Наглед безучастен към всичко околно, непознатият стърчеше недодялано в пруста на етрополското мъжко училище и зяпаше таблата, окачени по стените.

      — Господине — произнесе едно звънливо гласче до него, — даскал Тодор ли чакате? Той е в учителската стая. Подрежда си дневниците и ей сега ще излезе.

      Човекът, към когото бяха отправени тези думи, се извърна после свали поглед надолу. Говореше му едно ситно-дребно момченце, („голямо колкото палец“, щеше да го опише по-късно непознатият), чистичко и спретнато облечено, широколико, със сресани на път кестеняви косици и с умни, гълъбовосиви очи.

      — На мен ли говориш? — смая се непознатият.

      — Че на кого другиго? — Момчето остана сериозно, но в ъглите на устните му се сгуши дяволита усмивка. — Тук сме само двама…

      — И ме наричаш „господине“? Мене, колибаря?…

      Непознатият наистина приличаше на фукара*-балканджия, слязъл от колибите. Носеше протрити, отдавна неминали през корито и сапун дрехи от бозяв шаяк, ямурлук, видял и по-добри дни, и на главата — проскубано калпаче от овча кожа. Чернилката по коленете те на потурите му и по не дотам добре измитите му ръце издаваше, че или е въглищар, или работник в някой от самоковите горе, в планината.

      [* __Фукара__ — бедняк, сиромах.]

      — Мен ли назова „господине“? — повтори въпроса си той. — Не ми ли виждаш каяфета*?

      [* __Каяфет__ — външен вид, изглед.]

      — А, по каяфет сте същ кюмюрджия — съгласи се хлапакът. — Само че…

      — Само че какво?

      — Само че един истински кюмюрджия и дингил-ахмак*, на какъвто се правите, щеше да гледа картинките на разните чуждестранни птици и животни на оная стена, а не да чете уставните правила за реда в школото…

      [* __Дингил-ахмак__ — прозвище за висок и глупав човек.]

      Непознатият облещи очи от изненада. Объркан, той потърси някакъв смислен отговор, но като не го намери, изръмжа неясно, а сетне попита заядливо:

      — А защо пък ти дойде на ум, че чакам именно даскал Тодор? Защо да не е някое от школничетата? Или друг от учителите?

      Сега усмивката излезе от двете си укрития и заля цялото личице на детето.

      — То не е толкоз сложно за отгадаване, господине. Когато някой ябанджия* човек се върти тъдява, учен и знаещ е, пък се прави на прост и…

      [* __Ябанджия__ — чужденец, другоземец.]

      — … дингил-ахмак — кисело му подсказа другият. Беше придобил такова изражение, сякаш го болеше зъб.

      — Такъв човек — завърши малкият — ще да е дошъл само за учителя Тодор Пеев, за никого другиго.

      Гостът отново се напрегна, но пак не намери дума за достоен ответ — нито да опровергае, нито да обърне работата на смях. Мълча и се черви цяла минута, пък накрая изсумтя ядосано:

      — Многознайко и дървен философ, ето, това си ти. Да знаеш и още нещо?

      — Зная — кимна момчето. — И то е таквоз, че цялото школо ми завижда за него.

      — И що е то?

      — Знам да ходя на ръце — беше неочакваният отговор. — Искате ли да ви покажа?

      И преди да дочака потвърждение или отказ, то се вдигна на ръце и като размахваше крачета, за да пази равновесие, тръгна с главата надолу из пруста. Измина един полукръг около смаяния чужденец, после се отправи към изхода на училището, все така на ръце слезе по външните стъпала, там се отпусна на крака и с весел смях полетя нагоре, към Царската махала. Непознатият го проследи с поглед, чак докато се загуби между къщите на градеца. Беше напълно вцепенен, сякаш закован о пода, неспособен за каквото и да е движение или даже за звук.

      В същото положение го завариха малко по-късно двамата мъже, които излязоха рамо до рамо от учителската стая и си говореха полугласно. Вдървената му фигура привлече вниманието им, защото те спряха, загледаха го с интерес и по-високият с брадичката — той беше главният учител на Етрополе Тодор Пеев — каза на спътника си, като се стараеше да придаде на гласа си безгрижие или поне бодрост:

      — Нещо трябва да се е случило. Негова милост изглежда така, невям е хипнотизиран от змия-пепелянка…

      Другия, русокос и синеок мъж на тридесет и няколко години, облечен в алафранга* сюртук с кадифяна яка, не се поддаде на спокойствието, което му внушаваше учителят. Той се озърна като човек, който е свикнал да живее винаги нащрек, готов да посрещне нова опасност, и десницата му мигновено изчезна някъде под дрехата. Но като не видя каквато и да била заплаха, направи две-три крачки към вкаменения мним въглищар.

