Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04.2015 00:21 - Буров разказва - Народа изпуснахме, народа ще ни затрие
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1600 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

— Господин Буров, кога за последен път опознахте българина, като човек, като работник, като селянин?

      — Оригинален въпрос. Да, ще ти кажа, господин Памукчиев. Това стана на 4 септември 1944 година.

      — Как стана това?

      — Бях вече на власт — министър без портфейл в кабинета на онова говедо Константин Муравиев. Мои колеги бяха Никола Мушанов — демократ и Димитър Гичев — земеделец.

      Рано сутринта, в шест часа, колата дойде да ме вземе от вкъщи. Бях решил да ида в Радомир, при сина си. Той служеше там. Исках да се отбия пътьом в Перник — да видя града и работниците. Да поговоря с инженер Радославов, мой познат и приятел, директор на мината. Те се гонеха с Колчев, министъра на железниците. Бяха врагове. Колчев и той бяха на нож. Всеки човек си има по един заклет враг, с когото е на нож. Аз бях на нож с професор Цанков, Радославов — с Колчев. Там бяха замесени и жените им. Жената на Радославов бе най-хубавата жена на света. Не на София. Тя остана вдовица, но си остана хубава жена. Вдовицата или се разхубавява след смъртта на мъжа си, или се разваля. Тази, обаче, запази красотата си и се отдаде на един доктор, придворен лекар. Но това не е интересно.

      Питате ме кога за последен път съм опознал българина, българката? Да, там, в Перник. В шест часа аз седнах в колата си и заминах за Перник. Ей го къде е — на 30 километра. Пристигнахме там около шест и половина часа и аз спрях в центъра, където бе Каса Миньор, при черквицата, срещу дирекцията на мината. Никой не ме познаваше там, освен директора на мината. Аз слязох от колата и тръгнах да разглеждам града, като започнах от „инженерските жилища“. Намират се зад самата минна дирекция. По на един етаж са, забити в земята. Стари. Грозни. Олющени. В тях живееха техници, инженери. Две жени се биеха, други се караха. Една майка скубеше щир и треволяк в градината, а детенцето й хранеше една коза и едно прасе до тях. Беднотия. Бях облечен просто, като прост чиновник. Нарочно се облякох така, за да мога да се смеся с народа, да говоря с народа.

      Перник бе доста оживен по това време. Работниците вече бяха излезли. Градът изглеждаше като заразен от чума. Хората черни, мършави, небръснати. Миньорите, понесли по едно пънче от рудника, отиваха към кръчмите. Градът бе наполовина кръчми, наполовина бордеи, които се даваха под наем. Изведнъж гледам един познат — Петър Денков Тонев от София. Беше мой приятел, мой търговски осведомител, сега на работа в Перник. Той бе с очила, като Кимон Георгиев, едноок. Бе пострадал като Кимон през войната, при Дойран. Спря ме той и ме попита: „Какво търсите тука, господин Буров?“ „Квартира за сина си — казах аз. — Син ми е минен инженер и ще идва на работа в Перник“. Тогава той каза: „Ще дойде у дома. Имаме една стая — ще го приемем. Елате да пием по едно кафе“.

      Аз приех. И отидохме в дома му, който бе откъм западната страна на минната дирекция в едно държавно жилище. Това бе беднотия. Това бе мръсотия. По коридора — динени кори и семки, чепки от грозде, размазан пъпеш. Воня. Имах чувството, че влизам в кочина. А тоя човек бе някога фин човек. Но се бе превърнал в свиня, в животно. Въведе ме в една стая, където жена му — чорлава и мръсна, с голяма уста, се прозяваше. Тя даже не се загърна като ме видя — бе по бяла блуза, току-що станала от леглото. Вонеше на чесън, на спарено. Заведе ме Петър в кухнята, седнах на един стол, посипан със ситни слънчогледови люспи. Даже не ги измете, даже не ги махна. Аз седнах на тях, отвратен и ужасен от видяното. Петър бе учил в Свищовската търговска гимназия. Бе работил в банката, но се бе изоставил и пропил. Аз не знаех това. Каза ми го жена му, която дойде при нас и започна да ни вари кафе. Оригваше се, сумтеше, мърмореше и ме оглеждаше накриво.

      Помолих Петър да не казва кой съм. Жената наби едно от внучетата си, което дойде да пие вода в кухнята, седна и зачовърка зъбите си с кибритена клечка. Ужасно. Отвратително зрелище. Устата й както казах, господин Памукчиев, бе голяма, ужасна, с развалени, полуизвадени зъби. Петър седна по-близо до мене и ми каза, че миньорите се бунтуват, че искат да си отиват. Те бяха граждански мобилизирани — трябваше да работят там по задължение до края на войната. Без право на отпуск, без право на напущане, без техните права и привилегии — униформи, подсилена храна. С една дума, третирали ги като животни. И затова те се надигнали и не работели.

      Аз попитах Петър какво мисли за директора, за минната управа. „Крадци, хайдуци — каза ми той. Крадат като всички“.

      Това ме порази. Петър не лъжеше. Той бе честен човек, но занемарен, смазан, изоставен от живота. Бе счетоводител в мината. По-точно, в минната дирекция и знаеше батаците им.

      Представи ми мината в по-жалко състояние отколкото би могъл да си го помисли някой. Германците, които експлоатирали мината, грабели. Грабели и не разработвали нови галерии, нови минни полета. Просто изгрибали това, което може да се изгребе и пет пари не давали за нищо. Никакви машини, никакви подобрения. Храната ужасна. Глад, глад. „Миньорите — каза ми Петър — са оскотели. Те са селяни и все още търпят, работят. Защото на село са работили още по-тежка работа. Но искат да си отиват в селата. И ако не ги задържа законът за гражданската мобилизация, ще избягат до един!“

      Аз не изтраях. Станах, благодарих на жената и излязох. Тръгнах из Перник пеша. Взирах се в къщите, в некролозите и ги четях. Тъга, омерзение, обедняване поголовно. Улиците в мръсотии и кал. Перник, това не е град. Това е някакво сборище на коптори, мизерни, жалки къщи. Град без планировка и ред.

