Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03.2015 14:31 - Предтеча / Хитър Петър - «Ако ще сте заедно, кой ще ви пречупи?»
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 801 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 17.03.2015 14:36


Растеше Петър — синът, на дърводелеца Йосиф, а с него растеше славата, на неговата десница, че беше наследил от баща си брадвата, пилата и триона; и славата на неговия език; и старци караха децата в скороговорка да казват, като го видят да се задава из пътя. „Петър плет: плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета: падна, Петре, плета“

      Ще спре Петър; ще седне: сам ще започне:

      — Да ви кажа, братя, как измамих султана!

      А селяните:

      — Не думай!

      Пък Петър:

      — Мина веднъж султан Мехмед Нелеби през Байрактарска махала и отседна у нас. Хапнахме, пийнахме, а султанът: „Чуват се разни за тебе бре, Петре! Я кажи и на мене една, да видя какви ги разправяш! Торба жълтици ти давам, ако и мене излъжеш!“ Пък аз: „Царю честити, дойде ми на думата! Не лъжи, ами истини казвам аз: някога баща ти, султан Баязид Илдъръм, закъсал, та взел от баща ми дърводелеца Йосиф, Бог да го прости — торба жълтици, па забравил да му ги върне! Добре е — разгеде си ми дошъл — да ми ги върнеш, че сега пък аз съм закъсал!“ Рече султанът: „Ама че лъжа: баща ми да вземе от дърводелец някакъв!“ Рекох му аз: „Ако е лъжа дай ми ги, че обеща, ако е истина, дай ми ги, че си длъжник!“ Взех торбата жълтици и ги раздадох на бедните. За вас истина, за мене шега!

      И народът запомни.

      А ходеше той често, из пътя, че из цялото Поломие тачеха младия майстор; връщаше се при благочестивата си майка на брега на реката Лом, хапваше просеник и лютеница, казваше: „Отче наш“ вечер пред Христовото разпятие; подир някой ден пак нарамваше брадвата, пилата, триона.

      И като ходеше, чудни неща научаваше. Веднъж татарин, из Анадола — докарваха ги през Босфора, а в Мала Азия закарваха българи — разказваше:

      „Живеехме в азиатските степи в Самсунския край и мършавите ни стада пощеха песъкливите пасища, спяхме в катуни от продрани козяци, а изворите бяха по на половин ден път. Малко подир завладяването ни, султан Баязид Илдъръм ни докара нов санджакбег, някой си Искандер — рожденото му име било Александър — син на цар ви Иван Шишман. Много искаше този Искандер да ни озапти, пък ние отначало му причинявахме разни беди, а после се кротнахме: дочули бяхме, че към Анадола идва някой си Тамерлан, хан на монголците. Хората сме така — когато някой ни владее, гледаме да го подпомогнем да падне от друг, та нашите бегове изпратиха пратеници при Тамерлан хан: ако се срещне с турците, нему ще помагаме. Така и стана. Като стъпи в Самсунския край и видя охлузените ни пасища, Тамерлан хан рече: «Тук ще остана — народът ми от пустинята иде — даже надолу ще сляза!», а султан Баязид Илдъръм викаше на помощ румелийските си васали. Те пък като се опънаха, рече им: «Елате бре, че не сте чак толкова далеч от Анадола!» Щом почна битката, ние преминахме към монголите, султановите синове се разбягаха с войските си и султан Баязид Илдъръм лесно падна. А Тамерлан хан го подиграваше: «Султане, яхни коня!»; после го затвори в кафез и щом спреха някъде — било то град или село, или крепост — поставяха кафеза пред хановата шатра, пък народът се гавреше с пленника; и така много дни. Като го разнасяха по анадолския пек, мнозина хвърляха кал и лайна, и гнили зеленчуци по него, че много бяха патили; други пък налитаха да го убият — че само така можеха да му помогнат — а ханът го бранеше; когато пък ханът гуляеше, нареждаше да внесат кафеза в сараите му, та да гледа султан Баязид Илдъръм как се забавляват жените му. Така си издъхна султанът — в кафеза — на някакъв площад пред тълпа сеирджии.“

      Народът слушаше; и макар да знаеше, че години бяха минали, беше обладай от надежда; и си казваше: има, значи, и от султана по-силен!

