Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.07 21:16 - За "болгарският крал Ладо" и римския цар Тарквиний
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 498 Коментари: 2 Гласове:
8

Последна промяна: 31.08 16:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Имало ли е древни български царе преди новата ера на Балканите може да разберем от

История во кратце о болгарском народе славенском

Написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792



За Лил или Ладо, шести крал български

След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 [588 преди Христa]. Зунар(Йоан Зонара11) пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, излезе да го посрещне римският цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на [деня] на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, [в които] често се споменава името на този бяс: „Ладо, тъй Ладо“, сиреч вечерта срещу свети Василий слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни, щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен; на когото е пръстенът, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.


 

Кой е  споменатият римски цар Тарквиний Лука(Лукумон)?

image

Луций Тарквиний Приск (на латински: Lucius Tarquinius Priscus) според легендата е петият цар на Рим,[1] който управлява от 616 до 579 пр.н.е..[2][3]

 

Произход и ранни години

Тарквиний Приск е роден етруския град Тарквиния, но е грък по линия на баща си Демарат от Коринт,[1][4] който идва от едноименния град в Гърция. Ливий твърди, че оригиналното му етруско име е Лукумон (Lucumo).[4] След като наследява бащиното си богатство Приск се опитва да навлезе в политиката, но въпреки че е богат и известен в град Тарквиния на Приск е забранено да получи политическа длъжност заради етническата принадлежност на баща му.[4] Недоволен от възможностите в Етрурия, той имигрира в Рим заедно с жена си Танаквил.[4]

Тя произлиза от могъща етруска фамилия от град Тарквиния.Смята, че мъжът и е добър лидер, но тъй като той е син на емигрант не може да спечели политическа длъжност в Тарквиния — града в който живеят.Знаейки това Танаквил го окуража да заминат към Рим, който по това време не е доминиран от силна местна аристокрация. Нейните гадателски способности първо помагат на Тарквиний Приск да стане цар, а след това помагат и на Сервий Тулий да го наследи. Докато пътуват със съпруга си към Рим, на шапката му каца орел, след това литнал и после пак се върнал върху главата на Приск. Танаквил тълкува това, като знак че боговете искат мъжът и да стане цар. 

Пророчеството на Танаквил в крайна сметка се реализира. Приск става близък приятел с действащия цар Анк Марций, който го прави настойник на децата си. Когато Анк Марций умира, а децата му са твърде млади да го наследят, Тарквиний Приск използва популярността си пред народното събрание и е избран за нов цар на Рим

 

 

Цар на Рим

След смъртта на Анк Марций, Тарквиний Приск взема властта по мирен път като убеждава народното събрание, че той трябва да стане цар за сметка на синовете на Марций, които са все още малолетни.[5]

Първата си война води срещу латините. Превзема със щурм латинския град Апиолае (Apiolae) и се завръща в Рим с голяма плячка.[5]. Впоследствие латинските градове Корникулум (Corniculum), Фирулея (Firulea), Чамерия, Крустумерия, Америкола (Americola), Медулия и Номентум са победени и стават римски.[3]

 

Военните му способности са тествани и от сабините. Атаката е отблъсната след кървави улични боеве в Рим.[2] В последвалите мирни преговори Транквиний Приск получава град Колация и назначава племенника си Егерий Тарквиний за командир на римския гарнизон, който е базиран в града.[3] Приск се завръща в Рим и празнуева триумф за победата си над сабините.[3] Според реконструкцията на Fasti Triumphales това се случва през 585 пр.н.е. Той е първия, който празнува военен триумф по етруски традиции облечен в роба с пурпурен и златен цвят[6] върху колесница дърпана от четири коня.[6] Въвежда „орела“ като военен символ.