      Отидох при инженер Радославов, в дома му. Това бе рай. Разкош. Жена му бе там — чиста, бяла, току-що излязла от банята. На масата имаше чай, кафе, масло, мляко, кашкавал, шунка, бутилка с жълт нектар от кайсии. Освен това — слугинче, младичко момиче, на 15–16 години. Масата — със снежнобяла покривка. Госпожа Радославова се засмя.

      — Министър на гости. Каква изненада.

      Целунах й ръка, огледах я. Циците й — ах, де такива цици, господин Памукчиев. Идеше ми да ги сграбя, да ги схрускам. Тя ги бе разголила нарочно, да се проветряват. Не се стесняваше от мене. Аз я познавах отдавна, като жена и като метреса. Това бе наистина прекрасна жена. Но вече чужда жена. Нещо ме опари. Аз си спомних коптора на Петър, жена му с голямата уста и бездната, която дели света на бедни и богати, на управници и подчинени.

      Седнах на масата. Донесоха бекон, съвсем пресен, вкусен бекон и още бутилки с питие от кайсии. Пиеха кайсиев сок наместо вода. Бяха в най-хубавия апартамент на Перник — плащан от мината. Радославов временно заемаше две-три държавни служби, между които и директор на мини „Перник“. Той бе човек на две-три заплати, на две-три дружества, на две-три жени. Неговата — за хората, чуждите — за него. Бе полов атлет, спортист, футболист, най-големият футболист на България. Седна при нас Радославов и взе да яде. Ама яде, набива, лапа. И млещи. Той, инженер Радославов, яде и млещи. Това ме ужаси. Аз разбрах, че с каквито живееш — такъв и ставаш. Не бе повече от Петър. Бе станал лумпен, бе станал и той животно. Яде — пи, яде — пи, яде и дърдори глупости. Жена му ми намигаше тайно отстрани и се смееше. Аз разбрах — тя си бе същата, както преди. Тя живееше за себе си, а той — за нея и за себе си. Каза ми, че работникът-миньор, дошъл от село, си остава сто процента селянин. Спечели каквото спечели в мината и бяга на село да ги харчи — като крадец, като разбойник. Нищо не му е мило в мината — ни кирката, ни лопатата, ни машината, ни конете, които влачат вагонетките. Не жали никого и нищо. Руши и влачи каквото докопа. Всеки миньор си режел по едно пънче от чамовите подпори (чуприи) и ги давал на кръчмарина за чаша вино. Влачи и носи на кръчмарите. В Перник пиянството е взело страхотни размери. Нищо не може да го спре — всеки миньор е потенциален пияница. Не се бръснат, не се чистят, не се перат. Работят по 8 часа на три смени и не милеят за нищо. Буквално това, което ми каза Петър, ми го каза и инженер Радославов. „Но така е и така ще бъде — завърши той — от селянина става само селянин. Работник не става“.

      Аз се замислих дълбоко. Оставих кафето и го запитах как вижда нещата. Той ми отговори направо: „Русия ще дойде тук днес или утре. Тя е на Дунава. Няма да се спре. Ще дойде. Но да му мислят тези, които са грабили. Аз съм инженер. За мене все ще има някаква работа в някоя мина. Защото без инженери и без миньори не може.“ Похвали ме, че съм насочил сина си да учи минно инженерство в Германия, а не нещо друго. „Минният инженер — каза той — е дялан камък. Където и да го сложиш, все приляга и върши работа.“ Бе абсолютно уверен, че ще остане жив. Аз изтръпнах още веднъж, господин Памукчиев. Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред — важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

      Аз го разбирам работника — миньор. Граждански мобилизиран, следователно заробен, той иска да счупи жегъла. Да не влачи колата — това е ясно. Но инженер Радославов да очаква руснаците спокойно, той — директорът на мината, това ме смрази. И аз разбрах, че България е обречена, че България пропада.

      — Пропада?

      — Инженер Радославов ми го доказа, господин Памукчиев. Аз го почувствувах. Аз схванах най-лошото — поражението. Пораженческият дух се бе вселил вече в душата на българския интелигент. И той, който бе водил народа на въстание през 1876 година, сега се влачеше след народа като мърша и отиваше в пропастта. Той, инженер Радославов, ми отвори очите за много неща. Каза, че още от първия ден в мини „Перник“ са работели само селяни, нито един гражданин. В мини „Перник“ са работели само бедни, гладни и бездомни хорица — последните парии, последните останки на обществото. И все пак те са запазили един друг морал. Те са хора, те си помагат. Те се крепят един друг. Мнозина от тях са набожни, а нито един техник или минен инженер не вярва в бога…

      Радославов не бързаше да излиза. Той искаше да ме води в открития рудник „Куциян“, да ми покаже работата. Аз приех. Извика двуколка, седнахме в нея и заминахме за рудник „Куциян“. Този открит рудник бе надалеко. По пътя ми показа бараките на работниците и аз едвам не заплаках. Бушмените живееха по-добре от тия миньори. Това не бяха дори жилища, бяха коптори. И аз млъквах. В рудник „Куциян“ имаше няколко багера. Копаеха. Машинистите на багерите се псуваха, и то пред инженера. Аз слушах и мълчах. Гледах изкопвачите. Сенки. Брадясали, страшни сенки. Това съвсем ме смути. Помолих да се върнем. Отказах се да ходя в Радомир. Върнахме се и Радославов ме нагости със силен чай, с баница и торта. Хапнах и се прибрах в София. Отидох при Муравиев. Той бе сам. Попитах го:

      — Ходил ли си някога в Перник?

      — Не — каза той. — Нямам време.

      — Съветвам те да отидеш — рекох аз. — Това е много важно за нас, за всички. Ти трябва да отидеш там.

