БЛОГ за всичко важно за мен :: КАК ГЪРЦИТЕ ПОГЪРЧВАХА НАРОДА НИ И ЛИКВИДИРАХА БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Най-четени

1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota

Годишна класация

Най-популярни

1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69

Годишна класация

Календар

Април, 2024

П	В	С	Ч	П	С	Н
1	2	3	4	5	6	7
8	9	10	11	12	13	14
15	16	17	18	19	20	21
22	23	24	25	26	27	28
29	30

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

02.04.2015 14:37 - КАК ГЪРЦИТЕ ПОГЪРЧВАХА НАРОДА НИ И ЛИКВИДИРАХА БЪЛГАРСКОТО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

Автор: didanov Категория: История

Прочетен: 952 Коментари: 0 Гласове:

ГЛАВА XXIX
ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ
СЪСТОЯНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В НАЧАЛОТО НА СЕГАШНИЯ XIX В. СВЕДЕНИЯТА ЗА БЪЛГАРИТЕ НА ЗАПАД. — ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕЛИНИЗАЦИЯТА. — ГРЪЦКИ УЧИЛИЩА И ПИСМО. — ФАНАРИОТСКИЯТ КЛИР. — ИЗГАРЯНЕ НА РЪКОПИСИ

В началото на сегашния (XIX) в. българският народ, лишен от всякакъв политически и църковен живот, до такава степен се изгубил изпред очите на Европа, че трябвало отново да се открива. Дори на учените, които тогава се бяха заловили да изследват организма и взаимните отношения на славянските езици, трябвало дълго време, докато получат какви да е удовлетворителни сведения за свойствата на българския език. В 1771 г. Шлецер посочи настоятелната нужда от българска граматика и речник; минали обаче тридесет години и българският език още си оставал неизвестен.(1) Добровски в 1814 г., който впрочем не бе видял никакъв образец на български език, считал го за сръбско наречие.(2) Копитар (в 1815 г.) знаел само, че в българския език има член, поставян в края на думата.(3)
Понятията на славянските филолози за българския език за пръв път задоволително били разяснени от бащата на новосръбската литература Вук Стефанович Караджич. Подбуждан от Копитар, той в 1821 г. в ред писма до д-р Фрушич показал отликите между сръбския и българския език; в добавките си към петербургския сравнителен речник на всички езици той издал в 1822 г. един преглед на българската граматика, образец от библията, няколко народни песни и един проект за български правопис.(4) Само няколко години преди това английският пътешественик Leake препечатал в своите ..Researches in Grecce“ (Лондон, 1814 г.) Тетраглосон на Михаил Адам хаджи Данаил от Мосхопол, съдържащ разговори на новогръцки, албански, влашки и български, всички с гръцки букви (Венеция, 1802 г.). Шафарик в 1826 г. не знаел нито една българска книга и бил на мнение, че българите живеят само между Дунав и Балкана; той ги наброявал до 600 000.(5)
Нищо чудно няма в това, че българският народ бил неизвестен на останалите славяни, изобщо на цяла Европа. Значителен по броя си и нищожен по образоваността си, без водачи и център, влачейки съществованието си под физическия гнет на турците и под духовния на гърците, българският народ с изключение на няколко само лица забравил, че е било някога време, когато и той под властта на свои царе и патриарси е живял свободен политически и културен живот. За собствения си брой и за разпространението на своите селища българите нямали никакви сведения, а още по-малко знаели, че негде по земното кълбо има родствени тям силни племена и че тям е присъщо известно национално значение. Нямало образована българска класа, защото, ако някой получавал образование, той преставал да бъде българин. Само сред необразованото селско население се запазили славянският език и старият народен бит. Най-после ударил часът, когато трябвало вече да се реши дали тъй ниско падналият и захвърлен народ, както полабските славяни или както словените, които са живеели в Маджарско до идването на маджарите, ще трябва да изчезне, или пък той може още да се пробуди от дълбоката летаргия за нов живот.
През време на турското владичество в България попските училища били едничките учебни заведения. Те се намирали в градовете, но понякога и в селата, в жилищата на свещениците; те се наричали обикновено келии. Тяхната цел се ограничавала повечето с подготвяне младежи за духовно звание. Учениците изучавали славянската азбука, после църковните книги, Псалтира, Часослова, Октоиха и Апостола, всичко наизуст, при което често се прилагало наказание с пръчки. Часословът дълго време се наричал просто „наустница“. Учението се завършвало с Апостола. Знанието на евангелието било доста за обикновената ученост.
