2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. getmans1
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 801 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 17.03.2015 14:36
Растеше Петър — синът, на дърводелеца Йосиф, а с него растеше славата, на неговата десница, че беше наследил от баща си брадвата, пилата и триона; и славата на неговия език; и старци караха децата в скороговорка да казват, като го видят да се задава из пътя. „Петър плет: плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета: падна, Петре, плета“
Ще спре Петър; ще седне: сам ще започне:
— Да ви кажа, братя, как измамих султана!
А селяните:
— Не думай!
Пък Петър:
— Мина веднъж султан Мехмед Нелеби през Байрактарска махала и отседна у нас. Хапнахме, пийнахме, а султанът: „Чуват се разни за тебе бре, Петре! Я кажи и на мене една, да видя какви ги разправяш! Торба жълтици ти давам, ако и мене излъжеш!“ Пък аз: „Царю честити, дойде ми на думата! Не лъжи, ами истини казвам аз: някога баща ти, султан Баязид Илдъръм, закъсал, та взел от баща ми дърводелеца Йосиф, Бог да го прости — торба жълтици, па забравил да му ги върне! Добре е — разгеде си ми дошъл — да ми ги върнеш, че сега пък аз съм закъсал!“ Рече султанът: „Ама че лъжа: баща ми да вземе от дърводелец някакъв!“ Рекох му аз: „Ако е лъжа дай ми ги, че обеща, ако е истина, дай ми ги, че си длъжник!“ Взех торбата жълтици и ги раздадох на бедните. За вас истина, за мене шега!
И народът запомни.
А ходеше той често, из пътя, че из цялото Поломие тачеха младия майстор; връщаше се при благочестивата си майка на брега на реката Лом, хапваше просеник и лютеница, казваше: „Отче наш“ вечер пред Христовото разпятие; подир някой ден пак нарамваше брадвата, пилата, триона.
И като ходеше, чудни неща научаваше. Веднъж татарин, из Анадола — докарваха ги през Босфора, а в Мала Азия закарваха българи — разказваше:
„Живеехме в азиатските степи в Самсунския край и мършавите ни стада пощеха песъкливите пасища, спяхме в катуни от продрани козяци, а изворите бяха по на половин ден път. Малко подир завладяването ни, султан Баязид Илдъръм ни докара нов санджакбег, някой си Искандер — рожденото му име било Александър — син на цар ви Иван Шишман. Много искаше този Искандер да ни озапти, пък ние отначало му причинявахме разни беди, а после се кротнахме: дочули бяхме, че към Анадола идва някой си Тамерлан, хан на монголците. Хората сме така — когато някой ни владее, гледаме да го подпомогнем да падне от друг, та нашите бегове изпратиха пратеници при Тамерлан хан: ако се срещне с турците, нему ще помагаме. Така и стана. Като стъпи в Самсунския край и видя охлузените ни пасища, Тамерлан хан рече: «Тук ще остана — народът ми от пустинята иде — даже надолу ще сляза!», а султан Баязид Илдъръм викаше на помощ румелийските си васали. Те пък като се опънаха, рече им: «Елате бре, че не сте чак толкова далеч от Анадола!» Щом почна битката, ние преминахме към монголите, султановите синове се разбягаха с войските си и султан Баязид Илдъръм лесно падна. А Тамерлан хан го подиграваше: «Султане, яхни коня!»; после го затвори в кафез и щом спреха някъде — било то град или село, или крепост — поставяха кафеза пред хановата шатра, пък народът се гавреше с пленника; и така много дни. Като го разнасяха по анадолския пек, мнозина хвърляха кал и лайна, и гнили зеленчуци по него, че много бяха патили; други пък налитаха да го убият — че само така можеха да му помогнат — а ханът го бранеше; когато пък ханът гуляеше, нареждаше да внесат кафеза в сараите му, та да гледа султан Баязид Илдъръм как се забавляват жените му. Така си издъхна султанът — в кафеза — на някакъв площад пред тълпа сеирджии.“
Народът слушаше; и макар да знаеше, че години бяха минали, беше обладай от надежда; и си казваше: има, значи, и от султана по-силен!