      — Защо?

      — За да видиш, че България пропада, че ние пропадаме.

      — Голям песимист си, господин Буров — каза ми той. — Недей…

      — Какво „недей“?

      — Недей, каза, се тревожи. Каквото има да става, ще стане. Животът ни поднесе много горчиви изненади, ще ги преглътнем. И ще се оправим, както през 1918 година. И тогава бяхме зле, но се оправихме.

      Аз го хванах за реверите. Той скочи прав. Уплаши се.

      — Муравиев, — казах му аз — ти чуваш ли се какво говориш? Как ще се оправиш, когато в Перник зрее бунт, зрее стачка, зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отчаяни, отвратени от нашата власт. Върхушката, интелигенцията е покварена и долна. Примирена е с идването на Русия, на червените, разбираш ли?

      — Моля те — каза ми той. — Ще ми скъсаш сакото. Аз знам всичко, но ще се опитаме да спасим кораба. Няма да го оставим да потъне.

      Тогава дяволите ме наскачаха. Замахнах. Пернах му една плесница и го оставих сам. Излязох и гледам напреде си генерал Наков, командира на Първа армия в София. Идва на доклад с началник-щаба на войската и с още двама-трима офицери. Те влязоха при Муравиев, а аз отидох при директора на полицията полковник Сава Куцаров, с когото се познавахме много отдавна. Попитах го какво е положението, как вървят работите. Той бе много спокоен човек и не се вълнуваше от нищо. Каза ми бавно, спокойно:

      — Господин Буров, правим каквото можем и каквото трябва, но нещата не зависят от нас.

      — А от кого?

      Той показа на север, към Дунава.

      — От оня там, с мустака.

      — Кой?

      — Сталин. Като каже на своите да нахълтат, ще нахълтат и ще ни пометат. Това е положението — ние сме в неговите ръце, на неговата воля. Каквото той реши, това ще стане. Ние можем само да чакаме…

      И той се беше примирил. И той се бе предал вече душевно на врага. Нас ни чакаше гибел. Аз видях зиналия гроб и погледнах в него. И видях кости — кои на цар, кои на войник. Нали така се пее на погребение, господин Памукчиев?

      — Да… И чух плач и ридание.

      — Не. Все още нямаше плач и ридание. Не. Но имаше тъжна и безпокойна гледка. В София бе ужас, глад и развалини. По улиците планини от павета, камъни и тухли. София бе разорена и съсипана. Аз заплаках. Седнах в кабинета си и започнах да прелиствам старите вестници — „Утро“, „Зора“, „Слово“. Бяха ги струпали на масата ми. Блъснах ги. Седнах на канапето и видях Никола Мушанов да влиза при мене, клюмнал и той, като проскубан гъсок, като пуяк, когото са давили лисици…

      — Какво ще правим? — попита ме той, като седна срещу мене. Беше в нов костюм, но зле скроен. Отпаднал. Отслабнал. Не беше научен да управлява в такова бурно време. Бе управлявал в по-добри времена.

      — Според мене — каза ми той, — ние сбъркахме, че сложихме генерал Иван Маринов за военен министър.

      — А кого да сложим?

      — Генерал Наков, смел и решителен човек.

      Аз скочих. Хванах и него за реверите.

      — А бе, човек. Ти не виждаш ли, че сме изтървали народа. Изтървали сме интелигенцията, изтървали сме всичко, а ти мислиш за някакво униформено говедо, което се казва Маринов, Наков, Янчулев, Стефанов — една стока са всички. Народа изпуснахме. Народът ще ни затрие. Това мисли.

      — Народът никога не се изпуща. Народът е с властта…

      Онемях.

      — С каква власт?

      — С нашата власт.

      — А бе, Мушанов, ти луд ли си, на луд ли се правиш или кукувица ти е изпила ума. Какъв народ бе, човек? Няма вече народ. Има гладни, отчаяни, недоволни хора, които искат нашата гибел. Нашата смърт.

      — Не, такова нещо — казва — няма. Народът винаги е гладен, недоволен и сърдит на властта, но стои зад нея. Защото хаосът е още по-страшен без нея. Народът вярва, че властта е способна да се справи винаги с хаоса. А където има хаос, там има и смърт. Там има и глад. Сега за сега даваме по триста грама хляб на ден, даваме и по парче месо на седмица. Живее се. Но утре ще бъде по-лошо, ако дойде руснакът. Той нищо няма да дава. И това кара народа да държи за нашата власт. Властта има своя философия. Тя има своите поддръжници в населението — най-малко шестдесет на сто. А останалите четиридесет на сто са раздвоени — между анархията, хаоса и властта. Следователно на седемдесет на сто от народа може да се разчита винаги. Тридесет на сто ще се оправят.

      — Но ти си побъркан — казах. — Прибави към тези тридесет на сто Червената армия, сто на сто момчета на Мустакатия и ще разбереш, че ти си за мустака. Язък за сивите ти мустаци, глупако.

М. Памукчиев "Разговори с Буров"

Иво, Мира и дъщеря им Мая изкачват вулкани, бродят из джунгли и карат сърф на Карибите


Иво, Мира и 11-годишната им дъщеря Мая са българско семейство, което живее на борда на катамарана "Фата Моргана" и пътешества по света. През юли 2013 г. те зарязват дом, работа и училище в търсене на свобода и приключение. За техните странствания с платноходка из най-красивите кътчета на планетата и живота им "извън системата" пред "Стандарт" разказва Драгомира Георгиева - Мира.
-----------------------------------------------
Иво и Мира са родом от Варна. Съдбата среща двамата връстници, когато са на 17, а навършили 23, eмигрират в Канада, за да се сдобият с паспорти, с които ще могат да пътуват свободно и безвизово, където си пожелаят. Днес Иво и Мира са вече 38-годишни и имат син и дъщеря. Преди година и половина семейството решава да се сбогува с досегашния си живот и да се впусне в приключение, обикаляйки света с яхта.


