В годишния си доклад за 1957 г. Ричард Спейт разглежда и българската външна политика. 

Както по малките, така и по големите въпроси българската външна политика продължава да бъде диктувана от Съветския съюз и 4 пъти през годината български ръководители, включително министър-председателят, отидоха на поклонение в Москва, за да получат нарежданията си. Отношенията с останалата съветска орбита бяха забележими само с това, че обичайната размяна на културни, „парламентарни" и технически делегации беше по- интензивна от обичайното. Продължи тенденцията за култивиране на афро-азиатските страни, като главният прицел беше Сирия. През цялата година седмичните полети на К.L.М. превозваха български техници и съветници, а връщаха сирийски студенти и курсисти. В Дамаск бе открито постоянно българско търговско представителство, но българските ресурси са твърде малки, за да може страната да разпространява мрежата си нашироко, и с възможното изключение на Египет, нейни интереси в други страни на Близкия изток практически съществуват само на хартия. 

В отношенията с Югославия имаше известно подобрение, отбелязано с назначаването на по-малък българофоб за югославски посланик в София и отварянето на два нови гранични пропускателни пункта; но традиционните идеологически различия са все още достатъчно силни за някакво истинско сдобряване. Отношенията с Гърция също регистрираха леко подобрение и за първи път след войната през октомври беше отворен пътят за Солун, но само за ограничен търговски трафик. Вероятно отношенията с Турция бяха по- обтегнати, отколкото с всяка друга страна, особено към края на годината, когато напрежението между Сирия и Турция доведе до остри атаки в българската преса и дори до съсредоточаване на войски край турската граница, където бяха проведени необичайно мащабни маневри през есента. 

 

В началото на януари 1958 г., посланикът изпраща и доклад за развития, засягащи журналисти. 

Научаваме от достоверен източник, че редакторът на водещия партиен вестник „Отечествен фронт", Стефан Станчев, и известният журналист от неговия вестник, Владимир Топенчаров, са били уволнени и им е било забранено да пишат. Топенчаров, който е зет на Костов, имаше проблеми миналата година заради критикуване на Червенков и други партийни лидери, но му се позволи да продължи да пише, след като беше порицан публично. След това той внимателно следваше партийната линия по всички въпроси. Топенчаров и Станчев в миналото са подкрепяли една по-либерална партийна линия по вътрешната политика. Макар в последно време, както изглежда, техните писания безпогрешно да отразяваха партийната линия, те вероятно са изразявали други гледища вътре в партията. Тяхното уволняване изглежда е част от нова атака срещу „ревизионистите". Бившият костовист Иван Масларов, който миналата година беше реабилитиран и върнат в партията, отново беше изключен за „ревизионистки уклони". Сега часовникът тук се връща назад.  

След като се запознава с последните доклади от София, шефът на Северния отдел на Форин офис (който е обхващал скандинавските и комунистическите страни, включително България), Томас Бримлоу, коментира на 31 януари: 

Най-интересният елемент е стабилността на българското ръководство. Те вече оцеляха през твърде много промени на политиката и на кадрите в Москва. Изненадващо е, пред вид силата на управляващите, че българските писатели и журналисти оказват известна съпротива на партийната линия. Очевидно би било неблагоразумно да се предположи, че техният „бунт" е вероятно да се разрастне, особено когато техните колеги в Съветския съюз са под голям натиск отново да влязат в коловоза. Но зародишите на съпротива ясно съществуват и, ако се съди по опита от миналото, би било трудно те да бъдат напълно унищожени. 

 

Нежеланието на някои писатели да прегърнат изцяло социалистическия реализъм и да си направят самокритика довежда до свикване на писателска конференция на 7 и 8 април 1958 г. За тази конференция британският посланик докладва на 2 май. 