При растящата мощ на фанариотите, която била твърде силна от началото на XVIII в., а именно след унищожението на Охридската църква, важността на гръцкия език се увеличавала от година на година. Със заляганията на гръцките епископи в черквите славянската литургия била заменена с гръцка. За тази цел погърчвали повечето свещенически училища. Обучението пак се водело по старата метода, с тази само разлика, че вместо старославянския натрапвали много по-трудния старогръцки език. В скоро време българските свещеници се научили да четат гръцките молитви като папагали, без да разбират това, което произнасят. Елинизацията излизала от градовете, гдето имали резиденцията си гръцките владици. Гражданите слушали как върховният им пастир хвали всичко гръцко и се подиграва с всичко българско и в религиозната си простота безпрекословно тръгвали по пътя, който той им сочил.(6)
През втората половина на XVIII в. в Елада възникнало силно движение. Двама монаси, които получили образование на Запад, Макарий от Патмос и Герасим от Итака, основали на остров Патмос училище по европейски образец. На този пример почнали на драго сърце да подражават. Скоро в Смирна, Хиос, Янина, Солун, Цариград, Букурещ и в други места гръцки патриоти открили и почнали щедро да поддържат подобни училища. Със съставените за обучение в тези училища учебници било турено начало на новогръцката литература.
Това движение се разпространило и по българските области. Със средствата от български търговци, които не могли да си помислят за някакво друго училище освен гръцко, скоро възникнали гръцки учебни заведения в чисто български градове, в които нямало никакво гръцко семейство. В двадесетте години такива училища имало вече не само в Македония, но и на Балкана и край Дунав, например в Свищов, Търново, Котел и т. н.(7) Мястото на поповете се заема от даскали (διδασκαλοζ), отчасти същински гърци, отчасти погърчени българи. Макар децата да са били повечето от семействата на търговци и занаятчии и да е трябвало да се готвят за професията на родителите си, все пак главно внимание било обърнато към четенето на класиците. Четели избрани места от Лукиан и Езоп, понякога от Омир, Плутарх, Исократ и Ксенофонт. При това давали се известни знания по математика и история. Българчетата се мъчели да четат, да пишат и да говорят по гръцки. Пръчката довършвала това, което не могла да направи добрата воля. От много училища излизали добри „елинисти“, обаче цялото им образование се проявявало главно в граматически педантизъм, в често повтаряне на заучени цитати, надута употреба на архаични фрази и в презрение към всичко, което не е във връзка с древността. Въпреки всичко това не може да се отрича, че тези училища разпространявали и в долните слоеве на народа известна спретнатост в изразите и поразяваща начетеност. В основания след гръцката революция университет в Атина постъпвали българи не само от юг, но и от Търново, Сливен и от други северни градове. В началото на сегашния век погърчването достига до най-големия си разцвет. Който не знаел да говори гръцки или поне да кичи речта си с гръцки фрази и изречения, такъв не е принадлежал към числото на образованите; изглеждало дори, че искали да отъждествят понятието човек с понятието грък.(8) Както в търговската, така и в частната кореспонденция българите си служели почти само с гръцкия език или поне с гръцко писмо. Чистият български език могъл да се чуе само в семейния кръг, тъй като жените с редки изключения никога не се учели на гръцки. Ако запитали някой гражданин за неговата народност, той отговарял нерядко, дори в Търново, че е грък. Мнозина дори се чувствували обидени, ако ги наричали българи.(9) На чужбина, във Виена, Будапеща, Темешвар, Нови Сад, във Влашко и т. н., българите търговци казвали, че са гърци, и учели децата си по гръцки. Съвсем инак постъпвали сърбите, които, дори и далеч от родината си, пак се отнасяли с любов към родния си език.(10)
