да го сподели - за да съхраним спомена за делата и подвизите им!

Започвам с първата такава жена, оскъдна информация за която открих наскоро в "История на България", т. VІ, Българско Възраждане 1856 1878, изд. на БАН, С. 1987 г., стр. 394 – 395. Тя се казва Стояна Иванова Драгановска (Драгневска) – Нишанджийката.
image Родена е ок. средата на ХІХ в. в с. Ново село (дн. квартал на гр. Априлци), Ловешко. Произхожда от бунтовническото семейство на новоселските казанджии Драгановци, които са ярък пример за истинско, неподправено родолюбие и жертвоготовност. По време на Априлското въстание в І-ви (Търновски) революционен окръг само от този род излизат 5-ма въстаници: Стояна, брат й Илия Ив. Драганов, който е един от знаменосците на въстаниците в Ново село, баща й Иван Драганов, чичо й Аврам Драганов – член на бойния щаб в селото, както и техния племенник Васил Попиванов, също знаменосец.
Стоянка израства в Кесалийската махала на родното си село. За това, че не е от случаен “корен” подсказва не само буйната й непокорна кръв, но и физическият й облик. На външен вид е мургава, с едра фигура, широки плещи, по мъжки свъсени вежди и гърлест глас. Уверено язди кон, пее хайдушки песни, а по нейно настояване чичо й Аврам я обучава в стрелба, както и да борави със сабя. Стреля толкова точно, че започват да я наричат “нишанджийката”. Още преди Априлското въстание е редом с мъжете на тайно провежданите нощни комитетски събрания и активно се включва в трескавата революционна подготовка. След избухването на самото въстание се проявява като истинска героиня. Участва наравно с мъжете в боевете срещу турците на 5 – 9 май 1876 г. при Дебневския боаз (проход). При разбиването на въстаниците успешно прикрива изтеглянето им към Балкана под напора на черкезите и башибозуците. Заедно с още няколко смелчаци остава на позициите при местността Маринска и поддържа огъня срещу вражеските редици, докато хората от селото успеят да се спасят. Благодарение на точната й стрелба преследвачите на бягащото към планината беззащитно население са разколебани и в крайна сметка спрени. Когато боеприпасите свършват Стояна предвидливо скрива пушката си, малко преди да бъде заловена. Турците я откарват в селото и в къщата на поп Петко я изправят пред импровизиран съд. Разпитвана е заедно с пленените оцелели въстаници, но никой от заловените й другари не я издава. Поради липса на доказателства е освободена, доживява Освобождението, но не е известно кога и при какви обстоятелства умира.
Друга българка, дори и още по-малко известна, която участва в сраженията през Априлското въстание, това е Мария Иванова Сутич – първата и единствена жена в “Хвърковатата чета” на Бенковски.
image
Мария Ангелова (по съпруг Мария Иванова Сутич) е българка от Татар Пазарджик (дн. Пазарджик). Родена е през 1856 или 1857 г. На около 17-18 годишна възраст се омъжва за далматинеца от Дубровник Иван Сутич, който работи като специалист по изграждащата се тогава в Южна България ж. п. линия на австрийския предприемач барон Мориц Хирш. Заедно със съпруга си се установява да живее на гара Белово. При избухването на Априлското въстание в ІV-ти (Панагюрски) революционен окръг двамата се включват в сформираната чета на Георги Бенковски. По този повод Бенковски се обръща към помощника си Захари Стоянов с думите: “Запиши, че днес, на 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Сутич, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята”.
При разгрома на въстанието Мария или Ньонка (Йонка), както я наричат четниците, се оттегля с мъжа си и останалите около Бенковски хора към Стара планина. В резултат на преследването от турските потери и мъчителния преход в суровите условия, както пише Захари Стоянов: “Горката Йонка беше заприличала в лицето на сянка... Хубавото й бяло лице и малките ръчички бяха се охлузили и надраскали като географически атлас, а за тънките й дрехи не питайте... Няколко фанатици-братя от четата, неосвободени още от дебелите предразсъдъци, по свещено уж предание от старохайдушкия катехизис, че жената е пакостна твар във всяко юнашко предприятие, бяха решили помежду си да убият нещастната мъченица, едничката българка, която се бе удостоила да стои под байрака за свободата... Разбира се, че аз употребих всичкото си красноречие, за да ги отклоня от фанатическата им постъпка.”
С угасването и на последните надежди за спасение Мария моли мъжа си да я убие, но между с. Липен и Тетевен те са заловени и откарани в Софийския затвор. Там прекарват три месеца при изключително тежки условия. След намесата на чуждестранните консули Иван Сутич е освободен като чужд поданик, а с него и жена му.
През 1903 г. Мария е все още жива, но остава вдовица (съпругът й умира скоро след Освобождението). Не е достатъчно оценена и ролята й в Априлското въстание. На молбата й да й бъде отпусната народна пенсия тоговашното българско правителство първоначално отказва, но по-късно й отпуска малка поборническа пенсия. До края на живота си М. Сутич се установява да живее в Пловдив, където умира през декември 1932 г. на 76-годишна възраст. Със съпруга си тя не оставя потомство. Сестра й Теофана в това отношение има по-различна съдба. Тя се омъжва за Петър Иванов Тресоглавски, с когото имат 4 деца. Нейна правнучка днес е бившата президентша на Р. България – Антонина Стоянова, съпругата на българския президент Петър Стоянов.
Естествено че не съм  забравил
Райна Попгеоргиева Футекова
image, но съзнателно не я сложих на първо място. Райна Попгеоргиева Футекова - това двадесетгодишно девойче просто е "набедено" за бунтовник, защото има шанса да попадне тъкмо в епицентъра на събитията. Първоначалната й роля е просто да ушие знамето, което тя така и не успява да завърши навреме поради по-ранното избухване на въстанието - остава й да изпише думата "смърт" и го прави буквално в последния момент. После действията на Бенковски и щаба на въстаниците в Панагюрище й определят друга роля - емоционална, идеологическа, целяща да повдигне бойния дух на българите и да ги нахъса срещу поробителя. Доколко е имало ефект е друг въпрос - истинският байрактар Крайчо Самоходов доста сериозно се е разсърдил и обидил от факта, че предоставят знамето на една жена, па макар и била тя тази, която го е ушила. Захари Стоянов също не е много възторжен и когато описва познатата ни картина споменава, че Райна "...стоеше на коня без знамето, (и) представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня."
Такава естествено тя остава и за поколенията, но е факт че за първи път врагът в лицето на татарпазарджишкият каймакамин я нарича с презрение "Българска княгиня".
Истинският героизъм на тази българка е по-скоро свързан с това, което тя изтърпява след драматичните априлски събития от 1876 г. Заловена и измъчвана, в това число и „изнасилена от четирима башибозуци в присъствието на шест нейни другарки”, Райна едва оживява. След няколкомесечен затвор през лятото на 1876 г. е освободена благодарение застъпничеството на Дж. Макгахан и няколко чужди консули.
По-известна след Освобождението като Райна Дипчева, тя умира на 61 години в София, измъчена от костно-ставна туберкулоза.
На широко известната й снимка във въстанически дрехи, изправена до знамето на панагюрци (копие на истинското, направено пак от нея през 1901 г. по повод 25-годишнината от Априлското въстание), със сабя в дясната ръка и револвер в лявата, тя е 45-годишна (снимката е от 1901 г.).
Животът на човека е не само низ от постъпки и действия, но и въвличането му (по собствено или не желание) в определени събития. Случаят с Райна Попгеоргиева според мен е точно такъв, което, разбира се, не омаловажава ролята й в Априлската епопея. Тя си остава значима фигура, макар и да не участва реално в бойните действия на въстаниците. И те, и поколенията остават да я помнят като първата княгиня в новата история на българите. Това дори да не е равнозначно на подвиг, все пак е национално достояние, на което се базира всяко безсмъртие...