Първият секретар на Българската комунистическа партия, Тодор Живков, намери за необходимо да говори лично пред съюза - една необичайна процедура. Ударението в неговата дълга реч беше, че големите български икономически постижения при социализма не са намерили израз в литературата и изкуството, че все още са се запазили буржоазни идеи и те се експлоатират от западната пропаганда (без да иска, тук той отдаде почит на Би Би Си), и че макар да трябва да се насърчава критичен подход, той трябва да остава в строгите граници на социалистическия реализъм. Живков се оплака, че все още има елементи сред интелигенцията, които смятат, че изкуството трябва да бъде извън партийния контрол, и заяви, че никаква интелектуална и творческа дейност не ще процъфти в комунистическата държава, ако не се базира на партийни директиви. Живков приключи с атака срещу българската филмова индустрия, затова че изоставила реализма и се поддала на чуждо модернистично влияние. 

В последвалите дебати имаше множество дребни пререкания и злословия по чужд адрес от онзи вид, който е така характерен за българския литературен живот. Тодор Генов, един от видните „ревизиониста", чиято пиеса „Страх" в известен смисъл е българският еквивалент на Дудинцевата „Не само с хляб", направи унизително разкаяние и заключи, че речта на Живков го вдъхновила да отвори нова страница. Повечето от другите по-стари ревизионисти запазиха мълчание и имаше критики срещу партийната линия от писатели, които не бяха говорили преди. Пресата възхвали резултата от конференцията като триумф на правоверния марксизъм над ревизионизма. Публикуваното от разискванията не подкрепя такова твърдение. Самият факт, че беше отделено несъразмерно внимание на дейността на Съюза на писателите внушава, че той остава един от няколкото потенциални източници на заплаха за режима. 

 

Един друг проблем на режима през 1958 г. е престъпността и по-специално младежката престъпност в столицата. След убийството на кандидат-член на Партията в трамвай, се отприщва кампания срещу младежката престъпност. На 13 февруари посланикът съобщава на Лондон. 

Несъмнено беше необходима някаква твърда акция, но властите, както обикновено, се захванаха по погрешен начин. Близо 2 000 души бяха арестувани през последните 3 седмици, главно в София. Около една четвърт от арестуваните после бяха освободени, но останалите се пращат в концентрационния лагер Белене и други лагери. Арестите бяха извършени по твърде произволен маниер и освен истински престъпници младежи - черноборсаджии, проститутки, измамници и тям подобни - милицията замъкна всеки, който редовно е посещавал кафенета, където действат черноборсаджии, всеки, който носи тесни панталони, къси вълнени палта с качулки и практически всичко, което съответства на текущата местна представа за западен стил облекло. Във всичко това властите сами се направиха за смях, особено с включването на палтата с качулки, 60 000 от които бяха произведени в България и се продават в софийския ЦУМ. Жената на един от секретарите в източногерманското посолство е била арестувана за носене на такова палто и тъй като не е имала документи, е била държана известно време, преди да бъде пусната. Един от служителите на британското посолство е бил очевидец как председателят на Софийската търговска палата, облечен с такова палто, е бил спрян от милиционер, който се опитал да го арестува, но трябвало да му се извинява, когато разбрал самоличността му. Подобно нещо станало в трамвая миналата седмица, когато милиционер спрял младата жена на един от френските секретари, която била с джинси току-що донесени от Париж. 

 

В началото на февруари Народното събрание прокарва закон за малолетната престъпност. Съгласно статии в печата, при изготвянето на закона бил проучен опитът не само в Съветския съюз, но дори и в капиталистическите страни. Законът предвиждал създаване на превъзпитателни училища за деца над 7 години и трудово-поправителни училища за малолетни.

 

Ричард Спейт прави анализ на причините за увеличаващата се престъпност.  

