Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01 00:04 - Как са живели турци и българи в Македония?
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 593 Коментари: 1 Гласове:
11

Последна промяна: 24.01 00:09

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Ресен е град в югозападната част на Македония, с малко под 9000 жители население. Ресен е на приблизително еднакво разстояние от Битоля и Охрид. Градът е разположен близо до Преспанското езеро.Съществуват твърдения, че има вероятност древният илирийски град Дамастион би могъл да бъде в близост до Ресен. Историята на Ресен датира от римско време, когато известният път Виа Игнасия е преминавал през града.През Средновековието, територията, на коятое бил разположен градът, е част от българската империя на Самуил. След битката при Ключ, някои от Самуиловите войници, които са били ослепени, се установяват в селище на брега на Преспанското езеро. Византийците наричат това село Асамати. Византийското тълкуване на тази дума е "уреждане на еднооките хора". От този момент нататък, Ресен е под византийска власт.По-късно, Ресен става част от Османската империя, и тя е родното място на Ахмед Ниязи бей - албанец офицер от благородно семейство, който е един от инициаторите и лидерите на Младотурската революция в региона през 1908 година.
Жителите на град Ресен имат дълга традиция в селското стопанство. Една от най-важните забележителности на града днес са на ябълкови градини, добре познати с качеството си и специфичния вкус на ябълките.
Турците - откъс от "Ранни спомени" на Симеон Радев
През август 1941 година отидох в Ресен да видя родния си град и да покажа Македония на жена си, която не я познаваше. Няколко дена след пристигането ни дойде да ме посети един турчин от съседите, в стари връзки с нашето семейство. Той оживено ни разказваше как бързо пристигнали нашите войски, след като сръбските заминали. „Чухме да идат и ето ги; добре ви найдофне!“ Жена ми изказа учудването си, че тъй добре говори български. „Защо се чудиш — отговори той, — ако сваля феса си, ще познаеш ли, че съм турчин?“ Действително физиономията му беше чисто славянска — по-славянска, отколкото у някои българи в Ресен, за които, ако се гледа по лицето им, може да се помисли, че са потомци на ордата на Кубера, брат на Аспаруха, която орда, както казва историята, се заселила по нашите места. Потурчени славяни има доста в Ресен, но особено в селата.[1]
Освен турците от славянски произход в Ресен имаше и истински турци, заселили се тук вероятно още при завоеванието. Те се познаваха по анадолския им тип. В турската империя нямаше аристокрация с наследствени титли. Потомците на най-големите паши след едно или две поколения потъваха безследно в сивата турска маса. От прочутите държавници оставаше само едно име в историята. Аз съм слушал от турци в Цариград да сочат като потомък на прочут род от миналото само Кюпрюлю Зааде Фуад бей, председател на историческото дружество и по едно време министър на външните работи в Анкара. Той бе далечен правнук на знаменития везир Кюпрюлю Ахмед паша, който във втората половина на XVII век води турската войска чак до стените на Виена и се прослави като завоевател на остров Крит. В провинциите обаче имаше стари турски родове; това бяха наследниците на тия заслужили във войните лица, на които султаните бяха раздали някога поземлени владения. Имаше и в Ресен стари семейства, за които се говореше, че са от голям произход. Едно от тях се наричаше Спахиите. Тяхното име достатъчно показва кога са дошли в Ресен. Истинските турци също приказваха български, макар понякога неправилно, особено в родовете. Забележително е, че техният турски език е силно повлиян от българския.[2]
По-голямата част от турците в Ресен бяха потурчени арнаути. От тях един се бе издигнал над града и над околията нещо като феодал, Мехмед ага. Той нямаше никакво служебно положение и никакъв чин. Но неговата власт никой не смееше да оспорва. Помня го много добре. Той беше беловлас старец, с гъсти навъсени вежди, пронизващ поглед и тънки устни. Седеше със скръстени крака на кепенците на някой берберин — в Ресен всички бербери бяха турци, — пушеше с дълъг чибук и като че ли правеше преглед на всички, които минаваха през тая улица в чаршията. Мюсюлманите и православните, минавайки, го поздравяваха почтително и той им отговаряше с благоволение или кисело, според това към кого как е разположен. Турците и християните му се покоряваха — турците с почит, а християните със страхопочитание. Всички власти в града доброволно му се подчиняваха. Еднъж един млад мюдюрин, току-що излязъл от административното училище, опитал да се опре на тази диктатура. Мехмед ага се упътил към конака, влязъл в писалището на мюдюрина и дигайки бастун срещу него, му казал да си върви, отдето е дошъл. Докато се разигравала тази сцена, всички чиновници се събрали да гледат, но мюдюринът не видял у никого от тях поддръжка. Той заминал веднага за Битоля, за да се оплаче на валията, но оттам вече не се завърнал. Няма нужда да се казва, че никой вече от следващите мюдюри не смеял да му противостои. Името на Мехмед ага се носеше далеч от Ресен, чак в Арнаутлука. Чувах да се разправя през моето детство как той в един паметен случай спасил града от страшна опасност. Това било през време на Сръбско-турската война в 1876 година. Множество доброволци от Албания, на път за сръбската граница, с байраци, тъпани и викове нахлули неочаквано в града и се пръснали в християнските къщи. Жените избягали у турските съседи и по окупираните домове останали само някои от мъжете, предимно старци. Арнаутите били жадни за плячка. Те със заплашвания и мъчения изтръгвали пари и на заминаване отнесли от къщите какво могли. Страшно беше, разказваше майка ми, баща ти беше в Цариград. Аз с брат ти Владимир на три години, и сестра ти Славка, пеленаче, се скрихме в една турска къща, която се съобщаваше с нашата чрез една вратичка. У дома остана дядо ти Раде. Арнаутите му искали пари, заплашвали го, че щели да му налеят вряла вода в устата, че ще сложат краката му на жар. Той се опитал да избяга. Един арнаутин затичал подире му; тогава в отчаянието си той го хванал за гърлото да го удуши. Другите албанци се спуснали да ги разтърват. Накрай на дедо ти не направили нищо. Това нахлуване бе станало по изненада, траяло една нощ, и Мехмед ага можал да се намеси само сутринта. Но когато се чуло подир няколко дни, че иде друга банда от Арнаутлука, той излязъл по пътя за Охрид, между Ресен и Янковец, седнал на един стол, обкръжен от синовете си, и чакал. Щом въоръжената банда се доближила, той станал, тръгнал към нея и показал с чибука си пътя, водещ към Битоля, без да минат през Ресен. Удивителното е, че тия разбойници по професия, непризнаващи ни властта, ни законите на Турция, се преклонили пред тоя слаб старец, който излизаше пред тях без друго оръжие освен името си.
Мехмед ага се поставяше като един вид покровител на християните; те ходеха при него за защита при разни случаи: когато например арнаутите са искали в някое село да потурчат някоя хубава българка; когато някои откупувачи на десятъка са прекалявали в злоупотребленията си; когато някои турци от самия град се отдавали на безчинства. Неговото покровителство не било обаче безвъзмездно. Винаги някои подаръци трябвало да го предшествуват. „Няколко нощи наред — разказвала ми е тук, в София, една моя съгражданка — идеха арнаути из крайните улици да напират и да се опитват да влязат у нас да ни грабят. Ние подпирахме вратите и треперехме. Най-сетне паднахме на молби пред Мехмед ага. Занесохме му везани чехли за ханъмите и няколко аршина коприна. Той ни каза: «Отсега нататък можете да си оставите вратата отворена и да спите спокойно.» Така и стана. Мехмед ага не чакаше подаръци само от молителите. Той взимаше един вид негласен данък от града и селата. Когато някои селяни бяха виканн да помагат в чифлиците му, за надница не можеше да става дума. Нито търговците и еснафът очакваха плащане, когато той пратеше в дюкяните им да се купи нещо за него. Той обаче не употребяваше за това насилие. Еднъж баща ми, млад и буен, дръзнал да му откаже тази от всички приета дан. «Дойде на дюкяна един слуга на Мехмед ага — разказваше той, — поиска за него разни сърми, чоха, коприна и пр. „Когато ще донесеш парите“ — казах му аз. Той си отиде, без да каже нещо. Но след няколко дни, като минавах по чаршията, Мехмед ага, седнал по обикновеному на кепенците на една берберница, ми направи знак с чибука да се приближа. „А бре, Радевче, не ти ли е мила младостта“ — попита ме той, като впери очите си в мене.
„Мила ми е, аго, отговорих аз, но мила ми е и стоката, когато трябва да я дам без пари.“ Той ме погледна някак учудено и погледът му остана дълго върху мене, После, без да продума, направи пак знак с чибука да си вървя. Може би че моята смелост му се понрави, но както и да е, след това нищо лошо не ми се случи.»
Мехмед ага умря още когато бях малък. Той остави трима синове. Най-старият от тях, Али ага, ходи в Цариград и донесе оттам по-други понятия. Той бе в добри отношения с баща ми. Помня да е идвал у нас на посещение за Великден. Идването му беше много церемониално. Братята му го придружаваха. Но колко голямо беше у турските семейства чувството за почитание! Докато Али ага, седнал на едно седжаде край оджака, приказваше с баща ми, те стояха изправени до стената откъм вратата. През това време няколко семейни чакаха в двора. Цялото семейство се изсели сетне, след войните, в Турция.