      Пък Петър, и той слушаше.

      Друг път европейски търговец — в градския хан беше отседнал — се разтресе от смях:

      „От Запад очаквате помощ! Отвърнахте се от Бога, и той се отвърна от вас, туй ще ви кажа! А когато Запад имаше нужда от вас, как му помагахте? Като се появи тук ерес — богуненавистният поп Богомил — наместо да унищожите ереста, оставихте я да се ширне чак до свещения Рим, града на наместника божи! И когато още папа Урбан II изпрати първия поход да освободи гроба господен от араби, турци и неверници всякакви, и когато завзеха светия град Йерусалим и въздигнаха Йерусалимското кралство, и когато създадоха Тамплиерския, Йоанитския и Тевтонския орден за защита на божия гроб, какво помогнахте вие? Избивахте кръстоносните рицари, че изпотъпквали нивите ви и изклали свинете ви, и бъчвите ви изпили! Ще тъпчат я, ще ядат и ще пият, божи гроб е това!“

      Народът мълчеше виновно, а търговецът продължи да брои греховете:

      „И по-късно, когато поганецът Саллах-ад-дин обедини Сирия, Месопотамия и Египет и разби кръстоносните рицари и си взе Йерусалим, пак се стекоха войски от цяла Европа и като не можаха друго да сторят, превзеха Константинопол, какво вие пък сторихте? Разбихте при Адрианопол кръстоносните рицари, унищожихте новосъздадената Латинска империя, а самия император Балдуин Фландърски хвърлихте в тъмница!“

      Изброил греховете, търговецът взе да заплашва, а народът мълчеше виновно:

      „Запад — викате — щял да помогне! Я се огледайте: Англия и Франция водят заради фландърските земи вече стогодишна война; на оня край на Европа Кастилското, Арагонското и Португалското царство отвоюват земите си от арабите; на тоя край на Европа Московская Рус гради каменен Кремъл за отбрана с монголите; Полша и Литва — нечестивците — сразиха при Грюнвалд Тевтонския орден и сега довършват жалките му остатъци; Венецианската, Генуезката и Флорентинската република се боричкат за власт! Кой да ви помогне?“

      „Ами крал Сигизмунд?“ — обади се някой.

      „Бог да го подкрепи! — рече търговецът. — Има си грижи и той! Появил се е в Прага някой си Ян Хус, книгите от латински на чешки превеждал, в чревоугодство, разврат и любов към Мамона обвинявал самия папа, и: «Търси истината, чувай истината, учи се на истината до смърт!» уж проповядвал. Срещу него — еретика — стяга крал Сигизмунд кръстоносните рицари, хич нищо не чакайте!“

      Народът слушаше; и макар да не знаеше, че чешкият крал Сигизмунд е друг, не маджарският, беше отчаян; и си казваше: „От никого нищо!“

      И Петър, и той слушаше.

      Оня пък ден — някак ненадейно, неочаквано стана — в селската църква по време на служба се вмъкна дрипав монах, извади от дисагите книга, зачете:

      „Похвално слово за Евтимия от Григорий Цамблак, митрополит Киевски. Щом се възкачи на учителския престол, веднага прояви милост към сънародниците си, и то чрез видими дела. Така той не само се уподоби на Мойсей, но дори го и надмина със законите си, защото онзи, който изведе народа си из Египет, поведе го към обетованата земя, а пък Евтимий, който бе велик поради божествената си и човешка премъдрост: от земята към небето. Поради това той превърна целия си град в странноприемница, а не построи такива тук и там, като казваше: «Откъде да зная, чеда, че не ще се удостоим да приемем заедно с тези сиромаси и Христа?»“

      Притихнаха байрактарчани — виж, вчера стана, днес в книга го пише — а монахът продължи:

      „Понеже бе изгонен от църквата, той отиде в другата, що бе посветена на първоапостолите Петър и Павел. След като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи от по-рано: грижеше се да запази народа си от варварско изтребление, поучаваше, утешаваше, повдигаше падналите, простираше ръка над препъващите се, поддържаше слабите, похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се. Някои пък отстраняваше като гнила част, за да не прогние цялото тяло, а прокаженото изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо…“

