Така се случи, дърводелецът Йосиф нямаше деца. Той живееше благочестиво с жена си Мария — първо венчило, дванайсет години по-млада от него — в залутаната из букаците Байрактарска махала; скромната му къща, полувкопана в земята, бе на брега на реката Лом; зад нея — под навес — се намираше работилницата му, където с честен труд изкарваше насъщния. Въртеше брадвата си мълчаливо: я синия ще направи, я ракла за невяста, я кораб за гроздобера; хапваше просеник и лютеница; вечер казваше „Отче наш“ пред Христовото разпятие, лягаше си мълчаливо. Тежеше му — защото не пи ли разни билки от знахари, и не отслужи ли му нарочна служба селският свещеник, и не баяха ли разни баби на чреслата му и над празната утроба на Мария — а все нямаше деца.

      Селото наброяваше седемдесет и седем къщи; бе владение на болярин, войвода на полк на бдинския цар Иван Срацимир; в горите, обитавани от самовили, върколаци, демони и други тъмни сили, силни мъже и красиви жени зачеваха, живееха и умираха все тук, сред сенките и праха на прадедите. Селяните ловуваха, отглеждаха жито, коноп и разни зеленчуци, хвърляха серкме за риба; постяха през постите и блажеха през други дни; а като завиеха виявици и слънцето влезеше в знака на Козирога, тръгваха от къща на къща коледари: „Долетяха, ой Коледо, два гълъба, мой Коледо; па паднаха, ой Коледо, на ореше, мой Коледо; откършиха, ой Коледо, по пръчица, мой Коледо; занесоха, ой Коледо, на златари, мой Коледо; да им коват, ой Коледо, златни ключа, мой Коледо. Отвориха, ой Коледо, небо-земя, мой Коледо; та пушиха, ой Коледо, дребни деца, мой Коледо; да прославят, ой Коледо, млада бога, мой Коледо. Колку звезди, ой Коледо, по небето, мой Коледо; толку здраве, ой Коледо, тая къща, мой Коледо!“

      А над Балканите надвисваше тъмен облак: византийският император Йоан Кантакузин, за да си осигури престола, се съюзи с новопоявилите се турци. Турците стъпиха на европейския бряг, императорът съзря, че ще го погубят и изпрати пратеници при българския цар Иван Александър за помощ. Българите, като чуха това, поругаха гърците на жени и на майки и ги отпратиха празни. Нажален, императорът изпрати пратеници при сръбския крал Стефан Душан, серския деспот Йован Углеша и прилепения крал Вълкашин Мрънячевич, а те, като чуха това, поругаха гърците на жени и на майки и ги отпратиха празни. Йоан Кантакузин им рече тогава: „Не пожелахте да ми помогнете, обаче после ще се каете“, а те му отвърнаха: „Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.“ Пръв пострада Рюван Углеша и „едни от християните заколваха с меч, други отвеждаха в плен, останалите покоси безвременна смърт; онези пък, които бидоха оставени от смъртта, бяха погубени от глад; а тези, които гладът не погуби, тях, по попущение божие, вълци деня и нощя нападаха и изяждаха — написа летописецът Исай Серски и добави: И тогава живите наистина облажаваха умрелите по-рано.“ Прилепският крал Марко — синът Вълкашинов — пък се призна за васал.

      „За всичко е виновен старият цар Иван Александър! — викаше свещеник Матей — пастирът байрактарски — и гласът му цепеше селската кръчма: — От него ни иде теглото!“

      А пасомите:

      „Защо от него бре, отче?“

      Пък свещеник Матей:

      „Затуй, че беше слепец: наместо да приеме император Йоан Кантакузин, като го чу, го поруга на жена и на майка! И бе сладострастник: изпрати старата царица Теодора в манастир и възцари младата еврейка Сара на нейното място! И още беше слабак: наместо да обедини държавата, разглоби я съвсем, като остави в Търново да царува Иван Шишман над Търновското царство, на изток в Карвуна изтърва Иванко Добротич в Добруджанското царство, а на запад — при нас — изпрати в Бдин да царува Иван Срацимир над Бдинското царство!“

      А пасомите:

      „Божи работи са, отче!“

      Пък свещеник Матей:

      „Божи, ама човешки! Иванко Добротич се ежи, Иван Срацимир и Иван Шишман се ненавиждат, а читакът иде! И ще бъде плач и скърцане със зъби!“