Погърчването било толкова силно, че познаването на кирилското писмо изчезнало. В чисто български градове като Сливен учениците се учели само на гръцко писмо, макар самият гръцки език да им оставал чужд.(11) В 1845 г. Григорович не намерил в Охрид нито един човек, който да знае да чете славянски; напротив, срещнал мнозина, които доста бързо четели средновековното гръцко писмо, което, както е знайно, е доста мъчно. И досега (1878 г.) още не само в Македония, но и в Родопа и край Дунав живеят стари хора, които могат да пишат по български само с гръцки букви. В 1852 г. йеромонах Павел от с. Кониково при Воден напечатал в Солун свой български превод на евангелието с гръцки шрифт.(12) Гръцката азбука, в която няма писмени знаци за б (β = в), ц, ч, ш, ж и ъ, разбира се, не подхожда за българския език; затова трябвало да прибягнат към съчетания (например, μπ за б и др.). Черноризец Храбър разказва, че славяните до Кирил и Климент пишели на своя език с гръцки букви; днес, девет века след Храбър, българите се нуждаели от нов Кирил.(13)
В Македония освен в Дебър, в прилепската страна и в някои манастири, дори и в селата служили литургия на гръцки език. В останалите места старословенският език бил запазен поне в селата. Какъв е бил духовният живот на селяните под настойничеството на чуждоезични фанариоти и на необразовани попове, можем лесно да си представим. Имало е области, в които народът не знаел дори и молитвите; суеверието и даже езичеството пак се сродили с него. На вроденото си недоверие и на своята недостъпност българското население дължи запазването на народността си. Градските псевдогърци наричали селяните χονδροχέφαλοι (дебелоглавци), ζủλα άπελέκετα (пънове недодялани) и с други още презрителни прозвища. Селяните от своя страна наричали всеки облечен по градски човек грък, израз, който за тях имал подигравателен отсенък, личащ много ясно в много пословици.(14) Тази дълбока омраза у селското население към всичко гръцко била възбудена обаче не толкова от погърчените граждани, колкото от градското духовенство.
Парите царели над всичко в Цариградската църква. Ученост, житейска опитност и нравствено достойнство не били нужни за духовна кариера; трябвало да се плаща и да се плаща много. Цената на патриаршеския сан, която в 1573 г. достигала само 6000 дуката, с течение на времето се увеличила 25 пъти. За да може да си набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на източното християнство оценявал отделните епископства едно на друго по 4000 дуката. Епископите пък знаели да изискват тази сума и освен това да намерят средства не само за да се обзаведат разкошно, с което те се отличавали от строгата бедност на мохамеданските имами, но и чрез подкуп на чиновниците да хвърлят в затвора или да изпратят на заточение в Азия всекиго, който не им се понрави.(15) Изворът на техните приходи съвсем не били църковните имоти, а изключително тегобите на народа под разни форми.
Фанариотските епископи били твърде изкусни да изтръгват пари от хората. Веднага след като пристигнат в своята резиденция, те разпращали на по-видните семейства във вид на подаръци разни дреболии, за които гражданите трябвало да ги възнаградят с подаръци, струващи 30 пъти по-скъпо. От време на време епископът обикалял епархията си и „грабил по селата като кърджалия“, макар в неговата „буйрулдия“, която съдържала позволение от пашата за тая обиколка, да се предоставяло всекиму да дава толкова, колкото поиска. По такъв начин се събирали βοηνεια за патриарха, εμβρατηκιον за посвещение на попове, παρρησία за молитви ψυχομερίδιον за упокой, άγίασμα за водосвет и много други такси и налози. Понякога ,,фенер-владиката“ изпращал свои свещеници да събират пари за постройка на някоя черква; събраната сума обаче често отивала за издигане на разкошни владишки конаци. Особено богат извор на приходи били бракоразводните дела. Поради това най-дребните разпри между съпрузи фанариотите раздували чрез интриги. А това пък повлякло след себе си нравствен упадък. За каноническото право там малко се грижили: всичко можело да се получи с пари.
Такива кожодерства разорявали не само отделни семейства, но и цели села. Ако някои бедни многострадални селяни нямали средства да задоволят ненаситното користолюбие на духовните си пастири, при тях отивали епископски служители, анатемосвали селото, запечатвали черквата и заграбвали от къщите всичко, което можело да се изнесе. За протест не можело и да се помисли. Отчаян, селянинът понасял духовното иго; децата му растели некръстени, а когато той умре, спускали го в черната земя без свещеник и без молитва.
