Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03 22:56 - (австро-?)унгарският принос в Балканската война
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 475 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 21.03 09:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

ПОД ЗАСНЕЖЕНИ ПЛАНИНИ, ПО ОКЪРВАВЕНИ ПЪТИЩА

 

ДВЕ УНГАРСКИ ВОЕННИ БОЛНИЦИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА       

Александър ГЮРОВ

   Заглавието взeмам "назаем" от военните кореспонденции от България на унгарския журналист и писател Андор Адориян. Име, което днес не говори нищо дори и на унгареца. Незаслужено забравен в отечеството си, може би защото демократичният му дух го осъжда на дълга емиграция в Париж, където остава до края на живота си. За нас, българите, е повече от непознат. Обидно, тъй като той - като военен кореспондент - цели седем барутни години е придружавал частите на нашата войска по бойните полета на войните на българския народ за национално обединение (1912-1918), за надделяване на предизвиканата от Берлинския конгрес трагедия. Това е първата от причините да дръзна да взаимствам заглавието си от него. Втората е не по-малко важна: в една от кореспонденциите му прочетох за две унгарски болници през Балканската война, разквартирувани в България с база във Военното училище. Споменава имена и такива факти, от които жаравата на любопитството се разпалва като нестинарски огън. 

   Предполагайки, че все някой от този военен санитарен отряд на Унгарския Червен кръст ще е оставил спомени или мемоари, дълго търсих. Упоритостта този път бе възнаградена. Намерих дневника на секретаря на отряда, журналиста Ласло Фенеш (и тогава е имало "говорители"!) и мемоарите на полковия лекар д-р Антал Берко Бати. Това ми "помогна" да напиша цяла глава в подготвяната ми книга за унгарския отглас от войните на българския народ за национално обединение. Предлаганото тук е всъщност нейното съкратено историко-журналистическо есе. 

   Само 22 дни след избухването на Балканската война, на 27 октомври 1912 г. в София пристига военният санитарен отряд на Унгарския Червен кръст, воден от неговата председателка Ализ Абрани. Първоначално съставът е от 37 души: четирима полкови лекари - Шандор Клайн Еберхард, Йожеф Пфен, Херман Лурц и Антал Берко Бати, журналистът Ласло Фенеш в качеството си на секретар, осем хирургически сестри и 23 фелдшери. По-късно към тях - главно като съветник - се присъединява и проф. д-р Йеньо Холцварт, хирург, родоначалник на унгарската радиология. Времетраенето на мисията е подсказано в заглавието на мемоарите на д-р Антал Берко Бати - "Три месеца в Балканската война". При преценка на работата на унгарския военен санитарен отряд би следвало да се изхожда и от факта, че Медицинският факултет в София се открива през учебната 1918/1919 г.; дотогава българските лекари са завършвали образованието си в европейските, а мнозина и в унгарските университети. 

   За поканата на унгарския военен санитарен отряд определена и доказана роля има българският цар Фердинанд и втората му съпруга царица Елеонора. Бабата на българския владетел херцогиня Мария Антония Габриела Кохари е унгарка, сам той преди възшествието си на българския престол е служил като хусарски поручик в гр. Ясберен, на сто километра северно от Будапеща, а от 1 октомври 1908 г. хусарският полк в гр. Сомбатхей е носил неговото име. Царица Елеонора, полковник от Балканската война, е председател на Българския Червен кръст, учреден само осем месеца след Освобождението, от 1885 г. е и член на Международния Червен кръст. Връзките с унгарската организация са от най-старите. 

   Преди унгарците в София пристигат френски, немски, австрийски и чешки военни санитарни отряди, за тях подробно пише графиня Ана дьо Грено, съпруга на видния български дипломат Димитър Станчов. Самата тя е работила като медицинска сестра във френската болница в Пловдив. 

   Най-съвременно, донесено в 93 огромни сандъка, оборудване са имали унгарците. Първоначалният замисъл е бил техният военен санитарен отряд да бъде разделен в две болници, в Кюстендил и Дупница. Но още в деня на пристигането, в късните следобедни часове настанените в хотел "България" унгарци биват посетени от легационния съветник на Австро-Унгария барон Рудолф Митаг-Ленкхайм. Д-р Антал Берко Бати споделя: "За наша изненада той ни съобщи, че утре сутринта няма да пътуваме, тъй като категоричното желание на Нейно Величество Царица Елеонора е да останем в София и да оборудваме двете си болници в централното здание на Военното училище. Многобройните ранени от неудържимо напредващата българска войска ще бъдат докарвани във вътрешността на страната, основно в София. Излишно е да пиша колко се зарадвахме на тази новина. Защото така, заедно на едно постоянно място, където има и допълнителни здравни ресурси, ще имаме възможност - с обединени усилия - да постигнем по-големи резултати във физическото възстановяване на жертвите от войната..." 