      [* __Алафранга__ — по западноевропейски образец.]

      — Какво има, бай Общи? — попита го. — Изглеждаш тъй сякаш…

      Онзи най-сетне се размърда.

      — И аз не знам как да го нарека туй, дето се случи, Дяконе — рече най-сетне. — Уж нищо работа, пък…

      Беше Димитър Николич Косовец, познат повече като Димитър Общи. От няколко Месеца Българският революционен централен комитет го бе изпратил за помощник на Апостола в работата му из западните краища на поробеното отечество.

      А както читателят вече се е досетил, русият спътник на Тодор Пеев беше сам Левски.

      — Разкажи тази „нищо работа“ — настоя Левски. Не криеше, че е угрижен. — Нали е казано, дребните камъчета прекатурват колата.

      Димитър Общи разказа в подробности цялата случка. И колкото повече го слушаше, толкова лицето на Тодор Пеев просветляваше, а накрая и съвсем се разсмя. Обаче за разлика от него Дяконът не измени смръщения си израз.

      — Нямаме повод за страх и тревога — каза му учителят, когато Общи свърши разказа си; имаше звучен и плътен глас и умееше да говори красиво и плавно — както го бяха възпитали софийският му учител Сава Филаретов и преподавателите в цариградския Френски колеж. — Досещам се аз кой ще да е бил този прозорлив хлапак, който е притискал до стената негова милост. Същият е и в клас — има ум за десетмина умници, но и дяволии за десет баш-дяволи. Такъв ще те разсърди, не, ще те вбеси с някоя лудория, пък след минута така ще ти разкаже урока, че не само ще забравиш пакостта му, но и ще ти се прииска да разцелуваш умната му главичка.

      — Как, рече, е името му? — попита мрачно Общи.

      — Не съм го изрекъл още — поправи го Тодор Пеев. — Христо, така се казва момчето. Седем-осем годишно трябва да е, второкласник е при мене.

      — И, казваш, няма защо да се страхуваме от него?

      — Гарантирам за него така, че съм готов като Муций Сцевола* да сложа ръката си в огъня. — Учителят обичаше да изпъстря речта си с примери из историята. — Христо е издънка от здрав корен. Баща му, Цено Христов, е…

      [* Гай Муций, наречен Сцевола — полулегендарен римски младеж, който по време на обсадата на Рим от етруските (508 г. пр.н.е.) проникнал в лагера им, за да убие техния цар Порсена и да спаси отечеството си. Заловен и заплашван с мъки, той сложил десницата си в огъня и не трепнал, докато тя изгоряла (от там Сцевола — леворък), като казал, че такива са всички римляни, които са си дали дума да убият Порсена. За проявеното мъжество цар Порсена го освободил и свалил обсадата.]

      — Кой бе, даскале? Оня Цено Христов, търговеца ли?

      — Търговец, табак*, много неща е той — кимна Пеев. И продължи: — Но увереността ми не идва от търговията, която върти, а от другото му житие-битие, скритото и тайното. Че Цено е посветен в народните работи и без да го хваля, един от най-сигурните комитетски люде е. Избрахме го в управата на нашето читалище „Напредък“. Той и там така си гледа работата, че, кажи го, читалището е като близнак на комитета. От сина на такъв човек няма защо да се страхуваме.

      [* __Табак__ — кожар.]

      Учителят имаше намерение с тези думи да приключи разговора — нали беше гарантирал за малкия остроумник? — но с изненада видя, че думите му, колкото и убедителни да бяха, не разсеяха тъмния облак от челото на Левски. Попита несмело:

      — Какво, Дяконе? Мигар не повярва на словата ми? Или…?

      — Повярвах ти докрай, учителю. И нека те благослови богът на България, загдето така изтънко познаваш и дарбите на школниците си, и нрава на комитетските хора.

      — Защо тогава са тъй свити на възел веждите ти?