Пък Петър, и той слушаше.
Друг път европейски търговец — в градския хан беше отседнал — се разтресе от смях:
„От Запад очаквате помощ! Отвърнахте се от Бога, и той се отвърна от вас, туй ще ви кажа! А когато Запад имаше нужда от вас, как му помагахте? Като се появи тук ерес — богуненавистният поп Богомил — наместо да унищожите ереста, оставихте я да се ширне чак до свещения Рим, града на наместника божи! И когато още папа Урбан II изпрати първия поход да освободи гроба господен от араби, турци и неверници всякакви, и когато завзеха светия град Йерусалим и въздигнаха Йерусалимското кралство, и когато създадоха Тамплиерския, Йоанитския и Тевтонския орден за защита на божия гроб, какво помогнахте вие? Избивахте кръстоносните рицари, че изпотъпквали нивите ви и изклали свинете ви, и бъчвите ви изпили! Ще тъпчат я, ще ядат и ще пият, божи гроб е това!“
Народът мълчеше виновно, а търговецът продължи да брои греховете:
„И по-късно, когато поганецът Саллах-ад-дин обедини Сирия, Месопотамия и Египет и разби кръстоносните рицари и си взе Йерусалим, пак се стекоха войски от цяла Европа и като не можаха друго да сторят, превзеха Константинопол, какво вие пък сторихте? Разбихте при Адрианопол кръстоносните рицари, унищожихте новосъздадената Латинска империя, а самия император Балдуин Фландърски хвърлихте в тъмница!“
Изброил греховете, търговецът взе да заплашва, а народът мълчеше виновно:
„Запад — викате — щял да помогне! Я се огледайте: Англия и Франция водят заради фландърските земи вече стогодишна война; на оня край на Европа Кастилското, Арагонското и Португалското царство отвоюват земите си от арабите; на тоя край на Европа Московская Рус гради каменен Кремъл за отбрана с монголите; Полша и Литва — нечестивците — сразиха при Грюнвалд Тевтонския орден и сега довършват жалките му остатъци; Венецианската, Генуезката и Флорентинската република се боричкат за власт! Кой да ви помогне?“
„Ами крал Сигизмунд?“ — обади се някой.
„Бог да го подкрепи! — рече търговецът. — Има си грижи и той! Появил се е в Прага някой си Ян Хус, книгите от латински на чешки превеждал, в чревоугодство, разврат и любов към Мамона обвинявал самия папа, и: «Търси истината, чувай истината, учи се на истината до смърт!» уж проповядвал. Срещу него — еретика — стяга крал Сигизмунд кръстоносните рицари, хич нищо не чакайте!“
Народът слушаше; и макар да не знаеше, че чешкият крал Сигизмунд е друг, не маджарският, беше отчаян; и си казваше: „От никого нищо!“
И Петър, и той слушаше.
Оня пък ден — някак ненадейно, неочаквано стана — в селската църква по време на служба се вмъкна дрипав монах, извади от дисагите книга, зачете:
„Похвално слово за Евтимия от Григорий Цамблак, митрополит Киевски. Щом се възкачи на учителския престол, веднага прояви милост към сънародниците си, и то чрез видими дела. Така той не само се уподоби на Мойсей, но дори го и надмина със законите си, защото онзи, който изведе народа си из Египет, поведе го към обетованата земя, а пък Евтимий, който бе велик поради божествената си и човешка премъдрост: от земята към небето. Поради това той превърна целия си град в странноприемница, а не построи такива тук и там, като казваше: «Откъде да зная, чеда, че не ще се удостоим да приемем заедно с тези сиромаси и Христа?»“
Притихнаха байрактарчани — виж, вчера стана, днес в книга го пише — а монахът продължи:
„Понеже бе изгонен от църквата, той отиде в другата, що бе посветена на първоапостолите Петър и Павел. След като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи от по-рано: грижеше се да запази народа си от варварско изтребление, поучаваше, утешаваше, повдигаше падналите, простираше ръка над препъващите се, поддържаше слабите, похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се. Някои пък отстраняваше като гнила част, за да не прогние цялото тяло, а прокаженото изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо…“