image

Когато в 1941 година ходих в Ресен, видях, че къщата им била купена от вуйчо ми Димитрия. Тя е двуетажна, с много стаи и чардаци, таваните й са дървени, с хубава резба. Минавах край нея, когато, малък, ходех в училището, и си спомних чувството на неволен трепет, който ми вдъхваше тя тогава, дотолкова името на Мехмед ага я правеше тържествена и опасна. Сега нейният долен етаж служеше за болница на българската войска. Мехмед ага имаше по селата няколко чифлика. Как беше стигнал той до това богатство? Не зная. От баща си съм чувал само, че бил служил на млади години при прочутия египетски паша Мехмед Али, албанец като него. От Египет той се завърнал с пари и име. Старият Мехмед ага беше единственият турчин, задаващ страх на българите. От другите турци, принадлежащи към по-високата класа, нямаше нито един, против когото да съм чувал оплаквания. Всички имаха добро възпитание, по своя турски стил, и към християните се държаха добре. Баща ми имаше добри отношения с най-видните. Дълги години, посочван от тях, беше избиран за член на управителния съвет на града.

Но всички връзки на баща ми с важните турци бяха връзки на взаимна учтивост. Само с един имаше искрено приятелство — Абдула ага или както го наричаха — Абия. В градинката си, пълна с рози, за което я наричаха гюлбахче, той свирел на саз, съчинявал си песни и ги пеел. Баща ми ходеше при него на разговор — Абия също идеше у нас. Беше от бекташиите, секта, която се чувствува близко до християните. Според него имало четири книги, които съдържат божествената истина: Старият завет, Евангелието, Коранът и Талмудът. Помня даже старовремски стихове, които за потвърждение на своята мисъл той цитираше

Дъорт китаби

Бир бириндже

Топлануб хакъ̀ топар.[3]