Положението на свещеника било още по-тежко, отколкото на селянина. Подчинен непосредствено на епископа, той нигде не е могъл да се укрие. За неговата просвета никой не се грижел. Често той не е умеел да чете, произнасял молитвите наизуст, сметките си водил с рабуш и със собствени ръце обработвал нивите си; от селянина той се отличавал само с калимавката и брадата. За посвещаване той трябвало да плати на фанариота 1000—1500 гроша; а епископите, за да увеличат приходите си, обикновено увеличавали без необходимост броя на посвещаванията в свещенически сан, затова много такива безполезни попове се скитали по страната без работа и хляб.
Обноската на епископите със свещениците била извънредно недостойна. Нерядко епископите биели свещениците в олтара. Много епископи обикновено държали при себе си попове за услуги, като ги карали да им работят в техните дворове, яхъри или но градините. Впрочем срещали се твърде благородни и образовани личности, които не били в състояние да претърпят такова унижение. Ще дадем само един пример.
В началото на сегашния век в Търново живеел един учен свещеник на име Йоаким, който се ползувал с голяма любов от страна на народа, но необичан от митрополита. Веднъж след литургия митрополит Иларион, родом от Кандия. му заповядал да изнесе на двора в кош гюбрето от обора на епископския дом. Йоаким отказал да му се подчини. Работата дошла до бой с епископските слуги и дякони. Със сила едва успял свещеникът да се отърве и избягал с разчорлена коса и без калимавка право при кадията. Преди още да залезне слънцето, той приел исляма. Той се научил да пише и да чете по турски, спечелил си голяма почит между турците и паднал в Добруджа в бой против „московеца“.(16)
Не по-добро било положението и на манастирите. В Македония те обикновено били давани под наем на предприемчиви гърци, власи или албанци. На наемателя се предоставяло да търпи монасите или да ги изпъди. Григорович в 1845 г. в манастира „Св. Наум“ край Охридското езеро попаднал на един игумен без монаси; един грък с 30 души слуги се разпореждал в огромния манастир, като плащал на епископа годишно 1500 гроша.
Гръцките епископи също тъй малко били образци за християнско безкористие и доброволна сиромашия, както и образци за християнска нравственост. В конаците им с голямо влияние се ползували хубави гъркини и арменки и тяхното застъпничество правело всичко. Мястото им понякога заемали безбради женоподобни момчета. От преследването на фанариота не е била сигурна никоя жена или мома в селото. В такива случаи рядко е могло да се намери помощ у чиновниците, а от отмъщение задържал още запазилият се благоговеен страх „пред духовните пастири“.(17) Някои епископи се стараели, доколкото е възможно, да държат духовните си чада в предишното невежество; други пък не изпущали из пред вид политическите и националните тенденции. Техният девиз бил, от една страна, да обогатяват себе си, а, от друга — систематично погърчване на славяните. Тази си цел се мъчели да достигнат с въвеждане на гръцката литургия, с основаване на гръцки училища, с разпространение на гръцките разговори, а също тъй и с подаряване на гръцки книги. До началото на сегашния (XIX) век често и българи били посвещавани в епископски сан, обаче след гръцката революция и образуването на новогръцкото кралство нито един българин вече не бил допущан до по-високите звания.
За да заличат българите от списъка на европейските народи, действували не само косвено, чрез въвеждане на гръцкия език, но и пряко, чрез преследване на българския. Славянският език, който по тяхно мнение в основата си е език варварски, звучал неприятно сам по себе си за фанариотите. Но и това било малко. Историята на фанариотския клир в България е запетнена с дела, достойни само за вандали. Български ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки молци и гниене, били навсякъде изгаряни и унищожавани от гърците също така, както чешките книги били унищожавани от йезуитите след Белогорската битка. Българите не трябвало да узнаят, че те имат славно минало, стара литература н че техният език е имал някога собствено писмо.
