Какви деца е раждала,

      раждала, ражда и сега

      българка, майка юнашка

      „Цар Испор (Исперих) създа гради великие… Он създа и Плюска град…“

      Български апокрифен летопис (ХІ век)

      Смълчан, изпълнен с възторг и благоговение, полека обхождам тези старини, станали реликви за всеки българин: големия дворец, малкия дворец, удивителната със своите размери базилика, останките от крепостната стена… Толкова е рано, че дори и птичките не са се пробудили. И в тишината на неподвижния въздух стъпките ми отекват — отчетливи и сякаш неприлично шумни. Спирам поразен: внезапно си давам сметка, че кой знае защо — в тази трепетна и тържествена за мен минута аз не мисля нито за основателя (и на Плиска, и на България) Исперих, нито за неуморния строител Омуртаг, нито за мъдрия Борис, нито за великия Симеон; усещам, че около мене витае сянката на Крума. Защо именно той? Размислям и ми се струва, че откривам отговора: причината са развалините. Ако времето беше пощадило тези величествени дворци, храмове, къщи и крепостни зидове, тогава може би мисълта и сърцето ми щяха да ме отнесат в дните на съзидателен мир или на победни опиянения; сега обаче аз виждам Плиска през очите на Крум — тъжната, разрушена и опожарена от нашественика Плиска.

      Отново подемам прекъснатата си разходка. Всъщност като че ли не съм прав, наричайки Плиска „тъжна“. Когато човек погледне на събитията от далечината на изминалите столетия, често достига до народната мъдрост „всяко зло за добро“. Така е и с този алчен и жесток византийски император Никифор І Геник, човека, който „не щял мира и затова получил секира“. Ограбил и разрушил престолнината ни. А после? После дошла разплатата: на 26 юли 811 година хан Крум разгромил войската му някъде из планинските теснини на Веригава*; своята алчност Никифор заплатил с живота си, а нашите прадеди не само си възвърнали всичко, което ромеите били награбили, но и за много десетилетия охладили византийските стремежи да унищожат младата българска държава. А Плиска? Порутената и опожарена Плиска? — Също и за нея са били погрешни сметките на Никифор Геник.

      [* __Веригава__ — старославянското име на Стара планина.]

      Та какво е представлявала Плиска преди това? Исперих, който е избрал малкото славянско селище Плиска за първа столица на своята държава, не е имал нито време, нито спокойствие, за да изгради някаква величествена престолнина. Същото е било и при най-близките му приемници — до времето на Крум Плиска не е била нищо повече от един огромен военен лагер (23 кв. км площ), ограден с ров и защитна стена от побити в земята колове, а в него — чергарски палатки от кожи и сгушени под земята мизерни землянки и навярно само тук-там се е издигала някоя сграда, чертог на хана или капище на бога Тангра, която ще да е била по-малка и по-незначителна от което и да е днешно селско читалище.

      Но нека отворим една голяма скоба, в която да се отклоним за малко от реликвите на Плиска, и да си припомним онзи драматичен и съдбовен първи век на нашата държава, за който казахме, че прадедите ни са нямали време и спокойствие за градежи.

      Когато в 681 година императорът Константин ІⅤ сключил договор с хан Исперих, той положително е бил далеч от мисълта, че така, с този договор, се поставя началото на една държава, която ще пребъде през вековете и която ще преживее Византия. За него този договор ще да е бил само една временна отсрочка, след която могъщата империя да ликвидира и погълне малката „варварска“ държавица на север. Пък и защо да не мисли така? Историята не му ли е давала право за подобна самоувереност? Траките, „най-многобройният народ в света след индийския“, както писал за тях „бащата на историята“ Херодот, не загубили ли своята самостоятелност в границите на Римската империя? Византия не се ли справила с нашествията на готи и авари? Безчислените племена на славяните, които за един век заселили целия Балкански полуостров, не приели ли ромейския държавен ред? Защо сега тази войнствена орда българи да не сподели съдбата на своите предшественици?

      Виждате: почти век и половина преди Никифор и Константин извършил грешка. Той не дооценил онова, което ставало на север от Веригава; не видял, че там трако-славянските поселници давали на новата държава многобройността на населението, поминъка, уседналия живот (по-късно те щели да дадат също религията и писмеността), а прабългарите — името си, своя държавен строй, войнствеността си и непримиримостта към чуждото господство. С една дума — че в Подунавието възниквали всички условия, за да се роди една нова, силна, жилава и устойчива на бурите народност.

      Да, прабългарите притежавали онова, което липсвало преди това на траки и славяни. Те дошли на полуострова със съзнанието за своята сила, с държавните си традиции, със строгите си военни порядки (припомнете си отговорите на папа Николай І до княз Борис; в тях се споменава, че преди сраженията българските военачалници преглеждали оръжията и конете на воините и онзи, у когото те били „немарливо приготвени“, бивал наказван със смърт), със своя писменост — за съжаление неразчетена и до днес — и със своя религия. Искате ли да се запознаете с писмеността и религията на нашите далечни прадеди? Тогава не пропущайте в Плиска да видите камъните с изрязаните върху тях писмени знаци. А когато ви се случи да посетите Мадара, не посвещавайте цялото си внимание на Конника, макар че той е единствен по рода си и безспорно най-удивителен скален паметник в Европа. Отделете време и идете също до подножието на скалата и там ще намерите руините на едно от прабългарските капища — скала, обградена с полукръгъл зид. Може би именно този камък е имал предвид папа Николай, когато е писал: „Вие разправяте, че преди да приемете християнството, у вас бил открит един камък, от който, ако някой поради немощ вземе нещо, случва се да добие лек за тялото си, а някога да остане без полза…“

      И така, ромеите осъзнали своята грешка едва след като Тервел, приемникът на Испериха, укрепил държавата си и преместил границите й далеч на юг. Осъзнали я и направили всички усилия, за да я поправят. Половин столетие продължили тези усилия и в него съществуването на България неведнъж висяло на косъм. Ромеите използували всичките си оръжия — от меча и десницата на воина до златото в ръката на предателя. Бързо, прекалено бързо се сменяли българските ханове: едни загивали в бран, други — от подкупени изменници. Да си спомним например хан Умар, който се задържал на престола само 40 дни… Как в това смутно време е могло да се мисли за строежи, които да надживеят вековете?

