Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.04.2015 19:15 - Случки от ранните години на Хаджи Димитър - Уреждане на една стара сметка
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 948 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

За близо пет столетия робство българинът бе усвоил до съвършенство умението да търпи и да чака своя ден. Изтърпя той и тази изпитня — връщането на „победителите“ — агалари назад в Азия. И животът отново влезе в руслото на тихото ежедневие.

      Не, тази дума за тихото ежедневие не е вярна. Тихо и наглед безбурно беше ежедневието само отгоре, на повърхността, както го виждаха от височината на султанските сараи и от чардаците на валийските*1 и каймакамските конаци. Всъщност под гладката повърхност вече бушуваха две стихии, чрез които се възраждаше народностното чувство на българина — борбите за църковна самостоятелност и небивалият разцвет на образованието, — а съвсем наскоро към тях щеше да се присъедини и третата, революционната. Но дългото иго бе научило българина на хитрост и предпазливост, та той внимаваше вътрешният кипеж да не събужда вниманието и подозрителността на поробителя, да оставя в него впечатлението, че „раята*2“ е кротка и послушна.

      [*1 __Валия__ — управител на област (вилает).]

      [*2 __Рая__ — немохамеданското население на султанска Турция; прен. — безправен, робски народ.]

      Тъй беше в цяло Българско, същото стана и в Сливен. Върнаха се сливналии към абаджийските станове и в занаятчийските дюкяни, даскалите отвориха вратите на училищата, свещениците пак заговориха уж за богоспасно смирение, пък на дело сипеха огън и жупел срещу гръцката патриаршия.

      Но ако тази привидна кротост важеше за цял Сливен, имаше един човек в града, който не само пет пари не даваше за нея, а напротив, чудеше се какво ново и по-предизвикателно да измисли, за да стане трън в очите и на турци, и на чорбаджии — хаджи Димитър. Той сякаш имаше една-единствена грижа — как да не остави ден, без да стори нещо „напук“ на властниците, как да даде израз на своята непримиримост, на желанието си да подчертае, че нито се чувствува роб, нито признава силата на тираните.

      Първото му предизвикателство беше във външния му вид, в „каяфета*1“. Уши си той колчаклии*2 потури и ги носеше с разкопчани две-три петелки на подбедрицата, кривеше „по хайдушки“ калпак над едното око, кипреше се с червен пискюллия пояс — все неща, които от тридесет и пет години*3 бяха забранени със закон за раята. А той не само се носеше така, ами нарочно минаваше в този „каяфет“ все покрай конака и пред турските кафенета, та агаларите пулеха очи и шепнеха на своите побратими, българските раболепни първенци: „Ама, чорбаджилар, ножът вече допря до кокала…“*4 За хаджи Димитър не стигаше и това, та той се сдружи с неколцина младежи на неговите години и нали още от най-ранно детство си беше все пръв, все главатар и войвода, приучи ги да му подражават във всичко — по юначество, по дързост, по размирничество…

      [*1 __Каяфет__ — външен вид, изглед.]

      [*2 __Колчаклия__ — украса с гайтани.]

      [*3 От 1821 г. — годината на неуспялото въстание на Заверата.]

      [*4 Автентично.]

      … В днешния празничен следобед — беше денят на Света Богородица — тази дружина, все с хаджи Димитър начело, се бе разположила „на теферич*“ сред една полянка по Новоселския боаз. Поизлегнали се бяха момчетата по тревата, между тях, едва наченат, имаше голям гювеч с овнешко и една погача колкото воденичен камък, а отстрана, в рекичката, се изстудяваше бъклица с отлежала от лани шевка. Хапваха по залък лудите глави, радваха се на мимолетната си волност, пък Аджема и Радил, най-гласовитите, бяха подхванали оная, Злати Кокарчоолувата:

      [* __Теферич__ — веселба с гощавка сред природата.]

 

      Прочу се Златю войвода:

      де види турци — коли ги,

      де види хазна — зема я!…

 

      Другите, разчувствувани от спомена за славния войвода с „чаталестото“ сърце, от време на време се провикваха тъй, че Балканът се огласяше от тук чак до Сините камъни; в тези викове имаше и почит към юнака, и порив да повторят подвизите му, че може би и малко завист. Но тъкмо двамата изпяха прочутите думи на Злати

 

      Ех, гиди Стара планина!

      Дорде е Стара планина,

      на турчин не се прекланям…

 

      и песента секна изведнъж — неусетно за дружината току-до тях се бе изправил не друг, а чорбаджи Йоргаки, най-първият от сливенските първенци. Гледаше ги чорбаджията със смразяващ гняв, те също бяха събрали погледите си в него, дебнеха всяко негово движение, но иначе си стояха тъй, натъркаляни по земята, както той ги бе заварил. Ядосал се беше Йоргаки — спипал ги бе да се разполагат не другаде, а на собственото му място, оградено с трънлив плет, където догодина щеше да строи я долап, я бара — но повече го вбеси тази тяхна неподвижност. Вече от две десетилетия бе свикнал всеки да скоква на крака при неговото появяване и да прегъва гръбнак в чинен поздрав, дори турчулята, дето уж са господари тук, и те не пропущаха да му изразят уважението си, докато тия кюлханета* не искаха и да знаят за неговото появяване.