Григорович (1845 г.) ни дава много примери за това варварство. В Зограф немного преди да пристигне той там, бил изгорен цял куп ръкописи. Очевидци му разправяли как в Ксеноф (гърците) хвърлили в морето славянски кодекси. Във Ватопед палили фурните със старославянски пергаментни ръкописи, на които гледали като на αχρηοτα πραγματα. Същите сцени ставали и в славянските по своя произход Симопетровски и Филотейски манастир. Григорович, търсейки славянски паметници, узнал, че същото това се вършело не само в Атонските гори, но и вътре в страната. В манастира „Св. Наум“ предшественикът на тогавашния игумен, анадолски грък на име Дионисий, изгорил всички книги. В Меникейския манастир при Серес показали на нашия пътешественик богатата гръцка библиотека; но когато той запитал има ли в нея славянски ръкописи, отговорили му, че те вече са изгорени.(18)
В 1823 г. софийският митрополит Йоаким се научил, че в с. Церовене при Берковица се намират сборници и икони. Той заповядал на селяните да натрупат тия неща в една кола и да ги изгорят отвън селото или да ги закопаят, в противен случай той няма да стъпи в селото им. Селяните точно изпълнили заповедта и заровили старините; запазени били само три ръкописа, скрити от свещеника. За награда селото получило в дар гръцки църковни книги и икони с гръцки надписи. През време на църковния въпрос епископ Доротей в 1864 г. заповядал да разровят онова място, но намерени били само рамките от иконите и купища изгнили пергаменти.(19)
През четиридесетте години шуменският епископ, когато освещавал новата черква в с. Тича, заповядал да хвърлят ръкописните книги в една яма на гробищата. По същото време един фанариот в Стара Загора заповядал да изгорят или да заровят куп старобългарски църковни книги под предлог, че върху тях се били разлели светите тайни. Около 1853 г. влашкият протопоп в Пещера Христодул изгорил ръкописите на ,.Св. Петка“.(20)
Най-прочутото фанариотско autodafe е изгарянето на старата търновска патриаршеска библиотека.(21) Споменатият митрополит Иларион около 1825 г. заповядал да отворят в митрополитската черква врата от олтара направо за към двора. Когато почнали да пробиват стената, случайно се натъкнали на една малка със сводове стаичка, цяла пълна с книги — библиотеката на търновските патриарси. Там намерили и мощи на светии; от тях главата на св. Михаил от Потука Иларион продал във Влашко. Неофит, митрополитският протосингел, светогорец, се помъчил или да зазида книгите отново в черковните стени, или да ги зарови под пода на строящата се там наред с черквата конюшня. Иларион обаче прегледал сам книгите и отделил в едно сандъче само няколко гръцки църковни книги; останалите, цяла кола, заповядал да се изгорят. В митрополитската градина, под орешака, гдето по-късно бил погребан един самоубил се епископ, наклали огън и посред бял ден изгорили всички български ръкописи. Споменатите гръцки пергаменти отдавна вече са пръснати. От старата библиотека останала само една желязна решетка.(22)
Публ. в К. Иречек, История на българите. С поправки и добавки на самия автор. Под редакцията на проф. П. Петров. София, 1978, с. 544-552.
ПРОФ. Д-Р КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК
БЕЛЕЖКИ:
()    Schlozer, Nordische Geschichte, стр. 334. Nestor, II, стр. 326.
(2)    Dobrovsky, Slovanka, Praha, 1814, 1, стр. 194.— [Добровски в рецензията си на Шафариковата Gesch. der Slav. Sprache und Literatur, Jahrbucher der Lit., 1827, Bd. 37, стр. 5, казва: „der Bulgaren, die gleich bei den Hugeln im Norden von Salonich anfangen, durften mehr als 600 000 seyn“. Техният език се различава от сръбския повече, отколкото словашкият от чешкия.]
(3)    Kopitar, Kleinere Schriften, Wien, 1857, стр. 319.
(4)    Вук Ст. Караджич, писмо до Дим. Фрушич, д-р по медицина във Виена, 19 ноември 1819, Виена, 1821 r., 16 стр. (Приложение към Српски новини за 1821 г., № 68). Додатак к Санктпетербургским сравнителним pjeчницимa cвyjy jeзикa и нapjeчиja с особитим огледима бугарског jeзикa, Виена, 1822, 54 стр.
(5) Safarik, Gesch. der Slav. Sprache und Literatur, Ofen, 1826 (нов отпечатък, Прага, 1869), 23, стр. 223. Първото известие за българската писменост ни дава в 1829 г. Kopitar, Albanesische, Walachische und Bulgarische Sprache. Jahrbucher der Lit., 46, стр. 66 и сл. (9 книжки).
(6) [В македонските песни цитатите от черква са на гръцки: „сички идат на црквата, малко и големо, старо и младо, да си чует Христос анешти“ (на Великден). Веркович, I, стр. 255, № 235.]
(7) Гръцки училища в 1820 г. и нататък има в Свищов, Търново, Котел, Сливен, Ямбол, Пловдив; в Македония (около 1845 г.) — във Воден, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Струмица, Валовище, Мелник и т. н.