      — Не заради малкия Христо, а от недоволство към тогова, дето са ми го пратили уж божем за дясна ръка в трудната и опасна работа.

      — Що рече? — трепна обидчиво Димитър Общи. — От мене ли си недоволен?

      — Учудваш ли се? — сви рамене Левски. — Нашето дело не е игра на стражари и апаши, байно, а борба на животи смърт, в която залогът не е само твоята душа или моята, а славният ни народ и неговата прескъпа свобода. Нам, тружениците на това дело, не е позволено нито миг лекомислие.

      — Лекомислие? — продължи да се цупи Общи. — Ти ме обвиняваш в лекомислие?

      — Можех и по-лоша, по-тежка дума да кажа. Щом едно осемгодишно дете те е разпознало, що ли… Или ти смяташ, че турските шпиони са по-несъобразителни от момчето? Че са слепи? Или че не са способни да стигнат до най-очебийните заключения?! Ние, байно, сме длъжни ден и нощ да не забравяме кои сме и що сме. И да не допущаме грешка дори и в най-дребната, най-нищожната подробност…

      Димитър Общи не възрази повече и наведе глава. Но личеше — с яд и докачение го правеше, не от осъзната вина.

      Учителят Пеев усети напрегнатостта на момента и се постара да я разсее. Рече примирително:

      — Хайде, Дяконе, нека сега да кажем едно „било, каквото било“. И да поемем към манастира. До „Варовитец“ има три четвърти часа добър ход, а нашите люде сигурно вече ни чакат.

      Етрополският манастир се наричаше „Света Тройца“, но местните хора открай време си го зовяха по свойски „Варовитец“. Игуменът му, отец Хрисант, верен другар и сподвижник на Левски, отдавна го бе превърнал в истинска крепост на революционната борба.

      — Да тръгваме — съгласи се Апостолът. — Нека Бочукоглу да знае, че както изискване от нето ред и точност, тъй и ние му служим с ред и точност.

      „Бочукоглу“ беше тайното име на комитета в Етрополе.

      Тръгнаха. Левски и Тодор Пеев напред, Общи — на тридесетина крачки зад тях. Щеше да бие на очи, ако двамата мъже в европейски дрехи вървяха редом с един въглищар от Балкана… 

      В следващите месеци дейността на „Бочукоглу“ така се оживи, че много пъти се наложи през Етрополе да минат отново и Левски, и Димитър Общи. Но само няколко дни след Великден на 1872 година съвсем неочаквано над планинския градец и по-точно — над неговия частен революционен комитет се стовари беда.

      … Навярно в основата имаше някакво издайство, защото този път турците действуваха подготвено, обмислено, целенасочено — просто личеше, че знаеха кого и къде да търсят. Още сутринта от Орхание*1 пристигнаха три дузини заптиета*2, начело с известния кърагасъ`*3 Мустафа Бимбаллъ`, и като забраха със себе си тукашния мюдюрин*4 Салих ага*5, по прякор Кьопавия, завардиха всички излази на Етрополе; пущаха да се приберат хората, отишли на работа по къра, но не даваха никому да прекрачи вън от градчето. По пладне, позабавили се по разкаляните пътища на планината, дойдоха още двайсетина заптиета от Златица, всичките на коне, и веднага се поставиха под началството на Бимбаллъ`. А той ги изпрати по улиците и окрайнините на градеца — да заптисват всеки, който се опитва „да хване Балкана“.

      [*1 Орхание — днес Ботевград.]

      [*2 __Заптие__ — стражар: заптисвам — арестувам.]

      [*3 __Кърагасъ`__ — околийски полицейски началник.]

      [*4 __Мюдюр(ин)__ — управител на неголям град.]

      [*5 __Ага__ — господин; турски административен чиновник.]

      От тези ненадейни действия Етрополе се смръзна, а скоро напълно замря. Занаятчиите и търговците спуснаха кепенците на дюкяните, майките прибраха дечурлигите от стъгдите, учителите разпуснаха своите школници, бащите залостиха портите — над града сякаш бе увиснал смъртоносен облак. И най-страшното от всичко беше неосведомеността — питаха се людете през дувари и комшулуци, но никой не съумяваше да разтълкува постъпките на турската полиция. Дори попитаха някои турци, за които бе известно, че не са способни да сторят зло — Мето Помака например или стария хаджи Шабан, — но и те не знаеха повече от раята*.