"Напуснахме работа, училище и дом, за да докажем, че съществуват алтернативен начин на живот, образование и пътуване извън системата, посещавайки някои от най-красивите и девствени места на планетата с минимален бюджет", споделя Мира.


Мечтата на семейството да зареже всичко и да отплува към хоризонта и тоталната свобода ги отвежда до решението да си купят лодка, с която да плават по света. Наричат я "Фата Моргана". Мира разказва, че преди да се решат на тази стъпка, са проучили и изчели доста, за да се уверят, че идеята им не е чак толкова откачена. Оказва се, че доста хора в Канада и Америка го правят. "Повечето са пенсионери, които след пенсия си купуват лодка и стоят на Бахамите и Карибите по цели зими, далеч от снеговете, и си получават пенсиите. Но има и млади хора, семейства с деца като нас. Някои си продават къщите и живеят постоянно на лодките, други си взимат 1-2 г. дълги ваканции. Децата учат задочно на лодките. В Канада и Америка, за разлика от България, това е възможно и много хора го предпочитат по различни причини", споделя Мира. Тя и Иво след години къртовски труд като шофьори на камиони и когато най-после изплащат къщата си в Канада, решават, че е дошло времето да я продадат и да вложат парите в лодка и в реализирането на своята мечта.


Първоначално на борда с тях са и двете им деца - Мая и Виктор. Но след време синът им се отказва и се връща да живее при семейни приятели в Канада.


"Липсваха му приятелите, а и той просто не е от хората, които обичат да пътешестват. Сега е на 17, вече е голямо момче и започва живота си така, както аз и баща му навремето", обяснява Мира. Според нея да обикаляш света с лодка далеч не е скъпо удоволствие, което само богаташите могат да си позволят. На въпроса: "Колко струва?", нейният кратък отговор е: "Не, по-скъпо е да имаш къща и да ходиш на ваканция един път годишно". По думите й, с продажбата на къщата са отпаднали разходите по нея, а с тях и нуждата да се работи. "Яхтите са скъпо удоволствие за тези, които искат да си запазят къщата и да плават 1-2 седмици в годината по време на ваканциите, но за тези като нас, които са си продали всички движими и недвижими имущества и вещи, яхтата е дом и превозно средство едновременно. А и си купихме лодка, която ни беше по джоба и която ни върши работа", категорична е Мира. Ако нищо на яхтата не се счупи и не се скъса въже или платно, семейството харчи по около $200-300 на месец - предимно за храна, автобусни билети, сладолед и бира.


Като това са пари, които Мира изкарва, пишейки статии за Caribbean Compass - издание за круизъри от целия Карибски район. Все пак Мира и Иво имат и спестявания, с които покриват по-сериозни извънредни разходи. За храна семейството харчи много малко - по $50 на седмица, след като се е заредило с чували брашно, ориз, макарони, леща, боб, картофи и мляко на прах, консерви и други трайни продукти. "Хващаме и често ядем риба, а пресни плодове и зеленчуци си купуваме от местните пазари. Из тропическите острови намираме и си берем плодове в гората. Хляб си месим и печем на лодката всеки ден. От дрехи и обувки почти нямаме нужда", споделя Мира.


По думите й, докато плават в открито море, денят им минава доста скучно.


"Редуваме се с Иво на вахта, готвим, слушаме музика, говорим си и, общо взето, чакаме времето да мине", разказва тя. За щастие, плаването е само 10% от живота им. През останалото време семейството е пуснало котва на някое райско местенце.


"Тогава ходим на излети в планините, изкачваме вулкани, посещаваме водопади, езера, градове или се гмуркаме край кораловите рифове", разказва Мира. Семейството често се запознава с други круизъри, с които ходи на екскурзии и прави сбирки на борда на лодката им. Сега Мира, Иво и Мая са в Гренада - един от най-южните карибски острови. А маршрутът за следващите седмици е вече начертан.


"Оттук след това потегляме за Тринидад и Тобаго, после към Барбадос и на север - обратно към Мартиника и Пуерто Рико. А от там - обратно на юг към Колумбия, Панама, през канала към Еквадор, Галапагос и Френска Полинезия", издава плановете им Мира. Семейството решава накъде ще отплава според настоящата си локация и вятъра в района.


"Съобразяваме се и с карибските пирати, които съвсем не са само на кино. А и сме с катамаран - комфортни лодки, които обаче не стават за плаване в опасни води. Не бихме тръгнали към Нос Хорн например, защото катамараните се преобръщат много по-лесно от еднокорпусните лодки при силни бури", разказва Мира.


Досега семейството е било във Флорида, Куба, Мексико, Гватемала, Бахамите, Доминиканската република, Пуерто Рико, Британските Вирджински острови и целия Карибски район. Но Мира се затруднява да посочи къде е най-хубавото кътче, което непременно трябва да видим. "Има прекалено много красиви места, за да препоръчам само едно. Всяко е уникално и си има своите атрактивности. В Мексико са руините на маите, в Гватемала са индианците и дивата природа", споделя Мира. Тя разказва, че индианците, които все още живеят в джунглите в къщички от палмови листа без електричество и ловят риба в езерата, имат мобилни телефони, които зареждат с генератор, който се намира в местната църква. Според Мира на Бахамите пък са най-хубавите плажове и рифове, а водата е топла и прозрачна като синьо стъкло. Затова там можем да се гмуркаме с часове сред разноцветни риби и корали.


"Доминиканската република е голям остров с богата история. Тук е най-старата столица на Новия свят - Санто Доминго, с невероятна колониална архитектура. Тук са също и най-високите планини на Карибите - Пико Дуарте", разказва още Мира. Семейството е успяло да ги изкачи за два дни с мулета и гид. "Тук, на Карибите, е Меката на сърфистите и се научихме да сърфираме с приятели. Всеки от островите е очарователен - Саба е нещо специално, Барбуда - розови плажове и колонии от морски птици, а Монсерат, Гваделуп и Мартиника са действащи вулкани", разказва Мира. Все пак тя посочва, че ако трябва да избере само едно място, на което да се завърне, то е Доминика. "Уникална природа, гори, пълни с манго, банани, портокали и авокадо. Там всеки ден беряхме раници с плодове и изкачихме върхове - Долината на отчаянието и Врящото езеро, което наистина ври в един кратер", така Мира описва Доминика.