Неговата благосклонност към християните отиваше толкова далеч, че й се чудя. Една вечер, у дома, чух да казва на дядо ми: «Хайде бре, Раде, да те женам за майка ми.» «Харна ти е, аго, дръж си я дома» — отговорил дядо ми, а на мене пошепна «Синче, турчин вера нема.»
Приятелството на баща ми с Абия има и историческа страна. Той го накара да прати сина си Ниязи да се учи в Идадието в Битоля. Ниязи свърши сетне военното училище в Цариград и стана офицер. Той е, който пръв излезе с чета против султана и сложи началото на младотурската революпия. Енвер бей излезе с четата си след него и обра славата. Турците в Ресен изобщо постоянно отпадаха икономически. Богатите, без занятие, продаваха малко по малко своите имоти. Чиновниците не бяха плащани редовно и живееха от малки подкупи. Имотната класа в града бяха християните. Турците се чувствуваха в зависимост от тях. Спомням си как една седмица преди байрама някои от тях, измежду по-видните, идеха в дюкяна на баща ми да купуват басми, коприни и сърма. Стеснението им се четеше по лицата, но баща ми гледаше да отстрани у тях това чувство. Той се отнасяше към тях с доверие и голяма любезност. Те бяха впрочем добросъвестни платци, макар понякога със закъснение. Турците в Ресен не живееха в отделни махали, както например в Охрид. Къщите им бяха размесени с българските и между тях имаше добро съседство. По празниците си разменяха любезности. На турците пращахме на Великден козунак с червени яйца, а те на байрам ни пращаха баклави. По такива случаи се правеха и посещения. Туркините и българките си отиваха едни у други. Туркините тъчаха най-тънките платна, които българките им поръчваха за прикя на дъщерите си. У туркините също се поръчваха бюреци и баклави. Но нито българките, нито туркините излизаха на пазара: майка ми докрай не беше видяла дюкяна на баща ми. По махалите обаче ходеха свободно, без някой да ги безпокои. Има нещо, което и досега ми е останало загадка. За обикновените туркини българите казваха «анка», високопоставените наричаха «божа». Какъв е произходът на тази дума и какво значеше, и досега не ми е ясно.[4]
Мъжете се срещаха по чаршията. Отиваха по дюкяните на българите да разговарят и да пият кафе. Те канеха по някой път българи на вечеря, но никой път не идваха у християните освен на кафе. Очевидно се бояха от това, че българите готвеха със свинска мас. Отвращението от свинете съставлява, както е известно[5], една от проявите на мюсюлманското религиозно чувство.
Между турците имаше и фанатици, които зле гледаха на напредъка на българите, на тяхното богатство и на тоя дух на свободно държане, който все повече се забелязваше у тях. Особено се дразнеха от волността, показвана от интелигенцията. Учителите и учениците на връщане от Солунската гимназия ходеха на групи по улиците, водеха шумни разговори и не спазваха етикетните учтивости, установени между двете вери. Те кипяха от яд, като виждаха учители с бастун и брада. За правоверните турци брадата не бе украшение на тялото, а едно лично достояние, което се даваше с дълъг, благочестив живот. Когато един турчин речеше да си пусне брада, той се подготовляше с дълги посещения в джамията, на уречения ден канеше роднини и приятели на угощение и един ходжа му четеше молитва. Не е чудно, че брадата на учителите им се виждаше като едно поругание на техните обичаи.
Първият, който дойде с брада в Ресен, беше братовчед на Андрей Ляпчев. Той пристигна от Солун и отвори шивачница за «френски» дрехи. Появяването му предизвика цяла буря у фанатиците. Трябваше чорбаджиите да им обясняват, че ние гледаме иначе на брадата, отколкото турците, че в самата турска столица много християни са пуснали брада, че това, което е позволено в столицата, дето живее султанът, не може да се смята като скандал в един град като Ресен. И най-после настъпи уталожване на възмущението им. Но през дълги години, когато Панде Ляпчев минаваше по улицата, фанатиците, насядали на кепенците на някой берберин, му отправяха през зъби някоя неблагозвучна дума. Имаше един млад турчин, който пък гледаше с голяма симпатия към учителите, виждаше у тях смътно носители на идеята за един по-друг свят, Селим ефенди, писар в конака. Той имаше особено желание да дружи с тях и беше научил някои литературни думи и обръщения.
На баща ми не казваше «чорбаджи», а «господин Трайче». Другите турци го закачаха незлобливо и го наричаха «господин Селим». Особено добро разположение към българите показваха туркините. Те облажаваха българките, че в нашата вяра нямало развод, докато коранът позволявал на всеки турчин да паряса жена си, щом поиска. У дома идеха туркини — при отсъствие на мъжете, — за да разговарят с майка ми. Те я разпитвали с любопитство за нашата религия, за църквите, за пеенето в тях. Нямаше ли в тях някаква духовна наследственост, която ги теглеше към една вяра, отнета насилствено някога от прадедите им? Или пък виждаха поезия в това, което бяха чували за тържествеността на нашата литургия и за хубостта на иконите, привлекателност, която съвършено липсваше в техните голи джамии. Една моя стара съгражданка, снаха на Андрей Ляпчев, ми е разправяла за една туркиня, нейна съседка, която се чувствувала съвсем християнка. Тя се кълняла в името на Христа и казвала «жими убав Ристос». Срещу Великден отивала в една къща близо до църквата «Св. Георги», за да гледа литийното шествие.[6]
