Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2015 00:28 - Случки от ранните години на Хаджи Димитър - Заканата
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 597 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

„Денят се познава от сутринта“     

   Заканата

 

      За разходка или зияфет*1 всеки друг предпочиташе прохладата нагоре, по Селишкия или Новоселския боаз, те обаче винаги слизаха към равнината, по течението на Куруча. Нищо, че там тегнеше задух; пък и комарите не липсваха. Тъй като главната им грижа беше „тежко да го дават“ (този израз по онова време, както и днес, честичко се използуваше в Сливен), те не си го признаваха дори и помежду си, но всъщност за катадневните си летни излети избираха именно тези места не заради прелестите на реката, а за да понагледат бахчите*2 и бостаните си покрай нея. Ратаите са си ратаи, но друго е стопанинът сам да хвърли едно око, знаеш…

      [*1 __Зияфет__ — гощавка.]

      [*2 __Бахча__ — зеленчукова градина.]

      Общо взето, не вървяха зле работите по техните имоти. Поне до този ден, в който сякаш гръм трясна пред хаджи Кутьо — завари зеленчуковата си градина дотолкова изпотъпкана, сякаш три хергелета* жребци бяха вилнели в нея. Когато се посъвзе, той грабна за ризата вардянина бай Слави и така го разтърси, че отлепи краката му от земята.

      [* __Хергеле__ — стадо коне.]

      — Какво можех да сторя, чорбаджи! — оправдаваше се старият човек. — Сбили се бяха една тайфа* турчета и няколко наши, български момчета от Клуцохор… Виж ме на`! — Той показа една цицина колкото половин кокоше яйце на глава си. — Те мене, стареца, не пощадиха, че пипера и доматите ли…

      [* __Тайфа__ — дружина, чета (най-често на безделници).]

      — Аз пък мислех — обади се миролюбиво дебелият Ефтим Чорбаджи, — че тия битки стават само горе, към Кумлука или около Харманите. Не е било по силите на Слави да ги възпре, Кутьо. Виждал съм ги проклетите му хлапета — като се сбъхтят, никому не прощават.

      — И не знаят мяра — подкрепи го и Чорбаджи Йоргаки. — Не помните ли оня резил вчера?

      Напомняше една наистина смешна случка, на която предния ден бяха станали свидетели. Едно кръглолико и набито българче бе скрило дрешките на две-три турчета, влезли да се къпят по вировете на Куруч, а после ги бе погнало с камъни, та така, голи-голенички, ги бе прекарало през града чак до тяхната Айше-Хатун махала.

      — Момчетийска им работа — завърши утешително чорбаджи Йоргаки. — С тях на глава излиза ли се?

      Обаче два дни по-късно той напълно изостави този миролюбив тон. То стана, когато същата групичка от най-видните сливенски християнски първенци попадна на една такава война между турчета и българчета. А то беше още по-надолу по реката, при „Аркаръ` куруч“, където, наблизо до бабината Трънкина воденица, се простираха прочутите бостани на Йоргаки — най-първия от първите.

      То наистина не беше детско сбиване, а баш война; двете „войски“ тръгваха една срещу друга под гърма на измайсторени от тях барабанчета и с развени байраци — зелен на турчетата и червен на българчетата. Отначало чорбаджиите спряха да позяпат с любопитство (то там недалеч и възрастни турци следяха сеира*1), но това продължи само докато битката приближи до бостаните на чорбаджията. Тогава чорбаджи Йоргаки изведнъж разбра какво щеше да последва, и хукна да прогони „хайтите му недни“, преди да са поразили имота му. Другарите му се затътриха подир него за да му помогнат. Кешки да не бе им идвало на ум да го правят! Не само че не опазиха бостана, ами и сами си пострадаха: един поразкашкан домат се залепи точно върху челото на Йоргаки, по-зле изпати хаджи Гендо — той бе улучен от добре насочен запъртък, който се разточи по новата му салтамарка, изпотрошиха се и шарените джамлъци на хаджи Йоргакевия кьошк*2, с който той толкова се гордееше…

      [*1 __Сеир__ — зрелище; гледане.]