      [* __Рая__ — немохамеданското население на султанска Турция; прен. — безправен, робски народ.]

      Всичко се разбра по икиндия*1, когато от София с малък конвой пристигна Али чауш*2, онзи покрит с черна слава полицейски началник, с името на когото бабите от тези краища заплашваха внучетата си. Али чауш одобри извършеното от кърагасъ` Мустафа и още по здрач започна лично да претърсва къща по къща. Не скри целта си — заканваше се, че ако трябвало, щял да вдигне и камъните от калдъръма*3, но щял да пипне девлет-душманина*4 Васил Иванов из Карлово, известен още като Левски, Апостола, Дякона, Аслан Дервишоглу и други няколко имена. Че този Васил Иванов се намираше в Етрополе, това Али чауш изобщо не поставяше под съмнение; знаеше го със сигурност, та дори можеше да опише и външността му — дошъл бил престорен на паралия прекупвач на кожи, облечен в синьо джубе*5 и гайтанлии потури от същия цвят, а на главата с морав фес с пискюл чак до раменете.

      [*1 __Икиндия__ — Привечер, надвечер, времето около залез слънце.]

      [*2 __Чауш(ин)__ — старши стражар.]

      [*3 __Калдъръм__ — каменна настилка на улица.]

      [*4 __Девлет__ — държава; __девлет-душман(ин)__ — държавен враг.]

      [*5 __Джубе__ — горна дреха от дебел плат, обикновено подплатена с кожа.]

      Три нощи и два дни продължи претърсването на малкия град, време, в което, кажи го, животът в Етрополе почти угасна. От дворовете се носеше жално блеене и мучене на изгладнял добитък, хората също започнаха да се оплакват от недоимък на хляб и гозба. Всички се надяваха, че след нечуваните тараши, които не донесоха нищо, турците ще си вдигнат чуковете, но не би — Али чауш се заканваше, че ще умори от глад града, но няма да си отиде, без да води пред себе си страшния султанов душманин*. Разреши само стари жени да излизат за вода до чешмите и кладенците и да се отвори по един дюкян на махала, но и до тях допущаше да отиват за покупки само деца под десет години. И градчето, заприличало на мъртвило, продължаваше да изнемогва под незапомненото бреме.

      [* __Душман(ин)__ — враг.]

      На петата нощ от идването на Али чауш, в онзи час, в който заспиват дори звяр и птица, няколко сенки се промъкнаха по завардените улици на Етрополе и като произнасяха предварително уговорената лозинка, безшумно се хлъзваха в дома на Илия Правчанов, касиерина на революционния комитет. И зад притъмнените прозорци на собата* около запалената дебела вощеница се събраха шестима — стопанинът на къщата Илия, Левски, поп Кръстьо Дончев, когото всички зовяха поп Кръстьо Младия, председателят на комитета Тодор Пеев, Григор Спасов и Симеон Златаря. Единственото ведро лице, което можеше да се види в бледата светлина на трепкащото пламъче, принадлежеше на Дякона. Никой от останалите не успяваше да скрие грижата си.

      [* __Соба__ — стая.]

      Новодошлите разказаха на Апостола онова, което бяха преживели и което бяха успели да научат, а той ги слушаше търпеливо и само кимаше глава. Накрая учителят Пеев обобщи:

      — За мен, брате Левски, най-важното от всичко е, че Али чауш не можа да сложи ръка върху тебе.

      — А за мен още по-важно е — рече му в отговор Дякона, — че никой не издаде къде се укривам. Свидетелство е туй, че „Бочукоглу“ е съставен от верни и корави българи, които не се опъват пред заплахата.

      — Признателни сме ти за ласкавата дума — каза от името на всички поп Кръстьо Младия. — А сега ще ни изясниш ли, Апостоле, коя беше важната причина, поради която ни призова по късна доба?

      — Да не се надяваш, че от него ще излезе такава мисъл! — избърза пред запитания Илия Правчанов. — Искал бил на всяка цена да се измъкне от обсадата и…

      Той щеше да каже „и да продължи апостолския си път“, но сега пък Левски завърши вместо него:

      — … и затова ви повика, да поиска съвета ви. Шест глави мислят по-добре от една.