Бившият мой учител Трайчо Доревски ми е разправял също за един случай на туркиня, у която едно особено чувство я привличало към българите и към вярата им. «Бях четиринадесетгодишен — казваше той — и ме изпратиха учител в село Съпотско. Селяните се радваха да пращат децата си в училище. Еднъж дойде при мене една стара туркиня; водеше със себе си унучето си. „Вземи го и него в училището“ — помоли ме тя. И понеже аз се колебаех, тя почти се разплака. Вземи го — викаше. — И то да стане човек.» Взех го, То беше умно дете, учеше се добре и другарите му го обичаха. Когато наближи Коледа, баба му поиска и то да стане коледар. Ако искате, и в църквата вземете го“ — казваше тя. Турският гнет в Ресен не се чувствуваше много. Между турците имаше и някои разглезени младежи, принадлежащи към добри семейства, които носеха дълги пискюли, големи пояси, ходеха разкрачено и по някой път поглеждаха на християните с една намръщеност, която искаха да направят застрашителна. Това беше мода, която те вземаха от охридските арнаути. Но самите турци ги гледаха с укор. Голямата беда за града бе разбойничеството. Имаше разбойници власи от Тесалия, между които се бе прочул един на име Коле Гиза. Имаше арнаути от Малисорията[7], като Билял Баланца; имаше и някои от самия град, но от арнаутската махала. Оттам излезе един главатар на разбойници, Сальо, за когото се говореше като за страшилище. Той се бе опитал да залови някои от вуйчовците ми и да ги държи за откуп. Еднъж даже направил опит да ги извлече от дома им. Дядо ми Коте имаше наблизо до селото воденица, на която воденичарят Стоян, служил дълги години на семейството, му бил много предан. Разбойниците го хванали една нощ и заплашвайки го със смърт, накарали го да потропа на външната врата на дядовата ми къща. Излязъл вуйко ми Яким и питал: „Кой е?“ „Аз съм, Стоян“ — отговорил воденичарят. Вуйчо ми отворил вратата и веднага нахълтали няколко разбойници. Един от тях го хванал, но вуйчо ми, който бе як и със смел дух, го отблъснал силно и имал време да мине двора и да влезе вкъщи. Вътрешната врата обаче не можал да затвори, понеже разбойникът, който го гонел, успял да провре пушката си във вратата. Тогава настъпила страшна борба. Разбойникът наблягал на вратата отвън, вуйчо ми я опирал отвътре; в туй време вуйна ми Донка взела пушката, окачена на една стена, и почнала да стреля върху разбойниците в двора. Изплашени да не би от тези изстрели да се подигне селото, разбойниците избягали. На другия ден са забелязали кръв в двора. Вероятно някой от разбойниците бил ранен и другарите му са го отнесли. Сальо безнаказано върлуваше. Властта бе или безсилна, или гледаше през пръсти. Населението се избави от него по една щастлива случайност. Една пролет в селото Янковец, на четвърт час от Ресен — село с напълно градски живот, — трима души се събрали привечер в един дюкян на гювеч. Между тях бил и вуйчо ми Яким.[8] Нощта паднала; на вратата се изправил въоръжен човек и извикал: „Предайте се!“ В това време гръмнала една пушка отвътре и той паднал убит. Кой от тримата е стрелял върху него, не се знае, защото те си били дали дума да не казват. На другия ден докараха убития в Ресен. Ние, децата, ходихме да го видим в двора на конака. Той лежеше прострян на гръб с крака като стълбове и дълга черна коса, която се развяваше върху земята. Доведоха майка му. Тя се хвърли върху него да го целува, викайки: „Ор, Сальо, ор бир.“ Но тя не плачеше. В нейните очи синът й бе имал славна смърт. Арнаутите също го смятаха за герой и пеяха за него песни. Оставаше едно — да се отмъсти за него.
Пътят от Ресен за Янковец води през арнаутската махала.[9] Янковчани, които сутрин идеха в Ресен в своите дюкяни и вечерно време се прибираха, минаваха през нея с трепет. Вуйчо ми бе придружаван за сигурност от един арнаутин Рахман, от време предан на семейството. Отмъщението закъсня, но най-сетне дойде. Сложило се беше убеждението, че един от тримата, който бе стрелял, бил Каравлаот[10], така наречен, понеже бе живял във Влашко. Той падна убит. Турците и българите по селата живееха добре помежду си. Турците тук бяха от славянски произход, говореха добре български и по нрав не бяха лоши хора. Както казах вече, ставаха злочинства понякога, но те биваха извършени от арнаутите от съседните села. И нашите селяни умееха да отмъщават. Понякога някой арнаутин, познат като злодей, изчезваше безследно. Еднъж дойде при мене мой роднина и връстник от селата, сега живущ в София. Разменихме спомени от миналото и стана дума за тия тайнствени изчезвания. „Помниш ли Ристо Пецале“ — попита ме той. „Помня го добре, той идеше понякога у нас“ — отговорих аз. „Той беше, подхвана моят роднина, едър и як човек. Като ти хване ръката да се здрависа, сякаш я туряш в клещи. Носеха се мълви за него, но никой път нищо не се откри. Имаше един бег в Преспа, от който пищеха няколко села. Пецале бе решил да се справи с него. Взел един другар със себе си и двамата застанали на пътя, дето бегът трябвало да мине, връщайки се от Битоля. Привечер той се появил от един завой на кон и вървял, тананикайки си някаква песен. Пецале и другарят му се изпречили пред него, уж че ще го питат за нещо. Докато той да разбере, смъкнали го от коня, удушили го и го повлекли под един мост. Тук го изгорили с петрол и после дълбоко го заровили в земята.