      [*2 __Кьошк__ — лека постройка в имот извън населеното място; предна отворена и покрита част на къща.]

      — Туй вече не може да продължава! — рече мрачно Йоргаки, когато се поизмиха на вадата. — От тук отивам право при каймакамина*1. Каушът*2 е за това — да вразумява хаирсъзите*3. Големи или малки.

      [*1 __Каймакам(ин)__ — околийски началник, управител на околия.]

      [*2 __Кауш__ — килия в затвор.]

      [*3 __Хаирсъз(ин)__ — зъл човек, проклетник.]

      — А, не — размърда охранения си врат Ефтим чорбаджи. — Ще си вкараш таралеж в гащите. Не видя ли онуй кльощаво турче, дето носеше зеления байрак и първо побягна през бостана ти? То е на кърагасъ`*1 Ведат ага*2 изтърсакът. Или вярваш, че гарван гарвану око ще извади?

      [*1 __Кърагасъ`__ — околийски полицейски началник.]

      [*2 __Ага__ — господин; турски административен чиновник]

      Чорбаджи Йоргаки се почеса по изпотения тил — изгледите да настрои срещу себе си началника на сливенската полиция хич не го възрадва.

      — А видяхте ли нашите българчета, бе? — обади се хаджи Гендо, като продължаваше да бърше петната по салтамарката си. — Коскоджамити хайдамаци* имаше между тях, вече мустаки им поникнали, пък ги водеше едно ей толчаво, ще речеш — до коляното ми със зор ще стигне…

      [* __Хайдамак__ — едър и глуповат човек; дангалак.]

      — И какъв свиреп поглед имаше само! — добави хаджи Стамат. — Като втренчи ония ми ти очи в мене, рекох си, ей сега ще вдигне сатър да ми разцепи главата*.

      [* Автентично. Ето какво пише за това видният изследовател на миналото на Сливен д-р Симеон Табаков: „Х. Димитър имал нещо необикновено в погледа си. Гледал изпод вежди и когато му се случвало да се възмути от нещо, спирал се и втренчвал очи, стоящ така неподвижен и без да премигне или да каже дума, след което отминавал или се хвърлял като лъв.“]

      — Кое бе? — издигна глас хаджи Кутьо. — Онова якото с кръглата глава ли? Него аз го познавам. Хаджи Димитър е то, чадо на хаджи Никола Кебеджията.

      — Не чадо, а изчадие — изруга Йоргаки, а Ефтим добави:

      — Хубав хаджия! Не праведник, а жив хайдутин и кеседжия*1. И да знаете, той и само той беше онзи обесник, който посред бял ден преведе голите турчета през Сливен, та ги окепази*2 пред целия град… Ама то нали знаете — крушата не пада далеч от корена си…

      [*1 __Кеседжия__ — разбойник, кръвник.]

      [*2 __Кепазе__ — срамен, позорен.]

      Разбраха намека му — в Сливен отдавна се шушукаше, че Стоян и Добри Кръстьови, братята на Никола Кебеджията, дълго са върлували като хайдути в Балкана, а за хаджи Маринка, невяста на Никола и майка на хаджи Димитър, почти сигурно се знаеше, че е от коляното на прочутия войвода Желязко Палабуюка.

      — Добре, че го каза, хаджи — заплашително сви вежди чорбаджи Йоргаки. — Ако не можем се оплака на каймакамина, то ще намерим колай* да принудим Кебеджията да вразуми този свой, хм, хаджия…

      [* __Колай__ — начин на постъпване; способ, леснина.]

      И с тези думи той се отправи към Клуцохор — онази махала на Сливен, от която бяха излезли най-много хайдути и войводи. Другарите му го последваха.

      Почти никой не казваше на хаджи Никола по бащино и дядово име Кръстьов Асенов, а го знаеха главно като Кебеджията. Вече от доста години той държеше хан в Клуцохор, наблизо до църквата „Свети Никола“, но прякора си дължеше на кебетата*, с които се бе замогнал, преди да подхване ханджийството. Какво точно са му наговорили чорбаджиите, не можа да се разбере, но то пролича от настроението, с което по-късно вразумяваше петгодишния си син в една от задните стаички на хана:

      [* __Кебе__ — дебела вълнена тъкан; връхна дреха от такава тъкан.]

