БЛОГ за всичко важно за мен :: Хроника на българската демокрация

Блестящата изборна победа поставя БСП и стоящата зад ръководството й номенклатура в трудно положение. БСП не може да започне „смяна на системата“, без да се компрометира пред електората си и пред целия народ — тогава всеки би заподозрял, че цялата политическа борба е нагласена работа и номенклатурата не защитава никакъв социализъм, пък бил той и демократичен. Правителството на Луканов тъпче на място, реформите губят скорост и сценарият е застрашен от провал. Още на старта България изостава в реформите от другите социалистически страни.

Играта се затруднява от факта, че основните изпълнители, включително депутатите на БСП и членовете на висшия партиен съвет (ВПС), не са посветени в целия сценарий, а са наизустили само своите „реплики“ (ако бъдат посветени много хора, тайната вече няма да бъде тайна, „актьорите“ няма да се вживеят в ролите си и цялата игра ще се провали) и често реагират първосигнално (в полза на „нашите“ и против „техните“). Така при избора на президент за малко не се стига до гаф — само два гласа не достигат на Виктор Вълков (след провала на Дертлиев), за да заеме мястото, определено за Желю Желев.

В условията на тази безпътица другият център решава да подпали Партийния дом. (https://www.youtube.com/watch?v=D87mreVGi34, Кой запали Патиния дом?)Дали подпалвачите са правили аналогия с подпалването на Райхстага през 1933 г. (надигащият се фашизъм действа!), или просто са искали допълнително да поляризират електоратите и да объркат народа, за това може само да се гадае. Изводът е, че българите като деца приемат на сериозно и най-нескопосаната провокация — страната веднага се разделя на два лагера: вярващи, че това е дело на фашистите (Кои?), и други, обвиняващи комунистите. Опитът показва, че народът може да бъде манипулиран и по-елементарно.

Докато реформата буксува, Другият център не си губи времето. На нарочно подбрани хора се раздават куфарчета с пари, за да открият свои фирми; тези фирми с относителната си масовост, симулирайки частен бизнес, в бъдеще трябва да легитимират „едрия“ Капитал. Доверениците са подбирани не по партиен признак, а по тяхната безогледност и липса на морал (само безнравствен човек може да приеме пари, ограбени от народа). Като първа лястовичка на „едрия“ Капитал на сцената пробно излиза Валентин Моллов. Дебютът е успешен: никоя държавна институция не го пита откъде има милионите си, а го оставят да разказва как в Либия като партиен секретар спестил 12 хиляди марки и много умно ги „завъртял“… Т.е. Като за пред българи номерът минава.
http://www.monitor.bg/article?id=392945 Валентин Моллов с картонче в ДС

Пак по луканово време управниците решават да изпробват търпението на българите, като организират глад. В природно богата страна като България подобна задача е трудно изпълнима, но въпреки това успехът е пълен — магазините се изпразват от стоки и километричните опашки от пенсионери стават атрибут на демокрацията. Бунтове няма и това е индикация, че българите могат да бъдат мачкани до безкрайност.

Още по-рано профсъюзите са поделени между Кръстьо Петков и Константин Тренчев, които си разпределят ролите: Когато единият каже „за“, другият е „против“, и обратното.

Клубовете по интереси тайно оказват подкрепа на КТ „Подкрепа“ за образуване на местни синдикални структури, а „западняците“ помагат за укрепване на авторитета на Тренчев, Като го издигат на поста вицепрезидент на международна синдикална организация. Суетен човек като него обича да играе ролята на влиятелна личност и да бъде арбитър в споровете между политическите сили. Никой обаче не си задава елементарния въпрос откъде той има пари дори само за няколкото ежегодни пътувания, които прави до Америка (едноседмичният престой в САЩ струва хиляди долари!).

Понеже повече не може да чака, Другият център възлага на Тренчев да „свали“ правителството на Луканов. Подпомогнат от всички участници в играта, лидерът на КТ „подкрепа“ организира „национална“ стачка. Тренчев си дава вид, че мощно натиска, Луканов — че яростно се съпротивлява, и когато конфронтацията добива съвсем правдоподобен вид, правителството на БСП пада. Най-после! Непосветени в играта, „редовите социалисти“ страдат и сплотяват редиците си, противниците им се радват на новата победа на демокрацията, а Другият център прави следващата си стъпка.