Тарквиний Приск увеличава броя на сенаторите на 200,[2] като вкарва в сената 100 човека от по-бедните фамилии.[5] Между тях фамилията Октавии от която произлиза бъдещият първи император на Рим, Октавиан Август.[7] Тарквиний Приск удвоява и броя на членовете на центурианското събрание до 1800 човека.[8]

Рим се превръща в истински град при неговото управление. Благодарение на успешните войни, водени срещу съседните народи е в състояние да напълни градската хазна с плячката от победените градове. Вероятно по негово време започва изграждането на новите градски стени на Рим.[2][3] Приск изгражда Циркус Максимус. Издигнати частни седалки за сенатори и конници, както и места за гражданите.[5] Според Ливий коне и спортисти от Етрурия са изпратени като първите участници в станалите по-късно ежегодни игри.[5] Построява дворец на хълма Палатин. По негово време започва строежа на храма на Юпитер на Капитолийския хълм.[3] След тежки наводнения засегнали града, започва и строежа на Клоака Максима (отводнителния канал на Рим).[2] Построява Форума, полага началото на уличната система.

 

Смърт

Транквиний Приск управлява 38 години. Междувременно вече възрастните синове на предшественика му Марций кроят планове царският трон да попадне под техен контрол.[2] Те уреждат атентат срещу царя, който е убит с удар на брадва по главата.[9]

Когато Тарквиний Приск е убит, Танаквил скрива това от поданиците си и казва, че Приск е болен и е посочил за временен цар Сервий, докато състоянието му не се подобри.След като новия цар печели уважението на хората и осигурява властта си, Танаквил съобщава за смъртта на съпруга си.Танаквил има дъщеря — Тарквиния, която се омъжва за Сервий Тулий, втора дъщеря отново с името Тарквиния, която ще се омъжи за Марк Юний Брут (баща на Луций Юний Брут12) и двама сина — Луций Тарквиний Суперб и Арун Тарквинй, който ще се ожени за Тулия, дъщеря на Сервий Тулий.

 

Бележки

 

1.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.1.

2.Евтропий, Breviarium historiae romanae, I, 6.

3.Ливий, Ab urbe condita, 1:38

4.Ливий, Ab urbe condita, 1:34

5.Ливий, Ab urbe condita, 1:35

6.Флор, Epitoma de Tito Livio bellorum omnium annorum DCC, I, 5.6.

7.Светоний, Живота на Август 2.

8.Ливий, Ab urbe condita, 1:36

9.Ливий, Ab urbe condita, 1:40

10.Ливий, Ab urbe condita, 1:41

11.Кой е Йоан Зонара? Йоан Зонара (на гръцки: Ιωάννης Ζωναράς; на византийски гръцки: Ἰωάννης Ζωναρᾶς) е византийски хронист и теолог, живял приблизително от края на XI до средата на XII в. Най-важният му труд е Всемирна история (на гръцки: Επιτομή Ιστορίων), която обхваща събитията от „сътворението на света“ до смъртта на Алексий I Комнин (1118 година) и е в 18 тома. Написана е въз основа на значителен брой извори, като са използвани съчиненията на редица римски и византийски писатели.

За българската история Зонара пише основно за събитията през X-XI век. Разглежда подробно борбата на българската държава с Византия по време на царуването на Самуил, както и въстанията на българите за отхвърляне на византийската власт. Като основен източник за тези събития използва творбите на Скилица-Кедрин, Михаил Псел и на Михаил Аталиат.Историята на Зонара е преведена на църковнославянски вероятно към средата на 14 в. От запазените ръкописи най-старият е от първата половина на 15-ти в. Всички са сръбска редакция, но със следи на българска подложка, което подсказва, че е възможно първоначалният превод да е направен в български книжовен център. Откъси от историята, отнасящи се до събития от края на 10-ти и началото на 11-ти век, вкл. и падането на Самуилова България под византийска власт, са преведени вторично и прикачени към славянския текст на Хрониката на Симеон Логотет, запазен в един-единствен молдовски ръкопис от 17 век, но възхождащ най-вероятно към търновски оригинал от късния 14 в.
12.
според легендата, e първият консул или praetor maximus на Римската република след смъкването на последния етруски цар на Рим, Тарквиний Горди.Брут e главен участник в смъкването на царя през 510 пр.н.е. Съществувалото 244 години царско владение е заменено от Римската република (libera res publica).