Тя списва блог на български и английски език - www.thelifenomadik.com, където може да прочетете още за вълнуващите приключения на семейството. А ако ви е допаднал начинът им на живот "извън системата", може да дарите по някой долар чрез бутончето на сайта. "Когато някой щедър читател ни изпрати $5, $10 или $20, настава празник на "Фата Моргана". За нас стойността на всеки долар е огромна и оценяваме дори и най-минималния жест. $10 за нас означават сладолед за цялото семейство и една биричка за Иво - и той да се поглези", споделя Мира.


 


Отказахме да сме "модерни роби"


Мечтая за деня, когато ще пуснем котва на пристанище Варна, казва Мира


- Мира, какво мислите за живота на "обикновените" хора, които имат дом, ходят на работа, а децата им - на училище? Защо се отказахте от този живот?


- Всеки, който следва мечтите си и се чувства щастлив, обича работата си и тя му доставя удоволствие, постигнал е нещо извънредно, независимо в каква област и не е посредствен, намира удовлетворение от мястото, на което е, и от хората, които го заобикалят, е вдъхновение за нас. Не е вярно, че само пътешествениците имат интересен и вълнуващ живот. Всеки човек може да е пълноценен и щастлив по свой си начин. Посредствеността и отчаянието са убийствени.


imageЗа съжаление в днешно време процентът на хората, които си мразят работата, колегите, шефа, трафика и изобщо - цялата рутина и сиво ежедневие, е доста голям. Те са т.нар. модерни роби, които обслужат системата. Както казва Буковски в писмо, озаглавено "Робството от 9 до 5": "Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси. И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно... Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят - само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха?". За нас подобно съществувание е недопустимо. Какъв е смисълът да си губим живота в правене на едно и също нещо?


Каква е разликата дали сме живели само ден или 100 г., ако всички дни са едни и същи? Един ден баща ми загина внезапно, нелепо, на 56 г. Осъзнахме, че животът е кратък и крехък и няма време за губене. Затова се отказахме от рутината, колкото и страшно и трудно да ни беше и потеглихме. Нашето пътешествие е посветено на татко ми - Ангел Ненчев.


- Как бихте отговорили на тези, които ще кажат, че това, което правите, е лудост? Вие как определяте начина си на живот?


- Прави са, лудост е. Луди сме. Но по-луди са тези, които си мислят, че сме луди. И нито ние ще променим тяхното мнение, нито те - нашето. Ние го определяме като - Нашия живот.


- Мислите ли, че дъщеря ви Мая губи от това, че не ходи на училище или напротив?


- Времето ще покаже, но свети Августин е казал: "Светът е книга. Тези, които не пътуват, прочитат само първата страница". Майка ми - бивша учителка по математика, е много против факта, че Мая не ходи на училище. Хората ни критикуват, особено българите, защото в България няма задочно средно образование. Но ние сме с канадски паспорти и имаме опцията на задочно образование, така че Мая ще получи диплома за основно и средно образование. Може би тя няма да има същото образование като децата, които ходят на училище, но пък сме убедени, че ще научи доста неща, благодарение на пътуването. Човек не се учи само от книгите, а ние книгите си ги набавяме. Светът е най-големият учител, не сте ли съгласни? В Гватемала, където прекарахме 2 месеца, Мая посещаваше местното училище и се научи да говори малко испански. Тя вече говори на български, английски и френски език.


Колко деца на 11 г. говорят 4 езика? Тя е любознателна, чете книги и пише статии на английски. Последната е озаглавена "Моето училище не е град" и ще бъде публикувана в същото карибско вестниче, където аз публикувам срещу заплащане. Така че на 11 г. тя вече изкарва и пари. Иначе математиката я затруднява, но се борим. Не мисля, че Мая губи много от факта, че не ходи на училище, защото печели много по отношение на образованието от факта, че обикаля света.


- Кога напуснахте България? Липсва ли ви и бихте ли се върнали някога тук?


- През 2000 г. и оттогава не сме се връщали в България. Родителите и всичките ни роднини и приятели са там и много ни липсват. Смятаме да се върнем. Дори си мечтаем за деня, в който ще пуснем котва на пристанище Варна. Но кога - не знаем.


- А като българи ли се определяте, или сте граждани на света?


- Българи сме, разбира се, и такива ще си останем. И все се ослушваме за други българи, където и да сме. Сега например ще се срещнем с българин, който ни намери чрез блога и пристига като част от екипаж на лодка. Никога не сме го виждали, но го чакаме, все едно роднина ще ни идва на гости. Планираме да пием бира заедно, да си правим мекици. Той обеща да ни донесе бактерии, за да подквасим кисело мляко


- Някога ще пуснете ли котва, като остареете например, или ще продължите с плаването?


- Ще пътешестваме по море, докато ни се пътешества или се наложи поради някакви непредвидени обстоятелства да спрем. Но си представяме старините на земя - в малка къщичка с градина и кокошки. Може би в България.


- Какво бихте казали на изкушените да опитат вашия начин на живот, защо да го направят?