Следваше повест за избиването на търновските първенци — слушали бяха от очевидци тия неща, после пак за Евтимия:
„Евтимий смело застана пред мъчителя, без да се изплаши духом, без да се промени от страх. А когато му съблякоха одеждите и го изведоха върху градската стена, за да бъде смъртта му позорна, падна ли той по лице, потрепера ли, прояви ли с нещо обич към живота? Никак! Това се вижда от думите, които каза на варварина: «О, несправедливецо! Прилично беше първом да пожертвуваш йерея, па тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете; и бащата: пред децата! Всички те ми бяха поверени, затова първи аз трябваше да изпия чашата на заколението!» Така каза великият мъдрец и призова палача, и онзи дойде и се приготви да му нанесе смъртния удар. Но който някога изведнъж вкамени ръката на беззаконствуващия цар, прострял се да улови пророка, същият по същия начин превърна убийствената десница в неподвижна и недеятелна. Тя сякаш заприлича на някоя ръка на мъртвец, прилепнала о живо тяло, и свидетелствуваше за това, за което Давид се молеше: «Отплати им според делата на ръцете им!».“
Народът слушаше; и макар да знаеше, че ще бъде дълго и трудно, беше обладан от надежда; и си казваше: „Помогни си сам, та и Бог да ти помогне!“
А Петър, и той слушаше.
И ходеше той често из пътя, че из цялото Поломие тачеха младия майстор; връщаше се при благочестивата си майка на брега на реката Лом, хапваше просеник и лютеница, казваше „Отче наш“ вечер пред Христовото разпятие: подир някой ден пак нарамваше брадвата, пилата, триона.
Пък нямаше защо да ходи, за да научава чудни неща.
Веднъж у Милан Налбантина дойдоха годежари, поздравиха по живо по здраво, седнаха край огнището и един от другоселците взе съчка, та я ровна в огнището — да се разпали момата по момъка като тая жарава — побъбриха за това-онова, другоселецът хвърли съчката в пламъците:
„Чухме, Милане, имаш хубава юница за продан!“
Пък Милан Налбантина:
„Имам юница за продан, ама трябва да се раздумаме с жената, та елате пак!“
Не беше отказ за отказ, а отказ за чест. Втория път другоселците поискаха да видят момата; дадоха й китка с привързана жълтица; когато Милан Налбантина преполови павурчето с ракия, някой гръмна на двора: запивът бе станал и хората можеха да научат, че дъщерята на Милан Налбантина е сгодена за Димчо Налбантчето. Подир няколко дни у дома на Милан Налбантина отшумяваха засевките: седем сеячки отсяха брашното със седем сита в седем нощви; наляха вода; деверът разбърка с жегъл и момите започнаха да измесват едрите хлябове. А булката седеше по средата на стаята върху гайтанлия ямурлук, посипан с боб, с откъснати от стряхата сухи чушки и сушени плодове, пазени за болни от лоши болести; врявата на двора се усили изведнъж: донесоха пряпора — отсечен от живо прът — с бяла кърпа, с глава кромид, побита на върха, и с червени конци — да пазят от уроки; всички се струпаха край него и взеха да подмятат младоженеца как са го турили на пъна при дръвника и се изредили да го бръснат девет бръснари, пък той си нямал и косъм по брадата.
На двора музиката засвири бавно и тържествено; влезе кумата и забули булката да не я гледат чужди очи; деверът и младоженецът взеха да се пазарят през заключената врата, плиснаха ведро вода пред нозете на булката, момите запяха: „Ела се вие-превива, мома се с рода прощава; ща ти се, мамо, помоля цветето да ми поливаш; заран със ситна росица, вечер със сълзи горещи…“ Булката целуна ръка на баща и на майка; ручилото на гайдата изхриптя и замлъкна; малката конница пое към Сталийска махала. Булката виждаше само задницата на коня, върховете на цървулите, си и изпотъпкания гръб на пътеката; изведнъж конят й спря, някой изхълца, изпуснатата бъклица се разбило камънаците; наоколо затрополиха копита, задрънча стомана, над главите пропищя оловно зърно.
