Когато Гражданската война избухна в Испания през юли 1936г. И Мусолини и Хитлер полуофициално подкрепиха Франко, всички народи проумяха, че тази кървава игра не беше вътрешно испанско събитие, а заплашваше свободата и напредъка на цяла Европа. Година беше минала от фашитското нападение  срещу Етиопия. Народният инстинкт рякдо се мами. На Балканите той се изяви бурно срещу агресорите и средновековните реакционери, които поддържаха Франко в Испания. Спомням си моя разговор с един български земеделец, който бе пътувал дълго. Той ме разпита за Испания от името на своите съселяни.

-Но нали четете вестници – казах.

-Никой не им вярва. Знаем, че лъжат и че Вие ще ни кажете истината.

-Но защо толкова се интересувате от Испания? Тя е така далея.

-Народът знае, че се отнася и за нашата кожа – ми отговори малко язвително посетителят. - Щом позволяват на германците и на италианците да нападат Испания, то и с нас може същото, ако поискаме да махнем царя и неговите царедворци, които от нас роби направиха и ни отнеха всички свободи. Разбирате ли?

Разбирах, естествено и чувствах като народа. Смаян и раздразнен от факта, че държавниците в западните демократични държави не разбираха нищо - или от малодушие предпочитаха да не рабират нищо. Тяхното цинично „съглашение за ненамеса“ ,заради което Германия и Италия подпомагаха Франко, докато Франция и Англия за собствената си изгода заявяваха, че цяла Европа стои настрана, принуди лоялистите да приемат не само съветската помощ, но и цялото произтичащо от нея комунистическо вмешателство. Идалесио Парето и неговият помощник Баланос, се оплакаха от това, когато посетих Испания :“Обвиняват ни, че сме комунисти, въпреки, че е трудно да открие и един истински комунист между сто испанци. Ако Франция и Англия ни помонеха, ние бихме отхвърлили всякаква помощ от Москва и бихме се освободили от нейното вмешателство.“

Животът във Испания изглеждаше весел и безгрижен въпреки италианските бомбардировки и недостига на храна. Разговарях със Суейър, коренспондента на „Ройтер“ в сутеренния бар на хотела. Внезапно много близка експлозия разтърси стените, Последваха други, придружавани от викове и виенето на сирена. Наследващият ден научихме , че 20 граждани са били убити.

-Преди няколко дни от бомбардировка посред бял ден загинаха 40 деца, намерили убежище в мазето на една черква...Ако беше видял тези клети, малки, разкъсани тела и обезумелите майки, надвесени над тях, опитващи се да ги разпознаят! А в Лондон заседава комитет за невмешателство!......

Посетих министър-председателя Хуан Негрин, Прието и Баланос, скогото се бях срещал при първото ми посещение в Испания. Сега той бе държавен помощник-секретар в Министерството на войната и помощник на Прието, у когото всеки виждаше гениалния организатор на републиканската зашита. Всички, които срещах, споделяха с мен едно и също оплакване:

- Ние сме без оръжие и муниции срещу германо-италианката намеса, която става все по-дръзка и по-страшно въоръжена. Изгубила ли е демокрацията цялата си сила и чувство за реалност? Това, което става тък, е генералната репетиция на утрешната война срещу Фрранция и Англия. Всяка бомба, която пада върху Барселона, Валенсия или Мадрид, е насочена срещу Париж. Кажете им това, когато се върнете.....

Чуждестраннните доброволци бяха великолепни. Техният идеалзъм и морал и дисциплина бяха безценни. А нашите балкански доброволци бяха измежду най-добрите. От 580 българи 350 станаха офицери. Няколко стигнаха до чин бригаден командир. Началник щаба на международната бриигада, полковник Белов, беше българин. През декември 1941г. Се разчу, че е командвал в Русия кавалерията, която превзе Сталиногорск на Московския фронт. Сърби и хървати се напреварваха с храбростта си. Сърбите изобретиха средство за борба срещу танковете – хвърляха под техните вериги бутилки с бензин и запален фитил. Танковете пламваха и горяха като факли. Всички бяха единодушни, че най-добрите и най-храбрите между храбрите бяха поляците.

Генерал Хосе Миаха ме прие в главната си квартира, разположена в мазето на голяма мадридска къща.

-Нуждаем се от танкове, оръдия, аероплани. Хора имаме достатъчно – над 450 000. И успяхме да ги организираме добре. Скоро ще достигнат половин милион. Победата ни е сигурна, ако получим оръжие. Досега само руснаците ни помогнаха и затова са и така популярни.

И това беше така действително, когато минаваха чуждестранни доброволци, децата викаха въодушевено :“Руснаци!Руснаци!“...

Завърнах се в Париж , който ме задуши, сякаш бях слязъл от планински връх в изба, изпълнена с дим, зловония, проститутки и сводници. Напразно се обръщах към политическите господари на деня. Сблъсквах се с малодушие, колебание и безразличие. Демокрациите отказваха да се възползват от възможността, която им предоставяше Испанската война, за да обуздаят разрушителната сила на фашизма. Те го подкрепиха още веднъж.

Успях все пак да намеря оръжия в Югославия. Един близък на Стоядинович успя да продаде пушки и муниции на испанската република с негова помощ (той можеше да продаде и майка си за пари). Продаде обаче муниции и на Франко.

Коста Тодоров „Изповедта на една луда балканска глава“

художествена интерпретация в днешно време: