Случи се, че „дядо Иван“ загуби тази война. Отначало успехът беше на негова страна. Водени от своя прославен командир генерал-адютант княз Горчаков, руските солдати преминаха Дунава, обсадиха силната крепост Силистра, а отделни техни отряди слязоха на юг чак до Балкана. Сетне обаче военното щастие наклони към турците. Англичани и французи се притекоха на помощ на султана, изпратиха безброй кораби и многочислени войски и след тежки боеве край Севастопол и изобщо по Кримския полуостров (затова войната получи названието „Кримска“), Русия се принуди да иска мир. Турците сияеха. И макар че за победата имаха от скромен по-скромен принос, перчеха се и се надуваха до спукване.

      Така дойде време, когато войските им, разни арапи, анадолци и зебеци, които години наред се бяха влачили на север, сега се занизаха в обратна посока. И Сливен отново запъшка заедно с цяло Българско по ангариите* и от своеволията на аскера. Сега даже беше по-тежко — преди поне се живееше с надеждата, че войната ще донесе строшаване на робската верига…

      [* __Ангария__ — задължителна безплатна работа на робското население.]

      По това време в хана на хаджи Никола Кебеджията бе отседнала една военна част и то от цариградските, най-представителните. Хазяйничеха аскерите съвсем като у дома си, а семейството на ханджията трябваше не само да ги хрантути, но и за конете им, настанени в обора, да се грижи. Началник им беше един млад и много наперен юзбашия*, толкова наперен, сякаш сам, с двете си ръце, бе поставил Московията на колене. И какво го беше прихванало, че си бе избрал за жертва хаджи Димитър — от сутрин до вечер се чуваше само „Ти бре, я изтичай до кафенето да ми донесеш едно тежко-сладко!“, „Я ми полей“, „Я ми лъсни ботушите!“, я това, я онова — цял ден. И хаджи Димитър тичаше нагоре-надолу; какво друго да прави — не се ли подчини, ще доведе съсипията и на дом, и на семейство, и на имот. Търчеше той да угажда на разните прищевки и своенравия, макар че от гняв и обида кръвта през цялото време тупаше в слепоочията му. И само веднъж не се стърпя и каза на български:

      [* __Юзбашия__ — стотник, началник на сто души; капитан.]

      — Опичай си акъла, човече! Дядо Иван може да е сключил мир с вас, но аз — не. Хаджи Димитър е още във война с вас, така да знаеш!

      — Какво рече тоя хаирсъзин? — запита офицерът.

      — Обади ми се къде си го изпратил — замаза работата Никола Кебеджията.

      — Тъй ли ти се обаждат синовете ти, бре гяур? Ще рече човек, на кръв ти се заканват…

      — Дотежало му е, юзбаши ефенди* — сви рамене бащата. — Ама и да ти кажа правичката, има защо да му е дотежало. Какво си го нарочил, та от тъмно до тъмно го гониш за щяло и нещяло?

      [* __Ефенди__ — господин; господине.]

      — Аха! — засмя се турчинът и засука мустак. — Аз съм виновен, а?

      — Не ти е сторило нищо момчето — продължи хаджи Никола, — пък ти си му вдигнал мерника тъй, сякаш десетгодишен гарез му имаш. Ако нещо си недоволен от него, на мен го кажи. Баща съм аз и господар на тоя хан — ще намеря начин да оправя работите.

      — Много е курназ* синът ти, ханджи, туй е, дето не мога да търпя у него — призна юзбашията. — Ние, както ни виждаш, цяла царщина тръшнахме, пък той ни гледа от горе на долу, сякаш по сила е над нас. И очите му таквиз едни кръвнишки… Ужким се подчинява, пък личи си — да има колай, до един ще ни издуши.

      [* __Курназ__ — горделив, дързък, надут.]

      — Ех и ти, юзбаши ефенди! — разпери ръце и се разсмя пресилено Кебеджията. — Като те слушам, сещам се една ваша приказка: „Боюна ве постуна якъшмас“*1. Хич ти може ли човек като тебе, големец и забитин*2, свят видял и на война ходил, да тръгне да дели мегдан с едно вчерашно хлапе, дето бръснач не е допирал още до лицето му…

      [*1 „На боя (ръста) и на чина му не подобава.“]

      [*2 __Забит(ин)__ — офицер.]

      — Вчерашно хлапе, ама готов хайдутин — не се съгласи турчинът. — Не знам какво мляко е бозал, ама не кръв, а яд тече по жилите му. Мрази ни, че чак се задавя в омразата си. Таквиз като него, когато пораснат, развяват бунтовни байраци в Балкана и вдигат ръка срещу правоверните, та дори и срещу падишаха*.

      [* __Падишах__ — титла на султаните.]

      — Въобразил си си, ефенди, не е таквоз момчето. Причината е друга, аз да ти кажа. Мързеливо е то, та гледа накриво, понеже го караш да работи. Пък да прощаваш, ама и не му е лесно, знаеш. Нали е казано: „Генч беге хизмет итмек, беяз бейгире тимар итмек гибидър.“* Зарежи го, не се равнявай по неговия акъл, ефенди. Остави го на мира и ще видиш как бързо-бързо ще престанат очите му да гледат кръвнишки.