      Следваше повест за избиването на търновските първенци — слушали бяха от очевидци тия неща, после пак за Евтимия:

      „Евтимий смело застана пред мъчителя, без да се изплаши духом, без да се промени от страх. А когато му съблякоха одеждите и го изведоха върху градската стена, за да бъде смъртта му позорна, падна ли той по лице, потрепера ли, прояви ли с нещо обич към живота? Никак! Това се вижда от думите, които каза на варварина: «О, несправедливецо! Прилично беше първом да пожертвуваш йерея, па тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете; и бащата: пред децата! Всички те ми бяха поверени, затова първи аз трябваше да изпия чашата на заколението!» Така каза великият мъдрец и призова палача, и онзи дойде и се приготви да му нанесе смъртния удар. Но който някога изведнъж вкамени ръката на беззаконствуващия цар, прострял се да улови пророка, същият по същия начин превърна убийствената десница в неподвижна и недеятелна. Тя сякаш заприлича на някоя ръка на мъртвец, прилепнала о живо тяло, и свидетелствуваше за това, за което Давид се молеше: «Отплати им според делата на ръцете им!».“

      Народът слушаше; и макар да знаеше, че ще бъде дълго и трудно, беше обладан от надежда; и си казваше: „Помогни си сам, та и Бог да ти помогне!“

      А Петър, и той слушаше.

      И ходеше той често из пътя, че из цялото Поломие тачеха младия майстор; връщаше се при благочестивата си майка на брега на реката Лом, хапваше просеник и лютеница, казваше „Отче наш“ вечер пред Христовото разпятие: подир някой ден пак нарамваше брадвата, пилата, триона.

      Пък нямаше защо да ходи, за да научава чудни неща.

      Веднъж у Милан Налбантина дойдоха годежари, поздравиха по живо по здраво, седнаха край огнището и един от другоселците взе съчка, та я ровна в огнището — да се разпали момата по момъка като тая жарава — побъбриха за това-онова, другоселецът хвърли съчката в пламъците:

      „Чухме, Милане, имаш хубава юница за продан!“

      Пък Милан Налбантина:

      „Имам юница за продан, ама трябва да се раздумаме с жената, та елате пак!“

      Не беше отказ за отказ, а отказ за чест. Втория път другоселците поискаха да видят момата; дадоха й китка с привързана жълтица; когато Милан Налбантина преполови павурчето с ракия, някой гръмна на двора: запивът бе станал и хората можеха да научат, че дъщерята на Милан Налбантина е сгодена за Димчо Налбантчето. Подир няколко дни у дома на Милан Налбантина отшумяваха засевките: седем сеячки отсяха брашното със седем сита в седем нощви; наляха вода; деверът разбърка с жегъл и момите започнаха да измесват едрите хлябове. А булката седеше по средата на стаята върху гайтанлия ямурлук, посипан с боб, с откъснати от стряхата сухи чушки и сушени плодове, пазени за болни от лоши болести; врявата на двора се усили изведнъж: донесоха пряпора — отсечен от живо прът — с бяла кърпа, с глава кромид, побита на върха, и с червени конци — да пазят от уроки; всички се струпаха край него и взеха да подмятат младоженеца как са го турили на пъна при дръвника и се изредили да го бръснат девет бръснари, пък той си нямал и косъм по брадата.

      На двора музиката засвири бавно и тържествено; влезе кумата и забули булката да не я гледат чужди очи; деверът и младоженецът взеха да се пазарят през заключената врата, плиснаха ведро вода пред нозете на булката, момите запяха: „Ела се вие-превива, мома се с рода прощава; ща ти се, мамо, помоля цветето да ми поливаш; заран със ситна росица, вечер със сълзи горещи…“ Булката целуна ръка на баща и на майка; ручилото на гайдата изхриптя и замлъкна; малката конница пое към Сталийска махала. Булката виждаше само задницата на коня, върховете на цървулите, си и изпотъпкания гръб на пътеката; изведнъж конят й спря, някой изхълца, изпуснатата бъклица се разбило камънаците; наоколо затрополиха копита, задрънча стомана, над главите пропищя оловно зърно.