      А пасомите:

      „Далече са турците, отче!“

      Пък свещеник Матей:

      „Далеч, ама близо! Щом мечката играе у съседа, ще дойде и в нашия двор! Тогаз ще ви питам!“

      Така говореха в кръчмата и не знаеха, че Балканите се стреснаха и решиха да посрещнат читака. Сръбският крал Лазар Мрънячевич — написа летописецът Мехмед Нешри — изпрати пратеник до султан Мурад и известието му накъсо бе това: „Ето, аз стоя в крепостта си. Сакат да беше, досега да си ме стигнал. Ако си мъж, ела да се бием! Не се бави и не ме карай да чакам!“ Като го чу, налюти се султанът и рече на пратеника: „За оня проклетник не е чудно, че говори такива щуротии: не познава той мюсюлманската сабя. Всеки, дето не я е виждал, счита своята за желязна!“ И премина султанът Мала Морава, а подире му: хиляда санджака. Беше пладне, когато стигна едно равнище. Равнището се наричаше Косово поле; а над Поломието бе засуха, та свещеник Матей — пастирът байрактарски — бе извел байрактарчани на молебен и участниците в молебена пееха под хоругвите: „Ей, боже-боже, ей, мили боже; я дай ни, боже, дребен дъждец; дребен дъждец, ситна росица; по поле ситна, по гора руйна…“ И чуха тогава друга песен. Отначало се чуваше далечно и глухо; после по-ясно — стара бойна песен от времето на цар Иван Асен II — та я познаха; чуха и стъпки на мъже. Полкове на търновския цар Иван Шишман — също под хоругви — отиваха към Косово поле. Разминаха се; байрактарчани дълго гледаха подир полковете; а полковете се изгубиха по древния римски път и едва пристигнали на Косово поле: „изведнъж от двете страни всички стрелци взеха да хвърлят стрели: изглеждаше като че сме провалили извора на Черно море или сме ритнали стършелово гнездо — написа летописецът. — Мечовете бляскаха като небесни мълнии, между копията не можеше да премине вятърът, а сред конските копита не би се проврял и суякът, колкото и да е малък. Чуваше се навсякъде: чака-чак, чата-чат! Поради писъка на роговете измряха горските живинки, а ангелите небесни изтърваха броениците си.“ В битката загина султан Мурад; синът му Баязид Илдъръм спечели султаната; а байрактарчани не видяха повече цар Шишмановите полкове.

      Това стана в средата на юни, тъкмо когато дърводелецът Йосиф завършваше новата си къща. В дъното на двора я направи: издигна я от плет и измаза плета с кал от пръст и от плява; вароса калта; тури й отгоре плетен комин с покрив, та като вали, да не ръми в огнището. Отпреде къщата имаше пруст: на пруста да седи Мария и да навива прежда с чекръка. Отвътре в огнището къкреше гърненце с бобена чорба. И двора си напълни дърводелецът Йосиф, направи нов обор за овцете — от ясенови пръти го направи — и нова рогатка за крупа сол му заби в средата; до обора курник за кокошките; до курника кочината за прасето. Направи копой слама и напласти пластове сено; на новата ограда надяна озъбени волски черепи да пазят двора от нечисти сили; пред къщата Мария насади цветна градинка.

      Като завърши новата си къща, отново взе брадвата, пилата, триона: я синия ще направи, я ракла за невяста, я кораб за гроздобера; хапваше просеник и лютеница; вечер казваше „Отче наш“ пред Христовото разпятие, лягаше си мълчаливо. Далеч от световните неща бе, че какво общо може да има със световните неща един прост дърводелец; едно си знаеше той: занаята; а през Байрактарска махала мина шествие. Някак незабележимо мина то: трийсетина конници само; зададоха се привечер; из селото се чу:

      „Търновската царица!“

      У Иван Шишман — сина на Иван Александър и на еврейката Сара — живееха две половини: на полубългарина, наследника на велика европейска държава, и на полуевреина, изпълнен със смирението на преследвания си род. От четири страни врагове съседствуваха на Търновското царство: от юг напираха турците, на север враждуваха власите заради старата царица Теодора, на изток се ежеше Иванко Добротич в Добруджанското царство, на запад в Бдин царуваше с ненавист заради майка си Иван Срацимир. Заобиколен така — от врагове — Иван Шишман не бранеше крепостите отвъд Балкана и турците завзеха Тракия, Родопа, Македония. Подир Косово поле дойде и неговият ред. Затова изпрати царицата си Мария — сестрата на сръбския крал Стефан Лазаревич — в Сръбско я изпрати; сам замина за Никополската крепост; в Търново остана Евтимий Търновски — патриархът — да го брани. Княз Фружин Шишманов придружаваше майка си; струпаха се байрактарчани: „Благослови, царице!“; какво да ги благославя — изгнаница бе, и грохнала бе — пожела да преспи. Отиде първо в селската черква; дълго се моли: спомена в молитвата Иван Шишман — мъжа си, че нему се падна да приключи българската държава, и Фружин — сина си — спомена, като дълго моли Бога да го закриля в неизвестното бъдеще, накрая — съвсем между другото — спомена и за себе си; отседна у кнез Тодор, селския кмет.

      В новата къща на дърводелеца Йосиф отседна пък конник; търновецът мълчеше вцепенен; сутринта шествието продължи някак незабележимо на запад. Байрактарчани дълго гледаха подир конницата умислени; Мария седеше на пруста и навиваше с чекръка прежда; дърводелецът Йосиф въртеше брадвата, пилата, триона: как да си далеч от световните неща, като световните неща са въртоп, а ти си прашинка от него?

      Скоро се чу: „Търново падна.“ Не се разбра кой пръв го донесе; байрактарчани шепнеха стреснати; подробности научиха едва през другата година. Пак бе привечер, в селото пристигнаха пратеници: от Търново идват княз Константин Срацимиров — синът на Иван Срацимир — патриархът на Бдин митрополит Йоасаф Бдински, придружавайки мощите на света Филотея. Тутакси се стече цялото село с хоругвите начело на древния римски път. Дълго чакаха; шествието се зададе чак по залез слънце: бавно и тържествено, най-отпред вървяха трима свещеници и пееха славословия, следваше каляската със светите мощи, после яздеха князът, патриархът, духовни лица и миряни; отправиха се към селото. Положиха мощите в селската черква; отслужи се нарочна служба; митрополит Йоасаф Бдински държа проповед — разказа за благочестивия живот на преблажената Филотея, продължи:

      „След като се измина много време, поради неизвестни божии тайни срещу онова място се извърши гневът и голямото агарянско нашествие, и — уви! — стана пълното разорение на тоя град. Чрез попущението на всесилния промисъл, когато всяка възраст от мъжкия пол падна под оръжие, се извършваше невероятното чудо, що самият Йеремия тъжно възпява: проляха кръвта ми като вода около Йерусалим и нямаше кой да ги погребе, та останаха труповете за храна на птиците небесни и на земните зверове. Изпълни се Давидовото: очаквах състрадател, но го няма, и утешител, ала го не намерих. И в един глас всички викаха: Като виждате нашето страдание, бойте се!“

      Накрая митрополитът разказа как отишли от Бдин в Търново по важни царски работи, как поискали мощите от турците, как турците се разсмели — кокали някакви! — и им ги подарили.

      Пък свещеник Матей:

      „Дойде и нашият ред!“

      А княз Константин Срацимиров:

      „Европа ще ни спаси!“

      Пък свещеник Матей:

      „Ако сме живи, ще видим!“

      Така говореха в черквата и не знаеха, че Европа се стресна и реши да посрещне читака. Маджарският крал Сигизмунд Люксембургски поведе в кръстоносен поход войските на бургундския херцог Жан Смели, нюрнбергския бургграф Йохан, приора на Тевтонския орден Фридрих Хохенцолерн, влашкия войвода Мирча Стари, граф дьо Невер и безброй полски, испански и британски рицари. През същото лято веднъж дърводелецът Йосиф събираше из реката кремък за диканя. Казваха, крал Сигизмунд Люксембургски бил се похвалил: „Небето да падне, ще го задържим с нашите маждраци“; още казваха: Бдинският цар Иван Срацимир се присъединил с войските си; казваха също: Всеки българин трябва да тръгне. „Кому ще е нужна диканя? — си рече дърводелецът Йосиф. — Кървава жътва ще бъде, брадва ще трябва!“ И като рече, спря да цепи лютия кремък. И като спря, чу плач на дете. Изправи се дърводелецът Йосиф и видя в реката да плува кошница. „Я! — рече зачуден. — В реката плува дете!“ Захвърли чука и нагази; детето зъзнеше повито в парцали; разгърна парцала: беше момче. Притисна кошницата до гърдите си; прецапа през ракитака — огромен, брадясал, вмирисан на пот — вгледан в това голо, гладно, беззащитно дете; викна отдалече:

      „Жено, Бог ни праща дете!“

      Благоверната Мария отиде в обора, доведе козата и го поддои на козата; стопли вода, та го окъпа; извика съседка да го повие, че не знаеше как се повива дете.

