Ние спориме

        двама със дама

                на тема:

„Човекът във новото време“.

А дамата сопната, знаете —

тропа, нервира се,

                даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                                от ропот

и град от словесна

                        атака.

— Почакайте — казвам, — почакайте,

                                                        нека… —

Но тя ме прекъсва сърдито:

— Ах, моля, запрете!

                                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

                насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

        на черква отишъл

                        подире

и… после му станало леко. —

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

        понакуцвам

                в теория

и рекох полека,

                без злоба,

                        човешки,

да пробвам със тази история. —

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

                        пари.

Синът ги подушил,

                вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

                        във седмица само

властта го открила и… съд.

Ала във съдът

        не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

        човек.

Не зная с каква е

                закваса заквасен,

не зная и как е

                замесен,

но своята участ

        от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

        „Брей, как се обърках

и ето ти тебе

                бесило.

Не стига ти хлеба,

                        залитнеш

                                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти — ножа.

Ех, лошо,

        ех, лошо

                светът е устроен!

А може, по-иначе може…“

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

                изплаввал чудесен —

и после

        заспивал

                усмихнат…

Но в коридора

                тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. —

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

        „Хайде, стани.“

Гледали хората

                тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

                разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                                на бик.

Но лека-полека

                човека се сетил —

страхът е без полза,

                                ще мре.

И някак в душата му

                        станало светло.

— Да тръгнем ли? — казал.

                        — Добре.

Той тръгнал. След него

                                те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

                        „Веднъж да се свърши…

Загазил си здравата, брат.“

Във коридора

                тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                                а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                                в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

        тежка,

                човешка,

                        жестока,

                                безока

                                        съдба.

„Тя — моята — свърши…

                        Ще висна обесен.

Но белким се свършва

                        със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                                от песен,

по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен

                        и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                                        но вие

грешите, приятелко, днес. —

Човекът спокойно, тъй — дума

                                                след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

                с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

                треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

        „Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето

                                изкусно

през шията, после

                        смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? —

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,

                                                сякаш

като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! —

                Той пеел човека. —

Това е прекрасно, нали?

Никола Вапцаров