След разправата с Калън Тома Петко навлиза навътре в планината и до пролетта на 1877 година времето минава в дълбока и безшумна нелегалност. Уморил ли се е неуморимият войвода, или се е изплашил от властта? – Нито едното, нито другото. За себе си и за дружината си смелият Капитан няма за какво да се тревожи, но се тревожи той за друго: слуховете за несполуката на Априлското въстание оттатък планината, в която се намира той, са достигнали до него, а заедно с това и слуховете за жестоките кланета. При такава нажежена атмосфера Петко войвода знае, че една само искрица е достатъчна, за да подпали мохамеданския фанатизъм срещу беззащитната рая, затова изчезва като че ли под земята, докато премине огнената буря.

Рано пролетта обаче хайдушкото знаме отново се развява в планината Чобандаг, Дедеагачко, където на 15 март 1877 година става първото сражение между бунтовната дружина и потерите. На 13 юни, един ден преди руските освободителни войски да започнат преминаването на Дунава, в околностите на село Павлюкюпрюсу Петко войвода успява хубавичко да набие един кърагаларин от Фере, а само няколко дена след това с велика радост той и дружината му научават, че руските полкове са минали Дунава и е започнала войната за освобождението на България.

Няколко дена подред Петко и другарите му място не могат да си намерят от радост след научаването на необикновената новина. Дружината се увеличава изведнъж на 60 човека, а до края на годината нараства на триста! Туй вече не е малката бунтовна дружина „Защита“, а цял един партизански полк, който с бързи енергични удари разстройва дълбокия тил на турските войски, а когато към есента на 1877 година започва отлив назад на дезертьори и бежанци, Петко обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (бегълците). За по-малко от шест месеца Петковата дружина води девет битки с турската полицейска и военна сила и до такава степен завладява положението, че в началото на 1878 година тя влиза в Марония и обявява освобождението не само на града, но и на неговата околност. Там се установява дружината и 2 месеца тя очаква руските освободителни войски, но за съжаление не успява да ги дочака. На 19 януари 1878 г. става примирието, на 25 януари казаците на генерал Чернобузов пристигат в Гюмюрджина, на 19 февруари се подписва Санстефанският мирен договор, но той, за съжаление, не включва града Марония в границите на България. Въпреки това Капитан Петко решава да остане там и да брани свободата на града.

Битката за Марония, най-голямата и кръвопролитна битка през цялото хайдутуване на Петка, започва рано заранта на 8 март, когато дежурният по караул, братът на Петко – Стайко – събужда войводата и му навестява, че градът е заобиколен от турска войска. Войводата заповядва да се бие тревога с камбаната, за да се пробуди населението,и да се съберат около него всички мъже, годни да носят оръжие. Камбаната бие, хората – още сънени и стреснати – се събират около войводата, мъжете получават оръжие, а жените и децата получават нареждане да се скрият в къщите си и да не излизат. Самият войвода начело на една въоръжена група излиза към източния край на града, за да опипа противника. И тогава той разбира, че е заграден не от потеря-две, а от три цели дружини редовна войска, подкрепени с многоброен башибозук и черкези от съседните турски села, начело с двамата паши Хасан и Яхия.

След една кратка престрелка Петко се връща в града, където цари безподобен смут, разделя въоръжените хора на четири отряда и ги изпраща да бранят четирите входа на града. Започва се бой. Турците са предпазливи и не настъпват, те още смятат, че в града може да има освен хайдути и московци, но когато разбират, че руси няма, постепенно започват да свиват обръча и да стрелят в защитниците и в къщите. Населението се изплашва. Настъпва невероятна олелия. Петко лети от място на място да въодушевява и окуражава, но в същото време архиерейският наместник пол Филип решава да предаде града. Той праща един гемиджия с писмо, в което предлага на турците да настъпят и обещава, че маронийските гърци ще изоставят Петка, щом се появи турската войска. Преди да има отговор от турците, проклетият поп решава да организира капитулацията на града и нарежда да се бие камбаната, а когато населението се събира на градския мегдан, той обявява своя план да се остави градът на турското милосърдие. Петко войвода, който присъства там, убеждава населението да се бие, но на негова страна застават само бежанците от Старозагорско и няколко местни фамилии. В резултат на това Петковите партизани се събират в къщата на Киряк Панайотов с намерение да се бият до последния си дъх, а болшинството граждани тръгват подир архиерейския наместник да се предадат на турците.

Разбрали каква е „хавата“, турците настъпват и навлизат в града. Киряк Панайотовата къща е моментално заградена. Защитниците й стрелят отвътре, турците – отвън. Няколко души черкези, въоръжени с брадви, налитат да разбият вратите, но Петко с хората си ги отбива. Започват „кандърмите“ за предаване, а когато и те не помагат, изобретателните башибозуци намират газ, заливат къщата и я подпалват. Слава богу, че се е вече мръкнало, а войводата се е досетил доста преди подпалването да пробие зида към съседната празна къща и да „пресели там“ гражданите и защитниците.

Настъпва нощта на 8-и срещу 9-и март. Ясно е, че на другия ден турската лавина ще помете неколцината смелчаци. Положението изглежда безнадеждно, но Петко, точно тогава, когато се е „подсирило морето“, няма намерение нито да се предава, нито да мре. Той изчаква да настъпи нощта, събира най-смелите около себе си, неусетно се измъква от импровизирания бункер, напада нощната стража и след кратък ръкопашен бой успява да разсече обсадната верига и да излезе вън от града. Там Петковите хора попадат на втората стража, но заиграват дългите ножове и последният пробив е извършен. Така Петко и шепата негови хора се озовават вън от Марония. Любопитно е, че след такива драматични преживелици те не бързат да се махнат по-далече от войската, а застават на една височина недалече от града. Там дочакват мартенското утро на 9-и и не само че не се крият, а получават заповед от войводата да изстрелят по пет патрона по сватбарски. Когато получават тая странна заповед, дружинниците Петкови знаменателно се споглеждат: „Дали войводата им от преумората и барута не се е побъркал?“ Да ги издаде ли иска той? След втората заповед обаче те вдигат към небето пушките си и безредна пукотевица разкъсва утринната тишина. Сънените пълководци в Марония, като дочули стрелбата, сметнали, че към Марония идват в помощ на бунтовниците казаци и затова – колкото и невероятно да изглежда, то е исторически факт – дали заповед двухилядната орда да отстъпи от града. Вярно, че на другия ден, 10 март, войската отново се връща в Марония, но бойната й ярост била вече попреминала и градът се отървава с един грабеж.

Към равносметката на тая кървава битка трябва да добавим и стотина жертви: 72-ма от турците, десетина жени и деца и шест от Петковите хора. Умира освен това и надеждата, че Марония ще влезе в границите на България!