Беше бандата на Махмуд бей.
Сватбарите легнаха насечени в дерето; брадясали турци опипваха мъже и жени, прибираха накити и кесии, разхвърляха дисагите с чеиза на булката; а Махмуд бей я улови за сплитката и я повлече към храстите.
Когато отвори очи, слънцето спадаше на запад; букаците хвърляха мрачни сенки; самотна кукувица кукаше из клонаците, ехото й отвръщаше. Долу край реката беше леш. Помъчи се да стане; падна; подпря се на изсъхнала вършина. Дотътри се до избитите; обърна ги с лице към небето; сключи ръце на гърдите им. Очите й бяха сухи като пресъхнали кладенци. Събра изпотъпканите дари; върза кенарените кърпи на разцъфналите дрянове, върза булчинската риза на бялата бреза, върза едра и дребна прикя по клоните на букаците; и като връзваше, им говореше: „Ето ви тънки дари, дрянове-кумове, ето ти тънка риза, брезице-сестрице, ето ви тънка прикя, сватове-буки: жени се дъщерята на Милан Налбантина!“ Пристъпи до вековен дъб, прехвърли плитка през най-ниския клон, погали мощния ствол: „Ето ти булка, юначе!“
И се обеси на него.
Вечерта през букака мина Петър, нарамил брадва, пила и трион. Храстите го дърпаха за дрехите; изведнъж се заслуша: наблизо се караха врани; разтвори клонака с ръце. На поляната лежаха пременени сватбари: враните кълвяха очите им; шътна, та ги прогони; слезе долу: изпосечени бяха. Вдигна глава към гората: по клоните се ветрееха сватбени дари, а на най-силния клон — булката.
— Махмуд бей! — рече си Петър.
Извади нож; издълба яма под дъба; погреба в нея момата. Обходи сватбарите: Димчо Налбантчето дишаше още. Натовари го Петър на магарето; откара го в къщи; излекува го с билки.
И народът запомни.
Друг път оня Махмуд бей видя човек да оре нивата си. Отиде, та му взе воловете; взе му и нивата; запретна се да опитва как се оре. Човекът си тръгна ядосан — към дома си за брадвата тръгна — Петър срещна.
Пък Петър:
— Ела, брате, заведи ме!
Назад се върнаха; човекът се скри; Петър се зададе по пътя и викаше:
— Кой ли е оня, дето с един вол нива оре! Чудо на чудесата! Кой ли е оня, дето с един вол нива оре!
Чу го Махмуд бей и си рече: „Такова чудо и аз не съм виждал, я да ида да видя!“, остави волове и рало; тръгна по пътя. Като изчезна в букака, Петър изпрегна единия вол, даде го на човека. Селянинът замина; беят се върна; викна отдалече:
— Вай! Зар аз съм орал с един вол! Вай-вай-вай!
Размисли после; рече си: „Море, с два вола си бях!“; по тила се почеса. Пък Петър от букака: „Мууу!“ се обади. Рипна беят в гората; Петър изпрегна и другия вол; върна се после:
— Аго, сега ти се впрегни, да видиш как с един вол се оре!
А Махмуд бей:
— Вай! Петре, ти си ги взел! Я да тръгваме при кадията!
Пък Петър:
— Жив да си, аго! С такива дрехи при кадията бива ли? И пешком кога ще пристигна!
А Махмуд бей:
— Море, Петре, да не беше майстор прочут! И кон ще ти дам, и дрехи ти давам! Тръгвай веднага!
Отидоха; застанаха пред кадията; Петър започна:
— Кади ефенди, Махмуд бей взе на един беден човек и нивата, и ралото, и двата му вола!
А Махмуд бей:
— Кади ефенди, мои си бяха!
Пък Петър:
— Кади ефенди, Махмуд бей ще ти каже, че и конят, и дрехите ми са негови!
А Махмуд бей:
— Кади ефенди, как да не са мои!
Разсмя се кадията и му рече:
— Да си върнеш и ралото, и нивата на оня човек!
И народът запомни.
