Във връзка с особеностите на своя бит, древните българи воювали изключително на коне и разполагали с изключително боеспособна конница. Желязната дисциплина им позволявала много бързо да се построяват за бой. Начинът им на воюване бил оригинален и коренно се различавал от този на китайци, индийци, славяни и римляни (византийци). Те разполагали войските си в малки, лесно подвижни и маневрени единици. Основните формирования във войската били родовете, а по-късно се въвежда десетичната военна организация, като войската се деляла на ляво и дясно крило с център (от тях тази структура на войската била заимствана от китайците, хуните, японците и монголците по-късно). Древните българи прилагали тактиката на разсипания конен строй, за да объркват противника при нападение. По този начин също трудно можело да бъде пресметната тяхната численост от противника. С помощта на сигнали (огън, пушек, рогове и свирещи стрели) те координирали действията на различните отряди и нападали врага с изненада от всички страни като го обсипвали с облаци от стрели, след което привидно се оттегляли. След това увличали врага в преследване, след което изненадващо го нападали от засада и използвайки особеностите на терена, безмилостно го съсичали със саби и мечове в близък бой.  Древните българи никога на действали шаблонно,  противниците им почти винаги били изненадвани с някаква новост или маневра. Най-важното била тяхната гъвкавост в боя. Когато положението ставало трудно, те отстъпвали, но щом неприятелят започвал да ги преследва без ред и се отпускал, те се разгръщали срещу него и започвали битката. Резервите и засадни части играели голяма роля за решаване изхода на боя. Бойният ред имал голяма дълбочина, което давало възможност на пълководеца да действа и комбинира според обстановката.

Конницата се подреждала по специален начин с оглед на тактиката – първият ред конници били с лъкове, вторият ред – с дузаци (бойни сърпове, вид сабя), аркани (примки, ласа), бойни гири (чук, метеор) и копия за поваляне  и довършване, третият ред – със саби и мечове за доубиване на свалените конници и пешаци. При всички видове бой древните българи се стремели да използват не само терените, но и атмосферните условия в своя изгода, като например мъглата, силния вятър, вдигнатия прах заслепяващ противника, както и силното слънце срещу очите му. При ръкопашния бой с хладно оръжие или голи ръце тези маловажни наглед фактори играели голяма роля.

Древните българи имали специални части, нещо като съвременните командоси, които осигурявали разузнаването, проникванията на вражеска територия, засадните операции, нощните нападения. Воините от тези части били особено добре подготвяни в бойните изкуства и тренирали непрекъснато в специални военни лагери. Освен това те изучавали и други специални дисциплини и бойни умения, които не били присъщи на редовите войници. Тези воини, наричани багатури (от тук идва и руската дума „богатир“, на монголски и манжурски „батир“ – юнак, герой, силен воин, едър силен мъж), били елитът на българската войска и се ползвали с особени привилегии. От техните редици били избирани гвардията на владетелите (кановете) и личните им телохранители.

Багатурите вземали особено дейно участие при превземането на крепости и укрепени градове, като със своите действия проправяли и отваряли път на основната войска. Според преданията багатурите били невероятно смели и ловки воини, смятало се, че един багатур се равнява по качество на десет обикновени войници.

Тактиката на древните българи била обикновено следната : те винаги нападали с изненада първи и поемали инициативата на боя, като с мълниеносните си действия обърквали и сковавали противника, първоначално стреляли с мощните си лъкове от голямо разстояние, за да разбият подреждането на войската. Когато строят (бойният ред) се разбърквал, приближавали го и и хвърляли късите си копия, я в близък бой сечали със сабите иизползвали другите оръжия. Много често симулирали бягство от бойното поле и увличали врага в капани и клопки, които били поставяни и разработвани предварително. Те нападали противника с ужасяващи викове (Ура-а-а – „бий“, „удряй“), които създавали психоза у противника. Те имали и някои варварски (източни) обичаи, които плашели враговете, като например отсичането на главите на убитите врагове и изработване от черепите им на ритуални чаши (според чешки хроники от 13 век обичаят се запазва у българите и след приемане на християнството дълго време, като постепенно бива изоставен заедно с тангристката религия и вярвания)

Начинът на воюване на древните българи, както и бойните им изкуства като отделни дисциплини имат силно влияние както в Азия, така и в Европа и под тяхно давление се извършват редица промени и нововъведения, които спомагат за развитие и усъвършенстване на военното дело и материалната култура в тези два региона. Заслугата за тези постижения принадлежи единствено на нашите прадеди.

„Бойни изкуства и военно дело на древните българи“ д-р Д. Александров