      — Нека да ти го кажа направо, брате Левски — започна пръв Тодор Пеев. — Немислимо е туй, което си решил. Али чауш е стегнал Етрополе в железни клещи — не дава невръстни пастирчета да изведат добитъка на паша, камо ли възрастен човек да се измъкне от обръча им.

      — И не е само по пътищата — добави Симеон Златаря. — Навред наоколо дебнат хитро укрити пусии*. Опитвали се някои да се промъкнат към „Боготвор“, към „Острома“, към „Лиската“… Ядец! Навред засада до засада…

      [* __Пусия__ — засада.]

      — Какво говориш за околността, Симеоне — издигна глас Григор Спасов. — А тук, в града, мигар е по-добре? Като идвах насам едва не налетях на пусия и при Табашкия мост, и при Мотишовия… Вижте ме на` — за да дойда, прецапах реката и то не през бродовете, а тъй, на кестерме*!

      [* __Кестерме__ — напряко.]

      — Така е, брате Левски — каза пак учителят. — Ние, етрополци, сега сме като императора Никифор, когато цар Крум го спипал в прохода. „И пиле да стана, пак не мога да се измъкна“, тези думи рекъл тогава проклетият ромеец.

      — А народните работи, които сега ме изискват да съм в Тетевен и после в Ловеч?

      — За народните работи е по-добре един жив Левски в закъснение, нежели навреме, но само бездиханен труп…

      — И аз мисля същото — присъедини се Илия Правчанов към възражението на председателя на комитета. — Пък и сам се увери, двамата с моята Йошка — той говореше за жена си — такова убежище сме ти направили, че гаджалите* и сам Али чауш, да пукне дано, седем пъти бяха на педя от тебе и даже през ум не им мина…

      [* __Гаджал(ин)__ — презрително прозвище за турчин.]

      — Право говори Илия — одобри поп Кръстьо. — Обсадата няма да е вечна, Апостоле, не може да е вечна. На` тукашните турци също захванаха да възроптават…

      Възцари се дълго, прекалено дълго мълчание. Всички в собата разбираха, че в тези минути Левски, опитният и неуловимият, претегля чутото на везните, търси остроумна пролука в безизходицата. И мълчаха, даваха му възможност спокойно да се съсредоточи и разсъди. И наистина по едно време лицето на Дякона просветля.

      — Знаете ли кой ще ме измъкне от капана на Али чауш? — беззвучно се засмя той. И побърза сам да си отговори: — Същата онази черна душа, която ме е предала на чалмалиите.

      — Не те разбирам, господине — каза Григор Спасов. — Как тъй предателят ще…?

      — Само да мога да пратя хабер* на отец Хрисант във „Варовитец“ и всичко ще е наред. Един ден по-късно агите сами ще ми сторят път към Тетевен…

      [* __Хабер__ — вест.]

      Левски им изясни плана си. Неизвестният издайник така се бе престарал, че дори в най-големи подробности бе описал дрехите му. Но съобразителен и предпазлив, Апостолът се бе погрижил да влезе в Етрополе под друга външност, а колчаклиите* потури и моравия фес с дългия пискюл сега се намираха грижливо скатани, в скривалището под магерницата на манастира.

      [* __Колчаклия__ — украса с гайтани.]

      — Разбирате ли ме вече? Ако отец Хрисант прати по наш верен човек „търговските“ ми дрехи я във Видраре, я в Правец, или — защо пък не? — в Орхание, или даже, в самата София и там ги подхвърлят в ръцете на турците…

      — Разбирам! — плесна се по коляното Симеон Златаря. — Разбирам, дявол да го вземе! Тия абдали* ще си рекат, че пак са те изпуснали и…

      [* __Абдал__ — глупак.]

      — Ех, Апостоле, ум-бръснач носиш ти! — похвали го ухилен поп Кръстьо Младия. — Язък за нашата православна църква, че изтърва глава като твоята…

      — Цялата работа е как да се прати хабер на игумена — не сподели общото оживление Илия, като поглади увисналите си мустаци и се почеса по почти плешивата глава. — Сами рекохте одеве — не човек, но и пиле не може да се измъкне от капана на проклетия Али чауш.

      — Това ще сторя аз — предложи се начаса Тодор Пеев. — Мен ми минава думата и пред Кьопавия, и пред Юмер ходжа, че дори и пред каймакамина* на Орхание — все ще взема разрешение като за една разходка из околността…

      [* __Каймакам(ин)__ — околийски началник, управител на околия.]

