Поп Минчо Кънчев Ботев е смятал да публикува ръкописа на поп Минчо Кънчев “Изгубений старец”   Един недооценен от съвременната литературна наука разказвач най-пълно описва българското Възраждане. Нещо повече - като съратник на Васил Левски той ни дава и най-пълна представа за делото на Апостола, за работата на революционните комитети, за живота в анадолските затвори в Диарбекир. В същото време разказва с любов и с неподправено чувство за хумор за обикновените българи от онова време, видял ги като пълнокръвен участник в седенки, курбани и сватби.

Поп Минчо Кънчев от старозагорското село Коларово (някога Арабаджиево - б. р.) е колоритен разказвач, съвременник на българското Възраждане. Свещеникът революционер описва във "Видрица" тежки гощавки и "побои с поганците", в които лично е участвал, дава исторически данни за хайдутството, за делото на Васил Левски, за Старозагорското въстание, за заточенията в Диарбекир.

Наред с това се спира и на бита, морала, обичаите и празниците на българите от XIX век. В един сборник от 2200 страници той създава уникален за България жанр - смесица от родова хроника, житие, дневник,  мемоари, записки, пътеписи и кореспонденция. Спомените му са и ценен исторически източник в много отношения.
"Селяните прост светец го зовяха", пише той за Васил Левски. Самият поп Минчо Кънчев е роден през 1836 година в Арабаджиево, което по онова време е в рамките на Османската империя.

Работи като учител в родното си село от 1856 до 1862 г., когато е ръкоположен за свещеник. Привлечен е към националноосвободителното движение и благодарение на работата си като инспектор на селските училища в Ескизаарско, той развива мрежата на революционните комитети.
През 1871 г. става т. нар. Хасковско съзаклятие - Стоян Заимов заедно с Атанас Узунов, Пе-тър Берковски и други революционни дейци планират покушение на чорбаджията предател хаджи Ставри Примо.

Решението за убийството се взима на заседание на Хасковския революционен комитет. Със задачата е натоварен Атанас Узунов, но е заловен преди за убие чорбаджията.
Започват масови арести на  членове на комитета, задържан е и поп Минчо Кънчев. Руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров прави опит да ги освободи или намали присъдите им. През декември 1873 г. Узунов е осъден на 15 години каторга в медните рудници на Аргана Мадени, а поп Минчо Кънчев е заточен в Диарбекир. Освободен е през 1878 г. с общата амнистия след Руско-турската война. Умира на 21 октомври 1904 г.
Името на свещеника се среща в оригинални документи на негови съратници от 70-те години на XIX век - в "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов, в "Миналото" на Стоян Заимов.

Малко известен факт е, че Заимов, Христо Ботев и Любен Каравелов са проявявали интерес към негови ръкописи. Поп Минчо казва, че от Диарбекир е водил кореспонденция с Каравелов и му е пратил "всичкото описание, което съм описал за заточените българи".
Има свидетелства, че  през 1875 г. Ботев е имал намерение да отпечата ръкописа му "Изгубений старец. Описание на диарбекирските темници, страданията на нашите злощастни заточеници и побягването на двоицата черни души, съставено от народния страдалец заточеник дядо поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево, окружие Заарско."

Книгата е написана в Диарбекир и е изпратена  през 1875 г. като ръкопис за печат в Букурещ до Ботев чрез Данаил Попов, брат на Анастас Попхинов. За това са знаели Стоян Заимов, Стефан Савов Бобчев, Иван Адженов, но  литературната наука не е наясно дали този текст е отпечатан. Той се пази в архива на Бобчев в Националната библиотека "Кирил и Методий".

За сметка на това, когато „Видрица” се появява през пролетта на 1983 г. с близо едновековно закъснение, книгата разбунва духовете. "Сред многото й достойнства най-напред ни порази в нея усещането за свобода. Един човек от мрачните времена на турското робство ни показваше какво значи да бъдеш свободен и че свободата е не толкова белег на дадено историческо време, колкото на вътрешно самоусещане и самочувствие на личността. "Видрица" ни донесе посланието, от което имахме най-голяма нужда в момента", пише писателят, литературен критик и историк Здравко Недков.

Самото наименование на изданието говори за жанровото му многообразие. "Видрица" е народна дума за малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което събира пет-шест оки вода. Този съд носят закачен на ръката си циганките, когато ходят да просят по къщите и вътре събират всичко - сирене, ечемик, варена тиква, айрян, гозби.
"И затова моето описание нарекох "видрица", защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочее", пише поп Минчо Кънчев.