“ Когато се започна революционната агитация в селата, се узна, че такива отмъщения ставали на много места от заговорници, образували малки групи помежду си. Това били един вид комитети преди комитетите. Едно голямо зло за селата бе десятъкът, или както го наричаха в Ресен, спахилъкът. Десятъкът бе десятък само по име. В действителност държавата вместо десет на стоте взимаше до дванадесет и после прибави към тая цифра и една четвърт. Бедата обаче не беше толкова в размера на данъка, колкото в начина на събирането му. Десятъкът се даваше на търг, както едно време октроатът и бачът в България. Спахиите (това старо име, неотговарящо вече на историческата действителност, се даваше по традиция на откупвачите) събираха данъка в натура; те отиваха по нивите, по лозята и пр. и пред тях или пред техни кора се оценяваше колко се е родило и какво има да се взима. Оценката беше произволна, без никакъв контрол отникъде. Собствениците, тъй ощетени, не можеха да се оплакват, нямаше кой да ги чуе, а и опасно беше да се протестира, тъй като откупвачите бяха обикновено турци или арнаути някои дошли от други околии — и можеха да отмъщават. Понякога спахиите закъсняваха да се явят. Снопите оставаха по нивите изложени на дъжд; гроздето, събрано, гниеше. Спахиите обаче не искаха да знаят. Никой не им пречеше да определят своето вземане, когато щат и както щат. Оплакванията пред властта от тия злоупотребления оставаха напразни. Самата власт имаше често дял в това грабителство. Злото от този начин на събиране на десятъка беше общо във всички християнски области на Европейска Турция, както бе общо, в по-голяма или по-малка степен, и разбойничеството. Посланиците в Цариград неведнъж са изтъквали пред Портата тия две злини на турското управление без някакъв резултат от техните постъпки. Известно е, че във всички проекти на великите сили за реформирането на Турция две точки неизменно са фигурирали: преобразуване на жандармерията, за да се тури край на разбойничеството, и заменянето на десятъка с поземлен данък. За рушветчилъка, върлуващ в Турция по всичките стъпала на държавната йерархия (самият султан Азис е взимал подкуп от европейски финансови групи), няма нужда да говори, Той съществуваше в Ресен, както и другаде. Имаше за турските чиновници една смекчающе вината обстоятелство: рядко получаваха заплата и без рушвет оставаше да гладуват. Те не се срамуваха от това; смятаха го в реда на нещата. Баща ми разправяше за един любопитен разговор, който имал с един „сандък емени“ (ковчежник) в Ресен. Той бил цариградски турчин, доста образован за своето време и за своя чин и с добро възпитание, на име Фаик ефенди.[11]
Признавал охотно, че взима рушвет, но се оправдавал по един оригинален начин. „Аз грабя — казал той, — но нито от държавата, нито от народа (не дъовлеттен, не милеттен), а от самите грабители. Когато един предприемач вземе едно държавно предприятие на висока цена, аз зная, че той го е взел с подкуп; когато някой търговец е получил ерзака[12] на някоя войскова дружина, зная, че цените му са прекалени; затова, когато такива хора идват при мен, за да им плащам, аз взимам от тях своя дял. Правейки това, мисля, че върша едно дело, което аллаха няма да осъди, защото служа на неговото възмездие против тия мошеници!“ Рушветчилъкът, познат като порок на старото турско управление, не е останал — уви! — само едно изключително отличие на Турция.
Особено след Първата европейска война той зарази и високо културни народи, за които се мислеше, че имат имунитет срещу него.[13]
За отношенията на турците спрямо българите, след като се основа Вътрешната организация и прояви с някои дела своето съществование, не зная много, тъй като през това време бях в Цариград и после в София или в чужбина. Разпитвах обаче баща си и майка си, когато те дойдоха в София. Отначало турците не се вълнували. Някои даже осмивали четите, задето от гората пращали писма със заповеди и заплашвания. Ние имахме дълго време един ратай албанец на име Имер. Подигравайки се на тези писма, той казвал пред майка ми на своеобразния си български език: „Мо̀ре от Пелистер, пѝши-пѝши; мо̀ре от Галичѝца, пѝши-пѝши; мо̀ре от Петрѝно, пѝши-пѝши. Море со пѝши-пѝши не се земат зѐмйото бре!“ Когато обаче почнаха убийства и процеси, в които се разкри ширината на революционното дело, турците почнали да се ожесточават и това се виждало в отношенията им към българите. Имало от тяхна страна ръмжене. Поздравленията между българи и турци ставаха по-рано по един особен етикет: когато един българин срещнеше турчин, казваше му; „Много ти години, аго!“ Турчинът отговаряше „Да си жив!“ Ако поздравът идеше от някой млад човек, турчинът отговаряше „Да си жив, синко!“ Сега обаче му отговаряше „На сиджим, синко!