   На другия ден сутринта унгарците отиват "в разположеното в грижливо поддържан парк на малък хълм на няколко минути път извън града напълно модерно военно училище, в чиито здания навсякъде е монтирано парно отопление и електричество". Д-р Антал Берко Бати продължава така: "За нас определиха партерния етаж в централното здание, където преобладаваха класни стаи и музеи, а по средата беше балната зала. Даденото ние разделихме на две равни части, сформирахме две болници съответно на двойното подчинение на санитарния ни отряд." За пояснение на последното: съставът на тогавашната австро-унгарска войска е бил от поделения на императорската и кралската (обща) армия и от поделенията на унгарското кралско хонведство. 

   И в двете болници българи и унгарци са работили заедно. В дневника си Ласло Фенеш характеризира контактите и общата всеотдайност така: "В залите на нашите болници като медицински сестри дойдоха да работят дъщери и съпруги от най-знатни български семейства. Чашите и нощните гърнета на ранените селяни и воловари се внасяха и изнасяха от знатни жени, между тях и дъщерята на главнокомандващия, на генерала от пехотата Савов. Такава е войната, такава е дипломацията!" Може би следва да се добави - такава е една справедлива война. 

   В двете си болници унгарците формират две операционни с най-модерното тогава оборудване и - освен другото - една обща болнична зала със сто легла. Още на първия ден приемат ранените от разгърналата се между 21 и 25 октомври 1912 г. Лозенградска битка. Преобладавали са раните от огнестрелно и хладно оръжие, не са били малко и причинените от шрапнелни парчета, затова понякога се е налагало и ампутация. Унгарските лекари са правели и невъзможното, за да я избягнат. Както отбелязва д-р Антал Берко Бати - преобладаващата част от ранените са били селяни, а земеделецът има нужда и от ръце, и от крака. Пример с един български войник дава Ласло Фенеш: "... докторите Клайн и Лурц работиха часове, това бе такъв случай, при който французите биха ампутирали без колебание." Унгарци и българи наистина денонощно са се стремили да спасят колкото се може повече ранени, нажежената с крайно, нечовешко напрежение работа веднага е заличила границите между лекари и медицински сестри. "Всеки ден, всеки час пристига нов ранен. За тях никой нищо не знае, вечер - откъм жп линията, нали сме извън града - изненадващо прозвучава тръбен сигнал, тъмнината се прорязва от червени фенери, а един-двама войника ги водят. Могат да се движат и без чужда помощ. Обикновено двеста-триста..." 

   Унгарците са удивени от волевата непоколебимост на обикновения български войник, от неговата твърда, помитаща всичко друго решимост да освободи сънародниците си. Защото още в първите дни са видели какво всъщност е означавало едно "леко" раняване: "На единия бе счупена само ръката, другият имаше куршум в главата си - вторият, подпрял се на рамото на първия, успя да се дотътри до болницата." Унгарците отбелязват и друго: "Лицата на някои от войниците бяха просто съсухрени от глад, но те оставаха безразлични към него." На третия-четвъртия ден в двете унгарски болници ранените са вече 540, легла има и в коридорите, фактът обаче не предизвиква учудване, защото и останалите болници са препълнени. Това са ранени, които "след като дойдат в съзнание, запяват българския национален химн". Които с бойните си другари жънат победа след победа по линията Лозенград - Одрин, за подвига им Ласло Фенеш пише: "Имаше части, където от четиристотин души не останаха дори и сто, случай без прецедент във войните. Та нали една тридесетпроцентова загуба в ранени и убити означава унищожение; при ротите на два полка (става дума за 7-и и 8-и пехотни - Ал. Г.) загубите достигнаха до 75%, но те продължиха настъплението си." 

   В това нечовешко време между българи и унгарци избуяват кълновете на истинско човешко приятелство, смъртта на някой от ранените поражда не просто и не само искрено съчувствие, а и дълги, пропъждащи сън и спокойствие размисли какво наистина означава една война. При леглото на един агонизиращ български войник, въпреки безмерните усилия на лекарите, д-р Херман Лурц горчиво отбелязва: "Дипломатите трябва да видят това, преди да са обявили война." Но тази война за българите е била неизбежна и наложима. На въпроса "Защо", отговор дава Ласло Фенеш: "Успехът на българите се дължи на това, че тези хора са единни с правителството си; дисциплината във войниците не е "набивана" нито с дрил, нито с измислени идеи; отвелите ги по пътищата на войната идеи са родени в съзнанието на народа, заповедта да тръгнат за фронта се е срещнала с мечтите на всички. Та нали само при нас има трима живеещи и работещи в Унгария българи, които са могли да не дойдат, но са дошли; болките те търпят без стонове и оплаквания." 

   От дневника и мемоарите се открива автентично точна панорама за обучението, душевния мир на българския войник, за неговата решимост да прогони вековния нашественик. Но у тези войници омразата и ненавистта не са пуснали корени - те са докарвали в двете унгарски болници (а и в другите) ранените турци така, сякаш са били техни съотечественици. От многобройните записки и разкази релефно и цялостно се напластяват трагичните щрихи на войната. 

