Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.12.2015 17:22 - За кюрдите и връзката им с българското
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 17126 Коментари: 7 Гласове:
9

Последна промяна: 26.12.2015 17:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


Кюрди

Кюрдите са народ с ярко изразен и ясно очертан етнически признаци,живеещи от хилядолетия в своята историческа родина,която наричат Кюрдистан(тоест страна на кюрдите) и заема части от днешните държави Турция,Иран,Ирак и Сирия.Говорят на кюрдски език.

Произход

Според съвременните представи кюрдите са възникнали на основата на хуритите,асимилирани от персите и наследили видоизменен персийски език с много добавени хуритски думи.В полза на тази хипотеза говори наличието в кюрдски език на ергативна конструкция,свойствена на хуритски език,но несвойствена нито на персийски език,нито на други индоевропейски езици.

Религия

Мнозинството от вярващите кюрди са мюсюлмани предимно сунити,но има и шиите.Освен тях към 2 млн. Са привърженици на доислямската религия езидизъм,наричащи се езиди.

Разселение

Кюрдистан като страна на кюрдите,е разделен между Турция,Ирак,Иран и Сирия.Те са съхранили своя език,самобитни черти,традиции и култура.Опитите на чуждите завоеватели да ги асимилират досега са се провалили.След разпадането на Османската империя кюрдите и техните земи получават автономия в резултат на Севърския мирен договор. По-късно обаче Лозанският договор премахва този статут и позволява на новосъздадената турска република да подгони кюрдите извън територията на страната. Първото кюрдско въстание е удавено в кръв, а водачите му са избити от турската армия. Започва масово кюрдско преселение към Северен Ирак, но бунтовете на турска територия продължават чак до Втората световна война.image


Кюрдския въпрос

Днес кюрди живеят в Турция (20 милиона), Ирак (4 милиона), Иран (6 милиона), Сирия (1 милион) и още около 1 милион в бившите съветски републики. За разлика от палестинците, чеченците, косовските албанци и ред други по-малобройни народности кюрдите сравнително рядко разчитат на вниманието и подкрепата на световната общественост и като бездомни фантоми витаят из безлюдните чукари на Месопотамия.
През 1978 г. в Турция е създадена първата политическа организация на кюрдите - Кюрдската работническа партия (ПКК). Възобновена е нелегалната кюрдска съпротива на турска територия. Кюрдски групировки участват активно и в ожесточените сблъсъци между левите и десните турски партии. Използват ги всички - "сивите вълци" на Тюркеш, левите и десните екстремисти, радикалните ислямисти. Бедни и онеправдани, живеещи във феодално-племенни групи, гордите планинци стават плячка както на политиците, така и на турската мафия.Военният преврат в Турция през 1980 г. суспендира политическите свободи за цели три години. Забраната върху политическите партии е вдгната в края на 1983 г., но кюрдите нямат място в новия турски парламент. Малко по-късно, през лятото на 1984 г., военното крило на ПКК обявява нова революционна тактика като започва въоръжени акции срещу турските власти. В продължение на 15 години над 35 хиляди души - кюрди и турци - стават жертва на ожесточени сражения в турския Югоизток. В Ирак кюрдите, водени от Мустафа Барзани, водят тежки сражения срещу иракските режими от 1960 до 1975 г. През март 1970 г. Ирак обявава мирен план, предвиждащ автономия на кюрдите, който трябва да бъде изпълнен за 4 години. Междувременно иракските власти започват да заселват араби в богатия на петрол район около Киркук. Мирното споразумение престава да действа. В периода между 1975 и 1978 г. 200 000 кюрди са депортирани в останалите части на Ирак. През 1988 г режимът на Саддам Хюсеин започва кампанията ал-Анфал срещу кюрдското население в Северен Ирак. По време на операцията са разрушени повече от 2000 селища и са убити над 180 000 кюрди. Всяка година управляващите в Анкара харчат над 10 милиарда долара в борбата срешу партизаните на ПКК. Преследвайки кюрдските бунтовници, турският аскер все по-често навлиза в територията на Северен Ирак. Отношенията на Турция с Иран, Ирак и Сирия силно се обтягат поради нежеланието на съседите да възпират набезите на ПКК срещу обекти на турска територия.
В началото на 1999 г. турските тайни служби нанасят сериозен удар върху кюрдската съпротива. С помощта на агенти от израелското разузнаване в Кения е заловен водачът на ПКК

 

Публикувано от: Georgi Tsekleov

 

http://www.temanews.com/index.php%3Fp%3Dtema&iid%3D356&aid%3D8664

Сабята на генерал Ал Кади, дясната ръка на легендарния водач на иракските кюрди Мустафа Барзани, се пази в София.

През 70-те години синовете на генерала живееха и учеха тук. Единият беше лекар, другият архитект. Те бяха политически изгнаници. След потушаването на поредното кюрдско въстание през 1975 г. генерал Ал Кади бе убит в центъра на Техеран посред бял ден точно на 9 септември 1979 г.Сабята на генерала остана у малкия му син, който след тежки битки в планините, по обиколни европейски пътища в края на 70-те успя да стигне до България. Издънките на прославения род отново потънаха в емиграция. Само в Европа емигрантите от Кюрдистан са над 1 млн., в Америка са няколко хиляди, след 1991 г. 2.3 млн. иракски кюрди пресякоха границите към Турция и Иран. Швеция, Норвегия и Холандия започнаха да ги лишават от статута им на политически бежанци заради относително спокойната кюрдска автономия в Северен Ирак.

 

Корд означава меч

 

Кюрдите са древен народ, чиито корени стигат назад до времето на Вавилон и Асирия, но никога не са имали своя държава. Тяхната история може да се определи само с една дума - война. Затова и на езика им "корд" означава меч. Историческата орис и страданията родеят този народ с евреите, но кюрдите и днес остават разсечени между четири недемократични държави: Иран, Турция, Ирак и Сирия.

Земите на Кюрдистан обхващат територия с големината на Франция, а кюрдите, които я населяват, наброяват 35 - 40 милиона. Това ги прави четвърта по численост нация в региона след араби, турци и перси, така че е трудно да се говори за малцинствени проблеми. Става въпрос за нация, която би трябвало да има право на своя държава.

Вековните битки донесоха капка суверенитет само за 4 милиона от тях чак в края на XX век.

"Бурята в залива" осигури мир и относително спокойствие за кюрдите в Ирак, макар че това отново бе платено с безброй жертви и 2.3 млн. бежанци след жестоко потушеното въстание в края на първата персийска война. Северната зона, "забранена за полети", която САЩ и Великобритания установиха над земите им - и над кюрдските петролни полета при Мосул и Киркук, спря настъплението на армията на Саддам срещу бунтовниците.

Под щита на контролираната зона за 12 години кюрдите изградиха своя автономия. Тук се провеждат парламентарни избори, има свобода на словото, на вероизповеданията, равноправие на етническите общности, десетки вестници и тв станции, макар двете основни партии - Демократическата партия на Барзани и Патриотичният съюз на Талабани, да са си поделили властта. Едната управлява от Сулеймания, другата от град Арбил. Но след драматичните им сблъсъци, при които Масуд Барзани поиска през 1996 г. дори въоръжена подкрепа от Саддам, те все пак успяха да постигнат съгласие и да изградят един истински оазис на демокрацията в региона. Фиксираният финансов дял от 13%, който областта получава по програмата на ООН "петрол срещу храна, помогна на автономията да се превърне от изостанала мизерстваща зона в процъфтяващ район с перспектива и надежди за по-добро бъдеще.

ИСТОРИЯ  

 image

Кюрдите - които се ласкаят, че са потомци на мидийците, населяват от най-древни времена люлката на цивилизацията покрай р. Тигър и Ефрат, говорят свой стар индоевропейски език от групата на иранските, който няма нищо общо нито с турски, нито с арабски. Първите им литературни паметници датират от X век. Повечето кюрди са мюсюлмани сунити, около 15 % са алевити и те се намират в Турция и Иран. Кюрдите в Ирак принадлежат към шиибите, но тук се намира и онази група, която изповядва една много древна вяра, чиито корени са в IV в. пр. н.е., и учението на Заратустра - езидите.

Така се случва, че в хода на историята земите на кюрдите вечно са били част от някакъв халифат, султанат или империя. За период на разцвет приемат държавата на Аюбидите, основана от султан Саладин през XII век, която включвала Египет, Сирия и Кюрдистан.

После по тези земи се настаняват турците, а султанатът им се разраства до могъщата Османска империя. Векове наред Кюрдистан е арена на стълкновенията между Османската и Персийската империя, но областта успява да съхрани някаква автономия. През 1638 г. с договора от Касри Ширин Кюрдистан за пръв път е поделен и населението започва да служи като оръдие в защита на нечии имперски интереси. Едва в средата на XIX век борбата на кюрдите срещу потисниците добива националната идея за единство и независимост.

Разпадането на Османската империя след Първата световна война отваря път на нови държави. Мирът, подписан в Севр на 10 август 1920 г., предвижда създаването и на суверенна държава Кюрдистан. Но тази част от договора така и не е изпълнена - на 23 юли 1923 г. Лозанският договор откъсва от Кюрдистан областта, която е принадлежала на Османската империя. Част от земите влизат в състава на Турция, друга е поставена под протектората на Великобритания и Франция, където по-късно възникват Ирак и Сирия.

Настъпват тежки времена. Някога Османската империя и Персия разделят Кюрдистан, но никога не отричат съществуването на кюрдска народност. Така е и в модерната турска държава, но само в началото.

Турция сама определяла територията си като "национално обединение, включващо области, населени с турско и кюрдско болшинство". 70 кюрди представяли своя народ в първия турски парламент. Турският представител в Лозана Исмет паша заявява: "Кюрди и турци - това са две съставни републики. Кюрдите не са малцинство, а нация. Правителството в Анкара е правителство на турците в същата степен, в която е правителство и на кюрдите."

Подписите под Лозанския договор слагат край на благородните думи.

Политиката на Кемал Ататюрк е пълна асимилация на всички езици, култури и етноси и претопяването им в "единна нация". Нарушена е най-важната т. 39 от Лозанския договор, според която всеки гражданин на Турция има право да използва родния си език във всички области на живота. Кюрдският език е забранен, забранени са дори понятията кюрд и Кюрдистан.

През 1925 г. избухва първото въстание, потушено с цената на десетки хиляди жертви и изгнаници. Бунтовете не секват, най-мощните са през 1930 и 1938 г. Войната срещу кюрдите се превръща в турска държавна политика.

През 1958 г. след относителното затишие, през което кюрдите живеят в крайна мизерия и безправие, започва истинска въоръжена борба. Отговорът на Анкара е брутален - насилие, убийства, затвори, изтезания, смъртни присъди за всеки, който заяви, че е кюрд. Турската работническа партия е забранена през 1970 г., защото признава, че в Турция има кюрдска съпротива.

През 1979 г. в областта влизат редовни войски и е обявено военно положение. Две от четирите турски армии са дислоцирани в региона.

В Иран кюрдите също са подложени на преследвания с кратки паузи. В пролуката след Втората световна война, когато северната част на страната е окупирана от съветски войски, а южната - от британски, кюрдите успяват да основат единствената си държава - кюрдската република Махабад (януари 1946-декември 1946). На тази свободна земя е роден днешният лидер на кюрдите Масуд Барзани, син на легендарния Мустафа Барзани.

В Ирак може да се говори за националноосвободително движение на кюрдите и негов символ е фамилията Барзани. Борбата започва още през 1919 г., макар централната власт никога да не е отричала факта, че в страната живеят кюрди. Мустафа Барзани оглавява движението през 1933 г. с мощно въстание и в резултат от съпротивата е постигната относителна културна автономия. Кюрдите имат свои училища и университети, радиостанции, литература.

Но битките с Багдад са яростни и продължителни. Въстанието от 1961 г. е прекратено чак след споразумение с правителството през 1970 г. Условията не са изпълнени, борбата е подновена през 1975 г. и всъщност продължи до 1991 г. За да пресече подкрепата от Иран, Саддам отстъпи някои територии, но после реши да си ги върне с кръвопролитна война, която продължи цели 8 години и опустоши Кюрдистан. 4 хиляди села бяха изравнени със земята, 150 хиляди кюрди бяха изтребени или обявени за изчезнали. Европа се напълни с емигранти. През 1988 генерал Маджуд пусна иприт срещу селището Халабджа, последствията от който и днес се виждат по малформациите на бебета, които се р 

 

аждат в болниците. И кюрдите се появиха на картата на света

 

През дългата си история кюрдският народ, наброяващ 40 милиона души, не е имал независима държава. От разпада на мидийската държава преди 3000 години този народ неизменно е бил етническо малцинство в чужди страни. Все пак той е имал свои малки княжества в рамките на по-големи империи, като например Османската, близо до днешния град Сюлеймания и на други места.

 

Идеята за създаване на съвременна независима кюрдска държава не е била стремеж на тези хора, тъй като въобще не е била актуална в този регион до края на ΧΙΧ век, когато започват да възникват държави от нов порядък. Тогава кюрдските лидери са заети с второстепенни задачи, които отвличат вниманието им от идеята да се еманципират в собствена държава. Персийската и Османската империя, както и Иран и Турция по-късно се противопоставят остро на всяко повдигане на темата. След Първата световна война се откриват някои възможности за организиране на кюрдска държава в рамките на международните договорености по това време. Но кюрдските ръководители, начело с шейх Махмуд Ал Хафид, се ограничават в създаването на малко княжество в Сюлеймания. То не успява да просъществува дълго и се разпада след една война с британските окупатори. Британците успяват да ограничат влиянието на Османската империя в региона и да прекъснат връзките й със съюзниците й, включително и с княжеството на Ал Хафид. Самият шейх е обвинен от историците за това, че пропуска възможността да извоюва международно признаване на държавата си.

 

Парчета от цялото

Първата кюрдска държавица е разгромена по силата на международните договори, преначертали картата на света след Първата световна война. Първият кюрдски крал не успява да проумее, че съвременният свят изисква нова визия и нов вид поведение. Ето защо той губи шансовете си, а кюрдите остават без политически независим субект и се разселват в четири държави в региона – Турция, Иран, Ирак и Сирия.

През 1946 година е направен нов опит за създаване на република на кюрдите – Махабад. Това става в иранската част на Кюрдистан, а опитът е дело на Ал Кади Мохамед. Формацията обаче е разгромена почти моментално от режима на шаха. Мечтата за независима държава обаче не напуска кюрдите. Остава въпросът дали е възможно тя да бъде осъществена. Повечето политици и анализатори твърдят, че реализацията й е възможна, в случай че регионалният и международният политически климат е подходящ за това. Някои абсолютно изключват този вариант поради геополитически причини. Има и трети, които предвиждат появяването на повече от една независима държава – в четирите части на Кюрдистан – поради промените, които се предвиждат в Близкия изток в следващите двайсет години.

Директорът на Центъра за стратегически изследвания в Иракски Кюрдистан Ферид Есесред твърди, че създаването на единна обединена кюрдска държава си остава една теория, тъй като предпоставките за създаването й все още не са налице. Според него това няма да се случи още години наред. Причините са много, а най-важната е, че светът ще преживее голяма промяна, която ще го направи зависим не толкова от политическата география, колкото от икономическата. По думите на Есесред създаването на Кюрдистан на територията на Ирак е неосъществимо, защото изисква промяна на картата на една от най-важните части на света. Дори да бъде създадена тази държава, тя ще е изолирана от света, защото няма да има излаз на море. Есесред твърди, че е по-възможно да бъдат създадени няколко малки държавици, а първата стъпка в тази посока е налице – съществуването на Иракски Кюрдистан, който по съдържанието си доста напомня на независима държава. Ако вариантът с няколко политически кюрдски образувания бъде осъществен, те няма да могат да създадат силна икономическа връзка помежду си, тъй като ще бъдат зависими от централните власти в Анкара, Техеран, Багдад и Дамаск.

Преподавателят по политическа география в Сюлейманския университет Туфи Талиб е на друго мнение. Той счита, че всички предпоставки, като географски граници, народ, икономика, излаз на море – са налице. Политическият климат в момента обаче е неподходящ, тъй като територията на Кюрдистан е разпределена между четири държави, които дори отказват да дадат относителна автономия на кюрдите. Талиб счита, че тези предпоставки не са налице при някои новосъздадени държави, като Косово например, но Косово имаше политическа подкрепа, каквато на кюрдите липсва.

 

Кои са кюрдите?

Счита се, че те водят началото си от древните народи, населявали територия с име Кюрдистан. Наименованието „кюрди”, според историците, е свързано с древно племе, наричано гути, и е съществувало през ІV и ІІІ в. пр. Хр. В древността са имали свои държави и правителства – кралството Лулу (ІV в. пр. Хр.), Мидия (700 г. пр. Хр.). Втората е най-известната кюрдска държава, съществува 150 години, след което е разгромена от персите.

Кюрдите се причисляват към персийските народи. За първи път името им се появява през ХІІ век по време на царуването на селджукския султан Синджар. Преди това техните земи са се наричали Диарбекир или Джазира (Остров).

В момента кюрди живеят в седем държави – Иран, Ирак, Сирия, Турция, Азербайджан, Армения и Грузия. Те са планински народ, населяват високи местности и твърдят за себе си, че кюрдът и планината никога не се разделят един от друг. Повечето са мюсюлмани – сунити, но се срещат и шиити, както и християни, и дори кюрдски евреи.

Голям празник за тях е настъпването на пролетта. Всяка година те честват първия ден на този сезон с голям празник, наричан Наурус. Посрещат много гости, трапезата е изобилна. Идването на пролетта е знак, че те могат отново да се завърнат в планината. Всички овчари се събират и тръгват нагоре по пасищата. Най-едрият овен в стадото, наречен „нири”, се окичва с огромен чан и се „назначава” за водач през цялата година. Овчарят (обаши), засвирва на кавал и всички се качват в планината под неговите звуци. Те ще останат там до края на есента или докато времето позволява, след което ще се върнат отново в селото, за да презимуват.

Кюрдите са народ с богата духовна култура. Кюрдската поезия отразява настроенията на хората, известни с любовта си към добротата, героизма, конете и ездата. Обичат свободата и са готови да се жертват за нея, а според веруюто им светът принадлежи на героите.

При тях е все още силна племенната система, която ги е научила на самоконтрол и на саможертва за общността. Както природата е немилостива към кюрдите, така кюрдите са немилостиви към своите опоненти. Законът на отмъщението определя връзките между различните племена.

Облеклото им е близко до това на турците и включва широки шалвари, привързани с пояс, в който е втъкнат кинжал. В съвременността често ходят въоръжени с пистолети и пушки. Всяко племе има свои дрехи в зависимост от социалния и финансовия си статус. Въпреки че са мюсюлманки, жените не носят забрадки и не покриват главите си.

Основните им храни са млечни продукти. Приемат много малко месо. Запазват го за зимата, като го пържат в олио и го съхраняват в кожени мехове.

 

Кюрдското племе се състои от няколко семейства, ръководени от един мъж, от своя страна подпомогнат от съвет на старейшини. Съветът се събира ежедневно в палатката на вожда. Племето е своеобразен затворен свят, консервативна институция със своя собствена отбранителна система. Кюрдите се делят на рицари, бойци и земевладелци, от една страна, както и селяни и слуги, от друга.

 

Изгубеното племе

В наши дни кюрдите се върнаха в центъра на вниманието. Това стана с нарастването на влиянието на иракските кюрди, които се превърнаха в основен фактор в изграждането на нова държава след свалянето на Саддам. От 2003 година те имат почти самостоятелно управление в рамките на нов федеративен Ирак.

Кюрдският писател Ибрахим Махмуд, в книгата си Кюрдите – изгубеното племе, разкрива интересни подробности за това население и развитието на политическите им движения, както и борбите им за постигане на човешки права. Според писателя някои смятат кюрдите за смели бойци, според други те са народ, преследван от проклятие и обречен от Бога да скита до свършека на света. Махмуд пише, че кюрдите не са възникнали от едно географско място, затова е трудно да бъдат причислени към една и съща етническа група. Това прави от тях специфична група, възникнала при среща на различни цивилизации и култури. Съществува консенсус, че в позицията си спрямо кюрдите арабите са дискриминатори, тъй като ги наричат с обидни думи и се съмняват в тяхната ислямска правоверност. От своя страна кюрдите обвиняват арабите, че нарочно пренебрегват най-големия ислямски водач в историята – Саладин, който е бил кюрд. Говорейки за него обаче потомците на пророка Мохамед винаги забравят да споменат етническата му принадлежност. Авторът твърди, че арабите считат кюрдите за колония, която няма корени в арабските земи, която идва от чужбина без съзнание за държавност и род. Затова в Сирия например властта не им дава същите права, като на другите граждани на държавата. Същото е положението в Турция, Иран и Ирак.

Английският писател Фред Холидей преди време запита не е ли дошло вече времето да бъде написана съвременната история на кюрдите? И отговори: в Турция те представляват 12,7 на сто от населението, но само 7 на сто доскоро са считали кюрдския език за майчин. Нещата се променят през 1965 година, когато нещо се случва. Етническото им самочувствие започва да се променя, предприемат се и първите стъпки към собствена държава.

 

Иракски Кюрдистан

Влизането в Иракски Кюрдистан през границата с Турция е по моста на река Хабур през граничния пункт Ибрахим Халил (или, както някои го наричат, „кокошката със златните яйца“). Преди падането на Саддам по този мост за повече от 10 години минаваше най-големият канал за контрабанда на иракски нефт. Финансовите приходи от него отиваха в джобовете на ковчежниците в Кюрдската демократическа партия, която тогава управляваше самообявилата се кюрдска власт в Ирак. Когато стъпиш в кюрдската иракска територия, пред теб се изправя голямо табло с надпис: „Добре дошли в Иракски Кюрдистан”. До него стои огромно изображение на легендарния лидер Молла Мустафа Ал Баразани. Изображението е заменило предишния гигантски билборд на Саддам Хюсеин.

Регионът има важно геополитическо значение. Недрата му са богати на ценни метали и суровини. Достатъчно е да споменем нефта, златото, желязото, урана и сярата. Освен това Кюрдистан е политическо средище на световни интереси. Той съставя северната част на Ирак, граничеща с Турция, Иран и Сирия. Разделен е на четири окръга – Духок, Ербил (днешна столица на Иракски федеративен Кюрдистан), Сюлеймания и Киркук. С изключение на последния, окръзите са под управлението и контрола на регионалното правителство в Кюрдистан. Новата конституция на Ирак, гласувана на референдум преди повече от четири години, даде за първи път в историята правото на самоопределение на кюрдите със собствена федеративна единица в рамките на федеративен Ирак. В Иракски Кюрдистан има самостоятелно регионално правителство и парламент, който се състои от 150 депутати и се избира директно от населението на областта. Кюрдите имат и 55 депутати в централния парламент на Ирак, осем министри и един вицепремиер. Регионалното правителство на кюрдите по конституция получава 17 на сто от годишните приходи, реализирани от петрола.

 

За разлика от останалите части на Ирак, които бяха въвлечени в гражданска война, тази област се развива политически и икономически доста бързо. От 1991 година кюрдите сами управляват териториите си, след като режимът на Саддам бе принуден да абдикира оттам след Пустинна буря. Така те успяха да натрупат сериозен опит в управлението, резултатите от което виждаме днес. По данни на правителството в Ербил чуждестранните инвестиции в района са на стойност от около 15 милиарда долара. В Кюрдистан днес има шест висши учебни заведения, а миналата година в Сюлеймания бе открит първият американски университет.

Преди години, когато бях в Ербил при своя журналистическа мисия срещнах тогавашния лидер и днешен президент на Кюрдистан Месут Барзани. Попитах го дали създаването на кюрдски централен архив означава стъпка към държавна независимост, той реагира гневно и ми отговори, че въпросът ми е провокативен. Заяви, че кюрдите са част от иракската държава, желаят само федеративна автономия и вече я имат. Той добави: „Кюрдите са наясно. Цял свят застана в защита на кувейтската граница, но никой няма да подкрепи създаването на кюрдска независима държава, която ще отцепи територии от три други – Ирак, Иран и Сирия.” По думите му след 70 години борба най-после кюрдите днес жънат плодовете на усилията си. „Винаги съм чакал този час – каза той. – За мен това е най-голямата чест и отговорност.”

http://www.zahorata.com/news/208/887

 

 

 

 

 

 

Българска лексика в кюрдските говори

Автор: Боян Балкански 


Изключително голям интерес предизвикват у мен българските диалектни думи от родното ми селище Искрец, Свогенско и неговия район, които се употребяват в Кюрдистан...

Необходимо въведение

През 1976 и 1978 г. бях изпратен (с колектив) от Институт “Водпроект”  в Иракски Кюрдистан, за да извърша почвено-мелиоративни проучвания на няколко напоителни полета в районите на градовете Духок, Сюлеймания и Киркук. Изследвания са част от необходимите данни преди проектирането на напоителни системи с язовири.С предстоящото ми пребиваване в кюрдските степи съдбата ми беше предопределила да стъпя на част от прастарите български просеки, оставили значителни езикови и отделни битови следи в този район на Евразия.В Иракски Кюрдистан преживявам множество несгоди – бедно битово оборудване, големи горещини (до 50°С на сянка), хапещи насекоми. Там обаче  получавам и едно незаменимо духовно удовлетворение  от попадането ми на стотици коренни български думи в речта на местното население, което безрезервно ни смята за братовчеди.

Въпреки че не съм историк, филолог или езиковед, сферата на тези специалности е била винаги интересна за мен. Нали и чрез лексиката на отделните народи се очертава до каква степен те са били в близък контакт през изминалите векове и хилядолетия като съседи или  родственици.

 

Дали е имало до този момент друг българин като мен, живял в Кюрдистан, така силно да е бил отдаден на изучаването на местния говорен език, не зная. Много пъти съм се замислял какво бих направил още, ако имах например и втора специалност „езиковед”? 

Като не специалист в тази област в никакъв случай не мога да претендирам за точност и прецизност на изказа (под влияние и на други по-малки етнографски групи) и произхода на думите, но решавам (до колкото мога) да направя паралел между българския и кюрдския език (на бахдинански или курманджи и на суурански говор) от двете  етнографски групи, сред които живях и общувах 15 месеца в рамките на две календарни години. 

А в основата  си той се отнася предимно до една и същата коренна принадлежност на множество кюрдски и български думи (над 550), независимо дали по звучене (произношение) те са еднакви, много близки или по-отдалечени.

 

Съществителни имена 

На животни 

Котка – хътък (бах.); кърлеж – кърния (бах.); куче – куучък (бах.), кууча (суур.) (За сравнение, в Таджикистан на кучето казват куучук, а в Кавказ – куч); магаре – кар (бах., суур.); мишка – мишка (бах.), мишък (суур.); папуняк – папук (бах.); птичка – туучка (бах.). 

На растения и техни части   

Вишня – мевиш (бах.); дърво – дар, дара (бах., суур.); жито – житет (бах.); клас осилест – калас (суур.).    
 

На човешки принадлежности и пособия 

Дудук – дудук (бах.); пила – пила (бах.); полица – полица (суур.); свирка – фирък (бах.); стрелка – стрелка (суур.); торба – торба (бах., суур.); хумба (дълбок земен ров за съхранение на зърнени храни) – хумба (суур.); чук – чакуч (суур.); шапка – шаука (бах.), шапка (суур.).

 На части от човешкото тяло 

Гърло – гаурия (бах.), гъру (суур.); кости – хасти (бах.); мигли – мижилянг (бах.); нокът – нинок (бах., суур.); пета – паатия (суур.).     

 

На родствени термини 

Бебе – бебе (суур.); брат – брау (бах.), бра (суур.); булка – буука (бах.), буук (суур.); дойка – дайка (бах.), дайка, дайк, дая (суур.); жена – жън (бах., суур.); майка маак  (бах.); сестра – сестра (бах.). 

Прилагателни имена 

За цветове – еднакви и при двете етнографски групи: кафяв – кахуай и син – шин.

 На състояния 

Вони, мирише – боони (суур.); женен – бжъна (бах.); мъртъв – мърт (бах.), мърт (суур.); умен – юмма (бах.).

    
Числителни имена – еднакви и при двете етнографски групи: 

две – ду; пет - пенч; петдесет – пенджа; сто – сат; четири – чоар; шест – шеш; шейсет – шест. Повечето от тях се срещат и в староиндийския – санскритски език.

 

 




Гласувай:
9



1. didanov - Както сочи Радой Кръстев2, (дип...
26.12.2015 17:27
Както сочи Радой Кръстев2 , (дипломат от кариерата, който дълги години е изучавал ислямския свят), “през 1847 г. управителят на Ван (кюрдски район в османо-турската империя - б.м.) хан Махмут (кюрд) - б.м.) е затворен в Силистра, а след разгрома на кюрдското емирство Бохтан неговият емир Бадрхан - във Варна. Влиятелният кюрдски шейх Хюсейн бей от Дерсим е заточен във Видин, откъдето с помощта на българи бяга и отново се връща в Дерсим, където през 1863 г. умира. И, обратно: “по непълни данни в Диарбекир (сърцевината на кюрдските земи) са били изпратени на заточение до 1865 г. около 30, през 1867 г. - 31, през 1873 г. - 38, през 1874 - 22 българи. Точният им брой не е известен (според Стоян Заимов са били 120-200 души). Но българи заточеници е имало и в Мосул, Мардин и други кюрдски райони”. Това са данни, които свидетелстват за взаимните чувства на солидарност и дори на помощ за друговерците и инородците.

Както българите са съчувствали на нерадостната съдба на заточените кюрди по нашите земи и дори, когато е било възможно, са им помагали с риск за живота си, така и кюрдите са съчувствали и помагали на българските заточеници по техните етнически земи. Един фрапиращ пример - Георги Вълков Миркович, лекар от Сливен, заточен в Диарбекир и местен от град в град, имал контакти и взаимоотношения с кюрдите, които му позволяват да вникне в техния дух и свободолюбие, а и сам да почувства тяхното отношение и помощ към себе си. Това му дало право да изкаже знаменателните думи: “с една дума, град Мардин беше станал за мене като едно второ отечество”3 . Вероятно това чувство към кюрдите е било валидно и за много (да не кажа за всички) заточеници българи в кюрдските етнически земи.

Приведох този пример за да формулирам тезата, че българската помощ към съвременните кюрди в Турция (а и не само в нея) може и трябва да се оценява като своеобразна благодарност, която ние дължим на кюрдите, заради онова исково разбиране, съчувствие и помощ, които техните деди и прадеди са оказвали на българските заточеници в техните етнически земи по време на османо-турското иго над нашия народ.

Формулираната от мен теза не е просто един теоретически конструкт или една научна абстракция, тъй като тя има действително потвърждение в следосвобожденската ни история. Ще потвърдя казаното със значими примери.

Първи пример. През 1983 г. в България се обучават общо 275 кюрдски специализанти и студенти, като от тях само 5 са от Турция, останалите са: 120 от Ирак, 110 от Сирия и 40 от Иран. През 1986 г. кюрдските специализанти и студенти у нас не намаляват, въпреки наличните трудности във взаимоотношенията между българското правителство и съответните ислямски страни и държави. Напротив, техният брой нараства и достига 305 души.

В същото време кюрдските студенти у нас се намират под влиянието на 12 кюрдски партии, а не само на кюрдската комунистическа партия, както твърде често се говори и пише сега, след 10 ноември 1989 г. Споменавам тези данни за да покажа, че България е помагала не само на кюрдите от Република Турция (както някои днешни общественици и политици говорят и пишат), а на всички кюрди и че българската помощ не е насочена само към кюрдските комунисти и симпатизантите им (както се твърди днес, особено от някои обществени и политически дейци с турско съзнание и самосъзнание), а визира всички кюрди, борещи се за своите права и свободи както в Турция, така и в Иран, Ирак и Сирия.

Втори пример. На непосветения читател не е известно, поне в достатъчна степен, че както Иран, ръководен от шиити, така и Ирак, ръководен от сунити, водят изключително антихуманна политика срещу прогресивните лица и сили в техните страни - особено пък когато те имат кюрдски произход и принадлежност. По-конкретно, по време на ирано-иракската война през 80-те години на м.в. се мобилизират войници, сержанти и офицери, прогресивните от които (особено кюрди) се включват във войсковите части, действащи в горещите точки на фронта. Дискретният замисъл е под един невинен предлог да бъдат избивани колкото се може повече лица, имащи критично отношение към режимите в Иран и Ирак.И точно в тази войнолюбива и антихуманна ситуация, както сочи Р.Кръстев, българското посолство в Техеран, ръководейки се от хуманни съображения издаде български визи на около 20 000 кюрди и ги предпази от мобилизирането им от фронта. Така България помогна за спасяването на кюрди и стана мост за отиването им в Европа4 .

Изложеното по-горе дава основания за един обобщен и много важен извод: като цяло България винаги е водила разумна, хуманна и плодотворна политика спрямо кюрдите - независимо, че те са поклонници на исляма, който не е традиционна религия за нашия народ и неговата родина. А това означава, че тази политика трябва да се поеме и обогати, съобразно реалиите на новото време, а не, под давление на чужди внушения и наши партийно-политически пристрастия, да се отрича и захвърля в коша на историческото бунище.
цитирай
2. didanov - Кюрдите и тяхната ислямска трагедия
26.12.2015 17:28
Коренно известно е положението при кюрдите. Както е известно, те са мюсюлмани и съгласно каноните на Корана трябва да се третират като “братя” на всички други мюсюлмани. А точно това не правят не само бившите ислямски империи (Персийската) Иранската, Арабската и Османотурската. За мен разгадаването на този исторически парадокс има своето обяснение главно в срастването на исляма с държавата и на държавата с исляма. Точно това срастване отвежда към взаимни задължения и отговорности, в системата на които почти винаги интересите на държавата и нейните управляващи елити надделяват. По-точно именно в тази политизация на исляма и ислямизация на държавата политика се корени и трагедията на кюрдите.

Ако се абстрахираме от многохилядолетната история на персите (иранците), кюрдите имат по-дълготрайно присъствие в азиатската история спрямо историята на арабите, а след нея и спрямо историята на османо-турците. Техните далечни предци са свързани с редица етнотипни по произход, език, бит, и култура племена, населявали най-вече някои планински райони на Предна и Средна Азия. Друг е въпросът, че кюрдите са оставили по-трайни следи в историята на визи раните региони на азиатския континент. В литературата, посветена на Древния Изток, кюрдите са известни най-вече като племена “лулу”, “гути”, “касити” и др.

Кюрдите имат и свои държавни образования и преди и след новата ера, както в доислямския, тъй и в ислямския период на Азия. Така например, през 672 г. преди н.е. създават своя Мидийската държава, която според историците, била общопризнат културен център в този регион на Азия. Нещо повече, тя въвела за пръв път нов тип армия: създавана на редовен принцип, организирана по тогавашните родове оръжие (копиеносци, стрелци с лъкове и конница), а не както било дотогава: образувана от опълчение, събирано по племенни принципи. Неслучайно, когато персите разбили Мидия (550 г.преди н.е.), те взаимствали не малко от мидийската култура и система на държавно управление. Кюрдските племена били покорени, но не и победени във форма и същност, които да обезличат етническата им (езикова, битова, духовна и пр.) определеност. Наистина, отделни части от тях са асимилирани от покорителите. Тази констатация важи и за кюрдите след новата ера, когато ислямизацията на Предния и Среден Изток причинила нов и продължителен трагизъм в техния живот, който те не могат да избегнат и в наше време. По-точно, всяка от ислямските империи се опитвала не само да ислямизира кюрдите, но и да прекърши тяхното етническо съзнание и самосъзнание, да ги претопи в своя “ислямски казан”.

Така например, там където се разпростирала персийската/иранската империя кюрдите били подлагани на шийтско ислямизиране и етническо персизиране/иранизиране. Нещо повече, персийската/иранската империя формулирала и защитавала странната теза, че кюрдите не са етнически кюрди, а “особен” вид перси/иранци. Там, където се разпростирала властта на арабския халифат пък кюрдите били не само ислямизирани в сунитски дух, но подложени и на арабизиране, - като, подобно на Персия/Иран, арабските халифи лансирали версията, че кюрдите не са етнически кюрди, а “особен” вид (сирийски, иракски и т.н.) араби. Същата политика към кюрдите водила както Османо-турската империя, така и кемалистка Турция, като ги обявила за “особени турци”, за “планински турци”, - понятие, въведено по времето на Мустафа Кемал Ататюрк.

Ислямско-религиозните и ислямско-държавните домогвания към кюрдите, несъмнено, оставили немалко следи в тяхната битност и духовност, - най-ярките от които личат в религиозното им “обръщане”. Изконната религия на кюрдите е преди всичко зороастризма, част от догмите и моралните изисквания на който се синхронизират доста плътно с кюрдските идеи и борби за съхранение на етническата им самобитност. Тъкмо и поради това, ислямизацията (сунизацията и шийтизацията) на кюрдите не успяла и до ден днешен да ликвидира тотално и завинаги тяхното преклонение пред зороастризма.

Друг е въпросът, че наситена с иранизъм, арабизъм и турцизъм, ислямската религиозност на кюрдите е лишена от единство и сплотеност: тя не достига до онова срастване на религиозното с етническото съзнание и самосъзнание, което векове и хилядолетия е обслужвало народностните и националните борби за освобождение от чуждо иго и владичество. Тук не се налага да се правят паралели с националноосвободителното движение на българите по времето на османо - турското владичество над тях, за да се покаже, че без срастване на църковно-религиозните борби с политико-освободителните борби Освобождението на България едва ли би се реализирало по време, широта и дълбочина, гарантиращи нейният суверенитет, самостоятелност и историческа безвъзвратност. Казаното дотук съвсем не означава, че ислямизирането на кюрдите е успяло да ги пречупи и примири с чуждото подтисни чество над тях. Нищо подобно. И в ислямския период от историята на Предния и Средния Изток кюрдите продължават борбите си за съхранение и развитие на етническата си идентичност, в т.ч. и за създаване на свои държавни образувания.

Едновременно с това, обаче, религиозното им “обръщане” позволява на ислямските империи да ги ползват активно за решаване на свои цели и задачи. Така например, султан Селим I (1512-1520) успява да намери “разбиране” и подкрепа на повечето кюрди-сунити, с чиято помощ побеждава шийтска Персия и включва мнозинството от кюрдите в държавните граници на Османска Турция. Това става през август 1514 г., когато в тайните клаузи на сключения договор между Османска Турция и Персия се определят районите с компактно кюрдско население, които трябва да владеят победителите и победените.

Обръщам внимание на този договор, защото в него за първи път се определят границите на големия ромбоиден район с компактно кюрдско население, наименован като Кюрдистан. Вярно е , че това наименование е резултат и на османо -
турската традиция завладените райони да се наричат по името на преобладаващите в тях етноси. В случая обаче по-вярно е , както пише Й. Йорданов, че “от този ден носетне и цялата османска документация, предназначена за този район, до последния ден на съществуването на империята носи името Кюрдистан”7 . Османо-персийското поделяне на Кюрдистан обаче не слага край на борбите на кюрдите, част от които търпят поражения, но други имат временни успехи, в т.ч. и създаване на кюрдски държави. Най-известна от тези държави е Бедирханското княжество (по името на кюрдските владетели от фамилията Бедирхан) в района Джизре. За силата и значимостта на това княжество говори фактът8, че султанът на Османска Турция бил принуден да потърси помощта на кримския хан Джанибег Гирай, като му предоставил пълни права над плячката и пленниците-кюрди. Споменавам този факт, за да напомня, че поробването на България се реализира едновременно от турци, татари, черкези и др. етноси в Османската империя.

Османо-персийското разделение се запазва като цяло до края на Първата световна война, която слага край на османо - турската империя, - но без да реши кюрдския въпрос. Втората световна война, внесла много нови щрихи в ислямския свят, също не донася решение на този проблем. В резултат, и в наше време кюрдите са разпокъсани и под чуждо владичество. Техният 35 милионен народ продължава да живее под чуждо потисничество - около 20 милиона в Турция, 7 милиона в Ирак, 5 милиона в Иран, 2 милиона в Сирия и 200 хиляди в Армения.

цитирай
3. didanov - Наречия енем – дения (бах. ), ...
26.12.2015 17:32
Наречия

енем – дения (бах.), употребява се и в с. Малък Преславец, Силистренско; ниско – низма (суур.); още – еща (бах.), еще (суур.); сега – сага (бах.); тънко – тънъка (суур.).


Местоимения

Аз – аз (бах.); кой? – кия? (бах.), кея? (суур.); мое – ме (бах.); ти – ту (бах., суур.); чия? – чия? (бах.).


Глаголи

Гори – гори (бах.); гуши – гужиш (бах.); гърми – дегърмеене (суур.); завърна – завъран (бах.); зная – даза(а)нъм (суур.); има – има (суур.); къртя, ровя, бъркам – къртида (бах.); меря, броя – айжмеръм (суур.); мърка – мърха (суур.); не знам – назаанъм (бах.); нямам – намая (бах.); създавам, засаждам, зачевам – айченъм (суур.); треся се, треперя – атерсъм (суур.); хвърчи – фърда (бах.), фри (суур.).


Междуметия

В Кюрдистан кучетата се примамват с „куч-куча!”, а при нас с „куче-куче!” или „куто-куто!”. А подкарването на овцете е както при нас – „ръй-ръй!”. Такова е и в района на Памир.

Изключително голям интерес предизвикват у мен българските диалектни думи от родното ми селище Искрец, Свогенско и неговия район, които се употребяват в Кюрдистан.

Между тях са: ара! – аре! (хайде!), барда! – варда! (пази се!), казма – казма (кирка), кам?, камо? – кам?, камо? (къде), колит (изговаря се така и в Алтай, и в областта Джунгурия, в Уйгурия – Китай) – коля (реже), наачет – нече (не иска), пара – пара (пари), хежира – жир (жълъд), машар – мешар (трион), омара – омара (мараня), лок – локам (лоча), дърай – здрано (съдрано, скъсано), махла – махла (махала), санке – сънье, сънкьи (шейна), пробка – пробка (малка дупка или отвор), долап – долап (вдлъбнатина в стена или изправена дъсчена полица с капаци) и други.

Точно поради тази причина по-късно решавам да правя своебразно проучване – да открия диалектни думи от моя край, които се използват по целия основен преселенски път на древните българи през хилядолетията – от Памир и Хиндукуш до Италия.
Още по-впечатлен съм от думите, изговаряни по абсолютно същия начин както от кюрдите така и от българите, които (като книжовни или диалектни), са отбелязани в тълковния ни речник с персийски произход – гердан, зурна (духов музикален инструмент), нишан (белег, знак), пенджера (прозорец), хан, хич, я (аз) и други.В Иракски Кюрдистан установявам, че има и не малко думи, в които се съдържа косвено обяснение към значението им. В обитаваните територии от бахдинаните (курманджи): „даам” е катастрофа (явно от звука дам); пирозбет – пиршество, угощение, сватба; пъзишък – лечител, лекар (от пазя, опазвам); рой – отиде, избяга (от пчелния рояк, който винаги напуска кошера); халус – пепел (нещо което е ликвидирано, изгорено, изпразнено от съдържание); шев – угар, оран (от браздите, които имитират шевове, редове); чаръм – кожата на човек, която може би произлиза от чар и т.н.
При суураните в Ирак: гизме е гизме или гезме – разходка (в Добричко); дав – уста на куче (от тук при нас – кучетата се давят); лейи, лейе – излива се, лее се, поток, наводнение, потоп; леш – труп, паднал, легнал (пример: „Падна градушка и всичко в градината стана леш!”); меше – гора (в района на с. Искрец, Свогенско и на много други места мешето е вид дъб) и други.
Като се вземе предвид, че в целия Кюрдистан има още 11 по-малки етнографски групи, както и установеното ни сходство по старите носии (беневреци, пояси) и обичаи (“Пеперуда” – молебен за дъжд), с музикалните ритми и прочие, може да се предположи, че близостта на българския език с езика на кюрдите, на бита и културата ни е още по-голяма.
Всички факти от извършените изследвания (част от които съм публикувал) доказват наличие на родствена близост между българи и кюрди от далечната древност.
Българската лексика в кюрдските говори е толкава много значима, че едва ли се дължи само на разселените древни Вундови (Ванандови) българи в района на голямото езеро Ван, което се е осъществило (според най-старата арменска история на книжовника Мовсес Хоренаци) на територията на Горен Басен между 153 и 131 г. пр.н.е.
цитирай
4. didanov - косвени прилики с българския народ
26.12.2015 17:46
цветовете на знамето на Кюрдистанд са същите като българските, които заедно с италянското,унгарското,иранското говорят за преселения на българите. Освен това слънцето по средата се свързва с Тангра, българският слънчев календар и "македонското" слънце.
Друго, което ми е направило впечатление, е бойната готовност на кюрдските жени, които воюват днес наравно с мъжете срещу Даеш - както навремето българските жени са владеели военното изкуство и са воювали не по малко ефективно от мъжете.
още повече, че кюрдите са живеели векове наред в съседство с българите в Мала Азия - около планината Булгар и в Анадол, което може да е едно обяснение за подобни прилики.
цитирай
5. bezistena - Поздравления за прекрасния мат...
27.12.2015 13:37
Поздравления за прекрасния материал за Българското тракийско племе
КЮРДИ<––>ИДРЮК=ДРЮКИ=ДРАКИ=Траки,неразделна изконна част от Свещената Българска империя и Българско царство до времето на нашествието на османските племена към Балканите,извикани от византийците за наемна войска за поробване на България.
Българското тракийско племе кюрди е преследвано от всички изроди,упоменати в статията,по посочените политико–териториални причини,но основно и най–вече заради съкхранената от тях в дълбока херметичност свещена сътворенческа древно–Българска феноменна езическа вяра и познание,която сега се възстановява чрез всички епични събития и процеси в региона и Европа и по целия свят,за които процеси Отгоре ни информират чрез нашия общ блог!

С благодарност за податката,чиято кодирана информация в нея ние ще разсекретим в наш специален пост!

Честито Рождество и бъди благословен!

цитирай
6. didanov - едно разтърсващо интервю на Ройтерс казващо истината за ставащотото в Турция
28.12.2015 00:41
Сирийские курды никогда не любили Асада и всегда мечтали об автономии. Но одно дело — Асад, а другое дело — игиловцы, вырезавшие их братьев, иракских езидов, словно кроликов.

«Два года назад Эрдоган заключил мирное соглашение с РПК (Рабочая партия Курдистана), и оно свято соблюдалось, — рассказывает журналист Мехмет Гуш. — Почему он это сделал? Он рассчитывал через турецких курдов заставить сирийских курдов (PYD – партия «Демократический союз») «мочить» Асада. Не вышло. Курды понесли страшные потери, защищая свои города. Один из крупнейших из них Кобани оказался полностью разрушенным игиловцами. Когда Эрдоган проиграл выборы в июне, весь свой гнев он обрушил на курдов (впервые прокурдская партия прорвалась в парламент). Эрдоган объявил, что он вступает в международную антитеррористическую коалицию против ИГИЛ и тут же начал бомбить курдов! Единственных, кто на тот момент реально боролись с игиловцами. Об этом говорил и Путин в своем сентябрьском выступлении в ООН».
Я помню те страшные дни в октябре 2014 года (в то время я была в Ираке, среди курдских друзей). Люди собирали оружие, готовили отряды. Их братья умирали в сирийском городе Кобани, а Турция не пропускала никакую помощь гибнущему городу.
В Суруче, на турецко-сирийской границе, курды сутками стояли бесконечной стеной горя и беспомощно наблюдали, как прямо на их глазах гибнут под бомбами их родственники в городе Кобани. Казалось, протяни руку, и ты можешь их спасти. По ночам отважные люди, на которых охотилась турецкая армия, нелегально переходили границу. Среди них были даже байкеры из Нидерландов и Германии. Весь мир возопил к Турции, и Эрдоган был вынужден 31 октября открыть границу и пропустить тяжелое вооружение и бойцов на борьбу против ИГИЛ в Кобани. Только в феврале 2015 года этот курдский Сталинград, разрушенный на 80 процентов, был освобожден.


Грязная тайная война Турции против Сирии показала истинное лицо Эрдогана.

Бомбардировки турецкой армией курдов нарушили двухлетнее перемирие. Бессмысленные аресты инакомыслящих после проваленных выборов в июне: марксистов, курдов, левых, — оказались теми камнями, которые пробили бреши в стеклянном доме.

В Турции началась гражданская война.

В Диярбакыр, неофициальную столицу турецкого Курдистана, я прилетела беззаботным теплым осенним днем и была удивлена напряженными лицами встречавших меня знакомых.

«Слава Богу, что прилетела сегодня, а не два дня назад! — говорили они. — Четверо суток длились комендантские дни». «Может быть, часы?» — поправила я. «Да нет же! Четверо суток жителям в центре города запретили выходить из дома. В город вошли танки, БМП, шла постоянная стрельба, обыскивали дом за домом. Искали курдских «террористов».

Мы до сих пор не знаем количество убитых, арестованных и пропавших без вести. Известно только, что погибла 12-летняя девочка, вышедшая за хлебом». «Танки в центре города? — недоверчиво спрашиваю я. — Прежде турецкая армия бомбила позиции РПК (Рабочая партия Курдистана) в горах, но в городах? Это же гражданская война! В турецких газетах об этом ни слова». «А в них никогда ни слова. Нам еще повезло. В городе Джизре люди 9 суток не могли выйти из дома. Погибли 24 человека. Гражданская война идет уже с июня, с тех пор, как Эрдоган проиграл июньские выборы. Пошли, посмотришь сама».


Я с волнением вхожу в старый город, спрятавшийся за грандиозными черными стенами, которые начали строить еще римляне, и каменею от ужаса. Битое стекло, разрушенные дома, баррикады, расстрелянные стены древних домов, мешки с песком. «Это же наследие ЮНЕСКО, достояние человечества, — лепечу я. — Сюда ведь туристы приезжают со всего света».

«Танки внутрь не прошли, слишком узкие улицы, — объясняет мой переводчик Эрол. — Зато вошли БМП. Люди вырывали камни из старых мостовых и строили баррикады. Центр города туркам так и не удалось взять. Тогда их снайперы засели вверху, на минаретах, и расстреливали всех, кто движется».

В старинном дворике женщины сушат на огне баклажаны (отличная добавка к зимнему столу). Самая старая из них, приняв нас за турецких журналистов, в гневе кричит: «Уходите отсюда! Где вы были, когда нас убивали?»
На мостовой сидит трехлетняя девочка и беззаботно греется на осеннем солнышке. Девочка грызет хлебную лепешку и весело смеется. За ней умиленно наблюдает мать.


«Наконец-то нам разрешили выйти на улицу, — рассказывает женщина. — Я купила свежего хлеба. Это ее первый завтрак. А так питались, чем придется. Сейчас стрельбы нет, вот моя малышка и радуется»

Вдоль стены к девочке крадется исхудавшая рыжая кошка. Малышка в раздумье: поделится бесценной лепешкой или нет. Потом вздыхает и бросает ей кусочек хлеба. Кошка счастлива, как и ребенок: нет пулеметов и танков, зато есть завтрак.
Какой-то старик с безумными глазами хватает за руку моего переводчика Эрола и что-то возбужденно бормочет по-курдски. «Он хочет показать нам знаменитую старинную мечеть», — объясняет Эрол. Я иду с тяжелым сердцем. Именно там шли ожесточенные бои между курдами и турками. Мечеть Фатих Паша, выстроенная еще в 1516-1520 годах, в упор расстреляна из пулеметов.


Всюду запах смерти и запустения. Да, здания не кровоточат, но кровоточит сердце, когда глядишь на них.

Когда-то в детстве я, книжный ребенок, мечтала увидеть сирийскую Пальмиру, а теперь точно знаю, что не увижу ее той прекрасной Пальмирой из моих грез. Как не увижу Диярбакыр таким, каким построили его неизвестные мне люди-творцы. И чем тогда отличается просвещенный правоверный Эрдоган, правитель «Блистательной Порты», расстрелявший древний Диярбакыр, от диких игиловцев, уничтоживших великолепную Пальмиру?

Подавленные, мы бредем по узким улицам и вдруг видим культурный центр. Навстречу нам выходит директор и почти умоляюще просит нас зайти.

«Выпейте с нами хотя бы чашку чая, — говорит он. — Видите, здесь больше нет туристов».

Когда-то Диярбакыр славился своими сказителями, рассказывающими на базарах истории из прошлого. Это было профессией, передававшейся от отца к сыну. Остался последний из них, — шустрый, хитрый старик с веселыми глазами, местная знаменитость. Он затягивает бесконечную грустную песнь о незадачливом селянине, влюбившемся в прекрасную девушку. Все село осудило его за неуместную любовь. Понимая, что мы торопимся, старик поет всего пятнадцать минут. «Ну, и чем все кончилось-то?» — нетерпеливо спрашиваю я. «Грустный конец. Все умерли». «Я так и знала», — громко говорю я и ухожу из этого города-лабиринта.
Ночью мы снова возвращаемся в старый город, совсем черный, с разбитыми фонарями. Только искры из старой кузнечной мастерской освещают нам путь. Мы садимся за столик в единственном кафе, где повсюду бесшумно шныряют кошки. Мы пьем местное холодное вино, крепчайший кофе и говорим почти шепотом. В этом полумертвом от потрясений городе только так и надо говорить.

«Вот скажи мне, Эрол, даже если Эрдоган уйдет, разве исчезнут проблемы между курдами и турками? Разве перестанут курды бороться за создание собственного государства?»

«Нет, проблемы не исчезнут, — медленно отвечает он. — Понимаешь, нас будет все больше. В каждой курдской семье рождается от 5 до 7 человек, а в турецкой — два-три. Я, например, седьмой в семье. Через 20 лет курды составят половину населения Турции. Другая проблема: Османская империя захватывала чужие земли и уничтожала или изгоняла местное население. Армяне, грузины, курды, греки, алавиты, — они знают, что их земли захвачены. Легко умирать за свою землю, но трудно, когда ты понимаешь (а турки это понимают), что это не ТВОЯ земля. Это та червоточина, которая разрушит Турцию».

«Я люблю курдов, но главное для меня — интересы моей родины, — говорю я. — А иракский Курдистан, как ни крути, создали американцы».

«И тут твои опасения справедливы. Сейчас идут тайные переговоры между американцами и курдами. Американцы в бешенстве, что русские действуют в Сирии. Их мечта — опередить русских и взять Ракку, столицу ИГИЛа. Это стало бы их моральной победой. Но взять Ракку они хотят кровью и телами курдов. Они предложили сделку: если вы идете на Ракку, мы поможем вам оружием и поддержкой с воздуха».

«Разве это сделка? Ракка — хорошо укрепленный арабский город. А ты сам говорил, сражаться за чужую землю тяжело. При любом штурме потери десять к одному. Что они обещают вам взамен?»

«Между освобожденным Кобани и другой курдской провинцией Африн стоят армии Ан-Нусра и ИГИЛ. Нам необходимо воссоединение. Африн окружен террористами и долго не продержится. Сирийские курды хотят пойти ему на помощь, но Турция уже заявила: если курды пересекут реку Евфрат (заметь, в Сирии!), они объявят сирийским курдам войну. Это немыслимо! Это даже не их страна! Но американцы обещают, что если мы возьмем Ракку, они приструнят турков и позволят двум курдским провинциям в Сирии воссоединиться».

«Это ловушка! — уверенно говорю я. — Вы потеряете тысячи людей при штурме Ракки. И не факт, что вы возьмете город. Даже если вы его возьмете, ценой немыслимых потерь, вы будете обескровлены. И тогда турки будут делать с вами, что захотят. А у них свои договоры с американцами. Не забывай, что Турция входит в НАТО».

«Вот поэтому мы в сомнениях, — вздыхает Эрол. — Вот почему сирийские курды идут на переговоры с русскими и открывают бюро в Москве, и Турция уже заявила протест».

«Скажи мне, если ИГИЛ будет разгромлен, с его идеологией тоже будет покончено?»

«Боюсь, что нет, — вздыхает Эрол. — У меня есть друг-курд, уехавший в Германию много лет назад. Прекрасный человек. Так вот: двое его сыновей, выросших в Германии, сбежали в ИГИЛ. Он умолял их вернуться. Один из них написал ему письмо: если отец я и вернусь, то первым, кому я отрежу голову, будешь ты! Потому что ты кафир, неверный».

«Недавно мой друг-турок, почтенный человек, взывал к небесам, чуть не плача: что они сделали с моей доброй религией?! Почему все имамы молчат и не шлют проклятия джихадистам, объявляя их неверными, посланниками дьявола? Вот объясни мне: откуда это трусливое молчание? Разве что наш Кадыров напрямую называет их шайтанами».

«Объясняю. Я сам часто присутствовал при богословских спорах мирных мусульман и сторонников джихада. И джихадисты всегда побеждают. Почему? Те им про религию мира и добра. А поклонники джихада раскрывают Коран и начинают их крыть: «Сражайтесь на пути Аллаха с теми, кто сражается с вами, но не преступайте, поистине Аллах не любит преступающих! И убивайте их, где встретите, и изгоняйте их оттуда, откуда они изгнали вас: ведь соблазн — хуже, чем убиение! И не сражайтесь с ними у запретной мечети, пока они не станут сражаться там с вами. Если же они будут сражаться с вами, то убивайте их: таково воздаяние неверных... И сражайтесь с ними, пока не будет больше искушения!» А я им как-то говорю: что ж вы, трусливые собаки, убиваете в первую очередь своих же братьев-мусульман, и даже женщин и детей. Если вы такие храбрецы, идите освобождайте мечеть аль-Акса в Иерусалиме. Шли же крестоносцы биться за гроб господень. Но в Израиль вы не сунетесь. Там от вас мокрого места не оставят. А вот грабить и убивать безоружных и невинных — вот что у вас называется джихадом!

Больше всего мне жалко езидов. Это совершенно безобидные люди, кроткие, как кролики. Им религия запрещает брать в руки оружие. Они верят в единого бога, а птичка павлин — их единственная защита. И на протяжении всей их истории им устраивали 72 геноцида. Теперь уже 73 от игиловцев. Когда я их вижу в лагерях, оборванных и нищих, мне плакать хочется».

В Турции все приличные люди время от времени сидят в тюрьме. Только я успела договориться о встрече с Главой Ассоциации юристов Тахиром Элчи, как его тут же арестовали. А для журналистов, и местных, и иностранных, Турция — одно из самых опасных мест. В январе этого года в Диярбакире была арестована голландская журналистка, а в сентябре — двое британских журналистов и их переводчик.

А буквально на днях в аэропорту Ататюрка русские туристы нашли в туалете повешенной знаменитую британскую журналистку Жаклин Саттон. Турецкие власти заявили, что Саттон повесилась якобы в отчаянии из-за того, что опоздала на стыковочный рейс
в Ирак (и это о женщине, которая много лет проработала
в горячих точках!)
Словом, в 2012 и в 2013 годах Турция не зря заслужила «почетный» титул «Тюрьмы для журналистов».
С мэром мятежного района Сур в Диярбакире Абдуллой Демирбашем у меня была договоренность о встрече. Как вдруг мне объявили, что он сидит в тюрьме. Недоразумение вскоре выяснилось. Да, действительно, Демирбаш сидел в тюрьме, но власти вынуждены были перевести его в госпиталь из-за тяжелой болезни печени.

Демирбаш принял меня, лежа на больничной койке под капельницей.

«Меня арестовали за то, что я принадлежу к политическому крылу РПК (Рабочей партии Курдистана), — объяснил он. — Пока я сидел, каждый день в камеру бросали по 10-15 человек. За что Эрдоган объявил курдам войну? За то, что мы сражаемся с его детищем — ИГИЛ, одной из самых страшных террористических организаций, направленной против всего человечества». (Демирбаш очень гордится тем, что его сын сейчас воюет в Сирии.)

«Смертник, который взорвал Анкару, был братом смертника, взорвавшего курдов в июле в Суруче, — рассказывает он. — Их семьи много раз обращались в полицию с заявлениями о том, что их сыновья присоединились к ИГИЛ и постоянно ездят в Сирию. Никакой реакции. Полиция теперь твердит, что якобы они искали второго смертника, но никак не могли его найти, зная все его данные. Он даже благополучно и легально приехал в Анкару.

Если я попробую сейчас выйти из госпиталя, меня немедленно арестуют. Почему же игиловцы спокойно шастают по стране без проблем?

Я рад, что Россия вмешалась в ситуацию в Сирии. Если Россия начнет координировать свои усилия с курдами, вместе мы сможем принести успокоение Ближнему Востоку. Против Асада мы ничего не имеем. Если Сирия станет федеративным государством и наши права будут соблюдены, пусть остается. Мы с ним договоримся. Эрдоган сейчас плывет против течения. Он мечтал стать главным игроком Ближнего Востока, а скоро он станет изгоем».
Депутат парламента Чалар Демирел — мужественная женщина, отсидевшая в тюрьме три года, без суда и следствия. На последней демонстрации пластиковые пули повредили ей ноги.

«Турция намеренно открыла границы для всех беженцев, кто желает отправиться в Европу, — говорит госпожа Демирел. — Это карта в руках Эрдогана, чтобы шантажировать ЕС. Он заявляет: я не один в своих проблемах. Европа должна стать частью этого кризиса и дать ему повод вторгнуться в Сирию».

Пока мы разговариваем, в комнату входят мужчина и женщина, члены Демократической партии народов. У женщины бледное лицо и скорбно поджатые губы. «Мы только что с похорон из городка Бизмил, — объясняют они. — Во время комендантских суток полицией убиты четверо парней. У одного из них отрезана голова. У другого обезображено лицо. Родные не смогли его узнать. Пришлось проводить ДНК-экспертизу. Сколько еще трупов мы найдем до выборов?!»

Когда-то настоящий рай для туристов, морской Измир превратился в перевалочную базу для беженцев всех мастей. Именно здесь заключаются все сделки по перевозке мигрантов. Однако, на месте лагерей — пустыри с брошенными вещами, пластиковыми пакетами, остатками еды. Вместо мигрантов я вижу черноликих цыган, которые бродят по городу с плакатами «Мы из Сирии! Подайте нам деньги на переезд в Европу!»

Да, мигранты ведут себя сейчас тише воды, ниже травы. Их почти не видно, — говорит политик Эртугрул Кюркчю. — Они растворяются среди населения и ждут своего часа.

На Европе лежит часть вины за это массовое нашествие. Она делала все для падения Асада, не имея ни плана, ни представления, какое будущее ожидает Сирию. А теперь Ангела Меркель приезжает в Анкару и предлагает три миллиарда евро, чтобы остановить мигрантов. Турция тоже поначалу играла с этой картой, поощряя сирийцев покидать их родину и широко раскрывая объятия беженцам. Расчет быт простой: если число беженцев в Турцию превысит сто тысяч человек, Турция имеет моральное право вмешаться в гражданскую войну в соседней стране.

«Что вы думаете о российском вмешательстве в дела Сирии?» — спрашиваю я.

«Мнение двоякое. Общество разделилось. Русские теснят игиловцев и выталкивают их к турецкой границе».

«Но это разумное решение. Путин всегда говорил, что для крысы нужно оставить коридор к отступлению. Зачем же терять людей в атаке, когда можно просто вытолкнуть игиловцев к папочке Эрдогану, а он уже переправит их в Европу. Все должны заплатить цену за свои преступления».

«Да в том-то и дело, что никто не хочет ни за что платить. Ни ЕС, ни Турция. Отсюда паника при русском наступлении. Что, собственно, хочет сказать Эрдоган? Мы были вместе с Европой и Америкой, которые крушили Ближний Восток, а теперь почему-то все должно лечь только на наши плечи? Когда русские начнут наступление на Идлиб и Ракку, сюда побегут тысячи отъявленных убийц».

В Измире немало сочувствующих движениям Ан-Нусра и ИГИЛ. Как, например, загадочный мистер Дейсем, покинувший Сирию семь лет назад и теперь помогающий беженцам переправиться в Европу.

«Россия должна в первую очередь уничтожить этого мясника Асада, — твердит он. — А ИГИЛ и Ан-Нусра исчезнут сами собой».

«Ну, хорошо, — говорю я. — Допустим, Асад сбежал. Кто же тогда займется гражданским строительством?»

«Мирные сирийские граждане».

«А где ж вы их возьмете? Почти все мирные давно убежали. А в стране бесчинствуют террористы, которые отрубают головы всем инакомыслящим, включая детей и женщин».

«Это лишь тело змеи. А голова — Асад».

«Выражаясь вашим образным языком, Каддаффи тоже можно назвать головой змеи. Однако, после его смерти Ливия погрузилась в хаос. Назовите мне имя хоть одного оппозиционного сирийского политика или хоть одну оппозиционную организацию, с которыми можно вести переговоры? Кто же построит эту новую Сирию без Асада?»

«Да, конкретных имен нет, но это совершенно неважно, — с жаром возражает мистер Дейсем. — Все наладится. Надо просто дать Сирии шанс».

В конце разговора собеседник обвиняет меня в неэтичности, предвзятости и в том, что я не журналистка. Журналисты, мол, должны быть нейтральными людьми. На что я возражаю, что в вопросах добра и зла люди не могут быть нейтральными.

Я стою на турецком холме, с которого видно разрушенный сирийский город Кобани, и вижу как к границе торопится бесконечный похоронный кортеж.


«Турки запретили привозить на родину тела погибших турецких курдов, сражающихся в Сирии против игиловцев, — объясняет мой переводчик Эрол. — Теперь хоронить их можно только там. Вот люди и торопятся на похороны в Сирию. Даже тела добровольцев из других стран, из Австралии или Германии, нельзя вывезти к родственникам»


Мы едем в лагерь беженцев в Суруче. На ветру сушатся колоритные связки помидоров и баклажанов. В грязи играют дети. Женщины стирают белье. Но мужчин практически нет. Все уехали на сирийский фронт. 18-летний хрупкий мальчик по имени Кендор привез из сирийского Кобани свою мать. У него прыщавое юношеское лицо, но руки все прошиты осколками. Он уже воевал. «Когда мои братья ушли на фронт против игиловцев, я тоже пошел защищать свой город, — рассказывает Кендор. — Поначалу нас, пацанов, гоняли взрослые мужчины, а потом людей стало не хватать. И нас научили всему».

«А почему ты не убежал в Европу, как твои арабские сверстники?»

Мальчик старается быть объективным.

«Я ведь курд и знаю, за что воюю. А вот арабы растерялись. Власть захватили игиловцы, — они же тоже арабы, вроде как свои. А значит, либо вступай в их ряды, либо тебя убьют. Вот они и побежали».


Нельзя уехать из Суруча, не попробовав знаменитый местный кебаб, страшно острый и самый вкусный в Турции. Когда я выхожу из кафе, ко мне бросается немолодая и очень приятная женщина.

«Я знаю, что вы русская, — говорит она. — Пожалуйста, передайте привет Путину. Я знаю, он спасет курдов!»

Я что-то растерянно бормочу про то, что Путину сейчас надо спасать Сирию. (На Востоке Путин становится неким мифическим героем. Уже в шиитском Ираке ходят слухи, что папа Путина — иракский шиит, продававший финики на базарах. Чувствую, что скоро в Курдистане заговорят о том, что дядя Путина — курд, державший овощную лавку. Торговец — очень почетное звание на Востоке: ведь и пророк Мухаммед был торговцем.)

Приятно, когда на тебя смотрят, как на представителя великой державы. И это после стольких лет унижений России! Как говорит один мой турецкий друг, политолог Алтай Уналтай: «Холодная война возвращается, но на этот раз хорошие парни — это русские».

Автор: Дарья АСЛАМОВА
Фото: Дарья АСЛАМОВА, REUTERS
Верстка: Наиль ВАЛИУЛИН

Статията и снимките към нея е тук - http://best.kp/msk/erdogan_turkey/
цитирай
7. elcho - Браво !!!
29.12.2015 23:12
Това го изкопах и аз , когато братовчедка ми се омъжи за Кюрд в Германия през 1991 год. Тогава успокоих цялата рода !----Поздравявам те за труда !
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2908333
Постинги: 1149
Коментари: 3364
Гласове: 5866
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?