“[14] Възбуждението на мохамеданите пораснало, когато организацията почнала да посяга върху някои от тях, главно арнаути, известни по своето злодейство. Пътищата ставаха за тях опасни от четите, както по-рано те бяха опасни за българите от разбойниците. Турчин не е смеял да нощува в чуждо българско село. Съразмерно с това пораснала смелостта на българите в селата. Градинарите, живели в Цариград при други отношения между християни и турци, бяха се държали винаги много по-независимо, отколкото селяните, които не бяха излизали вън от селото си, като например тия от Прилепското поле. Сега те се държали почти дръзко. Турците, виждайки в това един вид предизвикателство, кипели вътрешно, но не смеели да предприемат нищо, понеже терорът на организацията ги плашел. Илинденското въстание донесе за тях отдавна очаквания ден за разплата. Те били просто озверени. Арестувани били и пратени в затвора в Битоля всички български първенци от града, между които баща ми и по-старият ми брат. Един от братята на Андрей Ляпчев, Никола, бил бит тъй жестоко, че издъхнал. Селата, напуснати от селяните, били плячкосани, запалени. Начело на тия, които правили опустошенията, бил един измежду арнаутските големци. За тая своя дейност той бил награден с орден. След потушаването на въстанието дошъл в дюкяна на баща ми, за да се похвали. „Чорбаджи, казал той на баща ми, падишахът ме тури на голяма чест с височайша заповед (Ба̀ ирадѐи сениѐ).“ — „Да ни е жив царот — казал баща ми, — той си знае верните люде.“ Арнаутинът млъкнал след това, пушел с чибукчето си, като че ли част от величието на султана е паднало върху него, после подел, гледайки баща ми право в очите: „Чорбаджи, големи добрини напраеф на селата,“ „Големи, аго — отговорил баща ми. — Ти ними едно, на тебе господ сто!“ Нещо свирепо блеснало в погледа на арнаутина, но понеже иронията и проклятието на баща ми били изразени под форма на молитвено благопожелание, той скръцнал със зъби, но нищо не продумал.
Питах еднъж баща си дали турците знаеха, че аз пиша против Турция. „Знаеха“ — отговори той. „Не се ли сърдеха на тебе?“ — „Може да са се сърдели, но в отношенията им към мене не личеше. Аз от своя страна им казвах: «Пратих най-големия си син в български училища, оттам излезе верен поданик на султана; по-малкия пратих в турско училище в Цариград, какво са го учили там, не знам. Какво прави сега, и това не знам; аз го загубих.»“ Те слушали и мълчели. Един турчин се оплакал на баща ми от мен, но това бе подир Балканската война. Той беше Риза ага, вторият син на страшния някога Мехмед ага, за когото по-горе говорих. Бил продал имота си в Ресен и се изселвал в Турция. Спрял в София, той дошъл да посети баща ми като стар познат. Баща ми го попитал как е в Ресен. „За християните — отговорил той — не знам. За нас, турците, едно ще кажа: по-рано куче не оставяхме да мине покрай джамията, сега свинете влизат в нея.“[15] После осъдил грешките на турците и на българите, които заедно докарали сърби да царуват в Македония. За грешките на турците той се намирал извинение, „Ние бяхме прости (джахилъ) — казвал той, — ами твоят син, учен и ходил по Европата, не разбираше ли що ни чака едните и другите?“ С това той напомнювал за моята роля в революционното движение и в борбата против Турция. Баща ми му дал единствения отговор, който можеше да даде: „Писано било!“
През 1941 година, както казах по-горе, след дълго отсъствие посетих родния си град Ресен и намерих, че турците бяха доста оредели. Някои от тях, по-богатите, бяха продали имотите си и заминали за Турция. Останалите бяха обеднели. Макар сръбската власт да бе се държала добре с тях, в някои случаи даже беше ги привилегировала, те зле са гледали на нея. Има някои черти у сърбите, които отвращават турчина: техния разгулен живот, псувните им, самохвалството и пр. А отношенията между турци и българи бяха добили особена сърдечност. Общата ненавист към сръбското владичество бе ги сближила.[16]
Турците бяха почнали да се чувствуват македонци. Една вечер, когато бях излязъл на балкона на нашата къща чух, че някои у съседите пеят една песен от революционното време: „Македонио, родина клета/ всеки ден губиш храбри момчета!…“ Гласът беше висок, чист, мелодичен. Питах племенниците си кой пее? — „Турчета“, отговориха те и казаха от кое семейство. Аз познавах това семейство, с което още на времето бяхме близки. Поисках да видя тия млади песнопевци. Изказах на майката колко ми беше приятно да чуя как добре децата й пеят българските песни. — „Те други не знаят, каза тя, турските вече ги забравят“. За македонското чувство на някои турци имам особено спомен от Анкара. Един турчин от Щип, Хасан, чиновник в общината, идваше да ме види понякога. Разговаряхме. Еднъж го помолих да ми намери ангорска котка (дълъг бял косъм, голяма рунтава опашка, глуха и с очи от различен цвят). Хасан обеша. „Да не ме измамиш“ — му рекох. В Ресен турците в такъв случай отговарят: „Ако те мамя, да не сум турчин.“ Хасан каза: „Ако те мамя, да не сум македонец!“ Хасан много мълчеше. Присъствието му у мене беше като че ли повод да мечтае за родния си край. В Македония беше слушал за революционната организация и съжаляваше, че турците не разбрали нейните законни искания. Еднъж го чух да си мълви, като че ли говори на себе си: „Ей гиди автономия! Ей гиди Гоце Делчев!“