Не е удобно да се провеждат нови избори (не е минала и година от предишните!). След нови пазарлъци и симулативна жестока борба между „политическите сили“ се стига (в името на България!) До „правителството на надеждата“ (за кого?) На Димитър Попов, в което участват и трима министри от СДС. Министър-председателят е вдъхващ уважение честен човек, готов да услужи на всеки, който се отнесе добре с него, и особено на силните на деня; министрите в кабинета му са достойни за шефа си. Сега вече „реформата“ може да започне, макар и не в оптимален вариант (повечето министри са социалисти, и значи БСП е съпричастна на капиталистическите промени, а не е „изнасилена“).
Димитър Попов

Д.Попов : БКП раздаде на свои 2,2 млрд. долара
http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1168194

След форсирано разясняване в медиите, че „опашката на котката трябва да се реже наведнъж, а не на части“, през февруари 1991 г. се извършва т.нар. освобождаване на цените („шокова терапия“). Спекулантите изваждат скритите стоки и магазините се препълват с всякакви благини на астрономически цени. Всички в хор славят пазарната икономика, като БСП все пак се тюхка за социално слабите, а СДС обяснява колко хубаво е, освободен от комунизма, да умреш от глад. Бизнесменът Черпоков и депутатите икономисти от СДС Венцеслав Димитров и Асен Мичковски за пръв път обясняват на смаяния народ, че „строим капитализъм“ — най-голямото благо за човечеството — и че социалното неравенство е най-големият залог за процъфтяване.

На скъпотията премиерът Попов реагира с призива „За Бога, братя, не купувайте!“, иначе казано, „Мрете, братя, но без паника!“ С това навярно смята, че е изпълнил своя дълг пред нацията.

Сега започва разцвет на „гаражната икономика“ и на тротоарната търговия, в резултат на което градовете заприличват на голям битак. „Държавен вестник“ се задръства с новорегистрирани фирми с всевъзможен предмет на дейност — получените куфарчета с пари са влезли в действие, а покрай тях се увличат и предприемчиви наивници. Набират скорост първите охранителни фирми, пробват се първите рекетъори…

Натрупва се опит в съзнателното разоряване на печеливши предприятия с перспектива за евтиното им приватизиране. Амнистираните престъпници заедно с изгладнелите лумпени издигат престъпността на прилично ниво. Полицията, прокуратурата и съдилищата се научават да бъдат безпомощни… Въобще, българската демокрация настъпва.

ВПС и Другият център знаят, че трябва да създадат илюзия за правова държава пред народа и пред света. Това означава, че трябва да има някакво възмездие за виновниците за съсипването на България. След дълго протакане на различни дати стартират процесите № 1, 2, 3 и 4.(Маскарадът "Съдебна отговорност за Тодор Живков" http://iankov.blogspot.co.at/2013/01/blog-post_9727.html)
- И сега блясва с цялата си беззъбост неспособността на правната система да осъди големите престъпници. Тодор Живков и компания могат да получат заслужено наказание само в открит политически процес. За правниците такива процеси са табу. Налага се да вменяват във вина на Живков това, че раздавал на „елита“ на нацията апартаменти и коли (не ги е присвоил все пак!) без законно оформени документи. А ако се беше сетил да ги „оформи“? Ако бяха „законно оформени“ концлагерите и възродителният процес?… Тогава нямаше да има нито виновници, нито процеси! „Доразследванията“ продължават в очакване обвиняемите да измрат от естествена смърт. Тези дела с фарсовото си развитие имат голямо възпитателно значение за народа: показват му, че големите престъпления винаги остават безнаказани. А това е стъпка към демокрацията.

Последните думи на Тато пред Темида: Съдете ме, но не можете да решите процеса на разграбване в България!
http://www.faktor.bg/petak-13/1954-poslednite-dumi-na-tato-pred-temida-sadete-me-no-ne-mozhete-da-reshite-protzesa-na-razgrabvane-v-balgariya.html

След избирането на Желю Желев за президент, за председател на НКС на СДС е избран Филип Димитров.

Тази невзрачна фигура изниква от политическото небитие. Суетен и амбициозен славолюбец, той се интересува единствено от собственото си величие и реализация, непрекъснато предизвиква разцепвания и „отлюспвания“, като вместо да създаде масова организация, успява да превърне СДС в конгломерат от спорещи котерии. Така надминава очакванията на покровителите си.
http://toross.blog.bg/politika/2010/02/05/edin-spomen-izboryt-na-filip-dimitrov-za-lider-na-sds.487146

Дебатите във великото народно събрание напомнят митинг. Вместо да изработват закони, депутатите непрекъснато се занимават с въпроси от компетенцията на правителството, приетите закони се оказват лоши, по-голямата част от силите се изразходват за политическа реторика. Това е самоцелно „разкарване на топката“, при което депутатите от СДС се заяждат с комунизма (който вече не е заплаха, защото никой не защитава тази идея), а за БСП това е удобно: Във ВПС и в Другия център знаят, че отговорността за „въвеждането на капитализма“ в България трябва да поеме едно правителство на СДС; това означава скорошни избори и гарантираното им загубване. Когато насрочването на нови избори назрява, БСП форсира приемането на нова конституция. Тя с нищо не застрашава предишните престъпници и бъдещите капиталисти.