- Много хора обичат да пътуват и има много начини за това. Българско семейство ни писа наскоро - сега обикалят с каравана в България и скоро ще потеглят за Европа. Други пък са с каравана из Америка. Наши приятели обикалят пеша, с рейсове и влакове. Други си взимат ваканции и със самолети се пренасят до някое райско местенце. Не са много хората от България, плаващи с лодка, но има и такива. Ако ви харесва идеята, но не сте сигурни дали този живот е за вас, може да се запишете за екипаж на чужди лодки. Ако сте един от онези луди, от нашата порода, ако морето ви е любов и мечта - нищо и никой няма да ви спре. Ако не го направите, ще съжалявате цял живот. Ето какво ми писа великият Николай Джамбазов, който сам си построи лодка през 80-те и без грам държавна подкрепа, без никакви съвременни техники на борда, сам обиколи света: "Имах само една мечта, към която се стремях с всичките си сетива. Никога не ме е интересувало нищо друго, освен изпълнението на детската ми мечта. Скоро си взех досието от Държавна сигурност. И знаете ли какво пише в него: "...непрекъснато мечтае да построи яхта, с която да обиколи света, с което е станал за присмех сред колегите си"... Още тогава никой не вярваше, че това ще се случи. За онези времена това беше немислимо. Все едно сега да мечтаеш да си построиш ракета и да заминеш на Марс...". А вие на какво сте готови, за да осъществите мечтите си?

Копирано от standartnews.com

Иво, Мира и дъщеря им Мая изкачват вулкани, бродят из джунгли и карат сърф на Карибите


Иво, Мира и 11-годишната им дъщеря Мая са българско семейство, което живее на борда на катамарана "Фата Моргана" и пътешества по света. През юли 2013 г. те зарязват дом, работа и училище в търсене на свобода и приключение. За техните странствания с платноходка из най-красивите кътчета на планетата и живота им "извън системата" пред "Стандарт" разказва Драгомира Георгиева - Мира.
-----------------------------------------------
Иво и Мира са родом от Варна. Съдбата среща двамата връстници, когато са на 17, а навършили 23, eмигрират в Канада, за да се сдобият с паспорти, с които ще могат да пътуват свободно и безвизово, където си пожелаят. Днес Иво и Мира са вече 38-годишни и имат син и дъщеря. Преди година и половина семейството решава да се сбогува с досегашния си живот и да се впусне в приключение, обикаляйки света с яхта.


"Напуснахме работа, училище и дом, за да докажем, че съществуват алтернативен начин на живот, образование и пътуване извън системата, посещавайки някои от най-красивите и девствени места на планетата с минимален бюджет", споделя Мира.


Мечтата на семейството да зареже всичко и да отплува към хоризонта и тоталната свобода ги отвежда до решението да си купят лодка, с която да плават по света. Наричат я "Фата Моргана". Мира разказва, че преди да се решат на тази стъпка, са проучили и изчели доста, за да се уверят, че идеята им не е чак толкова откачена. Оказва се, че доста хора в Канада и Америка го правят. "Повечето са пенсионери, които след пенсия си купуват лодка и стоят на Бахамите и Карибите по цели зими, далеч от снеговете, и си получават пенсиите. Но има и млади хора, семейства с деца като нас. Някои си продават къщите и живеят постоянно на лодките, други си взимат 1-2 г. дълги ваканции. Децата учат задочно на лодките. В Канада и Америка, за разлика от България, това е възможно и много хора го предпочитат по различни причини", споделя Мира. Тя и Иво след години къртовски труд като шофьори на камиони и когато най-после изплащат къщата си в Канада, решават, че е дошло времето да я продадат и да вложат парите в лодка и в реализирането на своята мечта.


Първоначално на борда с тях са и двете им деца - Мая и Виктор. Но след време синът им се отказва и се връща да живее при семейни приятели в Канада.


"Липсваха му приятелите, а и той просто не е от хората, които обичат да пътешестват. Сега е на 17, вече е голямо момче и започва живота си така, както аз и баща му навремето", обяснява Мира. Според нея да обикаляш света с лодка далеч не е скъпо удоволствие, което само богаташите могат да си позволят. На въпроса: "Колко струва?", нейният кратък отговор е: "Не, по-скъпо е да имаш къща и да ходиш на ваканция един път годишно". По думите й, с продажбата на къщата са отпаднали разходите по нея, а с тях и нуждата да се работи. "Яхтите са скъпо удоволствие за тези, които искат да си запазят къщата и да плават 1-2 седмици в годината по време на ваканциите, но за тези като нас, които са си продали всички движими и недвижими имущества и вещи, яхтата е дом и превозно средство едновременно. А и си купихме лодка, която ни беше по джоба и която ни върши работа", категорична е Мира. Ако нищо на яхтата не се счупи и не се скъса въже или платно, семейството харчи по около $200-300 на месец - предимно за храна, автобусни билети, сладолед и бира.


Като това са пари, които Мира изкарва, пишейки статии за Caribbean Compass - издание за круизъри от целия Карибски район. Все пак Мира и Иво имат и спестявания, с които покриват по-сериозни извънредни разходи. За храна семейството харчи много малко - по $50 на седмица, след като се е заредило с чували брашно, ориз, макарони, леща, боб, картофи и мляко на прах, консерви и други трайни продукти. "Хващаме и често ядем риба, а пресни плодове и зеленчуци си купуваме от местните пазари. Из тропическите острови намираме и си берем плодове в гората. Хляб си месим и печем на лодката всеки ден. От дрехи и обувки почти нямаме нужда", споделя Мира.


По думите й, докато плават в открито море, денят им минава доста скучно.


"Редуваме се с Иво на вахта, готвим, слушаме музика, говорим си и, общо взето, чакаме времето да мине", разказва тя. За щастие, плаването е само 10% от живота им. През останалото време семейството е пуснало котва на някое райско местенце.


"Тогава ходим на излети в планините, изкачваме вулкани, посещаваме водопади, езера, градове или се гмуркаме край кораловите рифове", разказва Мира. Семейството често се запознава с други круизъри, с които ходи на екскурзии и прави сбирки на борда на лодката им. Сега Мира, Иво и Мая са в Гренада - един от най-южните карибски острови. А маршрутът за следващите седмици е вече начертан.