Гана Найденова Стоилова от Сопот е следващата, която се нарежда в кохортата на славните ни жени от Априлската епопея.
Родена е през 1851 г. Първоначално учи в Сопотския девически манастир, след това и в класното училище в Клисура, където по-късно става учителка (1871 – 1876). Член е на тайния революционен комитет в Клисура. По време на подготовката за Априлското въстание шие въстанически дрехи и заедно с ученичката си от Стара Загора Зюмбюла Стефанова (Попстефанова) Колчева извезва знамето на клисурските въстаници. След обявяването на въстанието участва наравно с мъжете в сражението при местността Зли дол, Клисурско. Спасява се от погрома, като се укрива в гората, после намира убежище в Копривщица, но там се разболява тежко и едва оцелява. След Освобождението продължава да учителства. Умира ок. 1916 г.

Към посочените героини следва да бъдат добавени и 2-те дъщери на Бачо Киро, за които има сведения, че участват в четата на Цанко Дюстабанов.
Ирина Кирова Петрова (по съпруг Тотева) е родена през 1857 г. в Бяла черква, Търновско. Завършва Габровското девическо училище, след което става учителка в родното си село (1875 – 1876). След Освобождението се омъжва (1886) за Тодор Тотев – син на легендарния войвода Филип Тотю, преселва се в с. Летница, Ловешко и учителства там до смъртта си през 1894 г. (или 1897 г.) В Летница се ражда и синът им Филип(чо) Тотев (ок. 1887 – ок. 1889).

