Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2014 23:31 - От Тефтера дневник на един шипченски опълченец
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1418 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

От Тефтера дневник на един шипченски опълченец

„Бяхме успели като опълченци да запазим прохода при Шипка и руското командване ни възложи специална задача – дружината ни да следи оттеглящата се към Цариград турска войска и да наблюдава за сформирани тайни части, отделящи се от войската, натоварени със задачи да приберат и изнесат от турски тайници укрити товари златни монети и други съкровища....

Трябва да опиша този ужасно горещ и сух летен ден на 23 август 1877 година, когато дадохме много жертви при защитата на Шипка. На този ден по небето нямаше и едно облаче, слънцето прегаряше въздуха, гърлата драскаха от сухота, водата не достигаше, а турците хвърлиха в боя всичките си резерви и атаките следваха една след друга. През този ден дадохме решителен отпор, макар че мунициите бяха недостатъчни, нямаше продоволствия, редиците ни непрекъснато редееха, е едва към 5 часа следобед се зададе подкрепление от малък батальон руски войници по двама, по трима на кон. Идваше нощта, а атаката не спираше.

Тази нощ луната изгря отрано и освети цялата околоност. Около десет часа вечерта за малко настана затишие и легнахме на земята да поспим. Към 4 часа сутринта неочаквано затрещяха пушки и, едва поели дъх от последните атаки, отново скокнахме. Чудна работа, турците избягваха да се сражават нощем, ала тази нощ са решили да ни изненадат докато спим и наистина ни изненадаха с неочакваното си нападение. Бяха се промъкнали, с изключителна вещина и умение, на около 200 метра до нас без часовите да ги усетят и откриха страховита стрелба. На лунната светлина се виждаха телата на многобройни аскери, подобно на извиващи се гъсеници, да пъплят неистово към нас.

Бяха много, може би няколко хиляди. Заехме отбранителна позиция и първото нещо, което забелязахме бе спуналата се много ниско червена луна на югозапад. И както бе светло изведнъж месецът затъмня, ама не изцяло и пред очите ни настъпи полумрак. На минутата турците престанаха да стрелят, изреваха като да са паднали в пропаст, ала бързо се надигнаха и отново се хвърлиха в атака. Имахме преднина, а турците идваха към нас тичешком, изправени и ревящи като бесни и докато стреляхме  убихме мнозина. Сетне боя премина в ръкопашен, турците се биеха с невероятна стръв – ожесточени, свирепи, решили на всяка цена да превземат прохода. Не мога да не призная, това бяха смели бойци, които не жалеха живота си и загиваха безсмислено, сякаш бяха упоени. И ние дадохме много жертви. Тази нощ загинаха всички нападатели. От умиращите научихме, че са бойци от “Полка на обречените“. Но ние защитихме прохода...

А ссега да пиша за възложената ни задача. На ден 5 март 1878 година започнахме да следим един малък турски отряд, отделил се от войската, който се движеше из Казанлъшкия Балкан по малко известни пътеки, затрупани още със сняг. Къде се бе крил отрядът досега, когато руснаците наближаваха Одрин, не знаехме. Явно турците имаха задача да вземат нещо скрито, както подозирахме, и да го отнесат в Турция. Трудно беше това следене., през деня можеха да ни забележат, защото дърветата нямаха листа, не ни закриваха и като стояхме далеч от турците, вървяхме по следите, оставени от конете им. Шест добре въоръжени акера, качени на коне, водеха със себе си още коне, с обемисти товари. Препускаха през целия ден, виждаше се, че познаваха добре местността, през която пътуваха. По-късно разбрахме, че имат за задача не да извадят и вземат съйровища от тайниците на бягащата турска войска, а да заровят съкровища, които не трябваше да попадат в ръцете на руснаците.

Денят вече помръкваше, а конвоят все още препускаше напред. През бинокъла виждах конете да затъват в дълбоки преспи сняг, виждах аскерите да слизат от конете си и да бутат с ръце затъналите до корема коне, гледах как с лопати разравяха снега и с много усилия успяваха да изкарат конете от преспите и да навлизат все по-надълбоко в гората.. Някъде надвечер конвоят премина дерето между девте старозагорски села Чокъ майле и Йени майле(Горно и Долно Ново село), заселени с потурчени поляци. После поеха към възвишенията на Средна гора. Звезната нощ ни дойде на помощ.  Върху снега следите от конете и оставените конски фъшкии ясно личаха и ние вървяхме по тях. След дълго препускане, някъде пред нас мярнахме за миг светлина сред дърветата. Слязохме от конете, далеч от видяната светлина, за да не можеха турските коне да подушат нашите коне, да зацвилят и туррците да ни забележат, та след час вснимателно придвижване се добрахме до осветено място сред гората. Нямаше огън, турците бяха запалили фенери и, преметнали пушки през рамо, разтоварваха конете, пренасяха тежки кожени чували и дървени съндъци в една малка пещера. Чакахме, дълго чакахме, докато аскерите свалиха всички товари от конете и ги пренесоха в пещерата. Когато и последният сандък бе пренесен, влязохме и ние. Пещерата се оказа на две нива, а изненадата на турците бе голяма. Съпротивата бе излишна, ала заварените аскери извадиха пищови, но преди да гръмнат ние стреляхме първи, защото се бяхме подготвили и заредили пушките и пищовите си. Остана жив един тежко ранен, от когото разбрахме, че бил англичанин, наемник в турската армия. Трудно говореше. Но успяхме да чуем, че бил полковник и обеща да ни покаже друго място, където заровили съкровище, ако не го убием.  Не го убихме, превързахме раните му,  които бяха доста тежки, и с почуда заразглеждахме донесеното, подредено в долната част на пещерата.

На светлината на фенерите видяхме златна статуя на мъж, украсена с диаманти, висока около метър и седемдесет, с протегнати напред ръце, с длани, обърнати нагоре – така, както се молят мюсюлманите. Сандъците бяха пълни със златни монети, златни наргилета, малки златни и сребърни статуетки, женски златни накити, тави, кани, чаши, позлатени ятагани и пищови и седемнадесет полкови знамена, увити около дървените им дръжки. На сутринта успяхме да откъртиме доста камъни, да изкопаем от земята пръст и затулихме входа на пещерата. По-късно погребахме убитите далеч от пещерата. Взехме с нас ранения полковник и тръгнахме да дирим още ограбени от земята съкровища.“
Milan Milanov




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2349706
Постинги: 1136
Коментари: 3354
Гласове: 5811
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?