      Беше бандата на Махмуд бей.

      Сватбарите легнаха насечени в дерето; брадясали турци опипваха мъже и жени, прибираха накити и кесии, разхвърляха дисагите с чеиза на булката; а Махмуд бей я улови за сплитката и я повлече към храстите.

      Когато отвори очи, слънцето спадаше на запад; букаците хвърляха мрачни сенки; самотна кукувица кукаше из клонаците, ехото й отвръщаше. Долу край реката беше леш. Помъчи се да стане; падна; подпря се на изсъхнала вършина. Дотътри се до избитите; обърна ги с лице към небето; сключи ръце на гърдите им. Очите й бяха сухи като пресъхнали кладенци. Събра изпотъпканите дари; върза кенарените кърпи на разцъфналите дрянове, върза булчинската риза на бялата бреза, върза едра и дребна прикя по клоните на букаците; и като връзваше, им говореше: „Ето ви тънки дари, дрянове-кумове, ето ти тънка риза, брезице-сестрице, ето ви тънка прикя, сватове-буки: жени се дъщерята на Милан Налбантина!“ Пристъпи до вековен дъб, прехвърли плитка през най-ниския клон, погали мощния ствол: „Ето ти булка, юначе!“

      И се обеси на него.

      Вечерта през букака мина Петър, нарамил брадва, пила и трион. Храстите го дърпаха за дрехите; изведнъж се заслуша: наблизо се караха врани; разтвори клонака с ръце. На поляната лежаха пременени сватбари: враните кълвяха очите им; шътна, та ги прогони; слезе долу: изпосечени бяха. Вдигна глава към гората: по клоните се ветрееха сватбени дари, а на най-силния клон — булката.

      — Махмуд бей! — рече си Петър.

      Извади нож; издълба яма под дъба; погреба в нея момата. Обходи сватбарите: Димчо Налбантчето дишаше още. Натовари го Петър на магарето; откара го в къщи; излекува го с билки.

      И народът запомни.

      Друг път оня Махмуд бей видя човек да оре нивата си. Отиде, та му взе воловете; взе му и нивата; запретна се да опитва как се оре. Човекът си тръгна ядосан — към дома си за брадвата тръгна — Петър срещна.

      Пък Петър:

      — Ела, брате, заведи ме!

      Назад се върнаха; човекът се скри; Петър се зададе по пътя и викаше:

      — Кой ли е оня, дето с един вол нива оре! Чудо на чудесата! Кой ли е оня, дето с един вол нива оре!

      Чу го Махмуд бей и си рече: „Такова чудо и аз не съм виждал, я да ида да видя!“, остави волове и рало; тръгна по пътя. Като изчезна в букака, Петър изпрегна единия вол, даде го на човека. Селянинът замина; беят се върна; викна отдалече:

      — Вай! Зар аз съм орал с един вол! Вай-вай-вай!

      Размисли после; рече си: „Море, с два вола си бях!“; по тила се почеса. Пък Петър от букака: „Мууу!“ се обади. Рипна беят в гората; Петър изпрегна и другия вол; върна се после:

      — Аго, сега ти се впрегни, да видиш как с един вол се оре!

      А Махмуд бей:

      — Вай! Петре, ти си ги взел! Я да тръгваме при кадията!

      Пък Петър:

      — Жив да си, аго! С такива дрехи при кадията бива ли? И пешком кога ще пристигна!

      А Махмуд бей:

      — Море, Петре, да не беше майстор прочут! И кон ще ти дам, и дрехи ти давам! Тръгвай веднага!

      Отидоха; застанаха пред кадията; Петър започна:

      — Кади ефенди, Махмуд бей взе на един беден човек и нивата, и ралото, и двата му вола!

      А Махмуд бей:

      — Кади ефенди, мои си бяха!

      Пък Петър:

      — Кади ефенди, Махмуд бей ще ти каже, че и конят, и дрехите ми са негови!

      А Махмуд бей:

      — Кади ефенди, как да не са мои!