      — Ти, бе! — редеше му. — Как не те е срам! Язък, че още ей толчав съм те водил на Божи гроб и съм те топил в реката Йордан! Да ме срамиш ти пред най-почетните сливналии…

      — Почетни! — изсумтя уж на себе си малкият хаджия, но достатъчно високо, за да бъде чут от баща му. — Изедници и османски подлоги…

      Хаджи Никола му опърли бузата и врата с един здрав шамар. Димитър се заклати, но стисна зъби нито извика от болка, нито сълза се показа на очите му.

      — Вярно ли е туй — продължи бащата, — че водиш тайфа хаймани като тебе, да вършите поразии из хорските имоти?

      — Не е вярно. Ние се бием с феслиите. Война е то, тате, пък във война се гледа врага, а не доматите и карпузите*.

      [* __Карпуз__ — диня.]

      — Уж не е вярно, ама е вярно. Сам признаваш, че от вашите войни пострадват и бостаните, и бахчите.

      — Че по-добре ли е заради някакви си бахчи да обърнем гръб на турчулята? Та те да не са по-юнаци от нас, тате? Или ще ме поучиш да им превивам робски врат?

      Кебеджията се почувствува с опрян до стената гръб — той самият съвсем не беше от ония, които се примиряваха с робския хомот. И като не се досети какво друго да направи, повиши глас:

      — На тебе ли остана бе, педя хлапе, да събаряш турската царщина?

      И получи неочаквания отговор:

      — Аз ами! Щом като вие, големите, си траете…

      Последва плесник и по другата буза. Но той не беше като онзи, първия, който още се червенееше върху лицето на малкия Димитър — може да се каже, че сегашният бе нещо средно между шамар и милувка. Ядосал се бе хаджи Никола, но в същото време се бе и погордял с ранното юначество на момчето си; както вече се спомена, хаджи Димитър едва бе навършил пет години.

      — Ами чорбаджиите? — продължи по-меко. — Те поне не са агалари, не искат — как го рече? — да им се превива робски врат. Добри християни са те, че и хаджии при това, защо си нападал и тях?

      — Защото са по-лоши и от турците, тате. Заради пустото си богатство, заради дините и пъпешите си те са готови до един да ни продадат на гаджалите*.

      [* __Гаджал(ин)__ — презрително прозвище за турчин.]

      За втори път днес Никола Кебеджията се видя затруднен в спора с малкия син, „педя-хлапето“. Защото той самият гледаше горе-долу по същия начин на „първенците“ и дори между верни приятели ги наричаше „чорбаджийската пасмина“. И затова приключи:

      — Да си събираш устата, чуваш ли? От днес нататък ти забранявам всякакви войни с турчетата и каквато и да е нападка, с думи или с друго, към чорбаджиите. Ясно ли е?

      — Ясно е.

      — Хайде тогава, обирай си крушите!

      Тъй завърши тази кавга между бащата и сина. Уж с обещания, но всъщност нито Никола Кебеджията повярва, че момчето ще се преобрази в кротко агне, нито хаджи Димитър помисли да се откаже от войната с турците и с техните раболепни слуги.

      Това най-напред разбраха чорбаджиите.

      Още на следния неделен ден, когато, след черковен отпуск, те се бяха събрали на раздумка в кафенето, една кръгла главичка със свирепи очи се подаде от прозореца току-до лакътя на Чорбаджи Йоргаки и чуха един детски глас да произнася съвсем не по детски:

      — Вие ме ковладите на баща ми, че щял съм да стана хайдутин. Ама от сега да знаете — ще дойде ден, до един ще ви изколя*!…

      [* Думите на заканата — автентични.]

      И главицата изчезна също така внезапно, както се беше появила.

      Кой знае защо, но никой от чорбаджиите не се засмя на тази детска закана. Напротив — умислиха се. Дали по някакъв начин в този миг не надникнаха в бъдещето, та там видяха, че Хаджи Димитър един ден наистина щеше да стане страшилище наравно и за поробители, и за чорбаджии?

 "Отмъстителят" Цончо Родев




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351310
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?