Мисля, че това може да се отдаде на три главни фактора: неуспехът на режима да намери заместител на религиозното влияние, което той се стреми да унищожи с всички възможни средства; отслабването на семейството и неудовлетвореността, пораждана от ограниченията върху свободата на мисълта и пътуванията. Многозначително е, че успоредно с кампанията срещу младежката престъпност пресата провеждаше нова кампания срещу религията и във вестниците излизаха една до друга статии, от една страна осъждащи липсата на морал у младите хора, а от друга страна атакуващи „религиозни суеверия" в училищата. И докато религиозните традиции на православната църква са все още силни, най-вече в провинцията, няма съмнение, че липсата на каквото и да било религиозно обучение в училищата, заедно с официалното отношение към религията, дава своето отражение върху младите хора. Намаляването на родителското влияние - нещо, което стана почти навсякъде в Европа след войната - е по-остро тук поради социалните сътресения на революцията и вероятно дори още по-големия приток на хора в градовете и последвалото отчайващо пренаселване. За по-интелигентните млади хора ограниченията, които режимът поставя върху свободата им да пътуват, да получават книгите, които искат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват, неизбежно създава дълбоко чувство на неприязън и неудовлетвореност. В частност, студентите страдат от това, че не могат изобщо да разширят знанията си извън рамките на комунистическия блок. Подтискайки джаза и рокендрола, властите отново прекалиха и онези няколко ресторанта в София, които имаха свирещи групи, са сега почти празни, което стана и с единствения нощен клуб (чиято главна певица беше между първите арестувани). 

 

На 21 юли 1958 г. се провежда многохилядна демонстрация пред Британската легация в София. Съгласно доклад на легацията над 100-хиляден народ преминал пред сградата на легацията между 4 и 6 следобед. 

Първото нещо, което се наби на очи, беше броят на жени с деца, които бяха по- многобройни от мъжете в процесията. Както винаги тук, мнозинството взимаха участие, защото им бяха казали да отидат от техните фабрики и предприятия. Някои минаваха, без дори да погледнат към легацията и с досада по лицата, докато други се смееха, като че ли това беше за тях само една допълнителна разходка. От друга страна сред тълпата имаше хора, главно между жените, които сякаш вярват в лозунгите, които скандираха. Няма съмнение, че обикновеният българин е дълбоко уплашен от изгледа за война и макар да не вярва на всичко, което му казва пресата, той е останал с впечатление, че британското и американското правителство са направили нещо в Близкия изток, което може да доведе до война. Разбира се, по-интелигентните не виждат нещата в тази светлина, но те вероятно са малцинство. Най-измореният човек в България е вероятно пощальонът, който продължава да идва денем и нощем с протестни телеграми - общият им брой вече надхвърли 1 000 (срещу 40 по време на Суец). Някои от нашите коли бяха надраскани с тебеширени лозунги за мир. Един-двама души от легацията преживяха ругателни обаждания по телефона. Но иначе нещата са нормални и мнозина българи се опитват да намерят начин да ни кажат, че не одобряват демонстрациите. 

 

В дипломатическата кореспонденция между Лондон и София през 1958 г. намира място и футболът. На 8 март Ричард Спейт пише на президента на английската футболна асоциация, Станли Роуз. 

За вас може да е от интерес следната информация, която показва докъде са готови да отидат българските власти, за да си осигурят силни единайсеторки. Както знаете, българският армейски тим ЦДНА предстои да играе срещу Челси в Лондон на 25 март. Между молбите за визи на играчите бяха имената на двама, които участваха в отбора до 23 години, играл срещу Англия миналия октомври. Сравнявайки молбите, установихме, че на миналогодишната молба пише, че единият футболист е роден в 1935 г., което му дава право да участва в отбор „до 23 години", но в новата (и несъмнено коректна) молба пише, че той е роден в 1933 г. За втория играч сега видяхме, че е бил почти 24-годишен по време на мача „до 23 години". Нещо повече, служители на посолството, които ходят на мачове в София, потвърждават, че двама футболисти включени в армейския отбор за мача срещу Челси, са всъщност играчи на други отбори и

 нямат право да играят за ЦДНА. Човек, разбира се, знае, че всички комунистически страни са твърде безскрупулни при селекционирането на отбори за международни състезания, но това е първият случай, когато ние в София имаме реално доказателство за измама. Вие може да сметнете за уместно въпросът да се повдигне пред техните футболни власти. Ако те разберат, че им знаете триковете, може да са по-внимателни за в бъдеще.

 

 

За 10 и 17 август Челси насрочва два мача в България. Британският посланик докладва на началниците си, че не е доволен от такова посещение в момент, когато режимът се опитва да създаде военна атмосфера и антибритански чувства. 