      Разсмя се кадията и му рече:

      — Да си върнеш и ралото, и нивата на оня човек!

      И народът запомни.

      Оня ден пък се извърши тайнство — позорно тайнство бе — кнез Тодор, селският кмет, се потурчи. „О, безразсъдство! — бе порицал митрополит Йоасаф Бдински, като пренасяха мощите на света Филотея. — Мнозина преминаха към непристойната Мохамедова вяра: едни, прочее, уплашени от страх, някои подмамени от ласкателства или придобивка на богатство, други пък прелъстени поради простотия на нрава!“ А у кнез Тодор бе събрано от всичко по малко. Като се извърши позорното тайнство, свещеник Матей — пастирът байрактарски — стреснат как гине паството му ту телом, ту духом, държа проповед. За смирението говори. Според Христовото учение човекът е създаден по образ и подобие Божии и това е повод за високото ни достойнство, но нека, прочее, не забравяме, че божият дар да превъзхождаме останалите земни твари е с нищо незаслужен, той е само част и израз на безпределната любов на Бога и на безмерната му милост. Но какво е смиреният, и горделивият: какво? Горделивият, бидейки богат или силен, или с друго надарен (защото който нищо няма, с какво да се гордее?), мисли имането си за съвършенство, и наместо с мисли и дела да се стреми към Бога — чийто образ и подобие е, постепенно затъва в блатото на пороците и упада нравствено. Така ще стане и с читака (защото и с държавите е като с човеците), който сега, бидейки силен, под напора на пороците — сегашни и бъдещи — ще завърши в дълбока нравствена разруха. Напротив, смиреният, съизмервайки собственото си несъвършенство с божието съвършенство и бидейки ревнив да се доближи (не да се изравни, защото да искаш да се изравниш пак значи да станеш горделив) до Бога, не знае граници в нравственото си усъвършенствуване и единствено в неговото сърце прораства вярата, че може да преуспее в извършването на нравствени подвизи и посредством добродетелта да достигне до святост. Това е пътят на българина (и на всеки истински християнин), защото кой българин не би искал да украси себе си (и държавата си, защото, каза се, и с държавите е като с човеците) със святост и с вечно блаженство, вместо с вечни мъки из кръговете на геената огнена? Така че — продължи свещеник Матей — смирението не е самоунижение, нито малодушие, нито пък отчаяние, а врата и твърда основа на всички добродетели и път към съвършенството. Защото — подкрепи се с примери свещеник Матей — сам Христос („бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“) не изтъкна ли смирението като добродетел на добродетелта, и в притчата за митаря и фарисея не похвали ли тъкмо митаря, който бе горделив и грешен, а в разкаянието си стана смирен?

      Пък Петър:

      — Бог — казваш, отче — на смирение ни учи?

      А свещеник Матей:

      — Нали сина си за пример ни прати!

      Пък Петър:

      — И е велик в любовта си към нас?

      А свещеник Матей:

      — И всеопрощаващ къмто греховете ни!

      Пък Петър:

      — Ами накрая той ще приеме разкаянието на читака като митаря от притчата, а българинът, бидейки изтребен, как да украси себе си със святост? И кнез Тодор — и той като се покае и от хаджи Абдула пак стане християнин — той ще се опази, така ли излиза? Къде е истината, отче?

      И народът запомни.

      Така растеше Петър — синът на дърводелеца Йосиф — а с него растеше славата на неговата десница, че беше наследил от баща си брадвата, пилата и триона; и славата на неговия език; и старци караха децата в скороговорка да казват, като го посрещат и изпращат по пътя. „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета“

      Веднъж — тъкмо да тръгва за някакво село, нарамил брадва, пила и трион — чу: появил се някой си Иван, български светец; тръгна; и дружината му го последва да види тоя светец. Намериха го в букака, заобиколен от много народ. Беше гол до кръста, препасан с кожен пояс и ханджар на пояса, а храната му бе горчиви корени и горски мед.