По-малката (всъщност най-малката) дъщеря Димитра Кирова Петрова е ученичка в Габровското девическо училище, но го напуска по настояване на баща си. След Освобождението тя се омъжва за даскал Петър Андреев Даскалов, с когото имат 4 деца. Синът им Андрей Даскалов по-късно сродява рода на Бачо Киро с този на Ал. Дюма – син, като се оженва за Валери Дюма (дъщеря на Сципион – синът на Ал. Дюма – син). Съпругът на Димитра умира в началото на ХХ в., а тя самата доживява до дълбока старост.
При избухването на въстанието в І-ви (Търновски) революционен окръг Бачо Киро въоръжава дъщерите си и ги завежда лично при войводата Ц. Дюстабанов. Според дописка във в. “Български глас” от 1876 г. бащата се обръща към войводата с думите: “Приеми, воеводо, и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя дома и да ги варда от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиятец.” Пак според същия източник в последвалите схватки с вековния поробител девойките се държат не по-малко героично от славния си баща. В едно от сраженията с турска потеря по-малката дъщеря Димитра, която тогава е едва на 15 г., успява да стигне до предводителя на потерята Юсуф ага и да го повали със сабята си – постъпка, колкото смела и безстрашна, толкова и достойна за възхищение. 

Едни от най-самоотвержените защитнички на Перущица - Анка Райкова и Велика (Лика) Стоянова.

Именно те двете са отразени на преден план върху художественото платно, намиращо се днес в местния исторически музей - "Защитата на Перущица" (1954), дело на художника Добри П. Добрев. Седем дни перущинци удържат непрестанните атаки на многократно превъзхождащия ги по брой и въоръжение турски башибозук, предвождан от Тъмрашлията Адил Ага и редовните части на Рашид паша. И докато двете героини отбраняват входа на църквата "Св. Архангел Михаил", повечето въстаници избират смъртта пред опасността да попаднат в ръцете на противника - те намират сили да посегнат върху живота на собствените си жени и деца, а след това и на себе си. Загиват 347 души.
Анка Райкова оцелява при разгрома на въстанието и след Освобождението доживява до дълбоки старини. Задомява се и оставя наследници. Преди смъртта си тя споделя пред своята снаха: "Все още ми е мъчно и си спомням как ми се молеше турчина пред вратата на църквата..." (вероятно я е молил да не го убива). За жалост подробности за живота на тези смели българки-перущинки приживе не са описани.

Сигурен съм, че повечето българи не са и чували за следващата жена-боец. Тя се казва Христина Хранова Антонова (Ценкова)

- родена е през 1851 г. в с. Клисура, Самоковско, като последно, осемнадесето дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря (12 синове и 6 дъщери). Още като невръстна девойка се включва в националноосвободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети. Верен съратник е на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София.
Априлското въстание през 1876 г. я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане. В Руско-турската освободителна война (1877-1878) участва и като боец, и като милосърдна сестра. Воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново.
След Освобождението е изпратена да следва в Акушерския институт при Императорския университет „Св. Владимир“ в гр. Киев. През 1881 г. завършва университета с отличие, още същата година се връща в България и започва да работи като акушерка в София, Лом, Силистра и Варна. Христина Хранова е всъщност първата действаща акушерка в България. Въпреки че Райна Попгеоргиева (известната Райна Княгиня) е първата българка с диплом по акушерство, то тя не работи първоначално по специалността си и именно Хранова е първата, която започва да практикува у нас като акушерка. А докато живее и работи във Варна се превръща и в първата българка – спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години (1895-1897) спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.
Участва и в Сръбско-българската война (1885) като боец и медицинска сестра. Под командването на подполк. Данаил Николаев се сражава като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Ранена е в крака, но продължава да действа ту като войник, ту като лекар на войниците. Още веднъж тръгва като доброволка през Балканските войни (1912-1913), нищо че вече е над 60-годишна, ветеранка.
След Междусъюзническата война (1913 г.) спира с борбения си живот, но се зареждат години на мизерия. Забравена от държавата, тя живее от милостта и приюта на свои познати. Едва през 1918 г. й отпускат 60 лева месечно „пожизнена народна пенсия”, с които преживява последните 4 години от живота си. Умира в София в крайна бедност на 14. ХІ. 1922 г., на 70-годишна възраст, забравена от държавата и изпратена само от шепа родственици.

forumboinaslava.com
TypTyp



Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2322079
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5788
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?