Става ясно, че отец Иеросхимонах Спиридон цитира именно Зонара за срещата на  петия римския цар Тарквиний  и шестия крал на Болгария Ладо или Лил и то пред стените на Рим. Датировката дадена от монаха (588г. За Ладо) и тази за Тарквиний 616 до 579 пр.н.е. съвпадат. Освен това Тарквиний води много активна завоевателна външна политика(явно не само в областите на  латинския съюз). Предшественикът на Ладо според Спиридон е: «Болг , петия крал илирически...и завоюва Тракия, Македония, Далмация, [стигнa] даже до Бяло море и Рим.» Вероятностна двамата царе да «премерят сили» тогава е била доста висока. Не става ясно обаче, как и защо обаче не се стига до битка между двете страни. Как Тарквиний е убедил Ладо да върне назад войските без бой? Във всеки случай редно да се замислим реално историческо лице ли е бил този "болгарски цар" Ладо или Лил



Какво е ладуване?

Почти навсякъде в България се изпълнява и обичай, известен най-общо под името Ладуване, който също се явява гадание за женитба. Изпълнява се от момите и ергените, които пускат в котле с вода белязани китки или пръстени. Една мома (някъде дете, старица или др.) ги изважда, наричайки при това на кого какъв брачен партньор се пада. Потапянето и изваждането са съпроводени със специални песни, като обичаят обикновено завършва с общо хоро. 

Под формата на митоним думата Лада е регистрирана в полски исторически писмени паметници от ХV в. (Урбанчик 1947: 8 - по Рибаков 1981: 397). В тези документи Лада и другите споменати божества не се описват, а обикновено се упрекват християните, които още ги почитат. Това означава, че по силата на традицията през това време те не само не са били забравени, но дори са се чествали, поради което не е било необходимо да се обясняват. Неясно защо това изглежда толкова странно на някои учени, след като и до днес в празничната система на всеки християнски народ прозират явни езически обичаи, умело вклинени в новосъздадения християнски празничен цикъл? Общоприето е мнението, че установяването на християнската култова система при отделните народи е станало в продължение на векове, чрез нейното наслагване върху съответната езическа система и настъпилата впоследствие контаминация между тези конфесии. Често християнски светци заемат мястото на езически божества. Това обяснява наличието на различия не само между философията на двата основни клона на християнството - католицизъм и православие и техните секти, но и в народните религиозни обреди и обичаи при отделните етнически християнски общности.

Първото нещо, което привлича вниманието, е, че припевът Ой, Ладо, Ладо! и други подобни се откриват в обредния песенен фолклор на всички славянски народи. Априори това подсказва, че думата лада с вариант ладо е съществувала още в праславянски, независимо какво е означавала. Твърдението на тези, които отричат наличието на Лада в славянския пантеон, че обръщения като ладо, лельо и други такива в народните песни са "неясни думи" в "безсмислени припеви", въз основа на които първите изследователи на славянската митология са създали "псевдобожества" и "персонажи на "кабинетната митология" " (Левкиевская 2002: 15), не се базират на аргументи. Поради това то не звучи сериозно и още по-малко убедително. По принцип безсмислени думи и фрази не съществуват. Безспорно обаче има такива, чието значение е забравено, поради което те се преосмислят и дори обезсмислят. Що се отнася до становището, че един безсмислен припев може да се осмисли като име на божество, то е алогично3. Подобно твърдение би могло да се приеме, ако не беше обстоятелството, че тези "безсмислени припеви" се срещат само в обредни песни, обикновено прикрепени към някакъв определен народен, религиозен или семеен празник. В българския фолклор например рефренът Ой, Коледо, мой Коледо се среща често, но само в коледните песни; Ой, Еньо, Еньо,... - в песните за Еньовден; Ой, Лазаре, Лазаре,... - в лазарските песни; Ой, додоле - в песента-молитва, изпълнявана по време на обреда за дъжд, известен под името пеперуда; Ой, Ладо, Ладо! - в песните при обичая ладуване и т.н. Прави впечатление също, че тези припеви по същество са възгласи, изградени по един модел, с еднаква структура, които междувпрочем съответстват на тези в „Авеста", във ведическите химни и др.под. И ако коледа, лада, леля днес са неясни припевни думи, които старите митолози "погрешно" приели за имена на божества, то Лазар и Еньо (Яньо, Иван) определено са имена на обредни персонажи, водещи началото си от езическия период, които са се адаптирали към християнската календарна обредност, образи и именна система. Това именно дава основание да приемем, че Коледа, Лада, Леля и др. в този тип припевни конструкции също са имена на забравени митологични образи. С течение на времето и под влияние на християнството те се десемантизират и трансформират в неясни апелативи, които звучат като рефрен. По този начин продължават да носят спомена за обезличения митологичен образ, който са означавали. Нещо повече, съхраняването на имената им под една или друга форма до днес по-скоро говори за някогашната висока степен на вяра в съответните божества. Обредните песни, в които те се споменават, явно, някога са били посветени на тях, както и самите обреди. Аналогични са припевите, в които се откриват имена на епически герои от различни епохи (като напр. Дан войвода), които също напомнят за тази отдавана отминала традиция в българската фолклорна практика. Без съмнение, по техен образец по-късно се създават песни, посветени на други историко-легендарни герои. Известно е характерното за фолклора явление, при което една песен се пренася върху по-ново събитие като първоначално се сменят само собствените имена, а съдържанието на текста дълго се запазва непроменено. Подобно на историческите песни, с които редовно се възпявали нови събития чрез смяна на имената на героите, някои от езическите обредни песни са се адаптирали към християнската обредност и нейните персонажи. Следователно, много по-логично е дадено име да се превърне в компонент от песенен припив, отколкото обратното.  