      „Истина, истина ви казвам: много плач и скърцане със зъби ни чакат! — проповядваше светият старец Иван. — И все поради несговор! Защото ако се бяха съюзили народите, щеше ли Александър Велики да ги разгроми при реките Граник, Иса и Гавгамела, и щеше ли да завладее Сирия, Египет, Месопотамия, Персия и Индия, и щеше ли смъртта му едва във Вавилон да го спре? И ако свещената Римска империя живя в сговор, а не бе разкъсвана от борбите на господари и роби, щяха ли варварите да я погубят? И ако се бяха, съюзили балканските държави, като изпрати император Йоан Кантакузин за помощ при тях — наместо да поругаят пратениците на жени и на майки и да ги отпратят празни, — щеше ли читакът да ни завладее?“

      А народът го питаше:

      „Ти да не си Иван Кръстител?“

      Пък светият старец Иван взе ханджара от пояса, мушна се в гърдите и беляза всички по челото: „С кръв кръщавам аз!“

      Приближиха ония, дето турската вяра приеха и той им рече:

      „Рожби ехиднини, кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв?“

      Наведоха вероотстъпниците посрамено глави, а той пък:

      „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние, защото секирата лежи вече при корена на дърветата и всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огъня. Аз ви кръщавам с кръв за покаяние, но оня, който идва подире ми, е по-силен от мене: той ще ви кръсти със слово, пред което бледнеят и огън, и меч!“

      И продължи да поучава народа:

      „Истина, истина ви казвам: поради несговор рухна българското царство! Защото не седя ли на престола четирийсет години цар Иван Александър, който, бидейки слаб, се силеше да изглежда силен в слабостта си; и не враждуваха ли неговите синове; и не късаха ли болярите като лешояди късове от царството? И преди това първото ни царство не падна ли, пак защото беше разделено между синовете на цар Петър и комит Никола? И още по-преди, когато хан Кубрат събра петимата си сина и ги накара да пречупят снопа пръчки; и като не можаха, не им ли рече: «Ако ще сте заедно, кой ще ви пречупи?»; послуша ли го някой? Така и сега — светият старец Иван посочи вероотстъпниците — врагът ни дели, че да ни погуби! Това ви казвам аз, войвода на цар Шишманов полк, дето съм газил кръв до колене и кости до рамене!“

      А вероотстъпниците, като се бяха посъвзели, го запитаха:

      „С чий гняв ни плашиш ти, старче?“

      Пък светият старец Иван:

      „Гняв народен: гняв Божий!“

      Изсмяха му се те:

      „А ние за човек помислихме!“

      Пък светият старец Иван:

      „Явил се е вече избраникът! И както е рекъл пророкът: гласът на викащия в пустинята говори и прави правете пътеките му! Прочее — обърна се той към народа — лопатата е в ръката му и той ще очисти гумното и ще събере житото в житницата, а плявата ще изгори с неугасимия огън на словото!“

      А вероотстъпниците, като се стреснаха, пак наведоха глави:

      „Нали и ние заради спасение на народа български; че иначе глави хвърчат!“

      Приближи тогава Петър:

      — Старче, като бях малък, с баща ми — Йосиф, Бог да го прости — отивахме в града кадиевата къща да градим. Бях немощен още, та яхах магарето, а баща му вървеше пеша. Срещаха ни хора и казваха: „Ама че син: язди, а баща му пеша!“ Слязох и тръгнах пеша, а баща ми яхна магарето. Срещнаха ни хора и рекоха: „Ама че баща: язди, а малкото бъхти пеша!“ Качих се и аз на магарето, други пък ни укориха: „Виж как мъчат магарето!“ Слязохме и двамата, присмяха ни се: „Гледай глупаци: и двамата пеша вървят, а магарето тича свободно!“ Къде е истината, старче?

      А светият старец Иван:

      — Ти ли си Петър?

      Пък Петър:

      — Дойдох да ме кръстиш!

      А светият старец Иван:

      — Истина, истина ти казвам: аз имам нужда да се кръстя от твоето слово, та ти ли идеш при мене!

      И като се кръсти Петър с българска кръв, отвориха му се очите; и видя, че сам Иван Предтеча го сочи с пръст на народа; и ето глас от народа, който му казваше: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“
"ХИТЪР ПЕТЪР" Г. Марковски




Гласувай:
4



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908690
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?