Езикът му е богат - от арабаджийски диалекти до специфични говори по границата на Турция с Ирак, в същото време плебейски и колоритен. "Сливков, Станча, Бойча и хасковлиите знам, че са затворени, но никого не съм видял освен Буюклу Кара Мустафа Узунов, който още е с кървавата риза, като мушама на гърба му, панталоните му от бой скъсани на гъза, бос, рохнат в главата като страшило; изсъхнал, та пожълтял като пачи крака". По незабравим начин свещеникът описва Атанас Узунов - едно от главните действащи лица в Хасковското съзаклятие: "опърпан, одран, бос, гологлав, рохнат в главата като бухал, бит, бит, недобит... Дреме като разпаресница или като ерменлия. И какво яйце ще снесе?".

Един от най-паметните моменти във "Видрица" е посрещането на поп Минчо в родното му село, след като е освободен от диарбекирския затвор. След години изгнание, той не може да разпознае децата си в насъбралата се за посрещането навалица. Затова ги извиква поименно: "Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна." Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. "Где е Пенка?" - и тя доде. "Где е Кънчо?" Мълчание. "Кънча убиха черкезите в Стара Загора." Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става."

Критиката и читателите посрещат с възторг първия том на "Видрица", а тиражът от 20 000 бройки е изкупен от книжарниците само за няколко дни. Още на следващата година са отпечатани още 20 000 броя, които също се изчерпват много бързо. 
Втората част от наричаната "Българската Одисея" книга на свещеника е издадена чак 13 години по-късно. "Получи се разкъсване на едно живо тяло и тя беше възприета от мнозина едва ли не като мъртво копие на първата. Друга беше и обществено-политическата ситуация. "Най-варварското робство" на някогашните "турци кръвопийци", както пише авторът й, политическата конюнктура превърна в благородно "етнокултурно присъствие". Освен това читателите, борещи се с бедността и глада, вече нямаха възможност да купуват книги ", посочва Здравко Недков.

Вторият том наистина е доста по-различен от първия, с други идеи, друг емоционален заряд и стилистика, но с нищо не му отстъпва по качества. Поп Минчо Кънчев разказва от позицията на участник в националноосвободителните борби, който живее във вече освободената си родина - с горчивина от неуредиците на следосвобожденска България и с много болка за проблемите на хората. 
"Мястото на тази уникална книга в българската литература още не е напълно осмислено", пише филологът и литературен критик Николай Аретов.

Държавен архив - Стара Загора пази ръкопис на друга творба на арабаджийския свещеник - "Диарбекирски спомени" от 1873 г.  Преди три години на 18 април ръкописът за пръв път бе показан в публична изложба в Града на липите.  През 2014 г. по случай 110-та годишнина от смъртта на поп Минчо Кънчев Регионалният исторически музей в Стара Загора подреди експозиция с  предмети от музейната сбирка "Поп Минчо Кънчев" в с. Коларово: знамето на революционния комитет, личното му оръжие – хладно и огнестрелно, негови богослужебни книги и акварелна рисунка, "Диарбекирските спомени", паметни бележки и писма, които се съхраняват във фонда на Държавен архив - Стара Загора.

В памет на поп Минчо Кънчев, а и от любов към историята и старинните оръжия, трийсетина души преди време учредиха старозагорския клуб "Поп Минчо Кънчев". Те вече са взели участие в десетки възстановки на паметни исторически събития.

www.desant.net

... Утре ще чета...
„Видрица” - привлече любопитството ми!

Поздрави!

Поздравления, Диданов! - много хубав материал!
... и за ВИДРИЦА и за ИЗГУБЕНИЙ СТАРЕЦ! - има големи послания има в тях!
" "Изгубений старец. Описание на диарбекирските темници, страданията на нашите злощастни заточеници и побягването на двоицата черни души, съставено от народния страдалец заточеник дядо поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево, окружие Заарско."
" Един от най-паметните моменти във "Видрица" е посрещането на поп Минчо в родното му село, след като е освободен от диарбекирския затвор. След години изгнание, той не може да разпознае децата си в насъбралата се за посрещането навалица. Затова ги извиква поименно: "Где е Теню? Нека доде при мене да го видя и целуна." Теню доде, та ми целуна ръка и аз го целунах. "Где е Пенка?" - и тя доде. "Где е Кънчо?" Мълчание. "Кънча убиха черкезите в Стара Загора." Нека бъде курбан, Бог да го прости, царство така се печели и без жертва и кръв свобода не става."

Все се чудех в детството ми, от где хората, уж прости селяни, а знаят и за Диарбекир, и за Патагония и за още много други територии/събития/хора ... за които в книжките и учебниците (по онова време нямаше Интернет) малко беше написано или нищо.

Поздрави!

благодаря за отзива и на мен ми беше много интересно за прочета за Видрица, книгите на поп Минчо трудно се намират. Най ми харесва възрожденския му език и начин на изкаване, който достига с обикновени думи до сърцето. поздрави
Диарбекир е било плашилото на много поколения българи по време на робството, оттам са се връщали само единици. Обикновеният човечец може да няма много достъп до информация, но като я получи я взима присърце, за разлика от разумния интелектуалец.