      — Не! — късо отсече Левски и всички разбраха, че няма да отстъпи от думата си. — Няма да хабиш връзките си за такава дребна работа. Ще дойде време да ги употребиш за нещо по-важно, по-смислено.

      (Апостолът на българската свобода се оказа добър пророк. Само подир половин година, след неразумния обир на турската поща в Арабаконашкия проход, извършен от Димитър Общи, благодарение на тези връзки Тодор Пеев можа да се измъкне във Влашко и така, косвено поемайки вината върху себе си, да запази комитетските люде от арести, побоища, бесилки и заточения.)

      — Тогава? — попита Григор. — Как ще пратим тогава хабер на игумена Хрисант, Дяконе?

      Собата отново се изпълни с тишина, но този път тя беше по-кратка, не като предишната. Не мина много и я наруши Левски:

      — Има едно момче, син на наш верен другар и работник…

      — Сещам се — прекъсна го плътният и звучен глас на Тодор Пеев. — Словото ти е за Христо, момчурляка на Цено Христов.

      — Позна! Сега искам едно от вас, братя. Да се разотидете „ни лук яли, ни лук мирисали“, а утре да намерите начин да проводите малкия Христо насам. За него по` няма да е трудно — сами рекохте, че гаджалите пущат деца я до бакалницата, я за друго. Нека Христо да дойде, останалото ще оправим двамата с него.

      Шестимата мъже се надигнаха.

      Навън точно пропяваха втори петли. 

      Струваше му се, че вече ще се пукне от съклет*. Караселим пети, не, шести ден висеше тука, на голия път, мръзнеше, ядосваше се и защо? — За тоя, дето клати клоните на гората. Понеже Караселим уж пазеше, пък освен хрема и душевно притеснение нищо друго не хвана…

      [* __Съклет__ — душевно притеснение.]

      Всичко, ама съвсем всичко му беше дотегнало — и ръбовете на камъка, върху който най-често посядваше, и мутрите на другите заптиета, дето идваха понякога „да усилят поста му“, и вечните им приказки за плюскане и жени, и сухоежбината, която нагъваше, и проверките на кърагасъ` Мустафа и на Али чауш, софиянлията, всичко. Понякога дори му се приискваше страшният гяурин*1, от когото целият османски девлет, че и сам падишахът*2 в Стамбул трепереха, да излезе насреща му; ако се вярва на хорските приказки, една такава среща не би предвещавала нищо добро (зер тоя Левски бил по-опасен от триглава ламя), ама Караселим вече и това предпочиташе пред бездействието и мръзненето, които сякаш обещаваха да се проточат до края на вековете.

      [*1 __Гяур(ин)__ — немохамеданин, неверник.]

      [*2 __Падишах__ — титла на султаните.]

      Така си мърмореше през този ден заптието Караселим, докато не толкоз от глад, колкото да убива времето — бе проснал шарен месал на плоския камък, дъвчеше лениво хляб, сирене и лук и с жални очи гледаше към просналия се в долината хубав градец и виещите се над покривите му сини пушеци. Изведнъж турчинът трепна, услуша се. Хапката му остана недодъвкана в устата, ръката се протегна към подпряната пушка. Не, не се бе излъгал — някъде откъм гъстите шубраци вляво някой редеше полугласно:

      — Караселим! Хей, Караселим ага! Не ме ли чуваш?

      Щом го викаха по име, щеше да рече, познат човек беше. Въпреки това заптието сложи пръст на спусъка, пък едва тогава подвикна в отговор:

      — Кой си ти, бре? Я се покажи, да те видя!

      Храстите се размърдаха и на десетина крачки от Караселим се появи едно хлапе. Ако се съдеше от боя му, трябва да нямаше повече от шест-седем години.

      — Ти ли викаш, бре?

      — Аз, Караселим ага. Че кой друг?

      — Сам ли си?

      — Съвсем сам.

      — И откъде ме знаеш по име?

      — Че ти не ме ли знаеш, аго? Аз съм на Цено Христов момчето. Нали ден през ден минаваш през дюкяна на баща ми, да му удариш по една-две…

      — Шшшшт! — спря го предупредително турчинът; уплашил се бе да не би някой да научи за неговата привичка да нарушава забраната на Пророка*. — Христо, ти ли си, бре?