(8) [За отношението на гръцките епископи към славянското население срв. характерното писмо на един мелнишки владика, писано от Сидерокастро (Валовища), у Crusius, Turcograecia; оплаква се горко от суровите и „неми“ „трибали“.]
(9) Aпpилов, Денница новоболгарскаго образования, Одеса, 1841, стр. 71.
(10) В Темешвар при гръцката църква има следния надпис: Έσύστησε Ζλάτκος φιλογενής ‘Έλλην από Γάμπροβον — Елин Златко от балканския град Габрово, може би потомък на някой маратонски герой. Раковски, Горски пътник, стр. 269.
(11) Венелин, О зародыше болг. литературы, Москва, 1838, стр. 18.
(12) Вж. моята Bibliographie, № 182. Ευαγγελις να γοσποδα μπογα η σπασα νασεγο Ιησουσα Χριστώ, σιγα νοβο τυποσατο να μτογαρσκοι εζυκ, ζα σεκοα νεδελια ου γοδινα δογοδινα σο ρετ. Πρεπισανο η διωρτωσανο οτ μενε Παύλα Ιρομοναχ, μποζιγροπσκη πρωτοσιγγελ ροδομ Βοδενσκα (επαρχία) οτ σελο Κονικοβα. Σολον. Σταμπα Κυριακοβα Δαρζηλεν, 1852. Не ми е известно дали печатането на това куриозно издание е извършено; аз видях само заглавието и началото. Йеромонах Павел след това станал архимандрит на Св. Гроб и в 1865 г. дохождал в Прага вече съвсем престарял; той съвсем не е бил погърчен българин, но усърдно следил за възраждането на отечеството си. — [Дали йеромонах Павел не е същият, за когото четем в Цариградски новини, от 7 май 1896 г. (VI, бр. 63): През 1868 г. в Лесновския манастир „Св. Гавриил“ новият игумен Павел, родом от Воден, управлявал деспотически, монасите теглели големи мъки. По-после няколко монаси излезли и основали нов манастир „Св. Пантелеймон“ в Кочани.]
(13) Филолог Икономос напечатал в своя Δοκίμιον περί τής πλησειστάτης συγγενέιας τής σλαβονοροσσικής γλώσσης πρός τήν έλληνικήν, СП6, 1828, III, стр. 439—501, някои староеолийски паметници — български молитви и поговорки с гръцки букви! Вж. Венелин, цит. съч., стр. 18 и сл.
(14) Напр. „Да те пази бог от влашки вълци и от беломорски гърци.“
(15) За гръцките владици в България вж. пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович и др.; също тъй съчиненията на Априлов, Даскалов, Раковски и др. българи; не по-малко богат материал има и в по-новите български периодични издания. За дейността на гръцкото духовенство в Босна вж. Evans, Trough Bosnia and Herzegovina, London, 1876. стр. 264.
(6)    Спомените на един стар търновчанин във в. „Гайда“, I, 1863, № 8, стр. 61.
(7)    През 1860 г. един грък лекар в Пирот обвинил тамошния епископ в това, че той бил обезчестил едно 14-годишно момиче от тамошното училище. Охридският епископ в 1864 г. насила държал моми в разни тайни места „за изповед“; със сълзи излизали оттам бедните момичета. В. „Гайда“, 1864, стр. 167. Митрополит Софроний Призренеки (XVIII в.) обикновено ходел по къщите да търси моми, които се криели от него като от турчин (разказ на руския консул Ястребов в „Гласник“, 40, стр. 195). Срв. Kanitz, Donau Bulgarien, I, стр. 129.
(8)    Григорович, Пут., стр. 96, 130, 144.
(9)    „Гайда“, 1864, 11 септ. (II, № 8, стр. 60).
(20) Раковски, Горски пътник, стр. 165. Захариев, стр. 61.
(2)    Този случай, изопачен по разни начини, кара историка да бъде по-предпазлив. От седемте съобщения, които имах на разположение, придържах се само в спомените на стария търновчанин (вж. бел. 16), чийто текст почива на разказа на самия протосингел. Срв. също Григорович, Путеш., стр. 172—176.
(22) С това често се смесва друго една; пак търновско събитие. Емануил Васкидис (Васкидович) от Мелник, природен грък (умрял през 1875 г.), по-късно учител в Свищов и сам съставител на български учебници, бил секретар (γραμματικος) на Иларион. Веднъж (1820—1830) той узнал от шейха на бившия манастир „Св. 40 мъченици“, какво там имало старобългарски пергаментови ръкописи. Той купил такъв един сборник от турците и се спазарил за покупката на останалите. За нещастие показал откритието си на митрополита, който веднага побързал да съобщи на турците за светотатството на шейха. От това време забранили на християните да влизат в тази джамия. Съобщението на Даскалов (вж. стр. 101), какво уж Иларион бил купил от шейха всички ръкописи и ги изгорил, е приказка. Поне старият Васкидис не казал за такова нещо нито на Григорович, нито на нашите познати, които са говорили с него за това.
http://www.sitebulgarizaedno.com

Нагоре