Преваляло пладне, когато конниците, все нагиздени и яки турски войници слезли до извора, за да напоят животните. По това време момите се спускали по пътеката натам, за да напълнят ведрата с ледена вода. Като видели непознатите, девойките не се стъписали, а още по-високо вдигнали глави и смехът им екнал над цялото поле. Най-напред вървяла чернооката Камена. Лицето й било румено, дебелата плитка лежала върху лявата й гръд, а на рамото й новата кобилица не помръдвала. Като стъпвала, синият сукман леко се отхвърлял напред и по надолното откривал здравите бели прасци на краката.

Това не останало скрито от младия и запотен от горещината Ахмед бей. Много жени имал в харема си, но такава красота за първи път срещал в тези пущинаци. Пътят минавал отвъд гората и пътниците рядко се отбивали в разхвърляните по поляната колиби. Когато момите се наредили до каменната стага да наливат ведрата от извора, Ахмед бей си рекъл: „Искам я, нищо няма да ми попречи да я имам…” И се обърнал към Камена:

– Не те познавам, девойко, но ти си толкова хубава, че в моя харем и дом ще бъдеш най-волната птица…

– Няма по-голяма волност от тези поляни, аго – отговорила Камена. – Тук е моето гнездо, близки и първо либе.

– Но моята власт и богатство нямат чет! – ядосан казал Ахмед бей.

– Човешката воля и свобода не се мерят със злато. И тук ми е добре. Не съм аз за твоите хареми, нито за богати дворци. Я виж, аго, какви зелени морави, какви гори и дворове…

Тези думи хич не харесали на Ахмед ага, за първи път заставали срещу волята му. Колко такива хубавици имал у дома във Вратица, но нито една не била му отказвала: всички доброволно идвали. А що за жена била тази!

– Хванете я и я вземете насила! – заповядал на войниците Ахмед ага.

Спуснали се те към Камена, но тоз миг от храстите излязъл висок, снажен, широкоплещест момък. Брадата му приличала на мравуняк, а косата лежала върху раменете като коренище. Макар и облечен в скъсани кожи, силата му напирала и личала. В мускулестите ръце стискал дебела дренова тояга. От очите извирала омраза и ярост. Като го видели, турците отстъпили, а Ахмед докоснал ножа, мушнат между сърмените колани. И неговото тяло потръпнало при вида на това чудовище, което повече приличало на мечка, отколкото на човек.

– Ако докоснете Камена, всички ще ви удавя в извора! – заканил се момъкът. После се обърнал към девойките, които стоели горди и снажни на пътеката. – Вървете си у дома…

Те отминали към колибите. Ахмед бей скърцал със зъби: Не, не иска да прости на този дързък гяур, не иска да се лиши от тази хубавица, пленила го от първи поглед. Но как да го победи, когато стоял насреща му като канара. Тогава решил иначе, с подкуп и хитрост.

– Ти ли си либето на тази хубава девойка? – попитал го турчинът.

– Всеки избира онова, което е от негова кръв и плът… Ако сме роби, то поне хубост и сила имаме.

– За твоята сила бих дал хилядо жълтици, но в замяна на това ще ми отстъпиш тази невиждана красота, която до днес е радвала твоите очи.

– Имам само нея, ага. Дам ли ти я, оставам гол като тази тояга. Златото се харчи, а красотата се помни вечно.

– Така е, но е престъпление такава красота да се губи по тези пусти места.

– Хубава птица не обича кафез, аго. Затова си върви по живо и здраво и остави Камена да си краси тези простори. На никого не е нужна мъртва птица.

– Че кой иска да я убива?!

– Ти, в твоите сараи.

Незабелязано от Драган, Ахмед ага дал знак на турците и те се нахвърлили върху момъка. Съборили го на земята и вързали ръцете му. Приближил се тогава агата до него и рекъл:

– Моите соколи ми служат за лов, иначе отсичам главите им.

Повели Драган през моравите на изток, там, където се вдигали стаги на черни колове. Научила за това Камена и хукнала подир любимия си, но никъде не го открила. А войниците стигнали до една скала и там отсекли главата на Драган. Щом тя паднала долу, от подножието на каменния бряг бликнала много вода. Образувало се езеро. Камена ден и нощ обикаляла горите, плачела и всяка сълза се превръщала в камък. От извора пила вода, но не видяла очите на Драган, които я гледали от дъното. Все вървяла девойката по долове и гори и търсела, викала любимия си. Оттогава никой не я видял повече. Още преди векове хората нарекли извора  Драгавец, а каменистите брегове на потока – Каменица. И днес при вятър като застанеш до чешмите, се чуват стъпки по козите пътеки. Толкова много камъни са покрили бреговете на Каменица, че трудно е и трева да поникне върху тях. А по околните ниви хората са натрупали грамади от бял варовик: все чистят, а на утрото той отново покрива земята. Говори се, че Каменица все още търси своя любим… Вярно ли е, не е ли, легенда е това, но изворът никога не пресъхнал, а белите камъни блестяли на слънцето като бисери…