Оня ден пък се извърши тайнство — позорно тайнство бе — кнез Тодор, селският кмет, се потурчи. „О, безразсъдство! — бе порицал митрополит Йоасаф Бдински, като пренасяха мощите на света Филотея. — Мнозина преминаха към непристойната Мохамедова вяра: едни, прочее, уплашени от страх, някои подмамени от ласкателства или придобивка на богатство, други пък прелъстени поради простотия на нрава!“ А у кнез Тодор бе събрано от всичко по малко. Като се извърши позорното тайнство, свещеник Матей — пастирът байрактарски — стреснат как гине паството му ту телом, ту духом, държа проповед. За смирението говори. Според Христовото учение човекът е създаден по образ и подобие Божии и това е повод за високото ни достойнство, но нека, прочее, не забравяме, че божият дар да превъзхождаме останалите земни твари е с нищо незаслужен, той е само част и израз на безпределната любов на Бога и на безмерната му милост. Но какво е смиреният, и горделивият: какво? Горделивият, бидейки богат или силен, или с друго надарен (защото който нищо няма, с какво да се гордее?), мисли имането си за съвършенство, и наместо с мисли и дела да се стреми към Бога — чийто образ и подобие е, постепенно затъва в блатото на пороците и упада нравствено. Така ще стане и с читака (защото и с държавите е като с човеците), който сега, бидейки силен, под напора на пороците — сегашни и бъдещи — ще завърши в дълбока нравствена разруха. Напротив, смиреният, съизмервайки собственото си несъвършенство с божието съвършенство и бидейки ревнив да се доближи (не да се изравни, защото да искаш да се изравниш пак значи да станеш горделив) до Бога, не знае граници в нравственото си усъвършенствуване и единствено в неговото сърце прораства вярата, че може да преуспее в извършването на нравствени подвизи и посредством добродетелта да достигне до святост. Това е пътят на българина (и на всеки истински християнин), защото кой българин не би искал да украси себе си (и държавата си, защото, каза се, и с държавите е като с човеците) със святост и с вечно блаженство, вместо с вечни мъки из кръговете на геената огнена? Така че — продължи свещеник Матей — смирението не е самоунижение, нито малодушие, нито пък отчаяние, а врата и твърда основа на всички добродетели и път към съвършенството. Защото — подкрепи се с примери свещеник Матей — сам Христос („бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“) не изтъкна ли смирението като добродетел на добродетелта, и в притчата за митаря и фарисея не похвали ли тъкмо митаря, който бе горделив и грешен, а в разкаянието си стана смирен?
Пък Петър:
— Бог — казваш, отче — на смирение ни учи?
А свещеник Матей:
— Нали сина си за пример ни прати!
Пък Петър:
— И е велик в любовта си към нас?
А свещеник Матей:
— И всеопрощаващ къмто греховете ни!
Пък Петър:
— Ами накрая той ще приеме разкаянието на читака като митаря от притчата, а българинът, бидейки изтребен, как да украси себе си със святост? И кнез Тодор — и той като се покае и от хаджи Абдула пак стане християнин — той ще се опази, така ли излиза? Къде е истината, отче?
И народът запомни.
Така растеше Петър — синът на дърводелеца Йосиф — а с него растеше славата на неговата десница, че беше наследил от баща си брадвата, пилата и триона; и славата на неговия език; и старци караха децата в скороговорка да казват, като го посрещат и изпращат по пътя. „Петър плет плете, по три пръта преплита: преплети, Петре, плета, падна, Петре, плета“
Веднъж — тъкмо да тръгва за някакво село, нарамил брадва, пила и трион — чу: появил се някой си Иван, български светец; тръгна; и дружината му го последва да види тоя светец. Намериха го в букака, заобиколен от много народ. Беше гол до кръста, препасан с кожен пояс и ханджар на пояса, а храната му бе горчиви корени и горски мед.