      Но България оцеляла. България устояла в премеждията. Телериг успял да разкрие и унищожи платените слуги на Византия, Кардам — да възвърне предишната мощ на държавата си, а Крум, влязъл в историята с прозвището „Страшни“ — да я разпростре от Карпатите до Тракийската равнина и от земите на хърватите до Месемврия* и Созопол.

      [* __Месемврия__ — Несебър.]

      Сега вече можем да се върнем към Плиска. Да се върнем със стъпките на Крум и — пак заедно с него — да не изпитаме съжаление пред развалините й. Защото бурята била вече отминала и дошло времето на съзидателния труд.

      Крум започнал преизграждането на Плиска, а неговият син Омуртаг го завършил. И незначителното нявга славянско селище станало достойно да бъде столица на могъщата ни държава в едно от най-славните столетия (ІХ в.) от историята й: столетието на Крум и Омуртаг, на Маламир и Персиан, на Борис и Симеон… И все пак като че ли онзи, комуто принадлежи най-голямата заслуга за изграждането на великопрестолната Плиска, бил Омуртаг.

      Той бил странен човек, този Омуртаг. Странен и забележителен. И жалко, че сравнително толкова малко го познаваме. За разлика от войнствения си баща той воювал малко през властвуването си, а посветил своите сили главно на строителството: изградил Плиска, издигнал редица крепости, направил и дворец на река Тича (където по-късно се развила втората българска столица Преслав), а може би пак той — така поне предполагат някои — направил и чудния паметник, известния на всеки българин „Мадарски конник“… Напоследък край с. Цар Крум, Шуменско, бе открит и „аулът на Омуртаг“; там сега се провеждат археологически разкопки и всяка копка донася все нови и нови удивителни доказателства за майсторството на Омуртаговите строители, ваятели и художници. И какво го е подтиквало към тази неуморима строителна дейност? Като че ли отговора дава сам Омуртаг в един от многобройните си надписи (защото никой друг наш владетел не е оставил толкова много надписи върху камък): „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда…“ Да, може би именно за онези, които са дошли на света след него, е строил Омуртаг!

      … И ето ме пак сред развалините на Плиска. Всяка крачка ми донася радост и гордост: о, Плиска от ІХ век съвсем не е била селище от землянки и шатри, а красива, майсторски изградена и величествена столица!

      По онова време бил възобновен някогашният защитен ров, но вътре в него била издигната и яка крепост — стените й, дебели 2,60 метра, са се издигали до 10–12 метра височина! В този „вътрешен град“ живеели ханът, боилите*1, багаините*2 и другите първенци, там се намирали дворците и другите държавни сгради. „Големият дворец“ бил представителната сграда на ханството. Целият му долен кат се заемал от просторна престолна зала; на горния пък се намирали залите за съвети, писалищата и писмохранилищата. Тъй нареченият „Малък дворец“ се състоял от множество сгради — жилище на три ката за хана, с прохладни чардаци за лятото и топли стаи за зимата, с трапезни стаи и кухни, с отделения за жената на хана и децата му, жилища за слугите и охраната, бани и съблекални…

      [*1 __Боил__ — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални).]

      [*2 __Багаин__ — благородническа титла на прабългарите, по низша титла от боил.]

      Продължавам нататък и пътеката ме отвежда до базиликата, „патриаршеската църква“ на Плиска. Макар и в развалини, тази църква едновременно ме смайва и очарова. Помислете сами: тя е дълга 99 метра! И докато стоя в благоговейно мълчание сред нея, до мен се появява сянката на княз Борис — може би не най-великият (той е претърпял редица поражения на бранните полета), но положително най-мъдрият от българските владетели.

      Мъдрец, титан, предзнаменовател — никоя дума не е преувеличена, когато е употребена за него. Надраснал своя век, съумял да погледне столетия напред в бъдното, княз Борис, този гениален прозорливец, извършил най-дълбоките и най-разумните реформи през цялото Първо българско царство: той приел християнството, наложил го като единна държавна религия и така с един замах премахнал окончателно различията между прабългари и славяни и ги обединил в една народност; той въвел и славянската писменост на братята Кирил и Методий и чрез нея завинаги пресякъл пътя на ромейското влияние в България. И не мислете, че тези реформи са били някакви кротки и безметежни еволюции. Далеч не! Благият и благочестив Борис, който завършил живота си като смирен монах, а по-късно бил въздигнат от църквата в светец, понякога не се поколебавал да действува и с желязна ръкавица: той смазал жестоко бунта на боилите прабългари, които дръзнали да се опълчат против новата религия и изравняването със славяните, и по-късно — вече като монах — с нетрепваща ръка свалил от престола (според някои летописци) и ослепил сина си Владимир, защото и той се опитал, както се казва, да върне колелото на историята назад.