Изборите през есента на 1991 г. преминават под лозунги срещу комунизма (а не против оформилата се Мафия) от страна на СДС и под знака на социалната демагогия от страна на БСП. Единствената партия с дълбоки корени сред народа — БЗНС — умело е разбита на малки партии и не оказва влияние върху събитията. СДС спечелва измъчена победа с 1 % преднина пред БСП. Другият център въздъхва с облекчение: вече може „официално“ да се „въведе“ капитализмът.

Едва сега ВПС на БСП счита за възможно да уведоми „редовите социалисти“, че положението е овладяно и няма нищо страшно.

Правителството на СДС, сформирано от Филип Димитров, като че ли си е поставило за задача да се изпокара с всички: възникват конфликти със синдикатите, обтягат се отношенията със „съюзника“ ДПС, между представителите на отделните партии в НКС се разменят остри реплики… Ако към това се добави и пълното равнодушие на премиера към народа на „тази страна“ и своеобразната му икономическа политика, провеждана с участието на тайфа от чуждестранни съветници, нищо чудно, че България затъва още повече в тоталната си разруха. С неадекватните си действия той унищожава електрониката, за малко не разрушава военно-промишления комплекс, атомната енергетика, химическата промишленост, селското стопанство… Не само той, естествено. Освен това правителството се забърква в оръжейна, зърнена и други афери — нещо, което силно удря по авторитета му.
Правителството (и не само то) форсирано прави корупцията повсеместно явление и скоро политиците, висшите чиновници и бизнесмените от всички цветове стават милионери. За сметка на народа, разбира се.

Сега вече „едрият капитал“ излиза открито на сцената.

„Мултигруп“ действа „по-тихо“, но Първа частна банка, „Прософт“ и др. присъстват навсякъде и заливат вестниците, радиото и телевизията с реклами. Включват се и по-малки техни събратя и в някои моменти зрителят остава с усещането, че телевизията е създадена главно за реклами, паузите между които се запълват с други програми. Някои от рекламите са направо провокационни, като например тези за кучешки и котешки храни. Поне 80% от българите не могат да си позволят лукса да сложат на масата си храна за кучета и котки и рекламата им показва, че хората у нас стоят по-долу от богаташките кучета и котки. „искахте демокрация? Ето ви я!“ е подтекстът.

При правителството на СДС се развихря без ограничения форсираното ограбване на държавните предприятия и на цялата страна, прането на мръсни пари, износът на капитали в чужбина, престъпността… СДС обвинява БСП, БСП обвинява СДС и играта продължава без промени. Герой на нашето време става далавераджията. Той е нагъл и без чувство за срам изважда на показ богатствата си пред изгладнелия народ.
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1997/11/01/241573_brigo_prizna_za_dogan_filip_dimitrov_i_jugoembargoto/

Гордост на СДС са реституцията и задръстените от стоки малки магазинчета и тротоари. Реституцията облагодетелства 3% от населението, но засяга градските инфраструктури: кина, театри и други културни обекти са превърнати в магазини и увеселителни заведения, а големите магазини и ресторанти са „нарязани“ на малки дюкянчета — градовете добиват поевропейчен ориенталски вид.

Хубава работа свършва СДС за номенклатурата, но ако продължава да бъде на власт, рискува напълно да се дискредитира пред привържениците си. А ще бъде нужна и занапред като „отгледана“ и управлявана опозиция, за да не възникне истинска. Затова чрез сложна комбинация, в която участват президентът, ДПС и много други артисти, през есента на 1992 г. СДС успява да се отърве от бремето на властта.

БСП обаче не е готова да го поеме — все още има неразграбени предприятия и ТКЗС-та, както и пари за „пране“. Затова е добре грабенето и прането да станат при управлението на „несвое“ правителство. След дълги и срамни пазарлъци, придобили фарсов характер, БСП съумява да се измъкне от властта и проф. Любен Беров съставя правителство с мандата на ДПС.