Годината е далечната 1860г. мястото на действие е Атина в новоосвободена Гърция. На ежегодният конкурс за млади талантливи поети, първа награда е единодушно определена на едно анонимно произведение - ръководителят на комисията умишлено подчертава, че такова произведение е в стил Илиада (макар действието да се развива в недалечното тогава минало в областите на Охрид) и, че аторът спокойно може да бъде наречен вторият Омир. Единственото, което никой не очаква. е че анонимният автор, най-добрият гръцки поет за 1860г. се оказва българския студент по медицината Григор Пърличев. Той отказва предложената му стипендия за първокласен колеж в Англия или Германия, дава половината от голямата парична награда за благотворителност, въпреки, че е  самият като студент е подложен на доста лишения. Единствено младия Григор приема лавровият венец като признание за неговите поетични способности. На въпросът на ректора на университета защо се отказва от толкова желана стипендия, Пърличев заявява, че най-много иска да се върне в родната Македония и да научи своите сънародници българи, на каквото е способен. Ректорът не сдържа учудването си с израза "Вие искате да се върнете назад, към робията?", на което Пърличев отговаря с достойнство :"Да, ще бъда роб, но с лавров венец!"
Представяме Ви и първата част от поемата на този достоен българин родолюбец.

ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
"ВОЙВОДАТА"
 

НАД ГАЛИЧНИК В РЕКА [1] от писък ечат висините.
Каква ли беда тоя път
събрала е вкупом сред село мъжете, жените,
та жалостно всички редят?

"Дали над поля житоносни градушка захваща,
или скакалци са дошли?
За данък ли кървав султанът войници изпраща,
или са еничари зли?

О, ни над поля житоносни градушка захваща,
нито скакалци са дошли.
Султанът войници за кървава дан не изпраща,
не идат еничари зли! –

Албанци убиха войводата наш, нашта слава,
млад Кузман, героя прочут.
Селата, горите ни сенчести ще осквернява
от днеска разбойникът лют." –

Така земеделци, слуги на Деметра [2], орачи
приказваха сглас наскърбен,
жени си деряха лицата и люти палачи
проклеваха с вик ужасен.

Пълзеше мълвата навред по селения бедни –
то сякаш Борей [3] лекокрил
зловещо повяваше, по планините съседни
бедата велика вестил.

И ронеха сълзи, дочули за тоя слух страшен
вдовица, сирак, силен мъж;
стоеше орачът сред нивата зяпнал, уплашен –
ударен от гръм изведнъж ...

ПРИПАДАШЕ ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР; На прага пред къщи
седеше красива жена
на средни години; и скръстила лакти могъщи
на силните си колена,

оглеждаше тежката пушка, която отлично
бе лъснала с въглен разтрит;
в снагата тя бе амазонка, с лице героично,
с достоен и почетен вид:

Не бяха годините прежната хубост изтрили,
не бе тя привела глава,
все оше бе сочна и млада, и пълна със сили! –
Бе клетата Неда това,

на Кузмана свидната майка, притихнала цяла,
потънала в размисъл лош,
забола очи във земята, че беше видяла
нерадостен сън тази нощ.

... В дома й в миг рухнаха всички колони, остана
сред нейния почетен дом
едничка! Крепеше тя тежкия покрив, тавана
във тоя внезапен разгром.

Но змейове зли, огнеоки, за миг я увиха,
задърпаха бясно отвред;
и покривът рухна и стана той гробница тиха
за змейове мъртви безчет...

Тя плю на съня, но останаха грижите черни –
цял рой разлютени пчели –
и те я обсаждаха с мисли жестоки, неверни,
неканени гостенки зли.

При всеки шум чело намръщено вдигаше Неда
и поглед с надежди богат,
но Кузман на път към дома не могла да съгледа,
повяхваше тя като цвят.

Смутен подминаваше всеки вдовицата лична –
при нея не спря ни един
дори да й каже поне за съдбата трагична
на Кузман, едничкия син, –

крило за дома и за майката с участ нелека;
страшилище грозно и враг
за люти харпии [4] албанци, плячкосващи Река,
разплакващи всеки сирак ...

В котела вода ще налее (ей пламък се вие,
език се издига червен) – 
сина си от лют пот, от прах и от кръв да измие...
И идва си той, но студен ...

Тя вижда го още със сабя, с пищови грамадни
препуснал на коня, герой,
владетел безстрашен, велик в планините прохладни,
а тук, – просто син, трижди свой.

Той често летеше, поля и гори прокопитил,
с разбойници битка подел,
и с верни другари се връщаше все победител,
постигнал желаната цел.

НО ТРОПОТ ОТ МНОГО НОЗЕ тишината задави –
сред глъчка и говор голям
четирима албанци със труп на ръце, гологлави,
пристъпваха бавно насам.

Те потни положиха тежкия труп пред вратата,
сред всички стълпени. За миг
във тяло едно се събраха на всички телата,
викът им – в един общи вик!

Отвсякъде с тъжни ридания всички се свеждат
и почват сред общия куп
за нещо най-скъпо на тая земя да нареждат
на Кузман на хладния труп.

А верният кон, цял във кръв, при трупа сам отива,
процвилва, героя зове,
с ковано копито, тъжовно отпускайки грива,
гърба на земята кове.

И втурва се майката с трепет и се колебае,
ала по всеобщия вик
отгатва бедата... Припомня съня си ... Ридае!
И нейния глас еква в миг –

лют рик на лъвица една, от която ловците
са грабнали лъвче! Тогаз
дори и в очите най-сухи напират сълзите,
омеква най-твърдият глас.

Събужда викът в поле и гора ековита,
полита над дол и над рът
и Неда забрадка раздира, коси в миг разплита
и страшен нараства плачът.

– Страхливи орачи – провиква се тя към тълпата, –
да видя сторете ми път!
Млъкнете, о, вие, ненужен товар на земята,
безсмислен е вече плачът!

На Кузман му стигат и моите сълзи злочести,
едничка награда и чест.
А вие плачете за щерки и млади невести –
раабойнишка плячка от днес!

Страхливци, кому се надявате? Кузман загина
и мъртъв лежи между нас.
Закриляше, сякаш зеница, той свойта родина,
бедняците пазеше, вас! –

При тия нападки полека отстъпва тълпата,
отваря пътечка едва –
и Неда с коси разпилени –  менада [5] – се мята,
над Кузман отпуска глава,

прегръща снагата студена, във кърви обляна...
Тъй нежният гъвкав бръшлян обвива, обгръща
могъщия ствол на платана...
И еква пак плач несдържа"н!

Припевки печални небето високо раздират
и много жени след това
край скръбната майка съчувствено в кръг се събират,
тешат я със нежни слова,

и леко, подобно на ластовици сладкогласни,
я вдигат от хладния труп.
Кой би издържал без сълзи тези мъки ужасни,
кой смъртен би бил толкоз груб?

Албанците, шапки свалили, пред смъртната драма
кръстосват ръка връз ръка
на силни гърди. Приближават се с почит голяма.
Най-старият казва така:

– Да плачеш дори и безспир, не ни радва плачът ти:
ти губиш сега син такъв,
че подвигът му от уста на уста много пъти
ще мине: Герой беше, лъв!

Слугите на Арес [6] навеки ще възвеличават
на тоя герой храбростта,
а тебе, родила герой, сладкогласно ще славят
прочути певци по света.

Смири свойта скръб, ще разкажа сега аз за твоя
син, верен защитник на род.
И нека със почит безмълвна да чуй за героя
и тоя безброен народ ...

СЪС ВЕСЕЛИ ПЕСНИ И ВИК огласили простора,
днес влязохме сто души в Стан.
Проклет да е трижди денят, на ей толкова хора
с кръвта героична облян,

донесъл смъртта им! Зъл демон във бездни ни тласна
сред гибел, сред мрак и сред стръв!
Роднини видях – като риби в таз битка ужасна
се мятаха цели във кръв!

Печални ще жалят чедата си майчини стари,
мъжете си – млади жени...
....Попътно заграбихме нейде от близки кошари
охранени десет овни.

А други нападнаха Стан и под мирната стряха
разбиха вратите; оттам
награбиха бял хляб. И десет момчета отбраха
да служат на пира голям.

Но богът на бедните бдеше от свода си светъл –
видя той разбоя велик, –
ухо наклони да дочуе, да стане свидетел
на тежкострадалния вик.

И прати оттам срещу четата Кузман, бич божи...
О, ден, ти проклет бъди триж!
Заклахме овните, одрахме им тлъстите кожи,
набихме месата на шиш.

Кръвта на овните видях да шурти и да бие,
да багри дълбоко пръстта.
И същата пръст щеше малко след туй да попие
на воини силни кръвта.

Че вижда окото на бога по тая вселена
неправдата, скрита дори...
Накладохме огньове пет. Десет тлъсти овена
въртяхме сред дим и искри.

Всеядният огън препече месищата тлъсти,
с вода угасихме жарта,
насядахме всички; месото накъсахме с пръсти
и почна се пир в утринта!

Нахвърлихме се, както рой лешояди кресливи
се струпват на стръв и беда.
Във глинени кани покорно децата красиви
поднасяха хладна вода.

Войниците дръзки, напълнили вече кореми,
децата обиждаха пак.
Крещяха – отвсякъде смях и обиди големи
И в миг се яви божи знак –

в очите албански внезапни сълзи се наляха!..
Да, удар грозеше ни лих;
а детските образи; сякаш божури, пламтяха ....
Младежите аз укорих,

но слуша ли тая младеж неразумна с боязън
старешки съвети? – Уви!
Бе вече надвиснала грозната божия казън
над нашите грешни глави...