      А мъжете, нарамили брадви, викаха на портата:

      „Тръгваме, Йосифе!“

      Пък дърводелецът Йосиф:

      „Кой ще направи люлка на сина ми?“

      А те:

      „За какво ти е син, ако дойде читакът!“

      Тогава свещеник Матей — пастирът байрактарски — вдигна ръка, та ги спря:

      „Поличба е, момчета! Ето: като тръгваме на война срещу читака, в този ялов дом се появява младенец! Прочее, да кръстим младенеца, та да не остава езичник, като тръгваме на война срещу читака!“

      Дърводелецът Йосиф взе сина си и тръгна подир мъжете; спряха насред село пред черквата господня; подпряха брадвите отпред. Докато дякончето разпалваше кадилницата, свещеник Матей разтвори требника и тържествено сложи ръка на детската глава: „Господи, Боже на истината, от Твое име възлагам ръката си върху раба Ти… Какво име ще му турим бре?“

      Пък дърводелецът Йосиф:

      „По Петровден се намери!“

      „Господи, Боже на истината — започна отново свещеник Матей, — от Твое име възлагам ръката си върху раба Ти Петър, който се е удостоил да се запази под заслона на крилете Ти: изпълни го с вяра, надежда и любов и направи го разумна овца на Своето стадо, и потърси, и издири и прогони от него всичките действия на дявола… Ами кръстник кой ще му бъде бре?“

      Пък кнез Тодор, селският кмет:

      „Аз ще му бъда кръстник!“

      А свещеник Матей:

      „Вземи младенеца!“

      Кнез Тодор взе детето, а свещеник Матей запита три пъти: „Отричаш ли се от сатаната, и от всичките му дела, и от всичката му гордост?“ И отговори три пъти кнез Тодор наместо оглашения, тъй като още бе безсловесен: „Отричам се!“ „Тогава плюни на него!“ Кнез Тодор заплю сатаната три пъти. „И съчетаваш ли се с Христа?“ „Съчетавам се!“ „И вярваш ли в Него?“ „Вярвам в Него, който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и стана човек; и бе разпнат за нас от Пилата Понтийски, и страда и бе погребан и възкръсна в третия ден; и пак ще дойде да съди живи и мъртви!“

      Свещеник Матей взе детето, топна го в купела, миропомаза го и го подаде на дърводелеца Йосиф:

      „Толкоз бре, че нямаме време!“

      Мъжете излязоха от църквата, нарамиха брадвите и като запяха новопоявилата се песен: „Откога се й, мила моя майно льо, зора зазорила, оттогаз са й, мила моя майно льо, войска провървяла…“ Тръгнаха. А лятото бе в разгара си: миришеше на зазрели жита и на цъфнали липи; птичките небесни бяха онемели и отглеждаха малки; бе време билкари да събират цвят, листа и корен, рибарите серкме да хвърлят, ловци да дебнат за едър и за дребен дивеч.

      Същата есен при Никопол между войските на крал Сигизмунд Люксембургски и на султан Баязид Илдъръм „настана голямо сражение, кръвопролитие и гибел на много началници и воини, та потъмня небесният въздух от множеството стрели и копия подобно на плява, издигната от вятъра“ — написа неизвестен български летописец, а дребният рицар Ханс Шилтбергер оплака разгрома на кръстоносците: „Много от тях бягаха към Дунава, мнозина се накачиха по корабите, а други също биха искали да се качат. Тогава корабите така се напълниха, че не можеха да приберат никого повече и на мнозина отсякоха ръцете, като се блъскаха да се качат, та се издавиха във водата.“ Кралят се добра до устието на Дунава и избяга с кораб през Константинопол, Дубровник и Венеция в Унгария; рицарите-благородници бяха освободени срещу голям откуп; бдинския цар Иван Срацимир отведоха в Мала Азия и ни се чу, нито видя.