Бележки

[1] Няма никакво предание кога те са били потурчени. Васил Кънчов в своята Етнография на Македония ги нарича помаци. Но това име никой в Ресен не им го е давал. Те се различават от помаците в много отношения и главно в това, че говорят и турски. ↑

[2] В Анкара бяха много учудени, когато им казвах, че турците в Западна Македония са загубили неопределителното наклонение (инфинитива). Те казват наистина: „Истѐръм яза̀им“, както ние казваме: „Искам да пиша.“ И гърците казват: „Тѐло на гра̀псо“, но тук не може да се мисли за гръцко влияние, тъй като се касае за една област, дето няма гърци и гръцкият език рядко се чува. Ето друга една особеност в езика на македонските турци, която показва пак българско влияние.

В турския език допълнението иде преди глагола; турците казват: „Бир мектуб яздъм“, т.е. „Едно писмо писах.“ Турците в Ресен казват: „Яздъм бир мектуб“, т.е. „Писах едно писмо“ според българския словоред.

Има един трети факт за българското влияние в езика на турците в Западна Македония.

Турците казват: „Язиорум“, т.е. „Сега пиша“ (по английски: I am writing). Ресенските турци са загубили това време на турския глагол. Употребява се само от някои от тези, които са го учили в училище. Когато еднъж разказвах на професор Милетич, че турците на запад от Струма са загубили инфинитива, той също остана учуден.

Турците употребяваха много български думи, смесвайки ги с турските. Така например, когато никой от тях загубеше някоя хрътка и бе я търсил навсякъде, без да я намери, казваше: „Була̀мадъм шу пу̀стой!“ (Не можах да намеря тая пущина!) Както ние от турски глаголи правим български с гръцко окончание, като курдисвам, кандисвам, така и турците в Ресен правеха от български глаголи турски. Когато селяните поднасяха на някой гостенин още една чаша ракия, която той от учтивост не искаше да пие вече, казваха му: „Море мъ̀тни я!“ Турците в такъв случай казваха „Море мъ̀тнет!“ — повелителна форма на образувания от тях турско-български глагол мътнетмек.

От български корени турците правеха по своеобразен начин нови български думи.

В ресенския говор наместо „четя“ се казваше „пея“. Припомням си, че когато се завърнах през една ваканция от лицея в Цариград, един турчин ме попита: „Го̀ на̀учи а̀рно ту̀рското пѐята?“ „Пеята“ в неговите уста значеше „писмото“.

Няма нужда да говоря за голямото количество турски думи в българския език изобщо. В ресенския говор те бяха още по-многобройни, тъй като градинарите ги донасяха от Цариград. Имаше някои турски фрази, които се употребяваха преведени на български.

Когато някой член на семейството се завръщаше от чужбина, роднините и приятелите отиваха да честитят на семейството и казваха на домашните: „Светнали ви очи!“ Това е превод от турското: „Гьозу̀н а̀йде!“ Думите „пак заповядайте“, с които се изпраща един гост, са пак превод от турското „генѐ буйру̀н“. Въобще много от формулите за учтивост бяха заети в Ресен от турския етикет. Това е ставало сигурно и в Източна България. Чини ми се, че „Как сте?“ е превод от „Насълсънъс?“ Желателно е да имаме слависти, владеещи също турския език и разните турски говори в българските земи, които да изследват взаимното влияние на двата езика. Студията на проф. Кирил Мирчев върху турцизмите в българския език е добро начало в това отношение. ↑

[3] Четири книги, събрани в една, съдържат цялата истина.

[4] Така би наричани туркините и в Прилеп. Н. Г. Еничерев, който учителствувал там през Възраждането, отбелязва това в спомените си, като дава и едно обяснение. Според него «бо̀жа» било съкратено от българската дума госпожа, «анка» идело пак като съкращение от думата ханъмка. — Никола Ганчев Еничерев. Възпоминания и бележки, София, 1906, стр. 202.

В Цариград чувах да се употребява следната поговорка «Исми вар, джисми йок, демек анка» — превод: име има, тяло (величина) няма, значи анка, т.е. птица, която не съществува освен в приказките. Такова (в смисъл на митична птица) е обяснението за «анка» в турския тълковен речник; произходът й бил арабски.

[5] Поради това тяхно отвращение в македонските градове бе забранено да се продава по месарите свинско месо. В Битоля то се продаваше в двора на църквата «Св. Неделя».

[6] Има в Търново легенда за една млада туркиня, дъщеря на турски големец, която, гледайки литийните шествия от своята къща, близка до църквата, станала християнка. Влюбена в млад българин, тя избягала с него във Влашко и там се венчали.