„Истина, истина ви казвам: много плач и скърцане със зъби ни чакат! — проповядваше светият старец Иван. — И все поради несговор! Защото ако се бяха съюзили народите, щеше ли Александър Велики да ги разгроми при реките Граник, Иса и Гавгамела, и щеше ли да завладее Сирия, Египет, Месопотамия, Персия и Индия, и щеше ли смъртта му едва във Вавилон да го спре? И ако свещената Римска империя живя в сговор, а не бе разкъсвана от борбите на господари и роби, щяха ли варварите да я погубят? И ако се бяха, съюзили балканските държави, като изпрати император Йоан Кантакузин за помощ при тях — наместо да поругаят пратениците на жени и на майки и да ги отпратят празни, — щеше ли читакът да ни завладее?“
А народът го питаше:
„Ти да не си Иван Кръстител?“
Пък светият старец Иван взе ханджара от пояса, мушна се в гърдите и беляза всички по челото: „С кръв кръщавам аз!“
Приближиха ония, дето турската вяра приеха и той им рече:
„Рожби ехиднини, кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв?“
Наведоха вероотстъпниците посрамено глави, а той пък:
„Сторете, прочее, плод достоен за покаяние, защото секирата лежи вече при корена на дърветата и всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огъня. Аз ви кръщавам с кръв за покаяние, но оня, който идва подире ми, е по-силен от мене: той ще ви кръсти със слово, пред което бледнеят и огън, и меч!“
И продължи да поучава народа:
„Истина, истина ви казвам: поради несговор рухна българското царство! Защото не седя ли на престола четирийсет години цар Иван Александър, който, бидейки слаб, се силеше да изглежда силен в слабостта си; и не враждуваха ли неговите синове; и не късаха ли болярите като лешояди късове от царството? И преди това първото ни царство не падна ли, пак защото беше разделено между синовете на цар Петър и комит Никола? И още по-преди, когато хан Кубрат събра петимата си сина и ги накара да пречупят снопа пръчки; и като не можаха, не им ли рече: «Ако ще сте заедно, кой ще ви пречупи?»; послуша ли го някой? Така и сега — светият старец Иван посочи вероотстъпниците — врагът ни дели, че да ни погуби! Това ви казвам аз, войвода на цар Шишманов полк, дето съм газил кръв до колене и кости до рамене!“
А вероотстъпниците, като се бяха посъвзели, го запитаха:
„С чий гняв ни плашиш ти, старче?“
Пък светият старец Иван:
„Гняв народен: гняв Божий!“
Изсмяха му се те:
„А ние за човек помислихме!“
Пък светият старец Иван:
„Явил се е вече избраникът! И както е рекъл пророкът: гласът на викащия в пустинята говори и прави правете пътеките му! Прочее — обърна се той към народа — лопатата е в ръката му и той ще очисти гумното и ще събере житото в житницата, а плявата ще изгори с неугасимия огън на словото!“
А вероотстъпниците, като се стреснаха, пак наведоха глави:
„Нали и ние заради спасение на народа български; че иначе глави хвърчат!“
Приближи тогава Петър:
— Старче, като бях малък, с баща ми — Йосиф, Бог да го прости — отивахме в града кадиевата къща да градим. Бях немощен още, та яхах магарето, а баща му вървеше пеша. Срещаха ни хора и казваха: „Ама че син: язди, а баща му пеша!“ Слязох и тръгнах пеша, а баща ми яхна магарето. Срещнаха ни хора и рекоха: „Ама че баща: язди, а малкото бъхти пеша!“ Качих се и аз на магарето, други пък ни укориха: „Виж как мъчат магарето!“ Слязохме и двамата, присмяха ни се: „Гледай глупаци: и двамата пеша вървят, а магарето тича свободно!“ Къде е истината, старче?
А светият старец Иван:
— Ти ли си Петър?
Пък Петър:
— Дойдох да ме кръстиш!
А светият старец Иван:
— Истина, истина ти казвам: аз имам нужда да се кръстя от твоето слово, та ти ли идеш при мене!
И като се кръсти Петър с българска кръв, отвориха му се очите; и видя, че сам Иван Предтеча го сочи с пръст на народа; и ето глас от народа, който му казваше: „Ти си моят възлюбен син, в когото е моето упование!“
"ХИТЪР ПЕТЪР" Г. Марковски
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?