"Оттук след това потегляме за Тринидад и Тобаго, после към Барбадос и на север - обратно към Мартиника и Пуерто Рико. А от там - обратно на юг към Колумбия, Панама, през канала към Еквадор, Галапагос и Френска Полинезия", издава плановете им Мира. Семейството решава накъде ще отплава според настоящата си локация и вятъра в района.


"Съобразяваме се и с карибските пирати, които съвсем не са само на кино. А и сме с катамаран - комфортни лодки, които обаче не стават за плаване в опасни води. Не бихме тръгнали към Нос Хорн например, защото катамараните се преобръщат много по-лесно от еднокорпусните лодки при силни бури", разказва Мира.


Досега семейството е било във Флорида, Куба, Мексико, Гватемала, Бахамите, Доминиканската република, Пуерто Рико, Британските Вирджински острови и целия Карибски район. Но Мира се затруднява да посочи къде е най-хубавото кътче, което непременно трябва да видим. "Има прекалено много красиви места, за да препоръчам само едно. Всяко е уникално и си има своите атрактивности. В Мексико са руините на маите, в Гватемала са индианците и дивата природа", споделя Мира. Тя разказва, че индианците, които все още живеят в джунглите в къщички от палмови листа без електричество и ловят риба в езерата, имат мобилни телефони, които зареждат с генератор, който се намира в местната църква. Според Мира на Бахамите пък са най-хубавите плажове и рифове, а водата е топла и прозрачна като синьо стъкло. Затова там можем да се гмуркаме с часове сред разноцветни риби и корали.


"Доминиканската република е голям остров с богата история. Тук е най-старата столица на Новия свят - Санто Доминго, с невероятна колониална архитектура. Тук са също и най-високите планини на Карибите - Пико Дуарте", разказва още Мира. Семейството е успяло да ги изкачи за два дни с мулета и гид. "Тук, на Карибите, е Меката на сърфистите и се научихме да сърфираме с приятели. Всеки от островите е очарователен - Саба е нещо специално, Барбуда - розови плажове и колонии от морски птици, а Монсерат, Гваделуп и Мартиника са действащи вулкани", разказва Мира. Все пак тя посочва, че ако трябва да избере само едно място, на което да се завърне, то е Доминика. "Уникална природа, гори, пълни с манго, банани, портокали и авокадо. Там всеки ден беряхме раници с плодове и изкачихме върхове - Долината на отчаянието и Врящото езеро, което наистина ври в един кратер", така Мира описва Доминика.


Тя списва блог на български и английски език - www.thelifenomadik.com, където може да прочетете още за вълнуващите приключения на семейството. А ако ви е допаднал начинът им на живот "извън системата", може да дарите по някой долар чрез бутончето на сайта. "Когато някой щедър читател ни изпрати $5, $10 или $20, настава празник на "Фата Моргана". За нас стойността на всеки долар е огромна и оценяваме дори и най-минималния жест. $10 за нас означават сладолед за цялото семейство и една биричка за Иво - и той да се поглези", споделя Мира.


 


Отказахме да сме "модерни роби"


Мечтая за деня, когато ще пуснем котва на пристанище Варна, казва Мира


- Мира, какво мислите за живота на "обикновените" хора, които имат дом, ходят на работа, а децата им - на училище? Защо се отказахте от този живот?


- Всеки, който следва мечтите си и се чувства щастлив, обича работата си и тя му доставя удоволствие, постигнал е нещо извънредно, независимо в каква област и не е посредствен, намира удовлетворение от мястото, на което е, и от хората, които го заобикалят, е вдъхновение за нас. Не е вярно, че само пътешествениците имат интересен и вълнуващ живот. Всеки човек може да е пълноценен и щастлив по свой си начин. Посредствеността и отчаянието са убийствени.


imageЗа съжаление в днешно време процентът на хората, които си мразят работата, колегите, шефа, трафика и изобщо - цялата рутина и сиво ежедневие, е доста голям. Те са т.нар. модерни роби, които обслужат системата. Както казва Буковски в писмо, озаглавено "Робството от 9 до 5": "Робството никога не е било отменяно, само го разшириха, за да включва всички раси. И най-болезненото е постоянно топящата се човешка същност на онези, които се борят да запазят работи, които не искат, но се боят, че алтернативата ще е по-лоша. Хората просто се изпразват отвътре. Стават тела с плашливи и покорни умове. Цветът напуска окото. Гласът погрознява. И тялото. Косата. Ноктите. Обувките. Всичко става грозно... Никога не плащат достатъчно на робите, че да могат да се освободят - само толкова, че да останат живи и да се връщат на работа. Аз виждах всичко това. Те защо не го виждаха?". За нас подобно съществувание е недопустимо. Какъв е смисълът да си губим живота в правене на едно и също нещо?


Каква е разликата дали сме живели само ден или 100 г., ако всички дни са едни и същи? Един ден баща ми загина внезапно, нелепо, на 56 г. Осъзнахме, че животът е кратък и крехък и няма време за губене. Затова се отказахме от рутината, колкото и страшно и трудно да ни беше и потеглихме. Нашето пътешествие е посветено на татко ми - Ангел Ненчев.


- Как бихте отговорили на тези, които ще кажат, че това, което правите, е лудост? Вие как определяте начина си на живот?


- Прави са, лудост е. Луди сме. Но по-луди са тези, които си мислят, че сме луди. И нито ние ще променим тяхното мнение, нито те - нашето. Ние го определяме като - Нашия живот.


- Мислите ли, че дъщеря ви Мая губи от това, че не ходи на училище или напротив?


- Времето ще покаже, но свети Августин е казал: "Светът е книга. Тези, които не пътуват, прочитат само първата страница". Майка ми - бивша учителка по математика, е много против факта, че Мая не ходи на училище. Хората ни критикуват, особено българите, защото в България няма задочно средно образование. Но ние сме с канадски паспорти и имаме опцията на задочно образование, така че Мая ще получи диплома за основно и средно образование. Може би тя няма да има същото образование като децата, които ходят на училище, но пък сме убедени, че ще научи доста неща, благодарение на пътуването. Човек не се учи само от книгите, а ние книгите си ги набавяме. Светът е най-големият учител, не сте ли съгласни? В Гватемала, където прекарахме 2 месеца, Мая посещаваше местното училище и се научи да говори малко испански. Тя вече говори на български, английски и френски език.