   Интересно обобщение прави д-р Антал Берко Бати: "Въз основа на моя опит общото ми впечатление за българския войник е много добро. Тъкмо затова никак не е пресилена констатацията на нашия военен писател (Андор Адориян - Ал. Г.), нарекъл българите "японците на Балканския полуостров", впрочем доказано и от постигнатите от тях стратегически успехи." За да продължи със следните редове: "Както българите, така и сърбите познават добре подчинението и уважението. Вторите са по-високи на ръст, но организацията им е по-лоша. Тежко понасят болките и няма защо да крием - не прощават на спиртните напитки. Общите им познания са минимални, мнозина от тях не могат нито да четат, нито да пишат. Много от ранените при нас сръбски войници дори не знаеха името на краля си, за тях той все още беше Милан." (Абдикирал през 1889 г., починал през 1901 г. - Ал. Г.). Във връзка с турците унгарският лекар споделя следния потресаващ случай: "Видях със собствените си очи безспорен факт, видях онзи български мъченик, попаднал в плен на редовната турска армия - очите му бяха извадени с джобно ножче, а китките отрязани. В това състояние измъченият до осакатяване нещастник бе предаден на мисията на Чешкия Червен кръст за лекуване." Независимо от казаното, по думите на д-р Антал Берко Бати "работещите с нас български медицински сестри - доброволки от Червения кръст, никога не правеха каквато и да е пристрастна разлика между съотечествениците си, техните другари по оръжие и враговете". 

   На 16 ноември царица Елеонора - придружавана от княгините Евдокия и Надежда и от пълномощния министър на Австро-Унгария в София Адам Тарновски - прави първото си посещение в двете унгарски болници. Ласло Фенеш отбелязва, че на приветствията тя е отговорила с обикновени, но задушевни думи на немски език: "Най-напред искрено благодаря на всички за онова, което сториха за нашите хора. Радвам се, че мога да дам израз на идващото от сърцето ми чувство, като моля ако нещо не върви както трябва, да проявявате снизхождение, защото нашата съдба тук и сега е тежка." 

   По-късно лекари, сестри и фелдшери от унгарския отряд работят и в полеви болници в Лозенград, Одрин, Чаталджа. Тогава, когато вдига глава и жестоката спътница на всяка война - холерата.

 

   Вероятно със записаното на 1 декември при Димотика Ласло Фенеш най-добре е напипал пулса на голготата на обикновения човек във войната: "Турски роти. Турски полкове. Пленената турска войска. Дванадесет хиляди турски войници, четиристотин и осемдесет офицери, които вчера - обградени от генерал Кутинчев между Гюмюрджина и Фегея, се предадоха заедно с командващия си Джевер паша. За това чухме, но не повярвахме. Сега те са пред нас. Прииждат и прииждат. Сред тях четиридесет български хусари на унгарски коне, добре познавам нашите породи от малки нониуси и гидрани. Сетне крачат четиридесет български пехотинци със затъкнати щикове, следват ги - в редици от по четири души - турските войници в някога зеленопепелява униформа. Нямат оръжие и шинели, мнозина са загубили и тюрбаните си. 

   Погледът им е зареян така, както и на офицерите, които яздат на катъри и дребни коне сред огромни денкове. Едва се виждат, денковете по конете наистина са грамадни, те пък са ниски и стари хора. Лейтенанти на 60-70 години, покрай по-висшето началство подтичват пеша момчета, арабчета или негърчета, слугите, носили кафето. Сега пък не трябва кафе, няма кафе. 

   Гладни и уморени, те вървят вече два дни; когато стигнаха до моста пред нас, чуха гърмящо "Ура!", конете на българския конвой се изправиха на задните си крака, а войниците извадиха и размахаха шашки; турските пешаци и коне се влачат тихо, яздещите на тях старци спокойно седят на тях, гледат пред себе си, както и следващите ги хиляди пленници."

   Това е войната.

   От тази Балканска война тридесет и осем унгарци - с незаличими спомени - се завръщат в Будапеща на 8 декември, две седмици преди Коледа. Приятелството с българите обаче остава. На 14 декември 1912 г. Ласло Фенеш записва в дневника си: "В пощенската кутия намерих такава картичка, каквато самарянките раздаваха на болните. Сражение и победа на българите. На обратната страна думите: Данчо днес почина. При нас сега лежи баща му. Олга и Елена Димитрови, членки на Българския Червен кръст." 

   Един от многото, макар и малък жалон на приятелството между българи и унгарци, покълнало в тежките, окадени с барут и заоблачени от страдания дни на войната.

http://euro2001.net




Гласувай:
6
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 974608
Постинги: 1055
Коментари: 2383
Гласове: 2242
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?