      [* Припомняме, че ислямът забранява на „правоверните“ пиенето на спиртни напитки.]

      — Е, виждаш ли, че ме позна, аго? — Момчето бе забелязало, че прозвището „ага“ ласкаеше обикновеното заптие, та никак не го пестеше. — Същият Христо съм.

      — И какъв дявол търсиш по тия пущинаци бе, чоджум*?

      [* __Чоджум__ — обръщение към дете; моето момче (момиче).]

      Христо предпочете да заобиколи прекия отговор:

      — Глад ме свива, Караселим ага, пък като те гледам как сладко-сладко си похапваш… Дай малко от тоя симит, бе аго…

      — Симит ли? Не видиш ли, че си е обикновен хляб?

      — Ти го казваш хляб. За гладни очи като моите е по-бял и от симит.

      Разсмя се „агата“. Той не го съзнаваше, но случката му доставяше удоволствие не само с шеговитостта на разговора, но дори и със самото появяване на детето — то внасяше разнообразие в скучното му клечане на този пост, гдето не човек, но и мишка не минаваше. Караселим остави отново пушката, отчупи един комат и го подхвърли на малкия, който продължаваше да стърчи там, до шубрака. Христо го улови във въздуха, хапна един залък, но едва го преглътна — сух му беше.

      — Слушай, Караселим ага — рече след това. — Хайде да сключим един бас.

      — Бас ли? — ухили се турчинът. — Че какъв бас можем да сключим ти и аз?

      — Там, на камъка, имаш две бучки сирене. Обзалагам се, че мога да изям едната, без да сторя крачка оттук до тебе и без да я хвана с ръка.

      — Хайде де…

      — Ако не ми вярваш, приеми баса.

      — И какво ще вържем?

      — Ако спечеля аз, ще изям сиренето с комата хляб.

      — А ако загубиш?

      — Като минеш следващия път до дюкяна на тате ще имаш от мене една…

      — Е, стига де! — скара му се заптието и повторно се огледа. — Добре, приемам баса. Ха да те видя как ще вземеш сиренето, без да прекрачиш дотук и без да го хванеш с ръка!

      Христо мушна парчето хляб в джоба на потурките си, позатисна калпачето си над ушите, пък в един миг се изправи на ръце и бавно, но уверено започна да се движи към турчина.

      — Аха, разбирам те, дженабетин* такъв! — прихна в смях Караселим. — Туй било то да не сториш крачка… И все пак няма да успееш. Едно е да джапаш така по отъпканата пътека, друго — да се качиш по камъка.

      [* __Дженабет(ин)__ — проклетник, вагабонтин.]

      Той обаче не позна — момчето измина на ръце десетина крачки до него, после трудно и с много залитане, но успя да се качи и по камъка. Там попрегъна лакти, понаведе се и захапа едната бучка сирене. Накрая така, със сиренето между зъбите, скочи на крака. Лицето му се беше наляло с кръв, но очичките му светеха победоносно.

      — Ашколсун!*1 — поздрави го развеселен турчинът. — Халал ти сиренето! Ако искаш, вземи си и от лука. За такъв карагьозчия*2 като тебе това е малка награда. — После запита: — Къде, в дюкяна на баща си ли изучи тези чалъми*3?

      [*1 „Браво!“.]

      [*2 __Карагьозчия__ — артист; жонгльор.]

      [*3 __Чалъм__ — похват, хватка (в борба); __чалъмлия__ — борец, който владее много хватки.]

      — А, в дюкяна! — отговори Христо, докато ръфаше хляба и сиренето. — То ако ме знае тате!… В махалата, къде другаде… Нали ние, момчетата, там…

      — Шшшшт! — прекъсна го рязко Караселим, като придружи този звук с пръст до устните.

      Заслуша се. Нямаше грешка — отдолу, по пътя откъм града, се чуваха стъпки и мъжки гласове.

      — Изчезвай веднага! — нареди тихо на момчето, докато в същото време прибираше бохчичката с яденето. — Изчезвай, че ако ме видят така, на лаф, ще ми изгори службицата…

      Христо не чака друга подкана и с пъргавината на лисица се шмугна отново в храсталаците. Караселим изобщо не забеляза, че детето се втурна не надолу, към Етрополе, а в обратната посока, към манастира „Варовитец“. Той беше зает с друго — да застане с пушка в ръце и да заеме колкото се може по-войнствена стойка. Не мина и минута и пред него се появи Али чауш, придружен от друго някакво заптие, от орханийските трябва да беше.