И ето – щом слънцето стигна зенита и зноят
да сипе стрели залови,
пред нас неочаквано страшният конник, героят,
със десет бойци се яви!

Без мечове бяхме. И друг върху нас би налитал,
но Кузман поклати глава,
бойците си спря и изпрати почтено вестител
за боя велик след това.

Оръжие вземахме бавно и някак без сили,
изплашени в миг от смъртта,
обидите спомнили, сетили в нашите жили
да стине полека кръвта.

Провикна се Кузман. "О, воини храбри на Ре"ка,
кураж! Че е страшен врага,
но знайте: позорът за нас е по-страшен! И нека-
да бъдете храбри сега!

Със вино добро ако никога бедна вдовица
смирила е вашата жад;
или пък сиракът целунал е вашта десница
с лик весел и с почит богат;

и всеки от вас е на почетно място поставян
при пир, и е сядал напред;
и с вино котелът най-първо на вас е подаван;
и срещат ви с радост навред;

това нека спомним и нека от мъст се запалим,
и нека не кажат за нас,
че всуе гордеем се или че лошо се хвалим.
Дойде вече съдният час,

напред! ... Във ръцете правдиви и строги на бога
е нашата бъдна съдба!"
И храброст и сила възбудил с речта си тъй строга;
на кон полетя за борба,

в ръка с дамаскинята сабя, двуостра, разкошна!
На коня му бързият бяг
последваха десет бойци! И в атаката мощна
удариха с вик своя враг,

подобно на тежка вълна! И на боя в разгара
излъчваха ярост и бяс!
Мнозина албанци се мятаха сякаш в превара
и рухваха вече без глас!

Неравен бе боят! Съдбата го беше решила –
умря не един ваш юнак
с желязна гръд, с медни ръце, с мъжка сила! –
Че всеки е смъртен все пак ...

Бръз себе си цялата тежест на боя постави
на Неда любимият син –
пред цялата вража фаланга самин се изправи
подобно сторък исполин.

И конят му литваше там, накъдето покаже
стопанинът непобедим,
подобно змия. Бе готов всеки враг да премаже,
спасяващ ездача любим.

Светкавица огнена – Кузман разпален летеше,
препускаше мощен и твърд,
и сякаш гласът му бе гръм – страховито ехтеше
и ударът негов бе смърт!

Напред! И назад! И навред! И навсякъде първи!
И в боя най-страшен, най-гъст
се врязва със сабята! Багрят албанските кърви
планинската алена пръст!

А конят му цвили с юзда във уста белопенни,
в победата взел своя дял,
и тъпче горещи тела! И мъжете ранени
се мятат със вик полудял!

Пред наште очи изумени се беше показал
зъл дух – отмъстител с крила,
защитник на бедните във справедливата казън,
наказващ за гнусни дела.

Не бе сякаш смъртен. На боя неравен във ада
от сабята, светкаща с жар,
албанците падаха, както ракойката пада
под острия сърп на жетвар.

 

 

1. Р е к а – вж. стр. 293, ред 7 – 17.

2. Д е м е т р а – древногръцка богиня на земята, плодородието и земеделието.

3. Б о р е й – северен вятър.

4. Х а р п и и – древногръцки богини на бурята.

5. М е н а д а – в древногръцката митология почитателка на бог Дионис, вакханка.

6. А р е с – според древногръцката митология бог на войната, син на Зевс и Хера.
източник http://www.promacedonia.org

 

 

Здравей didanov,

Поздравления за постинга ти за Григор Пърличев и откъсите от поемата'' Войводата''.
Да добавя, че и автобиографията на Григор Пърличев ( за която съм дала линк по горе) за мен беше много интересна, тъй като научих много неща за онзи период от историята, от бита, от начина на живот и мислене на хората по него време.

Препоръчвам ''Автобиографията'' на теб и всички читатели на блога, наистина има какво да се отбележи и научи.

тъкмо се канех да я прочета...бих искал да спомена, че оригиналът на поемата е писана на гръцки език, а преводът не е на Пърличев.
Историята на войводата Кузман също е интересна и малко позната, з акоято ще пиша по-късно.
Задавам си въпроса, кой българин днешно време би направил такъв избор - да се откаже от престижна стипендия и да се върне в "робската" си родина да просветлява умовете на сънародниците си.

Да, поемата е написана на гръцки и печели първо място в конкурс, а конкурсът е бил анонимен. За Неда от поемата Г. Пърличев е описал майка си, това го прочетох в автобиографията му, която е много поучителна, мен ме накараха някои неща да се замисля тогава когато я четох.