Колко деца на 11 г. говорят 4 езика? Тя е любознателна, чете книги и пише статии на английски. Последната е озаглавена "Моето училище не е град" и ще бъде публикувана в същото карибско вестниче, където аз публикувам срещу заплащане. Така че на 11 г. тя вече изкарва и пари. Иначе математиката я затруднява, но се борим. Не мисля, че Мая губи много от факта, че не ходи на училище, защото печели много по отношение на образованието от факта, че обикаля света.


- Кога напуснахте България? Липсва ли ви и бихте ли се върнали някога тук?


- През 2000 г. и оттогава не сме се връщали в България. Родителите и всичките ни роднини и приятели са там и много ни липсват. Смятаме да се върнем. Дори си мечтаем за деня, в който ще пуснем котва на пристанище Варна. Но кога - не знаем.


- А като българи ли се определяте, или сте граждани на света?


- Българи сме, разбира се, и такива ще си останем. И все се ослушваме за други българи, където и да сме. Сега например ще се срещнем с българин, който ни намери чрез блога и пристига като част от екипаж на лодка. Никога не сме го виждали, но го чакаме, все едно роднина ще ни идва на гости. Планираме да пием бира заедно, да си правим мекици. Той обеща да ни донесе бактерии, за да подквасим кисело мляко


- Някога ще пуснете ли котва, като остареете например, или ще продължите с плаването?


- Ще пътешестваме по море, докато ни се пътешества или се наложи поради някакви непредвидени обстоятелства да спрем. Но си представяме старините на земя - в малка къщичка с градина и кокошки. Може би в България.


- Какво бихте казали на изкушените да опитат вашия начин на живот, защо да го направят?


- Много хора обичат да пътуват и има много начини за това. Българско семейство ни писа наскоро - сега обикалят с каравана в България и скоро ще потеглят за Европа. Други пък са с каравана из Америка. Наши приятели обикалят пеша, с рейсове и влакове. Други си взимат ваканции и със самолети се пренасят до някое райско местенце. Не са много хората от България, плаващи с лодка, но има и такива. Ако ви харесва идеята, но не сте сигурни дали този живот е за вас, може да се запишете за екипаж на чужди лодки. Ако сте един от онези луди, от нашата порода, ако морето ви е любов и мечта - нищо и никой няма да ви спре. Ако не го направите, ще съжалявате цял живот. Ето какво ми писа великият Николай Джамбазов, който сам си построи лодка през 80-те и без грам държавна подкрепа, без никакви съвременни техники на борда, сам обиколи света: "Имах само една мечта, към която се стремях с всичките си сетива. Никога не ме е интересувало нищо друго, освен изпълнението на детската ми мечта. Скоро си взех досието от Държавна сигурност. И знаете ли какво пише в него: "...непрекъснато мечтае да построи яхта, с която да обиколи света, с което е станал за присмех сред колегите си"... Още тогава никой не вярваше, че това ще се случи. За онези времена това беше немислимо. Все едно сега да мечтаеш да си построиш ракета и да заминеш на Марс...". А вие на какво сте готови, за да осъществите мечтите си?

Копирано от standartnews.com

Иво, Мира и дъщеря им Мая изкачват вулкани, бродят из джунгли и карат сърф на Карибите


Иво, Мира и 11-годишната им дъщеря Мая са българско семейство, което живее на борда на катамарана "Фата Моргана" и пътешества по света. През юли 2013 г. те зарязват дом, работа и училище в търсене на свобода и приключение. За техните странствания с платноходка из най-красивите кътчета на планетата и живота им "извън системата" пред "Стандарт" разказва Драгомира Георгиева - Мира.
-----------------------------------------------
Иво и Мира са родом от Варна. Съдбата среща двамата връстници, когато са на 17, а навършили 23, eмигрират в Канада, за да се сдобият с паспорти, с които ще могат да пътуват свободно и безвизово, където си пожелаят. Днес Иво и Мира са вече 38-годишни и имат син и дъщеря. Преди година и половина семейството решава да се сбогува с досегашния си живот и да се впусне в приключение, обикаляйки света с яхта.


"Напуснахме работа, училище и дом, за да докажем, че съществуват алтернативен начин на живот, образование и пътуване извън системата, посещавайки някои от най-красивите и девствени места на планетата с минимален бюджет", споделя Мира.


Мечтата на семейството да зареже всичко и




Гласувай:
4
0



1. djani - Историята има странното свойство - да се повтаря...
13.04.2015 09:51
С цикличното си и спираловидно развитие. В момента сме на същата витка на спиралата, но глупаците във властта си въобразяват, че някакъв ЕС ще спре мечката. А народа отново е оскотял и жадува кръв. Много кръв. Блажени са верующите, че статуквото им ще продължава вечно...
цитирай
2. didanov - историята се прави от хората
13.04.2015 14:08
и тяхната глупост, неинформираност и незаинтересованост много помага на относително малък брой хора да провеждат политика на контролиран хаос, който може би по времето на Буров още не е съществувал. Тоест избирайки властта за да избегне хаоса, на човек му е трудно да си представи, че хаосът може да бъда създаван точно от властта (както ислямския тероризъм от САЩ) с цел да се създаде изкуствено страх сред хората, а оттам и по-лесно да се управляват. Ти много точно каза - народът е оскотял, превърнал се е в "животно" реагиращо първосигнално на дразнителя, загубил е своя човешки облик от лишения и унижаване. Такъв народ търсейки справедливост и отплата лесно може да пролее кръвта на когото и да е (примерът с украинците) - трябва само някой да го "посочи и да му даде оръжие в ръка".
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2351244
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5813
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?