Малко вероятно е българските власти да отменят мачовете, тъй като те ще искат да покажат, че техният конфликт е с „империалистите", а не със спортистите, но не виждам защо трябва да играем тяхната игра и се надявам, че Челси ще решат сами да отменят турнето. Те биха могли да кажат на българските власти, че съобщенията за настоящата антибританска кампания и ограниченията върху придвижванията на чужденци са показали, че те не могат да очакват приятелско посещение без рискове за инциденти. Предлагам позицията да се обясни по спешност на футболната асоциация, за предпочитане на сър Станли Роуз лично. Разбира се, важно е да се създаде впечатление, че Челси действа по собствена инициатива, а не под натиск на Форин офис. 

 

В Лондон началниците на Северния отдел на външното министерство решават следното във връзка с предложението от София: „Нашият опит със Станли Роуз ни подсказва, че всяка намеса от наша страна би била сметната и представена като натиск от Форин офис. Не смятаме, че условията във вашата телеграма могат да бъдат изпълнени и, следователно, не предприемаме никакво действие." Така през август 1958 г., Челси отива в България, където играе два мача. За турнето на Челси, Ричард Спейт пише до Лондон:

 В случая всичко мина добре. Челси загуби първия мач срещу армейския отбор с 1-2, но спечели втория срещу водещия български цивилен отбор с 2-0. След втория мач ги поканих на коктейл и те направиха добро впечатление на всички, които разговаряха с тях. Ръководството и повечето футболисти изглеждаха добре информирани от някого (от вашия отдел?) за реалностите на живота в България и не бяха прекомерно подведени от оказаното им специално внимание. Те нямаха никакви оплаквания освен от храната (дори в най-добрия български хотел храната е твърде ужасна), но изглежда не е имало почти никакво сприятеляване. 

 

В началото на юни 1958 г. се провежда 7-ят конгрес на БКП. На него присъстват съветският генерален секретар, Хрушчов, и албанският партиен ръководител, Енвер Ходжа. На 19 юни Ричард Спейт докладва.

 

 Конгресът протече по обичайния образец, с изключение на обръщението на Хрушчов през втория ден, което нямаше пряко отношение към дневния ред на конгреса. Първо имаше 7-часова реч на първия партиен секретар, Живков, в която бе направен преглед на българските постижения през последните 5 години и на курса, който партията планира за следващия 5-годишен план. Някои членове на Политбюро после направиха интересни изказвания по някои пасажи в доклада, но останалият поток от ораторстване бе напълно безинтересен и нито един делегат нямаше оригинална идея за изразяване. Конгресът единодушно прие резолюция по доклада на Тодор Живков, която също така не съдържаше нищо ново и не представляваше нищо повече от повторение на вече казаното.

 

 

 

От речите на конгреса Ричард Спейт разглежда тези на Димитър Ганев, Георги Цанков и Вълко Червенков. 

Димитър Ганев, когото дипломатите смятат за втори след Живков в партийната йерархия, хвърли особено интересна светлина върху текущите партийни трудности. Той отбеляза следните моменти: 

- много трудещи се, най-вече в селата, са все още недокоснати от агитацията и трябвало да се положат големи усилия за възбуждане на интереса им към партийната работа; 

- инженери и други специалисти предпочитат да стоят в големите градове, наместо да отиват в провинцията и да работят на строителни обекти; 

- идеологическото обучение в някои училища и институти е неадекватно поради факта, че някои учители завършват университетите със слаби познания по марксизъм-ленинизъм; 

- необходими са по-големи усилия за премахването на ревизионизма от изкуството и литературата и за поставяне на художници, писатели и други в по- близък контакт с народа; 

- „малък, но много належащ въпрос" е сътворяването на повече песни, танци и друга лека музика за борба с влиянието на западната танцова музика. „Неприлични и варварски песни няма повече да бъдат толерирани. На самозвани певци няма да се позволява да корумпират с животински звуци нашата чудесна младеж." 

Забележителна реч държа и Георги Цанков, министър на вътрешните работи и член на Политбюро. В нея той разгледа атаките срещу партията от империалисти и реакционери, вътре и извън страната. Той говори с гневен език за усилията на „Гласът на Америка", радио „Свободна Европа", американските разузнавателни служби и българските емигранти, които те подкрепят, за подкопаване на режима и осигуряване връщането на Цар Симеон, който - както изглежда - все още е смятан за фактор, който трябва да се има пред вид. Цанков се оплака от непочтените методи на империалистическите агенти за подкупване на пътуващи на Запад българи и за подстрекаване към бунт в България чрез пропагандни балони и разпространяване на листовки, повече от 50 000 от които били предадени на властите само през 1957 г. Той също се оплака, че между самите български граждани поддръжниците на бившия режим са все още активни и търсят всякаква възможност, за да дискредитират режима. Те пускали различни слухове и злонамерени вицове. В дейността си те използвали религиозни и други буржоазни предразсъдъци. Твърде изненадващо е, че Георги Цанков не спомена предаванията на Би Би Си, макар напоследък те да са под огън в пресата.

 

Вълко Червенков възхвали решението на Априлския пленум от 1956 г. за премахване на култа към личността и каза че пленумът се е оказал ценна школа. Той добави: „Считам за мой партиен дълг да заявя пред конгреса, че аз лично съм преминал през тази школа и в практическата си дейност съм правил и правя всички необходими заключения от решенията на Априлския пленум". Неговата роля в партията си остава мистерия. Той говори като човек, който е бил силен в миналото, но повечето компетентни наблюдатели смятат това за тактически ход и неговото заминаване от Министерството на просветата и културата непосредствено след конгреса не означава нищо повече от желание от негова страна да се освободи от министерски задължения и за момента да упражнява властта си зад кулисите. 

 

В заключение на своя доклад на 7-мия конгрес на БКП, британският посланик прави следната преценка:

 

Картината, която се очертава след конгреса, не дава особено насърчение нито за самия български народ, нито за неговите доброжелатели в свободния свят. Ясно се видя, че каквото и раздвижваме да има в низините, сега партията е обединена на върха. Конгресът не разкри никакви признаци на напрежение зад кулисите и макар истинското значение на министерските промени да е все още неясно, нищо не подсказва Червенков и Панчевски [2] да са били понижени заради

 

2. Ген. Петър Панчевски - бивш министър на отбраната - б. а. 

 

предизвикателство към партийното ръководство. Едва ли се нуждае от преповтаряне фактът, че това ръководство открито признава съветската хегемония в икономическата и в политическата сфера без въпроси и резерви. Въпреки, или вероятно поради това икономическо подчинение (България никога не е стояла икономически на собствените си крака), има материален напредък с обещания за още в бъдеще и стандартът на живот вероятно ще продължи да расте. 

В друг аспект, обаче, животът обещава да стане по-труден, най-малкото за интелигентния българин. Солидарността на върха не отеква в по-долните слоеве и има признаци на растящо безпокойство от неуспеха да се спечели по- младото поколение и от продължаващия отказ на мнозина писатели и интелектуалци да следват линията. 

Може да се очаква нова кампания за осигуряване на по-голям конформизъм, но не виждам причини да предполагам, че тя ще е по-успешна от предишните. Макар българинът да не рита срещу ръжен, вековете под турско управление са го научили на изкуството на тихо изплъзване от тиранични управници. Тази липса на увереност на ръководството в неговия контрол върху масите е вероятно един от елементите на конгреса, от който можем да получим известно удовлетворение.

 

 

На 1 октомври 1958 г. Ричард Спейт изпраща на Форин офис прощалния си доклад от София.

 

 

Във всички страни зад Желязната завеса западният дипломат трябва да страда до известна степен от чувство на изолация, но се съмнявам дали в някоя друга страна той се намира така напълно откъснат от малкия свят около него, както в България. Различни фактори допринасят за това: липсата на силна традиция на контакти със Запада, малкият размер на бившите образовани класи, езиковата трудност (малцина дори от тези, които са благоразположени, имат адекватни познания по западен език), националният характер (българинът е егоцентрично същество без голямо любопитство за други страни) и преди всичко всеобхватността на партийния контрол, който гарантира, че и малцината хора, с които влизаме в контакт, никога не ще се осмелят да изразят мнение по някои полемичен въпрос.

 

 В резултат срещам повече от обичайната трудност да представя в моя последен доклад от София убедителна картина на това, което става днес в Съветска България. Гледайки назад към последните две години, това, което най-много се набива на очи, е застоят на политическия живот. Няколко интелектуалци с малко влияние извън собствения им малък кръг бяха възбудени от 20-тия конгрес на Съветската комунистическа партия и събитията в Полша и Унгария, но за масата от народа, вътре и извън партията, тези развития не бяха нещо повече от кьорфишек. Нито пък се създава впечатление партийната върхушка да е била сериозно смутена от онзи вид идеологически и персонални различия, който се забеляза в Полша и Унгария и в самия Съветски съюз. След като отстрани един възможен съперник миналата година, същата малка група продължава да доминира Политбюро и да налага на страната същата политика на стопроцентно раболепие пред Русия във всички сфери. Доколкото може да съди един външен наблюдател, няма повече никаква опозиция на върха, нито срещу партийното ръководство, нито срещу партийната линия. Така водачите са с развързани ръце да моделират националната икономика съгласно указания от Съветите план, докато в същото време се стремят, макар и без голям отклик, да разширят и задълбочат базата на своята подкрепа сред народа, като дават на хората по-голям дял от растящото национално благосъстояние.

 Докато Съветът за икономическа взаимопомощ може да носи неизгоди за една развита икономика като тази на Чехословакия, която има традиционни връзки със Запада, положението е много по-различно по отношение на България, която никога не е стояла икономически на собствените си крака и й липсват както капитал, така и необходимите технически умения за разработване на собствените ресурси. Тясната обвързаност има своите недостатъци и не само опоненти на режима съжаляват, че е трябвало ферми и фабрики да се оборудват с нескопосани съветски машини, когато по-добри и по-евтини машини са достъпни на Запад. Но руските машини могат да се получат по-лесно и съветски кредити финансираха механизацията на селското стопанство, амбициозните хидро-енергийни проекти и новите химически заводи, които са базата на текущата икономическа експанзия. Страната вероятно би била по- добре, ако по-малко усилия и пари се влагаха в производството на индустриални стоки, които с изключение на най-примитивните пазари, не могат да се надяват да конкурират стоките на по-напредналите сателити. 

Външното впечатление за относително благоденствие, което идва като приятна изненада за новопристигналия западен посетител, разбира се, е до известна степен подвеждащо. За тези, които имат постоянна работа, реалните доходи се повишиха средно с около десет процента, но много от ежедневните стоки, които се виждат в магазините, остават извън възможностите на обикновения работник и все още е почти невъзможно за работник или служител да задоволява основните нужди на семейството си, ако жена му не работи. Освен това остават политически „ненадеждните", които често са на ръба на гладуване. Властите проявиха загриженост от тревожното нарастване на злоупотребите и корупцията, но попаднаха в омагьосан кръг. Желаейки да излекуват злините на прекомерната централизация, те трябваше да дадат по-голяма свобода на местните власти и така увеличиха възможностите на местните началници да напълнят гушите си. Друг, още по-сериозен аспект на същата вътрешна гнилост, е пълната неспособност на ръководителите да възбудят сред населението като цяло какъвто и да било ентусиазъм към тях самите или към партията. Може да се каже, че българинът е флегматично същество, по-близък до чеха, отколкото до палещия се поляк или унгарец. Но това не обяснява напълно проявяваната от него апатия в наши дни при всякакви случаи: когато летува във Варна, демонстрира срещу англо-американска агресия, слуша партийни речи (дори речта на Хрушчов не можа да го възбуди) или когато просто прави вечерната си разходка по софийските булеварди. Несъмнено той е бил също толкова апатичен през дните на турското господство. Турчинът не е искал повече от това, докато сегашните му господари не престават с кампаниите си за раздвижване на ентусиазма му. 