1. Подобна ситуация ни предлагат и българските народни песни с думата ладо, прикрепени към някои обреди и обичаи.

Сред тях особено популярен в миналото е обичаят ладуване (известен в българския език и със словообразувателните варианти ладване, ладанки, ладванка, ладванки, а също и с дублетите дайлада // тъйлада, талада), който се извършва сутринта на Сурва година. Всъщност още вечерта преди Васильовден група девойки слагат пръстени в котле с вода, което през цялата нощ престоява под трендафил, друг храст или дърво, а на сутринта едно момиче, облечено с венчална рокля, чиито родители са живи, ги вади в съпровод от песни с припев, в които апелативът ладо // ладе се повтаря. Въз основа на текста на песента се предрича коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обръщението ладо // ладе е насочено към главното действащо лице - лада, което явно изпълнява ролята на богинята Лада. Названието на обичая, без съмнение, е производно от същото име. Този обичай все още се извършва на някои места и по същество все още той представлява гадаене за женитба.

С термина ладуване в българските диалекти се означават още два обичая, просъществували до третата четвърт на ХХ в. Те се отнасят към сватбения обреден комплекс. Първият се извършвал в деня преди венчавката или много рано в неделя - деня на венчалния обред, когато една мома, облечена като невеста и с було, придружена от сватове и двама девери, отивала с котли на селския извор, носейки и китка, поради което обичаят някъде е известен като изнасяне на китката. Там тя два пъти наливала и разливала вода, като през това време другите играели хора. Водата от третото наливане се носела вкъщи. Главното действащо лице в обреда също се нарича лада (БЕР 1986: 277; Геров 1977: 1). В някои райони обаче се назовава Бена или Дена (Златкович, Плотникова 1999: 5-8), което подсказва, че и Лада е собствено име. По всяка вероятност Бена и Дена са евфемизми, но не е изключено това да са названия на божества, съответстващи на Лада от други – неславянски, лингвокултурни системи.

Другият обичай, назован с термина ладуване, се практикувал в Северозападна България. По същество той представлявал обредното наливане на вода при замесване на сватбените хлябове.
www.bghistory.info
http://www.otizvora.com
https://bg.wikipedia.org



Гласувай:
8
0



1. lexparsy - Благодаря!
15.07 21:40
Благодаря за просвещението
Тази тема ме интересува и ще прочета още!
Има нужда да се пише та някой ден да си пооправим Историята (и Културата) дето все още я учат децата :-)
цитирай
2. didanov - удоволствието е мое!
15.07 23:23
аз също научавам много неща - като например, че римския символ орелът е дело на гръко-етруск, който е и бил римски цар. колкото до нашата история време е да си я пишем сами, а не да чакаме на другите да я напишат. поздрави
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 1119193
Постинги: 1069
Коментари: 2494
Гласове: 2576
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?