      [* __Кюлхане__ — долен човек, негодник.]

      — Вие бре! — разкрещя се той. — Хаймани с хаймани! Знаете ли вие на чий имот сте се курдисали?

      — Ех, чорбаджи Йоргаки — с лек укор му възрази Слав Кехайов, — че какво толкоз сме сторили, като сме седнали в твоя имот? Тревата ли ще повехне, или земята ще се изтрие?

      Този отговор, който не бе придружен от никакъв опит да се понадигне веселата дружина, сякаш пусна червено перде пред очите на чорбаджията.

      — Млък! — ревна той така, че чак гласът му се прекърши. — Тоз час да изчезвате оттука, иначе…

      Пак не помръднаха. А главатарят на момчетиите, непрокопсаният син на хаджи Никола Кебеджията, се подпря на лакът и като кръстосваше присмехулни очи с гнева на неговите, неочаквано вдигна глас и изпя:

 

      Кукувица кука

      на зелена бука,

      горо ле зелена,

      наша стара майко.

 

      Войници се пишат

      на войнишко село,

      ние ще се пишем

      на зелено листе…

 

      Ако погледнеш, нямаше нищо лошо в това един младеж да си пее. Нито пък думите на песента съдържаха нещо обидно — е, избива на хайдушко наистина, но в края на краищата то си е за сметка на певеца. Ала въпреки това чорбаджи Йоргаки си загуби ума от тази песен — тъй, както беше изпята тя в очите му и не как да е, а в отговор на лютата му закана, туй му се видя от дръзко по-дръзко предизвикателство. Нещо сякаш забули разсъдъка на чорбаджията. Той издаде звук като наранен звяр и стиснал тежки пестници и забравил всякакво достолепие, се втурна към веселяците да им даде добър урок за безочливостта им.

      Кой те дявол караше, чорбаджи, да си разваляш рахатлъка* и да тръгнеш да мериш сили с тези юначаги? Наистина ли вярваше, че самото ти появяване ги е вцепенило? Не се ли замисли, че може да стане като в поговорката — за вълна да тръгнеш, пък да се върнеш остриган?

      [* __Рахат__ — спокойствие, безгрижие; __рахатлък__ — състояние на рахат.]

      По-късно чорбаджи Йоргаки напразно щеше да се мъчи да възстанови миг по миг и движение по движение онова, което се случи. Той запомни само, че насреща му се изправи един-единствен от дружината — главатарят й хаджи Димитър. Последва кратко вчепкване, сетне чорбаджията със смайване усети табаните* му да се отлепят от земята, поляна и дървета изведнъж се появиха под необичаен ъгъл пред очите му, разлюляха се и… и чорбаджи Йоргаки с всичките си седемдесет и пет оки бухна с краката нагоре в най-гъстия трънак на плета, съпроводен от буйния смях на момчетийската дружина.

      [* __Табан__ — долна страна на ходилото; стъпало на обувка.]

      Още неосъзнал какво се бе случило, Йоргаки понечи веднага да рипне отново на крака. Понечи и начаса се отказа — шиповете така се бяха впили в дрехите и месата му, че всяко помръдване съдираше по малко и от едните, и от другите. Опита се бавничко да се освободи от тази бодлива прегръдка на плета, ала и сега не успя. И като преглътна срама и големството си, се примоли:

      — Елате бе, момчета. Елате ме отървете от…

      — Слушай, чорбаджи — прекъсна го хаджи Димитър, като се понаведе над него. — Слушай добре, че да разбереш защо се озова в трънака. Ако беше само твоето мандзосване* заради пустия ти имот, щеше да се отървеш с изслушването на една песен. Ако пък беше само налитането ти на бой, най-много да отнесеше един-два пестника.

      [* Диалектна дума от Сливенско, която означава мърморене, опяване, досадно повтаряне на едно и също нещо.]

      — А тогаз?…

      — Защо си в трънака ли? Ей сега ще ти стане ясно, чорбаджи. Ти помниш ли, когато преди години се врекох да ти върна тъпкано за мюзеверджийствата ти? Или си помислил, че хаджи Димитър е човек, който ще забрави клетвата си?

      В съзнанието на Йоргаки се появи смътната картина на една топчеста детска главица, от устата на която се леят люти закани.

      — Ама как може бе, хаджи — захвана той, докато все още стоеше така, с краката нагоре. — То бива, бива, ама чак толкоз злопаметство…

      — Стига приказки! — сряза го отново младежът. — Измитай се, зер ни се развали хубавото настроение и не отговарям какво може да стане по-нататък.