      — Хей, ти! — смръщено го запита страшният полицейски началник. — Да се е мярвал някой насам?

      — Никаква жива душа, чауш ефенди* — храбро излъга стражът. — Нито човек, нито даже птица…

      [* __Ефенди__ — господин; господине.]

 

 

      През тези дни отец Хрисант не го свърташе на едно място. Уж се стараеше да не изоставя задълженията си на игумен, пък то по цял ден, а комай и по цяла нощ обикаляше нагоре-надолу из манастира, рошеше с пръсти и без това приличните си на лъвска грива брада и коса, припряно обхождаше чардаците и двора и през цялото време мислеше за едно — за поредното премеждие, в което беше изпаднал Апостола.

      Игуменът бе научил за небивалата обсада на града още в същия ден, в който Али чауш бе сключил непробиваемия си пръстен около Етрополе. И като знаеше, че по това време Левски е там и че е изложен на страшна опасност, просто не приличаше на себе си от тревога. Най-много го мъчеше неизвестността. Сигурно ли е скривалището на Дякона? Ще съумеят ли комитетските хора да го опазят от настървените хайки? Няма ли някой страхливец да се побои и да извърши грозно предателство? — Тези и още много подобни въпроси измъчваха богослужителя, пришпорваха го в неспокойните му разходки из килията и в манастирския двор.

      Като минаха две пълни денонощия от наложената от турците обсада, отец Хрисант се престраши и изпрати на разузнаване в Етрополе манастирския вардянин Замфир Клепалото, в когото имаше пълно доверие. Но изтече ден, изтече още един, а Клепалото тъй и не се върна. Беше ясно: агаларите го бяха допуснали в града, а после капакът на мишеловката бе хлопнал и зад неговия гръб, та той не бе намерил колай* да се върне във „Варовитец“. Тогаз игуменът реши сам да разбере съдбата на Апостола. Облече той сукненото си расо, онова, което слагаше само при срещи с най-лични първенци, позаглади чорлави коси и с достолепна стъпка се отправи надолу. Уви, също и той не сполучи. Изобщо не успя да влезе в града — случи се да го спре страж от етрополските заптиета, който го познаваше, та той го предупреди да не отива по-нататък, ако не иска за неопределено време да остане далеч от манастира си. Прибра се тогаз отец Хрисант и от този ден вече напълно се предаде на тревогата си.

      [* __Колай__ — начин на постъпване; способ, леснина.]

      Тъй беше той и днес. Сутринта — нещо незапомнено за него — той не се яви в църквата за утринната служба, не седна на закуска с другите братя и не изслуша катадневните сведения на заместника си и на брата-иконом, а развял грива и по-навъсен от всякога правеше все една и съща обиколка — от бързоструйната чешма до гроба на своя предшественик отец Харалампий, оттам до входа на магерницата и обратно до чешмата.

      Колко време се бе въртял така в кръг, сам не можеше да каже. И уж нито чуваше, нито виждаше нещо (братята и манастирските ратаи, като виждаха настроението му, благоразумно се бяха изпокрили), но изведнъж тъкмо една необикновена гледка го накара да вкопае пети в земята и да зяпне от изумление — връщаше се откъм магерницата и току-до чешмата видя насреща си един хлапак, изправен на ръце и с размахващи се из въздуха крачета.

      — Ти, бе! — изхока го игуменът, когато възвърна дарбата си да говори. — Какви са тия маймунджулуци посред светата обител?

      Момчето се върна в нормалната си стойка и чинно свали калпачето си, но гълъбовият му поглед се смееше неудържимо.

      — Ами че ей таквиз, отче игумене — каза. — Щом като от толкоз време ти правя ишмари* и се навирам пред очите ти, пък ти не ме забелязваш, рекох така, наопъки да застана, та белки…

      [* __Ишмар__ — правене знак с очи; смигване.]

      — И за какъв дявол ми даваш ишмари?

      — Хабер ти нося, отче игумене.

      — Хабер ли? — трепна отец Хрисант. — От кого?

      — От един турчин. А, не се мръщи, не се мръщи! За Кърджаллъ` слушал ли си? — попита момчето. И уточни: — Аслан Дервишоглу Кърджаллъ`?