Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2015 23:22 - Момчето, което умееше да ходи на ръце 2
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 963 Коментари: 0 Гласове:
0



.....Като чу това име, богослужителят така премаля, че потърси опора в каменната зидария на чешмата. И едва намери сили да изрече:

      — Говори! Говори, момче! Жив ли е Левски? Къде е вестта, дето ми носиш?

      — Ех, отче игумене — тихо и вече съвсем сериозно отговори детето, — баш тук, посред двора ли искаш да ти дам писмото?

      Отец Хрисант разбра упрека, преглътна шумно, после доблестно си призна:

      — Прав си, синко. Обърках се аз от толкоз тревоги… Хайде, идвай с мене!

      Отидоха в килията на игумена и той обърна два пъти ключа на вратата. Тогава момчето смъкна дясната си кундурка*, после свлече и чорапчето и изпод него извади един лист, сгънат няколко пъти. Отец Хрисант нетърпеливо го изтръгна из ръцете му, отиде до тесния прозорец и го разгъна. След минута обаче извърна гневни очи към момчето:

      [* __Кундура__ — груба кожена обувка.]

      — Ти бе, непрокопсанико и калпазанино! — С мен ли, игумена, ще си правиш недостойни майтапи!? Какви са тези глупости тук: пушени риби, маслини, кюкюрт*1, пити кашкавал, шекер*2…?

      [*1 __Кюкюрт__ — сяра.]

      [*2 __Шекер__ — захар.]

      — Туй е лист от бакалския тефтер на баща ми, отче игумене — укорно рече момчето. — А този…

      — Кой е баща ти? — прекъсна го богослужителят.

      — Цено Христов.

      — А, Христо, ти ли си бе? — изведнъж омекна отец Хрисант. — Тю да, му се не види, от мен си получил светото кръщение, пък да не те позная. — После се оправда: — Ама кой ще познае един човек, който за по-удобно стои с краката нагоре? Хайде, кажи сега за тези риби и шекери!

      — Онзи, който ме прати, вярваше, че ти ще съумееш…

      — Да се проваля в пъкъла дано! — самопрокле се игуменът, без да дочака края на обяснението. — Съвсем е изкуфяла дъртата ми чутура!…

      От едно чекмедже с двойно дъно той извади някакво шишенце и с течността от него замаза хартията. Появиха се десетина реда, изписани от почерк, който свещенослужителят добре познаваше. Прочете ги няколко пъти и лицето му първо просветля, после придоби хитро изражение. Приближи кандилото над одъра си, поднесе листа до пламъчето му, изчака, докато се превърне на пепел, и накрая се извърна към момчето:

      — Разкажи ми, Христо, как успя да се промъкнеш през турските стражи и да стигнеш дотука.

      Момчето изпълни желанието му. Като го изслуша, отец Хрисант стори кръстен знак над главата му и произнесе тържествено:

      — Благословено да си от бога, юначе! Докато българските майки раждат синове като тебе, славният род български няма да се затрие…

      Малкият Христо възвърна предишната си дяволитост:

      — Туй ли да река на чалмалията Кърджаллъ`, когато се върна при него?

      Закачката не ядоса игумена. Той се засмя и каза:

      — А, не. Туй беше за тебе. А нему кажи, че всичко ще бъде изпълнено, точно както той го иска. Още днес вещите му ще заминат по най-сигурен човек. — Той потупа момчето по рамото. — А сега тичай обратно, юначе. В Етрополе те чакат…

 

 

      Когато Али чауш потегли с многобройния си заптийски отряд през Правец и Орхание към София, цялото Етрополе излезе на улиците да ги изпрати. На жестокия и суетен полицейски началник много му се бе искало това да е едно триумфално изпращане, но то бе не само безславно, но дори и смешно — изпровождаха го не възвеличаващи викове, а подигравателни хихикания, примесени с нескрити въздишки на облекчение. Смееха му се и си отдъхваха не само раята, българите, но и етрополските турци — суровият и тежък ред, наложен от Али чауш над града за цяла неделя, бе дотегнал и на тях, „правоверните“. Но хората, наизлезли да видят как се измъква посраменият отряд на заптиетата, нямаха за цел да му се присмиват, а по-скоро да се уверят с очите си, че са се отървали и от тях, и от началника им.

      Пред дюкяна на Цено Христов при изпращането се случиха едни до други стопанинът Цено, момченцето му Христо, добрякът-турчин Мето Помака и едно от тукашните заптиета, Караселим. А когато в далечината гюрултията* подсказа, че заптийската колона вече приближава, към четиримата се присъединиха също главният учител Тодор Пеев и един непознат светлолик мъж в уж алафранга дрехи, но ушити от местен шаяк. Те поздравиха почтително и се наредиха при другите:

      [* __Гюрултия__ — шум, врява.]

      — Кой е челебията*? — осведоми се Мето Помака, като отговори на поздрава им.

      [* __Челеби__ — господине (така турците се обръщали към по-заможните българи).]

      — Учител из Тетевен — спокойно отговори даскал Тодор, докато Цено Христов изглеждаше като да си е глътнал езика от смут и страх. — Току-що пристигна, на заем ще му дадем буквари и таблици.

      — С лошо ме посрещнахте — засмя се Левски, мнимият учител. — Вашите хора тъй бяха завардили пътищата към Етрополе, че цели четири дни трябваше да си въртя палците във Видраре, преди да вляза в града…

      — Ма`ни, ма`ни, — обади, се Караселим, — станахме за резил пред света с тоя кьорфишек*, дето го изгърмяхме.

      [* __Фишек__ — цев от хартия, напълнена с барут; __кьор-фишек__ — ракета; прен. блъф, лъжа.]