      [* „Да слугуваш на млад господар, то е като да гледаш бял кон“ (турска поговорка).]

      — Не ми давай ум що и как да върша, ханджи — закани се с ръка юзбашията. — Инак и тебе ще вкарам в пътя!

      И с тези думи се разделиха.

      Не си взе поука от хаджи Николовите съвети юзбашията и продължи да я кара по прежному. Но съвсем, съвсем скоро стана хиляда пъти пишман* за това.

      [* __Пишман__ — който съжалява за нещо, извършено от него.]

      Ден-два след този разговор той отиде до обора да нагледа дали гяурите добре се грижат за конете. И не щеш ли, там попадна на хаджи Димитър, който току-що бе премел около животните. Не беше лошо преметено, но младият юзбашия подвикна заядливо:

      — Туй метене ли е бре, хандзър*? Тъй ли се мете край низамски коне?

      [* __Хандзър__ — свиня.]

      Прекипя на хаджи Димитър. Той се облегна на дръжката на лопатата и каза право в лицето на турчина:

      — Щом не го харесваш, сам си премети. И без това си таман за метач…

      — Що рече? Що рече? — не повярва на ушите си младият забитин.

      Вместо да замаже работата, момъкът отчетливо повтори дума по дума казаното. Кръвта се качи в главата на турчина. Той измъкна сабята си и тръгна напред, като се заканваше:

      — Ще ти отсека и двете уши, та да помниш кога си отговарял безочливо на един господар!

      Хаджи Димитър продължаваше да се обляга на лопатата. Изглеждаше като да се е вкаменил от страх, но всъщност не изпущаше нито едно движение на юзбашията. И когато онзи замахна с оръжието, той пресрещна сабята му с дръжката на лопатата, сетне така халоса ръката на турчина, че тя изпусна сабята. Хаджи Димитър не се задоволи с това, но стовари лопатата и върху главата му („хлопнал го по капацината“, както щеше да разказва по-късно). Не спря и дотук, а продължи да го налага, където завари, като редеше:

      — Казвах ли ти аз да не ме закачаш, бе! Не ти ли рекох, че още съм във война с вас!…

      Въоръженият забитин съвсем забрави, че доскоро се представяше за победител над цялата Московия, дори не посегна към револвера си, а удари на бяг, като — срам не срам — захвана да вика за помощ. Хаджи Димитър го следваше в бягството му, продължавайки да го засипва с щедри удари по гърбината. А когато един от аскерите се притече на помощ на своя началник, също и той получи един удар с лопатата — само един, но достатъчен, за да го простре на земята.

      Когато попревързаха злополучния юзбашия, той пожела начаса да го заведат в конака*1. Изпълниха повелята му, само че той беше на такъв хал*2, че не го заведоха, а го занесоха. В този окаян вид той се яви пред миралай*3 бея*4, началника на всички войски в Сливен, който тъкмо си сърбаше кафето коляно до коляно с Али ефенди, всесилния сливенски кадия*5. Жалостиво се оплака юзбашията, показа раните и синините си (дясната му ръка висеше на шарена кърпа, окачена на врата) и поиска най-строга казън за нападателя.

      [*1 __Конак__ — сграда на държавно учреждение; място за спиране и нощувка.]

      [*2 __Хал__ — положение, състояние.]

      [*3 __Миралай__ — полковник.]

      [*4 __Бей__ — титла за високи военни и граждански чинове; титла на малък феодален владетел или на крупен земевладелец.]

      [*5 __Кадия__ — съдия.]

      Миралай беят го изслуша смръщено, после извърна въпросителен поглед към кадията.

      — Щур за десет щури е този хаджи Димитър, зная го — отговори му Али ефенди. — Той прайва такова нещо.

      — Страшилище някакво ли е този хаджия или пехливанин* от сборищата, че да натроши кокалите на един падишахов забитин?

      [* __Пехливан(ин)__ — борец; прен. герой.]

      — А, страшилище! — изкиска се кадията. — Шестнайсетгодишно момче е, миралай бей. От ей такъв го познавам…

      — Шестнайсетгодишен? — възкликна началникът. — И той е…? — После се обърна към пострадалия: — Ами ти, бре! Коскоджамити юзбашия, който трябва да води войската от победа към победа, да се оставиш да те пречука едно хлапе! И не само да се оставиш, ами сетне да идваш тук да хленчиш и да молиш друг да отмъсти за тебе!… Марш навън! Никакъв падишахов забитин не си ти, а позор за войската и за падишаха… Вън!

      Пръв се изкиска кадията Али ефенди. Този негов смях се предаде и на всички останали в конака, та той съпроводи пребития турчин, докато се измъкваше от собата* и се препъваше надолу по стълбите.

      [* __Соба__ — стая.]

      Залежа се юзбашията и след две-три недели се представи пред аллаха.

      Хората разправяха, че умрял колкото от раните си, толкова и от срам…

      — Един тиранин по-малко — каза само хаджи Димитър, когато научи за смъртта на юзбашията.

      И не се закахъри повече.

 Истински истории за реални личности
Цончо Родев

 още интересни материали четете на: vselenabg.blogspot.co.at/