Трябва да е имало не един случай на турци или туркини, привличани по една или друга причина от християнството. Но те трябвало да крият чувствата си, тъй като преминаването на един мохамеданин в друга религия се наказвало от турските закони със смърт. Една смъртна присъда, издадена в Цариград след Танзимата над един турчин, който се бе покръстил, възбуди голямо вълнение в Англия и английският посланик в Цариград направи пред Портата протести, споменавани в историята на Източния въпрос. Чудно е след това, че в Македония е ставало през миналия век покръстване на помаци. Затова говори Георги Трайчев в своята интересна книга за мияците.

В Галичник помаците, на брой 30 къщи, били малцинство сред компактната българска маса на селището. По едно време те били склонни да приемат християнството, но затова съществували няколко пречки. Преди всичко те се опасявали да не би и след това те да бъдат отритнати като потурнаци и потомството им да остане неоженено. Тогава местният първенец Томо кяя (кехая) заявил, че ше сгоди своята дъщеря за помашки син, щом те станат християни. Същото направил и първенецът Гюрчин от Лазаро поле. Сега трябвало пашата в Дебър да даде разрешение. С тази мисия се заел сам Томо кяя, който бил негов добър приятел, и успял: пашата харесвал хубавия Томов кон, подарен му по тоя случай, и дал съгласието си, но при условие, че ще се покръстят само галичките помаци. Оставало да се склонят дебърските турци. И тук обаче галичани намерили изход. По стар обичай видните дебърски бегове имали за кум българин. По това време на много бегове кумувал галичанинът Исиян Чапъров. Разчитайки на връзките му, българите избрали за кум на новопокръстените неговия син Митре; освен това Митре бил дете на четири години, та смятали, че беговете ще погледнат снизходително на цялата работа. Решено било също всички по-видни кяи на селото по време на кръщавката да отсъствуват. През една нощ всички галички помашки семейства се отправили заедно с малолетния си кум Митре към историческата църква на стария манастир „Св. Иван Бигор“, дето се извършило покръстването. Така известните дотогава помашки фамилии: Синаноаци, Кадриовци, Паковци и др., приели християнските имена: Яков, Тодор, Васил, Димитър и пр. След това започнали сватбените тържества. Това станало през лятото на 1843 година.

В българската войска имаше един офицер Паков, — който беше межлу детронаторите на княз Александър. По-късно той взе участие в Балканската война като полковник. За него казваха, че бил арнаутин. Вероятно той е бил от гореспоменатото покръстено помашко семейство Паковци (вж. Георги Трайчев, Книга за мияците, София, 1941 г., с. 44–46).

[7] Областта на запад от Дебър.

[8] По-късно той бе осъден като член на Вътрешната организация, лежа няколко години в затвора, претърпя там големи мъки, заболя и малко след като го пуснаха, почина.

[9] Тук живееха арнаути, чието число постоянно се увеличаваше, тъй като те слизаха постепенно от своите планини, за да се заселят в полето. Според статистиката на Кънчова в Ресен имало тогава триста души арнаути. Арнаути, смесени с българи, имаше в три български села: Горна Бела Църква, Долна Бела Църква и две-три къщи в Лахди. Имаше и две села с чисто мохамеданско население: това бяха Буково и Козяк. И двете села се намираха на проходите — Козяк по пътя за Битоля и Буково по пътя за Охрид. Тия две села бяха чисто разбойнически. Най-големите злодеи излизаха от Буково. През време на Балканската война, след бягството на турските войски към Албания, селото бе изгорено и жителите му част изклани, част покръстени.

[10] Каравлахът.

[11] По-нататък ще има да разкажа как баща ми го ожени за дъщерята на свои близък приятел Абия, баща на героя на младотурската реаолюция Ниязи бей. Фаик ефенди остави много добри спомени в Ресен и Охрид, където после бе преместен. Балканската война го завари на служба в Дедеагач. Минавайки през тоя град, Андрей Ляпчев отишъл да го види. Фаик ефенди, вече твърде стар, починал малко след това от вълнението, което му причинили в първите дни на войната българските четници, влизайки в града и всявайки страхотия между турците. ↑

[12] Продоволствуването на войската.

[13] В 1924 година чувах в Цариград как през време на английската окупация английски офицери от всякакъв ранг са взимали подкуп. За подкупничества на английски офицери през време на войната в тила на английската армия на Балканите се разказва много хумористично в един весел френски роман A Salonique sous l’oeil de Dieu. „Какво се чудите, казваше ми еднъж един духовит французин, подкупничеството е всемирно явление. То съществува не само на земята, а и на небето. На самия господ даваме подкуп. Доказателство: кандилниците и тамяна!“

[14] Което значеше да те видя обесен на въже (сиджим — въже).

[15] Действително и от българи се чуваше, че сърбите оставяли свинете волни по улиците.

[16] При навлизането на сръбската войска в Македония в октомври-ноември 1912 г., покрай планомерното, вече всестранно насилие над местните българи и заличаване на почти всичко българско, сърбите извършиха тогава потресни насилия и над турците и албанците. — Вж по това свидетелствата на един дотогава просръбски настроен руски публицист: във в-к Македония, бр. 41 от 16. 10. 1992 г., с. 10–11.



Гласувай:
11
0


Вълнообразно


1. syrmaepon - Симеон Радев много харесвал тур...
25.01 14:31
Симеон Радев много харесвал турския език, но екзархът му се скарал и му рекъл - Учи френски, забрави го тоя турски език, сега ще ни трябва френски език ))))
Ако правилно си спомням....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 1474075
Постинги: 1091
Коментари: 2766
Гласове: 3337
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?