      — Кажи бе, ага — обади се на свой ред Цено, който, заразен от примера на Левски, бе възвърнал самообладанието си. — Кажи каква беше цялата тая дандания*1? Че търсихте някакъв хаирсъзин*2 и царски душманин, туй и котките на Етрополе го разбраха. Но защо тия аркадаши*3, дето дойдоха като същински аслани*4, сега си прибраха партакешите и си отиват, хм, съвсем като в поговорката?

      [*1 __Дандания__ — врява, крясък.]

      [*2 __Хаирсъз(ин)__ — зъл човек, проклетник.]

      [*3 __Аркадаш__ — другар.]

      [*4 __Аслан__ (по-правилно __арслан__) — лъв.]

      — Защото се разбра, че през цялото време сме гонили вятъра. Тоя, заради когото една седмица стиснахме етрополци за гушата, през същите дни рахат-рахат* си е развявал байрака посред София.

      [* __Рахат__ — спокойствие, безгрижие; __рахатлък__ — състояние на рахат.]

      — Я разкажи, я разкажи! — подкани го този път Мето Помака. — Как стана белли* тази работа?

      [* __Белли__ — явно, ясно.]

      — Нощес дойде хабер от София — обясни Караселим, видимо поласкан, че с разказа си е станал център на всеобщото внимание. — Докато ние тук се изтрепахме да търсим девлет-душманина, той бил в София, царството на Али чауш. Станала някаква патърдия в един хан и нашият човек, който се разполагал там като паша*, се уплашил да не стане зян покрай чуждите кавги и побързал да се измъкне.

      [* __Паша__ — генерал; висш военен или административен началник.]

      — Е, че щом се е измъкнал — попита „тетевенският учител“, — как се е разбрало, дето…

      — В бързането си забравил един кат дрехи. — Турчинът се засмя. — Онези дрехи и моравият фес, по които ние го търсехме тъдява. В сетрето даже имало един от бунтарските вестници, които вашите лудоглави хъшлаци печатат в Букурещ. — Той се изкиска повторно. — Като се чу тази работа, Али чауш за малко не опъна краката от дамла*. И сега се връща в София, там да прави хайки и претърсвания. Но и в София ще хване на босия цървулите, туй от мене да го знаете.

      [* __Дамла__ — апоплектичен или сърдечен удар.]

      Разговорът им спря до тук — прекъсна я посрамената върволица на орханийските заптиета, която се проточи пред тях; двамата й печални герои, Али чауш и кърагасъ` Мустафа Бимбаллъ`, благоразумно бяха заели места някъде по средата на колоната. Когато и последните се загубиха надолу, по пътя към Правец, Цено Христов покани двамата турци:

      — Да влезем, агалар. Черпнята днес е от мене. Че заради тия аркадаши моят алъш-вериш*1 цяла неделя хептен*2 беше угаснал…

      [*1 __Алъш-вериш__ — вземане-даване; търговия.]

      [*2 __Хептен__ — напълно.]

      Караселим и Мето Помака не чакаха втора молба и последваха стопанина. На улицата пред дюкяна останаха само Левски, Тодор Пеев и малкият Христо.

      — Дай да ти стисна десницата, Христо — каза Дякона. — Това хубаво дело — той показа с очи надолу по пътя, където се бяха изнизали заптиетата — народът на Етрополе го дължи само на тебе. А аз пък ти дължа и сигурността, че може би и живота си.

      Той разтърси малката му ръка. Момчето не каза нищо, но лицето му се изчерви от удоволствие.

      — А с тебе ще се разделяме, брате Тодоре — продължи Левски. — „Алилаа Селвели“ и „Дервиш Мехмед“* вече от няколко дни ме очакват…

      [* Тайните имена на комитетите съответно в Ловеч и Тетевен.]

      Каза това, но не побърза да си тръгне. Личеше си — още някаква мисъл се въртеше из главата му.

      — Споменаваше ми — продължи след малко, — че в комитета имате затруднения с тайната поща?

      — Така е, Апостоле. И на тримата, които отговарят за комитетската поща, временно не трябва да се разчита. Иван Донов вече месец лежи от огница и ушебол, а за Сава Ангьозов и Павел Генчов имаме сведения, че турците са се усъмнили в тях и тайно ги имат под очи.

      — Мога да ти назова човек, брате Тодоре, който достойно ще поеме задълженията им, докато прецените, че пак можете да разчитате на тримата. — И в отговор на въпросителния поглед на учителя, Левски сложи ръка на Христовото рамо. — Ей за този юнак говоря, брате. Той доказа, че може да му се вярва.

      Сега пурпурът обхвана не само лицето на момчето, но невям и кестенявата му косица.

      — Туй го признавам — объркано рече Тодор Пеев, — но нали разбираш… Комитетската поща… Христо не е заклет…

      — Вярно е — кимна Левски, — Христо не е положил революционна клетва пред кръста и ножа. Не може и да я положи, малък е още за това. Но туй не е пречка да му поверяваш пощата, брате. Утре, когато се вдигнем на живот и смърт срещу тиранина, ще излагат гърди на куршумите не само онези, които са давали клетва, а всички, дето носят юнашко сърце, българско. Имай го от днес за куриер — повтори. — Аз поръчителствувам за него…

 

 

      Както каза Васил Левски, така и стана. От този ден Христо Ценов Христов, момчето, което умееше да ходи на ръце, стана куриер на частния революционен комитет в Етрополе и неведнъж премина през много опасности, като под чорапчето си носеше тайнописни заповеди и сведения.

      И така продължи чак докато руските солдати прегазиха Дунава…

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2321970
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5788
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?