      — Но аз…

      — _Стига_! — Очите на хаджи Димитър бяха загубили присмехулството си и сега гледаха остро и кръвнишки. — Тоя кол виждаш ли? Докато река „три“, не си ли пресполовил пътя до Сливен, ще заиграе и той. Едно-о-о… две-е-е…

      Чорбаджи Йоргаки бе разбрал, че с този бамбашка* божигробски хаджия не минават пазарлъци, та като остави по бодлите половината от потурите и елека си, ведно с парчета от кожата, изтръгна се от плета.

      [* __Бамбашка__ — особен, необичаен.]

      — Три!… — чу гласа на хаджи Димитър и колът се стовари по задника му, като го изхвърли към портата. — Сега вече можеш да имаш старата ни сметка за уредена!…

      Това беше последното, което стигна до слуха на раздърпания чорбаджия. Защото миг по-късно той вече бе свил уши и препускаше на подскоци като заек надолу към града. Зад него склоновете на Стара планина се огласяха от дружно подетата песен:

 

      Войници се пишат

      на войнишко село,

      ние се пишем

      на зелено листе…

 

      Бягаше към Сливен Йоргаки, а болката по изподраната снага и срамът да бъде надвит от нищо и никакво келеме*1 го изгаряха отвътре. Учудването и смехът на излезлите на разходка сливналии, които спираха да видят смачкания му каяфет (чорбаджията бе оставил в трънака дъното на потурите си, та сега се виждаха белите му гащи), съвсем не спомогнаха да се разсее неговият гняв. И тъй както беше раздърпан и окървавен, той изтича право в конака. Приятели бяха те с каймакамина Мустан бей, пък и простъпката не беше малка, та беят начаса проводи нагоре по Новоселския боаз един чауш*2 и няколко заптиета*3 — да задържат младите капасъзи*4 и да ги хвърлят в хапуса*5.

      [*1 __Келеме__ — негодник, нищожен човек.]

      [*2 __Чауш(ин)__ — старши стражар.]

      [*3 __Заптие__ — стражар: заптисвам — арестувам.]

      [*4 __Капсъз(ин)__ — нехранимайко, безделник.]

      [*5 __Хапус__ — затвор.]

      Стражата завари веселата дружина така, както я бе оставил злополучният чорбаджия — излегната на земята и с бъклица, която обикаляше от ръка на ръка. Като ги гледаше такива млади и зелени — още момчета, не мъже, чаушинът се почуди как човек като чорбаджи Йоргаки е могъл да изпати от тях. Ала той нема` време да недоумява: едва си придаде строг израз и с тежки думи заповяда на виновниците да тръгват към кауша, когато го преряза остра болка и пред очите му притъмня — хаджи Димитър го бе хлопнал с бъклицата по главата.

      Видели началника си да се сгромолясва пред тях, заптиетата наизвадиха оръжията, един даже свари да гръмне по дръзкия нападател, но в бързината не го улучи. До втори изстрел не се стигна — другите от тайфата се нахвърлиха върху тях, повалиха ги, отнеха им оръжията и докато да се опомнят, измъкнаха учкурите* от потурите им и с тях ги навързаха по околните дървета, като ги нагласяха така, че да могат да се гледат един-друг. После предадоха цялото събрано оръжие на един пъдар, който се случи да минава наблизо, и като размахваха празната бъклица, тръгнаха с песен към града…

      [* __Учкур__ — връв за връзване на гащи или потури.]

      Тази невероятна случка — да бъдат нападнати първо чорбаджи Йоргаки, а после и няколко заптиета — потресе Сливен.

      Излишно е да се казва, че още до вечерта хаджи Димитър бе заптисан и така се осъществи първото му запознанство с твърдостта на дюшемето в кауша. (Не стоя дълго там — приятелството на баща му с кадията Али ефенди и няколко подходящи подаръка спомогнаха наказанието да не е бог знае колко тежко.) А името му прогърмя в цъфтящия и многолюден балкански град. Както находчиво щеше да каже Захари Стоянов след години, за турците то влезе в „бабаитския* кодекс“. Пригласяха им и чорбаджиите, които, след злощастния опит на Йоргаки, благоразумно избягваха да си кръстосват пътищата с младия и буен юнак. А простите, но верни на род и отечество люде се възгордяха с него. Мнозина думаха:

      [* __Бабаит(ин)__ — лице, което се представя за юнак, за храбър човек; __бабаитлък__ — представяне за юначество.]

      — Туй пиле, синът на Никола Кебеджията, един ден ще излети толкова нависоко, че от сянката му ще потръпне всеки турчин, стъпил на българска земя…

      И не сгрешиха в предсказанията си.

      Но не бяха кой знае какви ясновидци — когато е за хора като хаджи Димитър, важи старата поговорка: „Денят се познава от сутринта“…

Разкази за истински случки и герои
Цончо Родев




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2349797
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5811
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?