Аз умишлено използвам тези фрази, защото пропагандата вече е станала едно повтаряне на изтъркани клишета, за които човек се съмнява дали дори техните автори сериозно очакват някой да им повярва. Това вероятно е най-очебийният провал на партията в България, от който ние можем да получим най-много насърчение, макар и от негативно естество. Можем също да сме насърчени от нейния неуспех да постигне забележимо въздействие върху софийския културен живот. Както във всички комунистически страни, писателите, художниците, актьорите и музикантите се радват на най-големи привилегии и дори могат да пътуват в чужбина сравнително свободно. Те максимално се възползват от тези привилегии и аз не познавам никого, който би застрашил привилегиите си, като рекламира собственото си нехаресване на режима (българите рядко са идеалисти). Човек не трябва непременно да е живял дълго тук, за да открие, че малцина от тях имат някакъв интерес към неговите постижения. Между гостите на нашето прощално парти миналата седмица бяха най-популярният български драматичен актьор, най-известният художник, композиторът на най-новата българска опера, един от диригентите на операта и съпругата на най-видния археолог. Всички те се сбогуваха с нас по начин, който макар и дискретен, не остави у нас никакво съмнение, че техните симпатии са към Запада и против комунизма. За съжаление хора като тях имат малко влияние тук и не може да се очаква те да действат като квас сред масите. 

 

В края на своя последен доклад от България, Ричард Спейт повдига необичаен въпрос.

Всеки западен представител в София трябва по някое време да се запита дали има смисъл да се поддържат дипломатически отношения с тази страна, която няма никаква собствена външна политика и където за момента има малки изгледи дипломатите да могат да изпълняват нормалните си функции. Въпросът е дори още по-уместен за британското правителство, отколкото за други некомунистически правителства, тъй като за разлика от Франция, Италия и Австрия, ние нямаме никакви традиционни връзки с България, търговията е малка, има малък културен афинитет и няма британци, живеещи в България. Наистина може да се изложи силен аргумент за закриване на легацията на Нейно Величество или най-малкото за понижаването й на ниво на консулство - така България ще бъде третирана реалистично като руска провинция, наместо да се подпомага нейното правителство в поддържането на фикцията, че притежава суверенна власт. Но аз мисля, че като се направи равносметка, ние ще се окажем губещите от такова действие. Не само ще се лишим от потенциално и дори актуално важен източник на информация за югозападната гранична зона на Съветската империя. Нашето оттегляне също би отбелязало началото на края за онези в България, които вероятно са по-многобройни, отколкото ние смятаме, и които гледат на присъствието на британската и на други западни легации като на осезаемо доказателство, че външният свят още не ги е окончателно изоставил на Кремъл. Вероятно единствената услуга, която ние можем да направим на българите при сегашните обстоятелства, е да помогнем на този народ да запази до известна степен порив за свобода, за да могат да се възползват от шансовете си, когато Кремъл започне да отпуска своята хватка.

 

 

След като се запознава с доклада на заминаващия от България посланик Спейт, началникът на Северния отдел на форин офис, Томас Бримлоу, пише следното заключение на 9 октомври 1958 г.:

 

Трябва да се помни колко лоши са били понякога нещата, когато правим преценка колко лошо е сега отвъд Желязната завеса, факт е, че общо взето животът за нашите мисии не е така лош, както беше през последните години от живота на Сталин. Ние правилно не скъсахме отношенията тогава и няма валиден аргумент за прекъсването им сега. Трябва да сме търпеливи и внимателни. Целият комунистически блок еволюира твърде бързо. В никакъв случай не съм убеден, че тази еволюция ще бъде в наша полза, но със сприхавост не ще стигнем доникъде. Както показа Полша, правилната политика е резервираност и търпение в лоши времена, и приятелство веднага след като нещата се подобрят.

 didanov.blog.bg/history/2016/05/28/bylgariia-prez-ochite-na-britanskiia-foreign-office-1957g.1454302

Много интересно четиво!
Жалко, че го „захлупваш“ с друг постинг, който ще прочета сега щото гледам, че някой не го е харесал даже без да го прочете.

тези доклади дават една различна представа за процесите ставащи в страната ни в края на 60те години...не мисля, че може да става дума за "захлупване" т.к. са коренно различни постинги.поздрави

Де да можеха и други архиви да „проговорят“, че взе да писва от лъжи.
Това за захлупването си е моя стратегия ... две интересни четива изискват време, просто изразих мнение кое то не задължава.